Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше късен следобед, от онези, в които есента вече настойчиво напомняше за себе си с хладния си дъх, прокрадващ се през открехнатия прозорец на малката ми квартира. Слънцето, лениво и златисто, хвърляше последните си лъчи върху прашинките, танцуващи в застиналия въздух. Работех върху поредния си курсов проект за университета, заобиколена от разхвърляни книги и празни чаши от кафе, когато телефонът иззвъня. Беше Лилия.
– Мислих, че си забравила, че съществувам – засмях се, докато притисках телефона към ухото си с рамо и се опитвах да намеря химикалка сред хаоса на бюрото. – Как си?
– Не говоря с теб, докато не ми обещаеш, че ще излезеш от тази твоя пещера и ще се покажеш на светло. Кога за последно излиза на среща, Ани? Не, не ми отговаряй, беше риторичен въпрос. Знам отговора и той е „преди потопа“.
Въздъхнах. Лилия беше права, разбира се. Откакто започна следването ми по право, животът ми се въртеше около лекции, изпити и безкрайни часове в библиотеката. Бях взела студентски кредит, за да си плащам таксите, и ипотечен за това малко апартаментче, което наричах свой дом. Всяка стотинка беше пресметната, всеки час – разграфен. Нямаше място за спонтанност, още по-малко за романтика.
– Нямам време, Лили, знаеш го. А и честно казано, нямам и желание. Последният беше пълна катастрофа.
– Защото излизаш с неподходящи мъже! Затова се намесвам аз. Слушай сега внимателно. Уредих ти среща.
Почти изпуснах телефона.
– Моля? Ти какво си направила? Лили, говорихме за това!
– Няма „говорихме“. Има „действаме“. Казва се Мартин. Мой далечен познат, но съм чувала само хубави неги за него. Успешен, интелигентен, държи на семейните ценности. И най-важното – търси сериозна връзка. Не е някой от онези еднодневки, с които си губиш времето.
– Не си губя времето с никого, защото не излизам с никого! – сопнах се аз, макар да знаех,e ината ми е безсмислен. Когато Лилия си наумеше нещо, нямаше сила, която да я спре.
– Петък, осем вечерта, в „Старата изба“. Бъди красива. Няма да съжаляваш. – И преди да успея да възразя, тя затвори.
Останах да гледам втренчено в стената, слушайки монотония сигнал „свободно“. Среща. Истинска среща. Идеята едновременно ме плашеше и вълнуваше. Може би Лилия беше права. Може би беше време да спра да се крия зад учебниците и да позволя на живота да ми се случи.
В петък вечер бях в „Старата изба“ точно в осем. Бях избрала семпла, но елегантна тъмносиня рокля, която подчертаваше фигурата ми, и бях пуснала дългата си кестенява коса да се спуска свободно по раменете. Сърцето ми биеше лудо, докато оглеждах масите с бели покривки и запалени свещи. Усещах се като първокурсничка преди първия си изпит.
Той влезе няколко минути по-късно. Познах го веднага по описанието на Лилия – висок, с тъмна коса и проницателни сини очи. Носеше стилен тъмен костюм и излъчваше увереност, която изпълваше пространството около него. Когато ме видя, на лицето му се появи топла, обезоръжаваща усмивка. И в ръцете си държеше букет. Истински, разкошен букет от червени рози, от онези, които ухаят на градина и обещания, а не на найлона от супермаркета.
– Ани? – попита той с мек, кадифен глас, който сякаш погали слуха ми.
Кимнах, неспособна да кажа и дума.
– Аз съм Мартин. Тези са за теб.
Вечерята мина прекрасно. Сякаш бях попаднала в сцена от романтичен филм. Мартин беше всичко, което Лилия беше казала, и много повече. Беше чаровен, внимателен, истински джентълмен. Отваряше ми вратите, издърпа стола ми, когато сядахме, наливаше ми вино. Говорехме с часове – за мечтите ми да стана добър адвокат, за неговия бизнес с недвижими имоти, за книги, филми, пътешествия. Сякаш се познавахме от години. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше, в начина, по който се смееше на шегите ми, което ме караше да се чувствам специална, желана, жива. За първи път от много време насам забравих за кредитите, за изпитите, за сивото ежедневие.
Когато келнерът донесе сметката, инстинктивно посегнах към чантата си.
– Аз ще платя моята част – казах аз, макар да знаех, че е просто формалност.
Мартин ме погледна почти укорително и покри ръката ми със своята. Неговата беше топла и силна.
– Няма да стане. Мъжът плаща на първа среща. Това е едно от правилата, на които държа.
Не настоях повече. Имаше нещо в старомодния му кавалерски жест, което ми хареса. Не ставаше въпрос за парите, а за принципа. За усещането, че си обгрижена, че някой иска да се погрижи за теб.
Той ме изпрати до вкъщи. Когато спряхме пред входа на кооперацията ми, не се опита да ме целуне. Само взе ръката ми и я докосна с устни.
– Беше прекрасна вечер, Ани. Надявам се скоро да я повторим.
– И аз се надявам – прошепнах, а сърцето ми препускаше.
Прибрах се в малкия си апартамент, но той вече не ми се струваше толкова сив и тесен. Уханието на розите изпълваше въздуха. Поставих ги внимателно във ваза и ги сложих на масата в хола. Дълго стоях и ги гледах, усмихвайки се глупаво. Това беше една от най-хубавите първи срещи в живота ми. Може би дори най-хубавата. Заспах с мисълта за неговите сини очи и топлата му усмивка.
До следващата сутрин…
Глава 2
Събудих се от настойчивото звънене на телефона. Беше събота и нямах лекции, така че си бях позволила лукса да поспя до по-късно. Протегнах се лениво, опитвайки се да прогоня и последните остатъци от съня. Усмихнах се, когато погледът ми попадна върху букета на масата. Споменът от снощната вечер ме изпълни с приятна топлина. Сигурно беше Мартин.
Сърцето ми подскочи. Грабнах телефона от нощното шкафче, без дори да погледна кой звъни.
– Ало? – казах с възможно най-бодрия си глас.
– Ани? Ти ли си? – Гласът отсреща не беше на Мартин. Беше женски, треперещ, изпълнен с паника.
– Да, аз съм. Кой се обажда?
– Казвам се Десислава. Не ме познаваш. Намерих номера ти в телефона на съпруга ми.
Думите увиснаха в тишината на стаята, тежки и зловещи. Съпруг. Тази дума отекна в съзнанието ми като изстрел.
