## Глава първа
Елена гледаше размазания отпечатък от обувка върху току-що измития линолеум и се опитваше да не диша дълбоко. Миришеше на хлор, на евтин препарат, на чужда власт.
Пет години вече животът ѝ се делеше на две. Преди и след.
Преди имаше книги, лекции, планове, чужди езици, с които се чувстваше като у дома си.
След имаше кофи, нощни смени и умора, която не си отиваше дори когато затвореше очи.
Сега вратата на коридора се отвори рязко и гласът на Петър отекна, сякаш беше изречен през мегафон.
— Елена! Заспала ли си? След десет минути идват хората. В заседателната зала да няма и прашинка!
Той не я наричаше по име, когато беше в добро настроение. Когато беше ядосан, използваше името ѝ така, както се използва команда към машина. Без уважение. Без човечност.
Елена остави мопа, изправи се и погледна обувките му. Лъснати. Скъпи. Винаги чисти.
Нейните бяха влажни от препарат.
— Да, господин директор — отвърна тя тихо.
Петър се приближи, хвърли поглед към мокрия под и стисна устни.
— Тук не е дом за възрастни хора. Това е завод. Ако объркаш нещо, ще го плащаш. Разбра ли?
Елена кимна.
Разбрала беше много повече, отколкото той си мислеше.
В заседателната зала въздухът беше тежък. Прозорците — затворени. Завесите — спуснати. На масата имаше папка. Кожена, изискана, с метални ъгли, които блестяха като зъби.
Елена започна да забърсва. Бавно. Методично. Така, както се чисти място, където се взимат решения, способни да смачкат чужд живот.
Погледът ѝ се плъзна към горния лист в папката и спря.
Дребен шрифт.
Езикът беше немски. Тя го разпозна като човек, който разпознава гласа на някого, когото не е чувал отдавна, но никога не е забравил.
Сърцето ѝ прескочи.
Не, не беше просто договор.
Беше капан.
Елена прочете първите редове. После още един абзац. После стигна до точка дванадесета и усети как стомахът ѝ се свива, сякаш някой беше стегнал въже около него.
Там беше ножът.
Контрол. Прехвърляне. Условия, които изглеждат прилично, докато не разбереш какво означават.
Тя не беше подписвала такива договори, но беше чела достатъчно, за да знае: истинската измама никога не е в началото. Тя е в подточките. В дребния шрифт. В една дума.
Елена преглътна и огледа залата. Нямаше никого.
И тогава вратата се отвори.
Петър влезе с усмивка, която не стигаше до очите му. До него вървеше Георги — главният инженер, с лице на човек, който винаги знае повече, отколкото казва, и винаги казва по-малко, отколкото трябва.
— Какво, Елена? — Петър забеляза погледа ѝ към папката. — Пак ли се загледа?
Елена нямаше време да се отдръпне. Гласът ѝ излезе по-тих, отколкото очакваше, но твърд.
— В договора има грешка. В точка дванадесета.
Настъпи тишина.
Георги примигна, сякаш не беше сигурен дали да се престори, че не е чул.
Петър се усмихна по-широко и смехът му изригна — тежък, подигравателен.
— Чу ли, Георги? — изръмжа. — Чистачката ми стана юрист!
Той се приближи толкова близо, че Елена усети парфюма му. Скъп. Натрапчив. Нещо в него ѝ напомни за болница и за хора, които ти казват, че няма надежда, докато гледат часовника си.
— Айде, като си толкова умна — преведи! — изкикоти се Петър и хвърли договора към нея.
Листовете се разпиляха по масата като бели птици без посока.
Елена ги хвана с двете си ръце, сякаш държеше не хартия, а бъдещето на всички, които чистеше след тях.
И усети как старото в нея се събужда.
Онзи глас, който беше мълчал пет години.
Онзи ум, който никой не беше убил. Само беше затрупал с прах.
— Добре — каза тя.
Петър повдигна вежди.
— Какво каза?
Елена вдигна поглед.
— Казах “добре”.
И започна да превежда.
## Глава втора
Елена превеждаше без да бърза.
Нито дума на чужд език не изрече на глас. Тя просто обясняваше съдържанието, както би го направил адвокат пред съдия.
Петър първо се усмихваше. После усмивката му изчезна.
Георги стоеше като закован.
— …и тук — каза Елена, сочейки с пръст — е написано, че при първо забавяне на плащане, независимо от причината, контролът върху предприятието преминава към инвеститора. И че управлението може да бъде сменено незабавно.
— Това не може да е вярно — изсъска Петър.
— Вярно е — отвърна Елена. — А тук има и нещо още по-лошо. Има клауза, че активите могат да бъдат прехвърлени в друга фирма чрез вътрешно решение, без да се уведомяват работниците.
Георги направи една крачка напред, сякаш думите бяха удар.
— Това… това означава, че заводът остава празен, а дълговете…
Елена кимна.
— Дълговете остават за заплати, осигуровки, кредити, доставки. Всичко остава за хората вътре. Който е тук, потъва.
Петър се опита да се засмее, но смехът излезе накъсан.
— И какво ще кажеш, че трябва да направя? Да късам договора? Да падна на колене?
Елена го гледаше спокойно.
— Казвам, че това е договор, който ще унищожи всички. И вас също.
В очите му проблесна нещо. Не страх. По-лошо.
Яростта на човек, който е хванат.
— Коя си ти, че да ми говориш така? — прошепна Петър, но гласът му беше опасно тих. — Коя си ти?
Елена искаше да каже истината.
Че беше човек, който някога беше мечтал да защитава други хора.
Че беше заровила тази мечта в болнични коридори.
Че беше плащала сметки с кредит, който още не беше изплатила, и че всеки месец банката я гледаше като длъжник, не като човек.
Но тя не каза това.
Само прибра листовете в папката, затвори я и я постави на масата.
— Аз съм тази, която може да ви спаси от това, което подписвате — каза тя. — И тази, която може да го докаже.
Георги преглътна.
— Петър… може би трябва да…
Петър се завъртя към него като към предател.
— Млъкни!
И тогава телефонът му звънна.
Петър погледна екрана, изруга тихо и се обърна към Елена с усмивка, която вече беше като маска.
— Хората са тук. — Прошепна. — И ще се държиш като чистачка. Разбра ли?
Елена усети студ по гърба.
Това не беше заплаха за работа.
Това беше обещание за нещо по-лошо.
Вратата на заседателната зала се отвори отново.
Влязоха трима мъже и една жена. Облечени с вкус. Усмихнати. С погледи на хора, които са свикнали да купуват чужд труд.
Сред тях беше висок мъж с посребрени слепоочия и очи, които виждат детайлите. Казваше се Джон.
До него вървеше жена с остър профил и спокойствие на човек, който знае закона по-добре от онези, които го нарушават. Казваше се Сара.
Петър се засмя силно и широко, сякаш до преди миг не беше готов да разкъса някого с голи ръце.
— Добре дошли! — възкликна той. — За мен е чест!
Елена се отдръпна към стената. Невидима. Както винаги.
Само че този път невидимостта беше оръжие.
Джон погледна към папката на масата. После погледна към Елена. За секунда. Колкото да ѝ покаже, че я е забелязал.
Сара също я погледна. Не с презрение.
С интерес.
Петър разтвори папката и започна да говори, а Георги стоеше до него, като човек, който държи тежест, която не е неговата.
И тогава се случи нещо дребно, но съдбоносно.
Петър се запъна в една фраза.
Сара се усмихна леко.
— Трябва да се уточни — каза тя на български, чисто и ясно, — защото в тази клауза има противоречие.
Петър примигна.
— Вие говорите… — започна той.
— Говоря — отвърна Сара. — И чета. И разбирам.
Петър преглътна и се опита да се престори, че това е нормално.
— Разбира се, разбира се.
Но ръцете му леко трепнаха.
Елена стоеше до стената и усещаше как в залата се стяга въже.
Джон се наведе към Сара и тихо каза нещо. Сара кимна.
После погледна към Елена.
— Вие ли преведохте договора преди малко? — попита тя спокойно.
Петър се засмя.
— Тя? Не, тя е… — започна той.
Елена се изправи.
— Да — каза. — Аз го прочетох.
Тишината падна тежко.
Петър се усмихна насила.
— Една моя служителка… с богато въображение.
Сара не откъсна поглед от Елена.
— Богатото въображение не вижда такива детайли — каза тя. — Това е обучение.
Джон се усмихна за първи път истински.
— Това е талант — добави той, също на български.
Петър се задави в усмивката си.
Елена усети, че сега вече няма връщане назад.
И че Петър няма да ѝ прости.
## Глава трета
След срещата Петър не я извика веднага.
Това беше по-страшното.
Той не обичаше да се ядосва пред свидетели. Той обичаше да наказва насаме.
Елена прибра кофата, избърса последната следа от вода и се опита да не мисли за това как очите на Сара се задържаха върху нея, сякаш търсеха нещо повече от чистачка.
В края на смяната Елена мина покрай счетоводството.
Вратата беше открехната. Вътре се чуваха приглушени гласове.
— …трябва да се прехвърли до края на седмицата — каза някой.
— Ако не стане, ще има проблем — отвърна женски глас. — Петър е бесен.
Елена спря.
Този женски глас беше на Лилия. Асистентката. Винаги с ярко червило и токчета, които не се чуваха, когато стъпваше, защото знаеше как да се движи като сянка.
Елена не обичаше да подслушва.
Но понякога истината не идва при теб. Ти се спъваш в нея.
— Тя видя договора — каза Лилия. — И Сара я попита.
— И? — изсумтя мъжки глас.
— Петър каза, че е никоя. Но аз го познавам. Той не забравя.
Елена се отдръпна тихо и продължи по коридора, сякаш нищо не е чула.
Вкъщи я чакаше майка ѝ.
Жената седеше в инвалидната количка и държеше чашата с чай с двете ръце, за да не се разлее. Очите ѝ бяха уморени, но когато видя Елена, в тях светна топлина.
— Закъсня — каза майката.
— Имаше среща — отвърна Елена и се наведе да я целуне по челото.
— Пак ли те караха да тичаш?
Елена не отговори.
Свали обувките, изми ръцете си, седна до майка си и за миг си позволи да бъде не чистачка, а дъщеря.
— Мамо… — започна тя. — Ако… ако утре ме уволнят?
Майката я погледна остро.
— Няма да те уволнят, ако не им дадеш причина.
Елена се усмихна тъжно.
— Понякога причината е, че съществуваш.
Майката въздъхна.
— Ти не си направена да се криеш, Елена.
Тези думи я боляха.
Защото беше вярно.
В онази нощ Елена почти не спа.
Сънуваше папката.
Сънуваше подписа.
Сънуваше лицата на работниците, които всеки ден поздравяваше с “добро утро”, без да знае имената им, но знаеше умората в очите им.
На сутринта телефонът ѝ звънна.
Непознат номер.
— Елена? — гласът беше женски, спокоен, професионален.
— Да.
— Сара съм. От срещата вчера. Искам да поговорим. Насаме.
Елена замръзна.
— За какво?
— За договора. И за това, което сте видели. Не по телефона.
Елена затвори очи.
Това беше шанс.
И капан.
— Къде? — попита тя.
— На място, където няма да ни чуят — отвърна Сара. — И където хора като Петър не са господари.
Елена преглътна.
— Добре.
— И още нещо — добави Сара. — Не ходете сама. И не казвайте на никого.
Елена усети как страхът се превръща в лед.
— Защо?
Сара замълча за секунда.
— Защото този тип договори не се подписват само с мастило. Подписват се със страх.
Телефонът прекъсна.
Елена остана да гледа празния екран.
И да усеща как по гърба ѝ върви предчувствие, че вече е влязла в история, от която не можеш да излезеш чист.
## Глава четвърта
Елена не каза на майка си истината.
Само ѝ каза, че има среща, свързана с работа.
— Ако е за по-добра работа, върви — каза майката и стисна ръката ѝ. — Но не позволявай да те пречупят.
Елена кимна.
Срещата беше в малко адвокатско помещение, без табели, без шум, без излишна показност. Сара я чакаше седнала до прозорец, с папка пред себе си и поглед, който не губи време.
До Сара стоеше мъж с тъмна коса и уморено лице. Изглеждаше като човек, който е виждал много лъжи и е спрял да се впечатлява.
— Това е Виктор — каза Сара. — Адвокат.
Виктор кимна.
— Приятно ми е.
Елена седна, без да сваля палтото си. Така се чувстваше по-малко уязвима, сякаш платът може да я защити.
— Кажете ми всичко — каза Сара. — Какво прочетохте, какво разбрахте, и защо мислите, че Петър източва завода.