– Съжалявам, мисля, че имате грешка – казах аз, макар леденият пръст на съмнението вече да се беше прокраднал в сърцето ми.
– Няма грешка. Съпругът ми се казва Мартин. Снощи е бил с теб, нали? В „Старата изба“. Видях съобщението, с което потвърждаваш срещата.
Светът около мен започна да се върти. Станах от леглото, краката ми едва ме държаха. Приближих се до масата и се вгледах в розите. Истински, красиви, ухаещи на лъжа.
– Ани, чуваш ли ме? – Гласът на жената стана по-настоятелен. – Моля те, трябва да говоря с теб. Не затваряй. Знам, че си в шок. Аз също бях. Все още съм. Но трябва да знаеш. Трябва да знаеш с кого си имаш работа.
– Не… не разбирам – промълвих аз, макар дълбоко в себе си да разбирах всичко твърде добре. Чарът, кавалерството, настояването да плати сметката… Всичко беше просто една добре изиграна роля.
– Той не е този, за когото се представя. Не е просто бизнесмен с недвижими имоти. Това е само фасадата. Зад нея се крие нещо много по-мрачно. Имаме огромни дългове, Ани. Заеми, които не можем да върнем. Взе ги уж за бизнеса, но всичко потъна. Сега ни заплашват. Преследват ни. И той… той е отчаян. Готов е на всичко.
В слушалката се чу ридание.
– Той използва жени. Такива като теб. Умн, млади, с добро бъдеще. Омайва ги, кара ги да се влюбят в него. А после ги оплита в мрежите си. Кара ги да теглят кредити на свое име, да подписват документи, да стават гаранти. Унищожава ги. И когато вече не са му нужни, ги захвърля. Аз бях първата му жертва. Омъжих се за него по любов. Заради него се отказах от всичко – от кариерата си, от семейството си. Сега нямам нищо. Освен дългове и страх.
Свлякох се на стола. Главата ми бучеше. Не можех да повярвам. Това не можеше да бъде истина. Не и онзи Мартин, с когото бях снощи.
– Защо ми казваш всичко това? – попитах с пресъхнало гърло.
– Защото видях нещо различно в съобщенията ви. Ти не си като другите. Не си някоя наивна златотърсачка. Ти си… нормална. И защото видях снимката ти в профила. Приличаш на сестра ми. Не мога да позволя да ти го причини. Моля те, стой далеч от него. Блокирай го, смени си номера, ако трябва. Не му позволявай да те доближи отново. Той е хищник, Ани. И ти си следващата му плячка.
Последва тишина. Чуваше се само учестеното дишане на жената отсреща.
– Благодаря ти – казах аз, макар думата да ми се стори куха и нелепа. – Благодаря ти, че ми се обади.
– Пази се. – И връзката прекъсна.
Дълго стоях неподвижно, втренчена в телефона. После погледът ми отново се спря на розите. С едно рязко движение ги грабнах от вазата и ги хвърлих в кофата за боклук. Капки вода се разпръснаха по пода като сълзи. Сълзите, които аз самата не можех да пролея.
Усещането за унижение и гняв беше почти физическо. Бях се почувствала толкова специална, толкова харесвана. А всъщност съм била просто поредната мишена. Поредната точка в нечий дяволски план.
Първият ми импулс беше да се обадя на Лилия и да й вдигна скандал. Как можа да ме запознае с такъв човек? Но после се спрях. Тя не беше виновна. Тя също е била измамена, също като мен. Мартин беше майстор на илюзиите.
Вместо това набрах неговия номер. Исках да го чуя. Исках да чуя как ще се опита да излъже и мен.
Той вдигна почти веднага.
– Ани! Тъкмо мислех да ти звъня. Как спа?
Гласът му беше все така кадифен и топъл. Побиха ме тръпки.
– Коя е Десислава? – попитах аз, без предисловия.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Толкова плътно, че можех да го разрежа с нож.
– Не знам за какво говориш – каза той най-накрая, но в гласа му вече нямаше и следа от предишната топлота. Беше студен и остър като стомана.
– О, мисля, че знаеш много добре. Твоята съпруга. Жената, която си разорил и си превърнал в своя съучастничка. Жената, която ми се обади тази сутрин, за да ме предупреди.
Отново мълчание.
– Слушай, Ани, това е едно голямо недоразумение. Тя е… нестабилна. Има психични проблеми. Не трябваше да ти звъни.
– Психични проблеми? Наистина ли? Това ли е най-доброто, което измисли? Знаеш ли, почти ти повярвах снощи. С розите, с кавалерството, с празните приказки. Добре играеш ролята си, Мартин. Трябва да ти го призная. Но представлението свърши. Стой далеч от мен. И ако само се опиташ да ме доближиш, ще отида право в полицията. Имам записан разговор със съпругата ти. Мисля, че ще им бъде много интересно.
Затворих телефона, преди да е успял да каже и дума повече. Ръцете ми трепереха. Чувствах се мръсна, използвана, осквернена. Красивата приказка от снощи се беше превърнала в грозен кошмар. Но докато стоях там, в малката си кухня, заобиколена от останките на една провалена среща, в мен се надигна нещо друго. Нещо по-силно от гнева и унижението. Беше решителност. Той може и да беше хищник, но аз нямаше да бъда неговата плячка. Щях да се боря. За себе си, за бъдещето си, за всички жени, които беше измамил. Представлението може и да беше свършило за мен, но войната тепърва започваше.
Глава 3
Дните след разкритието се нижеха бавно и мъчително. Всяко позвъняване на телефона караше сърцето ми да замира. Всяка непозната кола, паркирана на улицата, ми се струваше заплашителна. Живеех в постоянен страх, че Мартин ще се появи отново. Блокирах номера му, изтрих всички съобщения, но сянката му продължаваше да тегне над мен.
Разказах всичко на Лилия. В началото тя не можеше да повярва. Беше шокирана, ужасена, чувстваше се виновна.
– Не мога да повярвам, Ани. Аз те запознах с този изрод. Аз те вкарах в тази каша. Толкова съжалявам.
– Не е твоя вината, Лили. Ти не си знаела. Той е измамил и теб. Важното е, че се отървах навреме.
Но дали наистина се бях отървала? Думите на Десислава продължаваха да ехтят в съзнанието ми: „Той е хищник“. А хищниците не се отказват лесно от плячката си.
Опитвах се да се върна към нормалния си живот – към лекциите, към курсовите проекти, към подготовката за изпитите. Но концентрацията ми беше изчезнала. Не можех да чета, не можех да пиша. Образът на Мартин – чаровният, усмихнат Мартин – се появяваше неканен в мислите ми, а след него идваше и споменът за треперещия глас на съпругата му.