Елена пое въздух.
Този път не говореше като чистачка.
Говореше като човек, който знае как да подрежда факти.
Разказа за точка дванадесета. За прехвърлянето на активи. За капана с плащанията. За начина, по който Петър се опитваше да изглежда като спасител, докато подготвяше погребение.
Виктор слушаше и си водеше бележки.
— Трябват ни доказателства — каза той накрая. — Самият договор е едно, но ако има движения на средства, прехвърляне към други фирми, скрити заеми… тогава вече не говорим само за морал. Говорим за съд.
Елена преглътна.
Съд.
Думата, която някога ѝ звучеше като призвание.
Сега звучеше като риск.
— Аз… не мога да влизам в счетоводството — каза Елена.
Сара се усмихна леко.
— Можете да влизате навсякъде. Вие чистите там.
Елена усети как кожата ѝ настръхва.
— Искате да… да взема документи?
Виктор вдигна поглед.
— Не искам да ви поставям в опасност. Но ако Петър наистина го прави, той вече е поставил в опасност всички вътре.
Елена погледна ръцете си.
Ръце, които бяха стискали моп, а не доказателства.
— Защо ми помагате? — попита тя Сара.
Сара се облегна назад.
— Защото хората, които идват с усмивка и папка, не винаги са злодеи. Понякога са хора, които виждат какво се случва и решават да не мълчат.
— А Джон? — попита Елена.
— Джон е бизнесмен — каза Сара. — Но не е глупак. Ако Петър го излъже, ще загуби пари. Ако го разобличи навреме, ще спаси инвестиция. И ще спаси хора.
Елена се усмихна без радост.
— Значи пак е въпрос на пари.
Сара я погледна спокойно.
— Понякога парите са причината истината да бъде извадена на светло. Важното е какво правиш, когато светлината се включи.
Виктор затвори тефтера си.
— Елена, ще ви кажа нещо ясно — каза той. — Ако влезете в това, Петър ще се опита да ви смаже. Ще ви обвини, ще ви унижи, ще ви направи виновна за чуждите грехове. Той ще използва всички свои хора.
Елена видя лицето на Лилия в ума си.
— Има такива — прошепна тя.
— Има — кимна Виктор. — Но има и други.
Сара извади от папката си лист.
— Това е контакт на едно момиче — каза тя. — Нора. Учи право в университет. Работи почасово в завода, в склада. Има кредит за жилище, защото семейството ѝ не може да ѝ помогне. Тя е умна, гладна за справедливост и… не харесва Петър.
Елена вдигна очи.
— Защо ми е тя?
Сара се наведе напред.
— Защото ще ви трябва някой отвътре, който не е “чистачката”. Някой, който може да задава въпроси като студент. Някой, който може да се появи там, където на вас ще ви забранят.
Елена взе листа.
И усети как страхът в нея започва да се превръща в решителност.
— Добре — каза тя.
Виктор кимна бавно.
— Тогава започваме.
Сара я погледна право в очите.
— И помнете една фраза, Елена.
— Коя?
Сара говореше тихо.
— Никой не трябва да разбира… докато не стане късно за Петър.
## Глава пета
В завода всичко изглеждаше същото.
Същите коридори.
Същият мирис на метал и прах.
Същите лица, които се усмихваха без надежда.
Но за Елена нищо вече не беше същото.
Тя мина покрай кабинета на Петър и чу смеха му. Смях, който идваше от самоувереност. Смях, който казваше: “Аз съм недосегаем.”
До него се чуваше по-тих, женски смях.
Лилия.
Елена не спря.
Само стисна по-здраво дръжката на кофата.
Кофата не беше съдба.
Кофата беше прикритие.
Счетоводството беше заключено, но Елена имаше ключ за чистене. Влизаше след работно време. Там винаги миришеше на хартия и на страх.
Тя почисти бюрата, без да бърза.
После се наведе към шкафовете.
Имаше папки. Много папки.
Не знаеше какво точно търси, но знаеше какво би изглеждало подозрително.
И тогава видя една папка с надпис “Кредити”.
Сърцето ѝ се удари в ребрата.
Елена я отвори и започна да преглежда листовете.
Един заем.
После втори.
Краткосрочни. С високи лихви. С обезпечение.
Обезпечение: активи на завода.
Елена усети как ръцете ѝ изстиват.
Това беше друго ниво.
Това не беше просто хитрост. Това беше задушаване.
На един лист имаше подпис.
Петър.
На друг — подпис на Георги.
Елена замръзна.
Георги… защо?
Тя чу стъпки в коридора.
Бързи.
Елена затвори папката и я върна точно както беше.
Сърцето ѝ блъскаше.
Вратата се отвори.
Лилия влезе, без да се оглежда.
Носеше токчета и миришеше на парфюм, който не беше за завод. Очите ѝ попаднаха върху Елена и за миг усмивката ѝ се разшири така, както се разширява усмивката на човек, който е намерил слабост.
— О, Елена — каза Лилия сладко. — Тук ли си още? Колко си… старателна.
Елена не отговори. Само избърса мивката.
Лилия се приближи, сякаш да провери чистотата, но всъщност да провери нещо друго.
— Знаеш ли — прошепна тя, — Петър не обича изненади.
Елена продължи да търка.
— И не обича хора, които се мислят за повече, отколкото са.
— Аз не се мисля — каза Елена, без да я погледне. — Аз съм.
Настъпи тишина.
Лилия се засмя тихо.
— Смела си. Или глупава.
Елена вдигна очи.
— Кое от двете е по-опасно за вас?
Лилия присви клепачи. После извади от чантата си малък плик.
— Петър е щедър към хората, които умеят да си държат езика — каза тя и остави плика на бюрото. — Това е аванс. Можеш да си оправиш кредита. Или каквото там имаш.
Елена погледна плика, без да го докосва.
— Не ми трябва.
— Всички имате нужда — прошепна Лилия. — Само гордите лъжат себе си.
Елена се наведе и бутна плика обратно към нея.
— Кажи на Петър, че съм бедна, но не съм евтина.
Лилия се изправи. Усмивката ѝ изчезна.
— Добре — каза тя. — Тогава ще стане по другия начин.
И излезе.
Елена остана в счетоводството и чу как токчетата се отдалечават.
Тя се отпусна за миг.
После взе телефона си, направи снимка на една страница от папката “Кредити” и я изпрати на Виктор.
Само една.
Достатъчно, за да започне.
И тогава видя нещо друго.
Под папката “Кредити” имаше тънка папка, почти скрита.
На нея пишеше: “Прехвърляне”.
Елена протегна ръка.
И в този миг чу зад себе си глас, който я накара да се обърне като ударена.
— Какво правиш тук?
Георги стоеше на прага.
## Глава шеста
Георги беше човек, който рядко повишава глас.
Точно затова въпросът му прозвуча по-опасно от вик.
Елена държеше ръката си върху папката и знаеше, че ако я дръпне, ще се издаде.
Но ако я остави, ще изглежда виновна.
Тя избра третото.
— Чистя — каза спокойно.
Георги пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си.
Този звук беше като заключване на съдба.
— Не ме лъжи — каза Георги тихо. — Виждам ти очите.
Елена преглътна.
— И какво виждаш?
Георги се приближи до бюрото, погледна папките, после погледна нея.
— Виждам, че си умна — каза той. — И виждам, че си на път да си навлечеш беда.
Елена не отстъпи.
— А ти? — попита тя. — Ти защо си тук?
Георги се усмихна горчиво.
— Защото и аз съм в беда.
Той посочи папката “Кредити”.
— Това видя ли го?
Елена не отговори.
— Подписът ми е там — продължи Георги. — И не е защото съм алчен. — Очите му се стегнаха. — Имам син.
Елена примигна.
— Син?
— Учи. В университет. Умен е. Искаше да се махне от този живот. — Георги стискаше челюст. — Аз взех кредит за жилище, за да му осигуря място. Банките не питат дали си добър човек. Питат дали ще плащаш.
Елена усети как нещо в нея омеква.
Георги изглеждаше като човек, който е продал част от себе си, за да спаси детето си.
— Петър ти е помогнал? — попита тя.
Георги изсумтя.
— Петър не помага. Петър купува. Подписах, защото ме стисна за гърлото. Защото знае за кредита. Знае, че ако ме уволни, банката ще вземе всичко.
Елена погледна папките.
— И ти му позволяваш да източва завода?
Георги сведе поглед.
— Не. — После вдигна очи. — Но не знаех колко далеч е стигнал. Докато не те чух вчера.
Елена усети как напрежението в стаята се променя. От заплаха към нещо друго.
Възможност.
— Значи разбираш — каза тя тихо.
Георги кимна.
— Разбирам. И затова ти казвам: внимателно.
Елена направи крачка по-близо.
— Аз не съм сама — каза тя.
Георги се напрегна.
— Кой още знае?
Елена се поколеба, но реши да рискува.
— Има адвокат. И има жена… Сара. Тя работи за инвеститорите.
Георги замълча.
После прошепна:
— Петър ще ги изпревари.
— Как?
Георги посочи папката “Прехвърляне”, която Елена почти беше отворила.
— Това е планът. Ако това се подпише, няма да остане какво да спасим.
Елена усети как кръвта ѝ кипва.
— Тогава трябва да го спрем.
Георги се приближи още.
— Ако го спрем, Петър ще се обърне срещу нас. — Гласът му се превърна в шепот. — И той има хора. И има пари. И има навика да унищожава.
Елена погледна към вратата.
— И ти какво ще направиш?
Георги се поколеба. После отвори шкафа и извади малка флашка.
— Взех това преди седмици — каза той. — Документи. Прехвърляния. Разпореждания. Не посмях да го дам на никого. Мислех… че е по-добре да мълча.
Елена протегна ръка.
— Дай ми го.
Георги я погледна дълго.
— Ако ти го дам, няма връщане назад.
Елена стисна зъби.
— Няма и напред, ако мълчим.
Георги ѝ подаде флашката.
Елена я прибра в джоба на престилката си.
Смешно, почти абсурдно — съдбата на толкова хора да се събира в джоба на една престилка.
Георги се обърна към вратата.
— Елена — каза той, без да я погледне. — Петър има слабост.
— Каква?
Георги се усмихна сухо.
— Той вярва, че всички имат цена. И че щом някой няма цена, значи трябва да бъде смачкан.
Той излезе.
Елена остана сама.
И за първи път от години почувства, че не е безсилна.
Но почувства и нещо друго.
Петър вече беше задействал своето “другото”.
И Лилия беше само началото.
## Глава седма
На следващия ден Елена намери бележка в шкафчето си.
Нямаше подпис.
Само две изречения.
“Майка ти е сама.”
“Не си играй с огъня.”
Елена усети как светът се наклони.
Ръцете ѝ затрепериха.
Не от страх за себе си.
От страх за майка си.
Тя се огледа. Работниците минаваха, смееха се, караха се, носеха инструменти, живееха в своята умора, без да знаят, че някой е посегнал към най-скъпото ѝ.
Елена изтича до телефона и набра майка си.
Нямаше отговор.
Набра пак.
Пак нищо.
В главата ѝ се появиха картини. Неясни, но жестоки.
Отвори се паника, като рана.
Тя хукна към изхода, но на портала я спря охранителят.
— Не може да излизаш сега — каза той. — Петър каза, че никой не излиза преди обед.
Елена го погледна.
— Майка ми е сама.
Охранителят се поколеба, но после сведе очи.
— Наредено е.
Елена усети как нещо в нея се пречупва.
Не, не се пречупва.
Закалява се.
Тя се върна обратно, извади телефона си и набра Виктор.
— Петър заплашва майка ми — каза тя, без да губи време.
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Имаме ли доказателства за това? — попита Виктор.
— Бележка.
— Пази я — каза Виктор. — И не се прибирай сама. Ще говорим със Сара. Ще включим полиция, ако трябва.
Елена затвори и се обърна.
В коридора стоеше момиче с раница и куп листове в ръка. Лицето ѝ беше бледо от умора, но очите ѝ бяха живи.
— Ти си Елена, нали? — попита момичето.
Елена кимна.
— Аз съм Нора — каза тя. — Сара ми даде номера ти. Мога ли да говоря с теб?
Елена я огледа. Млада. Но не наивна. Имаше стойка на човек, който е плакал тихо и е станал по-силен.
— Сега — каза Елена. — Веднага.
Нора тръгна след нея към складовото помещение, където никой не идваше без причина.
Там миришеше на масло и прах. И на тайни.