Една вечер, докато се прибирах от библиотеката, го видях. Стоеше от другата страна на улицата, облегнат на лъскавия си черен автомобил. Наблюдаваше ме. Сърцето ми се сви на топка. За момент се вцепених. После инстинктът за самосъхранение надделя. Обърнах се и хукнах в обратната посока, без да поглеждам назад. Не спрях да тичам, докато не се озовах пред полицейското управление.
Дежурният полицай ме изслуша с отегчен вид.
– И какво точно искате от нас, госпожице? Той заплашвал ли ви е? Наранил ли ви е?
– Не, но…
– Значи няма престъпление. Това, че ви е чакал на улицата, не е незаконно. Може просто да е съвпадение.
– Не е съвпадение! Той ме преследва!
Полицаят въздъхна.
– Вижте, разбирам, че сте притеснена. Но докато няма реална заплаха, ръцете ни са вързани. Ако продължи да ви притеснява, можете да подадете молба за ограничителна заповед. Но за това ще ви трябва адвокат.
Адвокат. Иронията беше жестока. Учех за адвокат, но в момента се чувствах напълно безпомощна. Нямах пари за адвокат. Едва свързвах двата края с кредитите и почасовата работа в една кафене.
Излязох от управлението с чувство на пълно безсилие. Системата, в която толкова вярвах и на която исках да служа, ме беше предала. Бях сама в това.
През следващите дни нещата се влошиха. Мартин започна да ми изпраща съобщения от различни номера. В началото бяха умоляващи. „Ани, моля те, нека поговорим. Всичко е едно голямо недоразумение. Обичам те.“ После станаха по-настоятелни. „Знам къде живееш. Знам къде учиш. Не можеш да се криеш от мен вечно.“
Започнах да получавам и странни подаръци пред вратата си – цветя, шоколадови бонбони, малки бижута. Всички те бяха придружени от бележки с еднакъв почерк: „Липсваш ми. Твой Мартин.“ Беше зловещо. Всеки подарък беше като напомняне, че той знае къде съм, че може да ме достигне по всяко време.
Спрях да ходя на лекции. Спрях да излизам от вкъщи, освен ако не беше крайно наложително. Малкият ми апартамент, който преди беше моето убежище, сега се беше превърнал в моя затвор.
Един ден получих писмо. Беше официално изглеждащ плик, без подател. Отворих го с треперещи ръце. Беше от банка. Уведомяваха ме, че имам просрочени вноски по потребителски кредит на мое име.
Замръзнах. Никога не съм теглила такъв кредит. Веднага се обадих в банката. След дълги разговори с различни служители, истината излезе наяве. Кредитът е бил изтеглен онлайн, с копие от личната ми карта.
Копие от личната ми карта. Спомних си как на срещата Мартин ме помоли да му я покажа. Уж за да види на колко години съм, пошегува се той. А аз, наивницата, му я дадох. Сигурно я беше снимал, докато не гледах.
Бях в капан. Не само ме преследваше, но и беше успял да ме оплете във финансовите си машинации. Сега вече имаше и официална причина да ме търси – дължах пари. Много пари. Сума, която не можех да си представя как ще изплатя.
Чувствах се като в кошмар, от който няма събуждане. Бях на ръба на отчаянието. И точно тогава се случи нещо неочаквано.
На вратата се позвъни. Погледнах през шпионката. Беше жена. Непозната. Беше облечена скромно, лицето й беше бледо и изпито. Но в очите й имаше решителност. Беше Десислава.
Отворих вратата.
– Как ме намерихте? – попитах аз.
– Не беше трудно. Той държи досие на всичките си… мишени. Аз знам къде го крие. – Тя влезе вътре, без да чака покана. Огледа малкия апартамент, очите й се спряха на купчината сметки на масата. – Дойдох, защото знам за кредита. Той се похвали. Каза, че сега вече си „вързана“.
– Не знам какво да правя – признах аз. Гласът ми трепереше. – Нямам пари за адвокат. Полицията не ми помогна.
Десислава седна на стола, на който доскоро бях ридала аз.
– Знам. Системата е направена така, че да защитава хора като него. Но това не означава, че сме безсилни. Слушай ме внимателно, Ани. Той има врагове. Много по-силни и опасни от нас. Хора, на които дължи пари. Хора, които няма да се поколебаят да си ги вземат, по един или друг начин.
– И какво от това? – попитах аз, без да разбирам накъде бие.
– Един от тези хора се казва Симеон. Той е бизнесмен, но от старата школа. От онези, за които думата е по-важна от договора, а честта – по-ценна от парите. Мартин го е измамил с голяма сума, свързана с имотна сделка. Симеон е бесен. Търси го под дърво и камък.
– И вие предлагате… какво? Да отида при този Симеон и да му кажа, че и аз съм жертва на Мартин? Той ще ми повярва ли?
– Не само ще ти повярва, но и ще ти помогне. Симеон има нужда от доказателства. От свидетел. От някой, който е готов да говори. Аз не мога. Аз все още съм негова съпруга, по закон. Ако свидетелствам срещу него, ще загубя и малкото, което ми е останало. Но ти… ти си свободна. Ти можеш да го унищожиш.
Тя ми подаде едно малко листче хартия. На него беше написан адрес.
– Това е офисът на Симеон. Отиди при него. Разкажи му всичко. Покажи му писмото от банката. Дай му записа от нашия разговор. Той ще знае какво да направи.
Погледнах листчето в ръката си. Беше отчаян ход. Рискован. Да се доверя на непознат, за когото не знаех нищо, освен че е враг на Мартин. Но нямах друг избор.
– Защо ми помагате? – попитах я. – Рискувате много.
Тя ме погледна. За първи път видях в очите й нещо различно от страх. Беше искра на бунт.
– Защото ми писна да се страхувам. И защото, както ти казах, ми напомняш за сестра ми. Тя също беше доверчива. И един ден просто изчезна. Никога повече не я видяхме. Не искам това да се случи и с теб. Сега върви. И не се страхувай. Симеон може да изглежда груб, но е справедлив човек.
Десислава стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна.
– И още нещо. Пази се. Мартин е по-опасен, отколкото си мислиш. Той не е сам в това. Има брат. Казва се Петър. Той е мозъкът на операциите. Мартин е само лицето. Петър е този, от когото трябва да се страхуваш.
Вратата се затвори след нея, оставяйки ме сама с мислите си. Петър. Ново име, нова заплаха. Картината ставаше все по-сложна и по-опасна. Но сега вече имах посока. Имах надежда. Стиснах листчето в ръката си. Щях да отида при Симеон. Щях да се боря. Не само за себе си. А за Десислава, за нейната изчезнала сестра, за всички жени, които бяха попаднали в капана на двамата братя. Войната наистина тепърва започваше.
Глава 4
На следващата сутрин стоях пред високата, остъклена сграда, в която се помещаваше офисът на Симеон. Чувствах се малка и незначителна на фона на този бетонен гигант, символ на власт и пари. Адресът, който Десислава ми даде, беше в най-скъпата част на града – място, където рядко стъпвах. За миг се поколебах. Дали това не беше поредната грешка? Дали не влизах от един капан в друг, още по-голям и по-страшен? Но споменът за студения глас на Мартин и за заплахите му ме накара да пристъпя напред.
Вътре всичко беше лукс и дискретност. Мраморен под, скъпи картини по стените, тиха музика. На рецепцията седеше млада, безупречно изглеждаща жена, която ме изгледа от глава до пети с леко отегчение.
– Имам среща със господин Симеон – казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах.
– Имате ли уговорен час? – попита тя, без да вдига поглед от компютъра си.
– Не, но е спешно. Кажете му, че става въпрос за Мартин.
При споменаването на името, жената най-после вдигна очи. В погледа й се четеше любопитство.
– Изчакайте тук.
Тя изчезна зад една масивна врата. Минутите се точеха като часове. Чувствах погледите на останалите служители в огромното фоайе. Всички бяха облечени в скъпи костюми, излъчваха самочувствие и превъзходство. Аз, с моите дънки и обикновена блуза, се чувствах като натрапник.
Най-после вратата се отвори и секретарката ми направи знак да вляза.
Кабинетът на Симеон беше огромен, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха панорамна гледка към целия град. Всичко в стаята крещеше за богатство и власт – масивно бюро от тъмно дърво, кожени кресла, библиотека, пълна с книги с кожена подвързия.
Зад бюрото седеше мъж на около петдесет години. Имаше прошарена коса, строго, изсечено лице и очи, които сякаш виждаха право през теб. Не носеше костюм, а спортно-елегантни дрехи, които обаче изглеждаха по-скъпи от всичко, което притежавах. Той не стана, само ми посочи едно от креслата пред бюрото.
– Сядайте.
Седнах на ръба на креслото, стиснала здраво чантата си.
– Казали са ми, че ме търсите във връзка с Мартин. – Гласът му беше дълбок и спокоен, но в него се усещаше скрита заплаха.
– Да. Аз… аз също съм негова жертва.
Разказах му всичко. От самото начало – срещата, розите, обаждането на Десислава, преследването, фалшивия кредит. Говорех бързо, думите се препъваха една в друга, страхувах се, че няма да ми повярва, че ще ме изгони. Когато свърших, извадих от чантата си писмото от банката и телефона си.
– Имам и запис на разговора със съпругата му.
Симеон взе писмото и го прочете внимателно. После ми направи знак да му пусна записа. Слушаше с каменно лице, без да издава никакви емоции. Когато записът свърши, той дълго мълча, втренчен в гледката през прозореца.
– Това копеле… – промълви той най-накрая, по-скоро на себе си. – Не му стига, че открадна парите ми, ами е продължил да мами и невинни хора.
Той се обърна към мен. Погледът му вече не беше толкова студен. Имаше нещо в него, което приличаше на… съчувствие.
– Знаете ли, госпожице… – започна той.
– Ани – представих се аз.
– Ани. Знаете ли, Ани, аз съм в бизнеса от много години. Виждал съм всякакви измамници и мошеници. Но тези двамата, Мартин и брат му Петър, са от съвсем друга порода. Те не се задоволяват само с парите. Те се наслаждават на това да унищожават хората. Да ги гледат как страдат.
– Десислава ми каза, че Петър е мозъкът.
– Така е. Петър е дяволът в човешки образ. Умен, безскрупулен, без никакви задръжки. Мартин е само куклата на конци. Красивото лице, което привлича жертвите. Но конците ги дърпа Петър. Той стои зад всички схеми – фалшивите кредити, имотните измами, прането на пари. Той е недосегаем, защото винаги се крие в сенките. Никога не оставя следи.
– А вие? Как ви измамиха?
Симеон се усмихна горчиво.
– По най-стария начин. С обещания за бърза и голяма печалба. Предложиха ми да инвестирам в строителен проект. Уж всичко беше законно, с всички разрешителни. Дадох им парите, а те просто изчезнаха. Проектът се оказа фантом, а земята, върху която трябваше да се строи – чужда собственост. Загубих много пари. Но не парите ме ядосват толкова. Ядосва ме наглостта им. Това, че си мислят, че могат да се подиграват с хора като мен и да им се размине.
Той стана и отиде до прозореца.
– Искам да ги съсипя, Ани. Искам да ги видя в затвора за дълги години. Но за това ми трябват доказателства. Железни доказателства. Полицията не може да направи нищо без тях. Петър има добри адвокати, които успяват да го измъкнат от всяка ситуация.
– Аз съм готова да свидетелствам. Ще разкажа всичко, което знам.
– Знам. И ти благодаря за смелостта. Но твоите показания не са достатъчни. Това е дума срещу дума. Трябва ни нещо повече. Трябва ни някой отвътре. Някой, който има достъп до техните компютри, до техните документи.
Погледнах го въпросително.
– Десислава?
– Десислава е твърде уплашена. А и Мартин я държи под постоянен контрол. Не, трябва ни някой друг.
Той се върна до бюрото си и седна. Погледна ме право в очите.
– Имам предложение за теб, Ани. Рисковано е, но ако успеем, ще се отървем и двамата от тях завинаги.
Сърцето ми започна да бие лудо.
– Какво предложение?
– Искам да се върнеш при Мартин.
За момент си помислих, че не съм чула добре.
– Моля? Да се върна при него? Та той ще ме убие!
– Не, няма. Защото ще се върнеш при него по негово желание. Ще му се обадиш. Ще му кажеш, че си помислила. Че си се уплашила от жена му, но всъщност му вярваш. Ще му кажеш, че си готова да му дадеш втори шанс.
– Той няма да ми повярва.
– О, ще повярва. Суетата му е по-голяма от разума му. Той е убеден, че всяка жена може да бъде негова. Просто трябва да изиграеш ролята си добре. Ти си млада, красива, интелигентна. Точно негов тип. Той ще клъвне.