— Знам, че Петър прави нещо — каза Нора още щом влязоха. — Чувала съм разговори. Виждала съм документи. Опитах се да питам в счетоводството, но ме изгониха.
Елена стисна бележката в джоба си.
— Той заплашва — каза тя.
Нора присви очи.
— Заплашва всички. И това не е най-лошото.
Елена я погледна.
— Какво е най-лошото?
Нора се поколеба, после отвори раницата си и извади копие на банков документ.
— Това е кредит за жилище — каза тя. — Моят.
Елена примигна.
— Защо ми го показваш?
Нора се засмя без радост.
— Защото Петър го знае. И защото онзи ден ме извика и ми каза, че ако не му помогна, ще направи така, че да остана без работа. А ако остана без работа, банката ще ме смаже.
Елена усети горчива близост.
— Иска да те купи.
— Да — кимна Нора. — Но не това е най-лошото.
Елена притисна устни.
— Говори.
Нора пое въздух.
— Петър има жена. Знаеш.
— Знам.
— Но има и друго — каза Нора. — Има втори живот.
Елена замръзна.
— Какъв?
Нора погледна встрани.
— Има дете. Голямо вече. Не в семейството му. Скрито. — Очите ѝ блеснаха. — И аз мисля, че това дете е… аз.
Елена усети как въздухът изчезва.
— Какво?
Нора извади от раницата си снимка. Стара. В нея Петър беше по-млад, по-обикновен, но погледът му беше същият. До него стоеше жена с мека усмивка.
Елена разпозна лицето.
Беше нейна приятелка от миналото. Марта.
Марта, която изчезна от живота ѝ, без да обясни защо.
— Марта… — прошепна Елена.
Нора кимна.
— Майка ми. Тя почина. Остави ми това. И една истина, която не можех да понеса. — Гласът ѝ потрепери. — Петър никога не ме призна. Никога не помогна. А сега иска да ме използва.
Елена се облегна на стената.
Това променяше всичко.
Слабост.
Не само слабостта, за която Георги беше говорил.
Слабост, която може да разруши Петър отвътре.
Нора вдигна брадичка.
— Аз не искам пари от него — каза тя. — Искам да го видя как пада.
Елена я гледаше дълго.
После каза тихо:
— Ще падне. Но не заради отмъщение.
Нора присви очи.
— А заради какво?
Елена стисна бележката от шкафчето си.
— Заради всички, които той мисли, че са никои.
Нора кимна.
И в този миг Елена разбра, че вече има съюзник, който няма да се уплаши.
Но и че Петър има още ходове.
И че следващият му ход ще бъде мръсен.
## Глава осма
Същата вечер Елена се прибра с Нора.
Не защото искаше компания.
А защото не искаше да бъде сама, когато отвори вратата.
Апартаментът беше тих.
Твърде тих.
Елена влезе първа.
Майка ѝ беше в хола, в количката, с ръце в скута. Очите ѝ бяха широко отворени.
— Мамо! — Елена се хвърли към нея.
Майката я погледна и се опита да се усмихне.
— Добре съм — прошепна тя. — Само… бяха тук.
Елена почувства как краката ѝ омекват.
— Кои?
Майката погледна към вратата на кухнята, сякаш там стоеше призрак.
— Един мъж — каза тя. — И една жена с токчета.
Лилия.
Елена затвори очи.
Нора стоеше зад нея, мълчалива, но напрегната.
— Какво искаха? — попита Елена.
Майката преглътна.
— Казаха ми да ти кажа… да спреш да се правиш на важна. И че хора като теб… могат да загубят всичко. — Гласът ѝ потрепери. — Елена, аз съм ти тежест. Ти не трябва…
Елена я прекъсна и хвана ръцете ѝ.
— Не си тежест. Ти си причината да съм жива.
Майката се разплака тихо.
Нора пристъпи напред.
— Това е престъпление — каза тя, гласът ѝ беше остър. — Заплаха. Принуда.
Елена кимна.
— Знам.
И тогава се случи нещо, което не очакваше.
Майка ѝ вдигна глава.
— Елена — каза тя. — Има нещо, което не съм ти казвала.
Елена замръзна.
— Какво?
Майката погледна встрани, сякаш търсеше смелост по стените.
— Баща ти… — прошепна тя. — Той работеше тук. Преди години. Не като директор. Не като инженер. Но беше човек, който знаеше много. И… загина.
Елена почувства удар в гърдите.
— Знам, че загина. Казаха ми, че е било инцидент.
Майката затвори очи.
— Не беше просто инцидент.
Елена усети как кръвта ѝ застива.
— Какво искаш да кажеш?
Майката погледна право в очите ѝ.
— Баща ти беше на път да разкрие злоупотреби. Същия тип. Същите хора. И последният, с когото се кара, беше… Петър.
Елена не можеше да диша.
Нора се изправи като струна.
— Значи това е старо — прошепна Нора. — Това е модел.
Майката кимна, срамът и болката се смесваха.
— Аз мълчах, защото ме беше страх. Имаше дете. Ти. Имах да пазя теб. — Тя стисна ръката на Елена. — Но сега… той пак го прави. И пак ще убие.
Елена усети, че в нея нещо се отваря като врата.
Гняв.
Не шумен.
Чист.
— Не — каза тя тихо. — Този път няма да убие никого.
Нора вдигна телефона си.
— Виктор трябва да знае — каза тя.
Елена кимна.
— И Сара.
Елена погледна майка си.
— Мамо… ще ми помогнеш ли?
Майката се усмихна през сълзи.
— Ако мога да ти дам сила, ще ти я дам.
Елена взе бележката, копието на кредита на Нора, флашката от Георги и снимката на Петър с Марта.
Четири парчета истина.
Четири ножа.
И вече знаеше къде да ги забие.
Не в гърба.
В светлината.
Защото най-страшното за човек като Петър не е ударът.
Най-страшното е да бъде видян.
## Глава девета
Виктор ги събра на следващия ден.
Сара също беше там.
Джон не присъстваше, но името му висеше във въздуха като тежест.
— Имаме достатъчно, за да отворим дело — каза Виктор и потупа флашката. — Но трябва да го направим умно. Ако тръгнем директно, Петър ще прехвърли всичко за часове. Той живее с документи. Диша с подписи.
Сара кимна.
— Има среща на съвета на директорите след три дни — каза тя. — Петър иска да прокара “Прехвърляне”. Ако го направи, заводът ще стане празна черупка.
Елена погледна Нора.
Нора стисна копието на кредита си.
— Той вече ме натиска — каза тя. — Извика ме и ми предложи “помощ”. Пари. Обещания. И… ме погледна така, сякаш съм собственост.
Сара присви очи.
— Той знае ли, че ти знаеш истината?
Нора преглътна.
— Не. Не му казах.
Виктор се облегна назад.
— Това е предимство. — После погледна Елена. — А при теб?
Елена извади бележката от шкафчето и я остави на масата.
Виктор я прочете и стисна устни.
— Това е ясно. Заплаха. Ако има свидетели…
— Има — каза Елена. — Майка ми.
Виктор кимна.
— Добре. Ще направим показания. — После погледна Сара. — Има ли начин да задържим срещата? Да я отложим?
Сара поклати глава.
— Не. Но можем да направим така, че Петър да не контролира залата.
Елена вдигна вежди.
— Как?
Сара се усмихна леко.
— Джон ще поиска да присъства. Като инвеститор. И ще доведе свои юристи. Когато в стаята има хора, които не са на Петър, той става по-внимателен. А внимателният човек прави грешки.
Нора се наведе напред.
— И какво правим ние?
Виктор извади план.
— Георги ще ни даде достъп до вътрешните записи на разпорежданията. — Погледна към Елена. — Ти ще извадиш копие на папката “Прехвърляне”. Не оригинала. Копие. Снимки. Всичко.
Елена кимна.
— Мога.
— Нора — продължи Виктор, — ти ще бъдеш тази, която задава въпроси. Студент. Стажант. Момиче, което “не разбира”. Такива момичета Петър подценява. Това е неговата слабост.
Нора се усмихна студено.
— Той ще си плати за това.
— Не отмъщение — каза Елена.
Нора я погледна.
— Справедливост — отвърна Елена. — И край.
Сара погледна Елена.
— Искам да сте готова за най-лошото — каза тя. — Петър ще се опита да ви изцапа. Да ви изкара крадла. Да ви направи смешна. Ще пусне слухове. Ще използва Лилия. Ще използва жена си. Ще използва всеки, който може.
Елена се усмихна тъжно.
— Аз вече съм живяла като невидима. — Погледна към ръцете си. — Ако сега трябва да стана видима, ще стана.
Виктор затвори плана.
— Тогава имаме три дни.
Елена стана.
— Аз имам една седмица — каза тя тихо.
Сара я погледна.
— Защо една седмица?
Елена не отговори веднага.
Само си спомни смеха на Петър.
“Айде, като си толкова умна — преведи!”
И усети как тази фраза вече не боли.
Тя беше искра.
— Защото една седмица е достатъчна, за да падне човек, който мисли, че е бог — каза Елена.
И излезе.
Нора тръгна след нея.
А Сара остана да гледа затворената врата и да осъзнава, че чистачката, която Петър подигра, може да се окаже най-голямата му грешка.
## Глава десета
В деня преди срещата Петър направи своя ход.
Елена влезе в завода и още на входа усети, че въздухът е различен.
Хората гледаха по-дълго.
Шепнеха.
Не беше обикновеното шушукане на умората. Беше отрова.
Елена стигна до съблекалнята, отвори шкафчето си и видя нещо вътре.
Малка кутия.
Скъпа.
С бижу.
Елена замръзна.
Това беше капан.
А зад нея се чу глас.
— О, виж! — каза една жена. — Елена си има подаръци.
Елена се обърна.
Две от жените от администрацията стояха на прага и се усмихваха, но усмивките им не бяха добри.
— Това не е мое — каза Елена.
— Аха — изкикоти се другата. — Разбира се.
Елена не докосна кутията. Просто я остави вътре.
И тогава влезе Лилия.
— Какво става тук? — попита тя с престорена невинност.
Една от жените посочи кутията.
— Намерихме това в шкафчето ѝ. Не е ли… интересно?
Лилия се приближи, погледна, после погледна Елена.
— О, Елена… — въздъхна тя. — Ти ли? Защо? Нали ти казах, че Петър е щедър. Не е нужно да крадеш.
Елена усети как гневът ѝ се надига, но го преглътна.
— Това е подхвърлено — каза тя. — И ти го знаеш.
Лилия се усмихна.
— Аз знам много неща.
В този миг в съблекалнята влезе охранител.
— Петър те вика — каза той на Елена. — Веднага.
Елена затвори шкафчето.
Не каза нищо.
Само тръгна.
Кабинетът на Петър беше светъл, но студен. На стената имаше рамкирани снимки. Петър с важни хора. Петър на събития. Петър с чаша в ръка.
Петър седеше зад бюрото си и се усмихваше.
До него стоеше жена му — Антония. Стегната, с поглед, който реже.
Елена замръзна.
Антония не беше там случайно.
Това беше публично унижение.
— Елена — каза Петър сладко. — Чух, че имаме малък проблем.
Елена стоеше права.
— Нямам проблем. Вие имате.
Антония я погледна с презрение.
— Как смееш да говориш така?
Петър вдигна ръка, сякаш успокоява.
— Спокойно, Антония. Елена е… особена. — Той се обърна към Елена. — Намерили са бижу в шкафчето ти. Как ще го обясниш?
Елена го гледаше право в очите.
— Няма да го обяснявам. Ще го докажа.
Петър се засмя.
— Доказвай. — После се наведе напред. — Но докато доказваш, ще бъдеш отстранена. Без заплата. Без достъп. Без нищо.
Елена усети удар.
Това беше целта му.
Да я изкара от завода, преди да извади папката “Прехвърляне”.
Петър беше бърз.
Но Елена вече не беше сама.
В този миг вратата се отвори и Георги влезе без да почука.
— Петър — каза той.
Петър се обърна рязко.
— Какво?
Георги погледна Елена, после Петър.
— Това бижу е от склада — каза той. — И има запис. Камерите. Някой го е взел преди два дни.
Петър замръзна.
Антония присви очи.
— Запис? — попита тя.
Георги кимна.
— Да. И ако го пуснем, ще се види кой е.
Петър стисна челюст.
Лицето му се наля, както онзи път, когато Елена поправи точката дванадесета.
— Георги, ти… — започна той.
Георги не отстъпи.
— Това е фабрика, не цирк — каза той. — Не може да обвиняваш хора без доказателства.
Антония погледна Петър.
— Какво става, Петре? — гласът ѝ беше лед.