Планът беше безумен. Да се върна доброволно в леговището на звяра.
– И какво следва? След като „клъвне“?
– Ще започнеш да се срещаш с него. Ще спечелиш доверието му. Ще го накараш да те допусне в своя свят. Искам да разбереш всичко за бизнеса им. За Петър. Да намериш доказателствата, които ни трябват. Документи, файлове, записи. Всичко, което може да ги уличи.
– Но това е… това е шпионаж! Аз съм студентка по право, не съм таен агент!
– Ти си много повече от това, Ани. Ти си интелигентна и смела. И най-важното – имаш мотив. Те са те наранили. Искат да те унищожат. Това е твоят шанс да си върнеш живота.
Симеон се наведе напред.
– Няма да си сама в това. Аз ще бъда зад гърба ти на всяка стъпка. Ще ти осигуря всичко, от което имаш нужда. Техника за подслушване, за проследяване. Моите хора ще те пазят от разстояние. Никога няма да те оставя в опасност. И още нещо. Ще уредя проблема ти с банката. Ще изплатя кредита. И ще ти дам достатъчно пари, за да не се притесняваш за нищо, докато трае това. Ще се погрижа и за брат ти.
При споменаването на брат ми, кръвта замръзна в жилите ми.
– Брат ми? Какво знаете за него?
– Знам, че се казва Димитър. Знам, че е затънал в дългове от хазарт. И знам, че е взел пари назаем от много опасни хора. Хора, които не си поплюват.
Бях съсипана. Димитър беше по-малкият ми брат. Винаги е бил добро момче, но лесно се поддаваше на влияние. От известно време подозирах, че има проблеми, но той отричаше всичко. Не знаех, че нещата са толкова сериозни.
– Как… как знаете всичко това?
– Аз знам всичко, Ани. Това е моят бизнес. Имам своите източници. Мога да помогна на брат ти. Мога да изчистя дълговете му. Но всичко си има цена.
Погледнах го. Студените му очи бяха впити в моите. Разбрах. Това не беше просто предложение. Беше ултиматум. Той използваше брат ми, за да ме принуди да приема. Беше също толкова безскрупулен, колкото и Петър. Просто го правеше по-елегантно.
Имах ли избор? Можех да откажа. Да се опитам да се справя сама с Мартин, с банката, с проблемите на брат ми. Но знаех, че няма да успея. Бях сама срещу целия свят.
Симеон беше моят единствен шанс. Мрачен, опасен, но единствен.
– Добре – казах аз. Гласът ми беше едва чут. – Съгласна съм. Ще го направя.
На лицето на Симеон се появи едва забележима усмивка. Той натисна един бутон на интеркома на бюрото си.
– Кажи на Явор да влезе.
Вратата се отвори и в кабинета влезе млад мъж, на около тридесет години. Беше висок, атлетичен, с късо подстригана коса и сериозно изражение.
– Това е Явор. Той е бивш полицай, сега работи за мен. Той ще бъде твоята връзка с мен и твой ангел-пазител. Ще те обучи, ще ти даде нужната техника и ще бъде винаги наблизо. Можеш да му се довериш напълно.
Явор ми кимна сдържано. Не каза нито дума.
– Сега върви с него. Той ще се погрижи за всичко. И Ани… – Симеон ме повика, точно когато излизах. – Не ме разочаровай.
Напуснах небостъргача, но вече не се чувствах малка и незначителна. Чувствах се като войник, който отива на война. Война, която не бях избирала, но която трябваше да спечеля. На всяка цена.
Глава 5
Явор ме отведе в един апартамент в друга, по-дискретна сграда, която очевидно също беше собственост на Симеон. Жилището беше модерно и безлично, като стая в скъп хотел. Беше ясно, че служи за оперативни цели, а не за живеене.
– Тук ще се срещаме. Тук ще те обуча. Никога не идвай тук сама. Винаги ще те взимам и ще те връщам. Никой не трябва да знае за това място – каза Явор. Това бяха първите му думи, откакто се запознахме. Гласът му беше равен, лишен от емоции.
Следващите няколко дни преминаха като в мъгла. Явор се оказа изключително методичен и търпелив учител. Учеше ме на неща, които бях виждала само по филмите. Как да откривам подслушвателни устройства. Как да използвам скрита камера с формата на копче. Как да копирам данни от компютър, без да оставям следи. Как да водя разговор така, че да измъквам информация, без събеседникът ми да се усети.
– Най-важното е да останеш спокойна – повтаряше той непрекъснато. – Мартин е суетен, но не е глупав. Петър е още по-малко. Те ще те наблюдават. Ще те тестват. Всяко колебание, всяка грешна дума може да те издаде. Трябва да се превърнеш в друга жена. Уверена, леко повърхностна, впечатлена от парите и лукса му. Жена, която е готова да си затвори очите за някои неща, стига да получава това, което иска.
Беше трудно. Трябваше да потисна истинската си същност – аналитичната, предпазливата студентка по право – и да облека маската на лекомислена златотърсачка. Трябваше да се науча да лъжа с очите си, с тялото си, с всяка своя дума.
– Ами семейството ми? Брат ми? – попитах го един ден.
– Симеон се е погрижил. Дълговете на брат ти са платени. Но той не знае от кого. Казали са му, че е спечелил от някаква анонимна лотария. Така е по-добре. Колкото по-малко знае, толкова по-сигурно за него. Що се отнася до родителите ти, за тях ти си просто заета със следването си. Не ги въвличай в това.
Чувствах се все по-изолирана. Единствената ми връзка с нормалния свят беше Лилия, но и на нея не можех да кажа нищо. Трябваше да я лъжа, че съм се сдобрила с Мартин, че съм решила да му дам шанс. Тя беше ужасена, опитваше се да ме разубеди, но аз бях непреклонна. Всяка наша среща беше мъчение. Виждах разочарованието в очите й и това ме съсипваше.
Най-накрая дойде денят. Денят, в който трябваше да се обадя на Мартин. С Явор репетирахме разговора десетки пъти. Всяка дума, всяка интонация, всяка пауза беше пресметната. И все пак, когато набрах номера, ръката ми трепереше.
Той вдигна на второто позвъняване.
– Ало?
– Мартин? Аз съм, Ани.
Настъпи мълчание. Можех да си представя изненадата му.
– Ани. Не очаквах да ми се обадиш. Особено след заплахите ти.
– Знам. И съжалявам. Бях уплашена. Жена ти… тя ми наговори ужасни неща.
– Казах ти, че е нестабилна.