Петър се усмихна, но усмивката беше мъртва.
— Нищо, скъпа. Просто недоразумение.
Елена гледаше как контролът се изплъзва от него за секунда.
Само за секунда.
Но понякога една секунда е началото на края.
Петър се изправи.
— Добре — каза той. — Елена остава. Но да знаеш… — приближи се към нея и прошепна така, че само тя да чуе, — ако си мислиш, че ще ме победиш, ще загубиш повече, отколкото можеш да си позволиш.
Елена прошепна обратно:
— Аз вече загубих всичко, което можех да си позволя. Сега губите вие.
Петър отстъпи, сякаш го беше ударила.
Елена излезе от кабинета с бързо сърце.
Имаше една нощ.
Една.
За да извади “Прехвърляне”.
И да сложи край на играта.
## Глава единадесета
Тази нощ Елена не чистеше.
Тази нощ Елена ловуваше.
Сградата беше по-тиха след смяната. Охраната беше по-ленива. Хората си тръгваха.
Елена остана “за довършване”, както винаги.
Само че този път в престилката ѝ имаше телефон, зареден, с включена камера, и листче с план от Виктор.
“Не взимай оригинали.”
“Само снимки.”
“И следи дали някой те наблюдава.”
Елена влезе в счетоводството и заключи.
Сърцето ѝ биеше в ушите.
Отвори шкафа.
Папката “Прехвърляне” беше там.
Тя я извади и започна да снима страница по страница.
Първите листове бяха решения за “оптимизация”.
После имаше договори за продажба на машини.
На трета страница Елена усети как гърлото ѝ пресъхва.
Имена на фирми, които не познаваше.
Суми.
Дати.
И подпис на Петър.
Това не беше просто план.
Това беше нападение.
Елена снимаше, докато ръцете ѝ трепереха.
И тогава чу шум.
Ключ в ключалката.
Някой опитваше да влезе.
Елена замръзна.
Нямаше време.
Папката беше отворена.
Телефонът беше в ръката ѝ.
Тя изключи екрана, затвори папката, пъхна я обратно, но звукът на ключа се усили.
Някой имаше ключ.
Елена се огледа.
Нямаше къде да се скрие.
Вратата се отвори.
Лилия влезе.
Само тя.
Очите ѝ се плъзнаха по стаята и се спряха на Елена.
— Късно е — каза Лилия.
— Да — отвърна Елена. — Чистя.
Лилия се усмихна, но усмивката не беше сладка.
— Елена… защо го правиш?
Елена я погледна.
— Защото ми писна да чистя след вас.
Лилия пристъпи напред.
— Петър няма да падне заради теб.
Елена се усмихна леко.
— Не. Ще падне заради себе си.
Лилия се приближи още.
— Ти не разбираш как работи светът. Хората като Петър… те имат връзки. Има съдии, има банки, има приятели.
Елена не отстъпи.
— Има и хора, които не могат да спят, защото нямат пари за лекарства — каза тя. — Има работници, които чакат заплати. Има деца, които учат и плащат кредити. Има майки в инвалидни колички.
Лилия присви очи.
— Значи си решила да се правиш на героиня?
Елена поклати глава.
— Аз не съм героиня. Аз съм човек, който повече няма да се навежда.
Лилия се засмя тихо.
— Добре. — После очите ѝ станаха твърди. — Петър ми каза да ти кажа, че утре на срещата ще има изненада.
Елена почувства как студът се връща.
— Каква?
Лилия се наведе близо до нея.
— Ще обяви, че те уволнява. Пред всички. За “кражба”. — Усмихна се. — И ще каже, че си измислила всичко за договора, защото си озлобена бедна жена.
Елена стисна зъби.
— А ти? Ти ще стоиш до него и ще кимаш.
Лилия се изправи.
— Аз стоя до онзи, който печели.
Елена я гледаше.
И изрече тихо:
— Тогава си избрала губещ.
Лилия се обърна към вратата.
— Ще видим — прошепна тя.
И излезе.
Елена остана в стаята, сама, с мириса на хартия и опасност.
Тя извади телефона си и прати снимките на Виктор.
После на Сара.
После на Нора.
И седна за секунда, за да си поеме въздух.
Утре Петър щеше да се опита да я унижи.
А тя щеше да направи нещо, което никога не беше правила пред толкова хора.
Щеше да говори.
И този път никой нямаше да я заглуши.
## Глава дванадесета
Срещата започна с усмивки.
Съветът седеше около масата. Хора с костюми, хора с пръстени, хора, които говореха за “бъдеще”, без да са виждали цеха отблизо.
Петър стоеше прав, уверен, с глас на човек, който е свикнал да бъде слушан.
Антония беше до него, като статуя на контрол.
Лилия седеше настрани, с бележник, готова да записва само това, което е удобно.
Георги беше там, напрегнат.
Елена стоеше до стената.
Невидима.
Но този път тя не се чувстваше невидима.
Нора беше на задните места, с раница и очи, които горят.
Сара седеше близо до Джон. Джон беше в костюм, но не се държеше като човек, който търси одобрение. Той гледаше Петър като хищник, който вече е избрал мястото на удара.
Петър започна презентацията си.
Говореше за инвестиции. За модернизация. За “нов старт”.
После стигна до “Прехвърляне”.
— Това е необходима стъпка — каза Петър. — За да спасим предприятието.
Елена усети как някои от хората кимат, без да разбират.
Петър отвори папката.
— И преди да продължим — добави той и се усмихна, — има един малък дисциплинарен въпрос.
Елена почувства как напрежението се стяга.
Петър погледна към нея.
— Елена — каза той силно. — Моля, ела напред.
В стаята настъпи тишина.
Елена направи крачка.
После още една.
И застана пред масата, пред всички.
Петър се усмихваше, доволен, че тя е в капана.
— Вчера в шкафчето на Елена беше намерено бижу — каза той. — И има съмнение за кражба.
Някой изсумтя.
Някой прошепна.
Елена усети как старият срам се опитва да я удари в лицето.
Но вместо срам, тя почувства гняв.
Петър се наклони към съвета.
— Считам, че няма място за такива хора тук — каза той. — И…
— Има запис — каза Георги.
Петър замръзна.
Георги стана.
— И записът показва, че Елена не е взела нищо — каза той. — Записът показва кой го е взел.
Лилия пребледня.
Антония се обърна към Петър.
— Какво означава това? — попита тя.