– Да, сега го разбирам. Мислих много. И… и ми липсваш. Вечерта с теб беше прекрасна. Не искам да свършва така.
Отново мълчание. Той преценяваше ситуацията.
– Искаш ли да се видим? Да поговорим? – попитах аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-умолително.
– Къде си? – попита той.
– Вкъщи.
– Идвам след половин час.
Когато затворих телефона, бях обляна в студена пот.
– Справи се добре – каза Явор, който слушаше всичко на съседен телефон. – Сега се приготви. Сложихме камери и микрофони в целия апартамент. Ние ще сме в микробус на улицата и ще наблюдаваме всичко. Ако нещата се объркат, ще се намесим веднага. Просто кажи кодовата дума: „Мисля, че имам нужда от малко въздух“.
Половин час по-късно Мартин беше на вратата ми. Този път не носеше рози. Беше облечен небрежно, но скъпо. Огледа ме внимателно, сякаш търсеше признаци на лъжа.
– Влез – казах аз, отстъпвайки назад.
Той влезе и огледа апартамента.
– Значи наистина съжаляваш?
– Да. Бях глупава. Трябваше да се доверя на теб, а не на нея.
Той се приближи до мен. Застана толкова близо, че усещах парфюма му.
– Харесваш ми, Ани. Наистина ми харесваш. Имаш потенциал. Жалко щеше да е да пропилеем този потенциал.
Той ме хвана за брадичката и ме накара да го погледна в очите.
– Но ако още веднъж се опиташ да ме заплашваш или да ми правиш номера, няма да съм толкова снизходителен. Ясно ли е?
Кимнах. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
– Ясно.
Той се усмихна. Онази топла, обезоръжаваща усмивка от първата ни среща. Но сега вече знаех какво се крие зад нея.
– Добре. Сега, след като изяснихме това, какво ще кажеш да отидем някъде да се забавляваме? Да забравим за всичко.
И така започна моят двоен живот. През деня бях прилежната студентка, а вечер – ослепителната приятелка на Мартин. Той ме водеше по най-скъпите ресторанти, купуваше ми дрехи, бижута. Запозна ме с неговите „приятели“ – съмнителни типове с празни погледи и скъпи часовници. Аз играех ролята си перфектно. Смеех се на шегите му, възхищавах се на „бизнеса“ му, правех се, че не забелязвам очевидните лъжи.
Всяка вечер, след като се прибирах, се срещах с Явор и му разказвах всичко, което съм видяла и чула. Предавах му записите от скритото в чантата ми устройство. Анализирахме всеки разговор, всяка среща. Но все още нямахме нищо съществено. Мартин беше предпазлив. Никога не говореше за работа по телефона. Срещите му бяха винаги на обществени места. А за брат си Петър не споменаваше и дума. Сякаш не съществуваше.
Единственото, което успях да разбера, беше, че Мартин е обсебен от контрола. Искаше да знае къде съм и какво правя по всяко време. Непрекъснато ми звънеше, изискваше да му докладвам. В началото това ме плашеше, но после осъзнах, че мога да го използвам в моя полза.
Една вечер бяхме в един луксозен нощен клуб. Мартин беше в настроение. Беше сключил някаква сделка и черпеше всички. Аз седях до него и се усмихвах, докато всъщност тайно записвах разговорите около нас.
В един момент той ме погледна и каза:
– Знаеш ли, Ани, ти си различна от другите. В теб има нещо специално. Умна си. Може би един ден ще можеш да ми помагаш в работата.
Сърцето ми подскочи. Това беше пробивът, който чаках.
– Наистина ли? Бих се радвала. Но аз не разбирам нищо от твоя бизнес.
– Ще те науча. Не е толкова сложно. Всичко е въпрос на правилните контакти и на това да знаеш как да убеждаваш хората.
Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
– Утре ще те водя на едно специално място. Ще те запозная с един много важен човек. Мозъкът на цялата операция. Време е да се запознаеш с брат ми.
В този момент целият свят сякаш спря. Петър. Най-после щях да се срещна с човека, който дърпаше конците. Човекът, от когото Десислава ми каза да се страхувам. Погледнах Мартин и се усмихнах възможно най-очарователно.
– Нямам търпение.
Но вътрешно треперех. Играта ставаше все по-опасна. Приближавах се до целта, но и рискът се увеличаваше. Една грешна стъпка и всичко можеше да свърши. И то не само за мен.
Глава 6
Срещата с Петър беше насрочена за следващия ден в офис, който не приличаше на нищо, което бях виждала досега. Не беше в лъскав небостъргач като този на Симеон, а в стара, реновирана сграда в индустриалната част на града. Отвън изглеждаше невзрачна, почти изоставена. Но вътре беше царство на високите технологии. Навсякъде имаше екрани, сървъри, кабели. Въздухът беше студен от климатиците и миришеше на озон.
Мартин ме въведе в една стъклена конферентна зала в центъра на огромното помещение. Вътре, зад голяма маса, седеше мъж. Той беше пълна противоположност на Мартин. Докато Мартин беше висок, мускулест и с вид на плейбой, този мъж беше слаб, с преждевременно оредяла коса и бледа кожа. Носеше очила с дебели рамки, които увеличаваха студените му, сиви очи. Това трябва да беше Петър. Когато влязохме, той дори не вдигна поглед от лаптопа си.
– Петър, това е Ани – каза Мартин с лека нервност в гласа, която ме изненада. Очевидно се страхуваше от брат си.
Петър най-после вдигна очи. Огледа ме бавно, аналитично, сякаш бях някакъв предмет, а не човек. Погледът му беше лишен от всякаква емоция.
– Сядай – каза той с равен, монотонен глас.
Седнах. Мартин остана прав до мен, като ученик пред строг учител.
– Брат ми ми каза, че искаш да се включиш в семейния бизнес – продължи Петър, без да откъсва поглед от мен. – Какво знаеш за нашия бизнес?
– Не много – признах аз. – Мартин ми каза, че се занимавате с недвижими имоти.
Петър се усмихна. Беше студена, неприятна усмивка.
– Недвижимите имоти са само върхът на айсберга, скъпа моя. Ние се занимаваме с информация. Информацията е най-ценната стока в днешния свят. По-ценна от златото, по-ценна от петрола. Който контролира информацията, контролира света.
Той се облегна назад.
– Виждам, че си студентка по право. Това е добре. Имаш аналитичен ум. Но правото, което учиш в университета, е за идеалисти. В реалния свят законите са просто инструменти. Инструменти, които могат да се използват, да се заобикалят, да се пренаписват. Ние правим точно това. Намираме вратичките в системата и ги използваме в наша полза.
– И каква би била моята роля във всичко това? – попитах аз, опитвайки се да скрия отвращението, което думите му предизвикваха у мен.
– За начало, ще ни трябва твоята самоличност.
Сърцето ми спря.
– Какво имате предвид?
– Ще регистрираме няколко фирми на твое име. Кухи фирми. През тях ще прекарваме пари. Ти ще бъдеш управител, ще подписваш документи. Нищо сложно. Просто подпис тук, подпис там. Разбира се, ще получаваш добро възнаграждение за услугите си.
Разбрах. Искаха да ме направят бушон. Ако нещо се обърка, ако полицията започне разследване, аз щях да бъда тази, която да понесе отговорността. Аз щях да бъда лицето на престъпната им схема.
– Не знам… – започнах аз колебливо. – Това не е ли незаконно?
Петър се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
– Всичко е незаконно, Ани. Дори да дишаш. Въпросът не е дали е законно, а дали ще те хванат. А нас няма да ни хванат. Защото сме по-умни от тях.
Той стана и се приближи до мен. Наведе се и ме погледна право в очите.
– Слушай ме внимателно. Мартин може и да те харесва. Може да си мисли, че си специална. Но за мен ти си просто актив. Ресурс. Можеш да бъдеш много полезен актив. Но ако се превърнеш в пасив, ако започнеш да създаваш проблеми, ще трябва да те елиминирам. Разбираш ли какво означава „елиминирам“?
Леденият му глас ме прониза. В този момент разбрах, че той не се шегува. Този човек беше способен на всичко.
Кимнах. Нямах друг избор.
– Разбирам.
– Добре. Радвам се, че се разбрахме. – Той се върна на мястото си. – Мартин ще ти обясни подробностите. Ще ти даде документите за подпис. Очаквам да си готова до утре.
Срещата приключи. Когато излязохме от офиса, краката ми трепереха.
– Той е… много сериозен – казах аз на Мартин, опитвайки се да се държа естествено.
– Той е гений – отвърна Мартин. – Всичко, което имаме, го дължим на него. Просто го слушай и прави каквото ти казва, и всичко ще бъде наред.
Вечерта се срещнах с Явор и Симеон. Разказах им за срещата, за предложението на Петър.
– Това е! – възкликна Симеон. – Това е нашият шанс! Ако подпишеш тези документи, ще имаме пряко доказателство за престъпната им дейност. Ще имаме достъп до цялата им схема.
– Но ако подпиша, ставам съучастничка! – възразих аз. – Ако ни хванат, и аз отивам в затвора!
– Няма да те хванат – каза Симеон. – Ще сключим сделка с прокуратурата. Ще получиш статут на защитен свидетел. Твоите показания ще ги вкарат в затвора, а ти ще бъдеш освободена от наказателна отговорност. Аз лично гарантирам за това. Имам своите контакти.
Погледнах Явор. Той беше мълчалив, както винаги.
– Това е единственият начин, Ани – каза той тихо. – Трябва да го направиш.
На следващия ден Мартин ми донесе папка с документи. Бяха договори за регистрация на три фирми. Всичките на мое име. Сърцето ми се сви, докато ги разглеждах. Имената на фирмите бяха нищо незначещи – „Слънчев лъч“, „Морски бриз“, „Планински връх“. Но знаех, че зад тези безобидни имена се крие мрежа от лъжи и престъпления.
Колебаех се. Това беше точката, от която нямаше връщане назад. С този подпис аз пресичах границата. От жертва се превръщах в съучастник.
Мартин усети колебанието ми.
– Не се притеснявай. Това е просто формалност. Нищо няма да ти се случи. Аз съм до теб.
Погледнах го. В очите му видях онази фалшива топлота, която вече толкова мразех. Той беше готов да ме пожертва, без да му мигне окото. Точно както беше пожертвал Десислава и всички останали.
Това ми даде сили. Взех химикалката и се подписах. Подписах се под всички документи, с ясен и твърд почерк.
Когато свърших, Мартин се усмихна доволно.
– Добре дошла в семейството, Ани.
Той ме целуна. Беше студена, властна целуна. Отвърнах му, играейки ролята си докрай. Но вътрешно се чувствах мръсна.
Веднага щом той си тръгна, снимах всички документи и ги изпратих на Явор.
Отговорът му дойде след няколко минути: „Отлична работа. Сега започва истинската игра.“
Да, играта започваше. Но аз вече не бях просто пионка. Бях се превърнала в троянския кон в крепостта на врага. И бях решена да я срина до основи. Дори ако това означаваше да изгоря заедно с нея.
Глава 7
След като подписах документите, ролята ми в „семейния бизнес“ стана много по-активна. Петър, макар и все така дистанциран и студен, започна да ми възлага различни задачи. В началото бяха дребни неща – да отида до банката, да внеса или изтегля някаква сума, да предам пакет с документи на някой от неговите съмнителни партньори. Всяка моя стъпка се следеше. Мартин ми звънеше постоянно, а понякога имах чувството, че ме наблюдават и физически.
Явор ми беше дал специален часовник. Освен че показваше времето, той имаше вграден GPS тракер и микрофон. Така Симеон и екипът му знаеха къде съм във всеки един момент и можеха да слушат разговорите ми. Това ми даваше известно чувство за сигурност, но в същото време се чувствах като в клетка. Нямах нито един миг лично пространство, нито една мисъл, която да не се налага да филтрирам.
Живеех в постоянен стрес. Спях малко, хранех се нередовно. Отслабнах. Занемарих ученето, макар да се опитвах да поддържам някаква привидна нормалност. Когато ходех на лекции, се чувствах като в друг свят. Проблемите на състудентите ми – предстоящ изпит, скарване с гаджето – ми се струваха толкова тривиални и далечни.
Единствената ми утеха бяха срещите с Явор. Той беше моята котва в тази буря. Винаги спокоен, винаги професионален. Той не само ми даваше инструкции, но и ме подкрепяше психически.
– Държиш се добре, Ани – казваше ми той след всяка предадена информация. – Още малко. Наближаваме края.
Но краят не се виждаше. Събирахме доказателства, но те бяха само парченца от пъзела. Имахме договори, банкови извлечения, записи на разговори. Но все още ни липсваше голямата картина. Липсваше ни прякото доказателство, което да свързва Петър с най-големите му престъпления – прането на пари от наркотрафик и търговия с оръжие, за които Симеон имаше подозрения.