Петър се опита да се усмихне.
— Георги преувеличава…
Сара се наведе напред.
— Можем ли да видим записа? — попита тя спокойно.
Петър се изчерви.
— Не е нужно…
Джон се усмихна.
— Нужно е — каза той. — Защото когато някой лъже за дребно, вероятно лъже и за голямо.
Тишината стана тежка.
Петър усети, че губи почва.
И направи грешка.
— Елена няма право да е тук — изсъска той. — Тя е чистачка.
Елена пое въздух.
И тогава извади телефона си.
— Аз съм човек, който чете договори — каза тя. — И който има доказателства, че вие не “спасявате”, а унищожавате.
Петър се засмя отчаяно.
— Какви доказателства? Ти?
Елена натисна екрана.
Снимките се появиха на големия монитор, свързан към залата.
Папката “Прехвърляне”.
Сумите.
Датите.
Подписът на Петър.
В стаята се чу рязко вдишване.
Антония се изправи.
— Петре… — прошепна тя.
Петър побледня, после лицето му се наля с ярост.
— Това е кражба! — изкрещя той. — Тя е откраднала документи!
Виктор влезе в залата точно в този миг, придружен от още един човек с папка.
— Не — каза Виктор спокойно. — Това е доказателство. И е предадено по надлежен ред.
Петър се обърна към него като към враг.
— Кой си ти?
Виктор се усмихна студено.
— Адвокат. И представител на група работници, които ще заведат дело. И представител на инвеститори, които няма да позволят да бъдат измамени.
Сара кимна.
— Потвърждавам — каза тя. — И имам още.
Нора стана.
— И аз имам — каза тя, гласът ѝ беше остър. — Имам признание, че ме изнудвахте чрез кредита ми. И имам основание да поискам проверка за злоупотреби.
Петър се завъртя към нея.
— Ти? Коя си ти?
Нора го погледна право в очите.
— Аз съм тази, която ти е неудобна — каза тя. — И тази, която вече не се страхува.
Петър се опита да говори, да се защити, да се смее, да заплашва.
Но думите му се блъскаха в стената на доказателствата.
Съветът започна да шепне.
Антония стоеше като вцепенена, но очите ѝ вече не гледаха Елена с презрение.
Гледаха Петър с нещо по-страшно.
С отвращение.
Джон се наведе напред.
— Предлагам незабавно отстраняване на Петър от длъжност до приключване на проверката — каза той спокойно.
Един от членовете на съвета попита:
— Имате ли основание?
Сара посочи документите.
— Имате го пред очите си.
Настъпи момент, в който Петър още стоеше прав, но вече не беше директор.
Беше просто човек, хванат в лъжа.
Петър се обърна към Елена.
Очите му бяха пълни с омраза.
— Ти… — прошепна той.
Елена го гледаше спокойно.
— Помниш ли какво ми каза? — попита тя тихо. — “Айде, като си толкова умна — преведи.”
Петър не отговори.
Елена се усмихна леко.
— Преведох ти бъдещето.
Съветът гласува.
Ръцете се вдигаха една по една.
Петър гледаше как контролът му се разпада.
И когато последната ръка се вдигна, той разбираше, че вече няма власт.
Само последствия.
## Глава тринадесета
Проверката започна веднага.
Документи.
Разпити.
Свидетелски показания.
Лилия изчезна от офиса като сянка, която внезапно е осъзнала, че светлината е включена.
Антония не се появяваше в завода. Казваха, че е подала документи за развод. Казваха, че е разбрала за любовницата. Казваха много неща.
Но най-важното беше, че Петър вече не можеше да заповядва.
Елена минаваше по коридорите и този път хората не гледаха през нея.
Поздравяваха я.
Някои ѝ стискаха ръката.
Един работник, с мазни ръце и уморени очи, каза:
— Благодаря ти.
Елена не знаеше какво да отговори.
Нора идваше след лекции, уморена, но жива. За първи път кредитът ѝ не беше като камък на гърдите. Имаше план. Имаше бъдеще.
Георги изглеждаше по-лек, макар и все още напрегнат.
— Синът ми… — каза той един ден на Елена. — Каза ми, че за първи път се гордее с мен.
Елена усети как очите ѝ се насълзяват.
Сара и Виктор работеха като машина.
А Джон беше там, когато трябваше, и невидим, когато не трябваше.
И тогава, точно една седмица след онзи смях в заседателната зала, Елена мина покрай кабинета на директора.
Вратата беше отворена.
Вътре Петър стоеше със свалена вратовръзка, с лице на човек, който се опитва да изглежда горд, но не успява.
Кашони.
Папки.
Лични вещи.
Той си събираше нещата.
Елена спря на прага.
Петър я видя.
Очите му се свиха.
— Доволна ли си? — изсъска той.
Елена го погледна спокойно.
— Не съм доволна — каза тя. — Доволна щях да бъда, ако никога не бяхте правили това.
Петър се засмя кратко, горчиво.
— Мислиш ли, че си спечелила? Ти си чистачка. Винаги ще си чистачка.
Елена се усмихна леко.
— Може — каза тя. — Но днес чистачката видя истината. И я изчисти.
Петър стисна един кашон и го вдигна, сякаш това беше последната му победа.
— Ти не знаеш с кого си имаш работа — прошепна той.
Елена го погледна.
— Знам — каза тя. — Имам работа с човек, който вярваше, че всички са като него.
Петър излезе, носейки кашона, без да погледне назад.
И за първи път коридорът не му правеше път.
Хората стояха.
Гледаха го.
Мълчаха.
Това мълчание беше по-тежко от всяка присъда.
Елена остана на прага, а зад нея Нора се появи, с раница на рамо.
— Свърши ли? — попита Нора.
Елена погледна към коридора, към вратата, към светлината, която влизаше през прозореца.
— Не — каза тя тихо. — Това е само началото.
Нора се усмихна.
— За какво?
Елена погледна ръцете си.
Ръце, които вече не трепереха.
— За живот, в който не се навеждаме — каза тя. — За работа, която няма да ни изяжда. За майка ми, която ще има лекарства. За теб, която ще завършиш. За хората, които ще получат заплати.
Нора кимна.
— И за това да не се страхуваме.
Елена се усмихна.
— Точно така.
Те тръгнаха по коридора.
Към цеха.
Към светлината.
Към бъдеще, което този път нямаше да бъде подписано със страх.
About the Author