Петър беше изключително предпазлив. Всички най-важни данни се съхраняваха на един-единствен лаптоп – този, от който той не се отделяше. Беше криптиран с най-модерните технологии. Дори екипът от хакери на Симеон не можеше да го пробие от разстояние. Единственият начин беше да се сдобием с физически достъп до него. А това беше почти невъзможно.
Един ден Петър ме извика в офиса. Този път бях сама. Мартин беше „в командировка“ – вероятно поредната мръсна поръчка.
Когато влязох, Петър седеше зад бюрото си, както обикновено. Но този път не гледаше в лаптопа си. Гледаше мен.
– Имаме проблем, Ани.
Сърцето ми замря. Дали не ме бяха разкрили?
– Какъв проблем? – попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
– Един от нашите партньори е проговорил. Заловили са го на границата с голяма пратка и за да си спаси кожата, е започнал да пее. Разказал е на полицията всичко, което знае.
Побиха ме тръпки.
– И… това какво означава за нас?
– Означава, че скоро ще дойдат тук. Ще започнат да разследват. Ще разровят всичко. Трябва да изчезнем. Да се покрием за известно време, докато нещата утихнат.
Той стана и отиде до един сейф, скрит зад картина на стената. Отвори го и извади няколко пачки с пари и няколко паспорта.
– Ти заминаваш с Мартин. Още тази вечер. Ще отидете в една от нашите вили в чужбина. Там ще сте в безопасност. Аз ще остана тук, за да изчистя следите.
Той ми подаде един от паспортите. Беше на мое име, но със снимка на друга жена.
– Не разбирам… – казах аз.
– Няма и нужда да разбираш. Просто прави каквото ти казвам. Вземи си само най-необходимото. Никакви телефони, никакви лаптопи. Нищо, което може да бъде проследено. Мартин ще те чака в осем на паркинга пред вас. Бъди точна.
Той се върна до бюрото си и взе лаптопа си.
– А сега ме остави. Имам много работа.
Излязох от офиса като замаяна. Това беше. Краят на играта. Но не по начина, по който го очаквах. Те щяха да избягат. Да се измъкнат. И всичките ми усилия, целият риск, който бях поела, щяха да отидат на вятъра.
Веднага се свързах с Явор чрез часовника.
– Имаме проблем. Петър знае. Бягат.
– Успокой се, Ани. Къде си сега?
– Тръгвам си от офиса му. Каза ми да се приготвям. Тази вечер в осем Мартин ще ме вземе, за да бягаме в чужбина.
– Добре. Слушай ме внимателно. Не се прибирай вкъщи. Отиди в уречения апартамент. Аз идвам веднага.
Когато стигнах в апартамента, Явор и Симеон вече бяха там. Лицето на Симеон беше мрачно.
– Значи кучето е надушило капана – каза той. – Трябва да действаме бързо.
– Нямаме време – казах аз. – До вечерта те ще са изчезнали. А с тях и лаптопът на Петър.
– Тогава трябва да им го вземем – каза Симеон. – Днес. Сега.
– Но как? Той не се разделя с него!
Симеон се замисли.
– Той е сам в офиса, нали?
– Да.
– Явор, колко хора имаш на разположение?
– Трима. Но не можем да нахлуем просто така. Сградата има охрана, камери.
– Тогава трябва да го измъкнем оттам. Ани, ти си единствената, която може да го направи.
Погледнах го ужасено.
– Аз? Какво мога да направя аз?
– Ще се върнеш там. Ще измислиш някакъв претекст. Че си си забравила нещо, че не си разбрала нещо. Ще го накараш да излезе от офиса. Да слезе долу. Само за няколко минути. Това е всичко, което ни трябва.
– Ами ако не се съгласи?
– Ще се съгласи. Ти си му нужна. Ти си част от плана му за бягство. Той не може да рискува да те загуби точно сега. Бъди убедителна. Използвай чара си. Уплаши го, ако трябва. Кажи му, че те е страх, че не искаш да пътуваш сама с Мартин, че искаш да говориш с него насаме. Импровизирай.
Планът беше лудост. Да се върна в леговището на звяра, минути след като той е решил да бяга. Но друг изход нямаше.
– Добре – казах аз. – Ще го направя.
Явор ми подаде малко устройство, което приличаше на флашка.
– Когато се добереш до лаптопа, включи това в USB порта. То ще копира целия хард диск за по-малко от минута. След това го извади. Това е всичко.
Върнах се в сградата. Сърцето ми биеше до пръсване. На рецепцията казах, че съм си забравила чантата. Охраната ме познаваше и ме пусна да се кача.
Почуках на вратата на стъклената зала. Петър вдигна поглед, видимо ядосан.
– Какво правиш тук? Казах ти да се махаш.
Влязох вътре и затворих вратата след себе си.
– Не мога – казах аз, опитвайки се да звуча възможно най-отчаяно. – Страх ме е. Не искам да ходя никъде с Мартин. Не му вярвам. Искам да говоря с теб. Моля те.
Той ме гледаше с присвити очи.
– Нямаме време за глупости.
– Не са глупости! – Повиших тон. – Аз рискувам всичко заради вас! Имам право да знам какво става! Ако няма да ми обясниш, аз няма да дойда. Ще отида в полицията и ще разкажа всичко!
Знаех, че блъфирам. Но се надявах да проработи.
Петър се поколеба. Заплахата ми, макар и празна, очевидно го притесни.
– Добре – каза той. – Успокой се. Ще поговорим. Но не тук. Да слезем долу, в кафенето. Тук може да ни подслушват.
Това беше! Той клъвна!
– Добре – казах аз.
Той взе сакото си и тръгна към вратата. Лаптопът остана на масата.
– Няма ли да го вземеш? – попитах аз възможно най-невинно.
Той махна с ръка.
– Няма нужда. Само за пет минути сме. Никой няма да влезе тук.
Сърцето ми подскочи. Не можех да повярвам на късмета си.
Слязохме долу. Седнахме в едно сепаре в почти празното кафене. Той започна да ми обяснява надълго и нашироко колко е важно да му се доверя, как всичко е под контрол. Аз се правех, че го слушам, но мислите ми бяха горе, при лаптопа.
След няколко минути телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Явор: „Чисто е. Имаш 10 минути.“
– Трябва да отида до тоалетната – казах аз и станах, преди той да успее да реагира.
Втурнах се към асансьора. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да натисна копчето. Всяка секунда ми се струваше цяла вечност.
Влязох в офиса. Лаптопът беше там, на масата. Приближих се, извадих флашката и я пъхнах в USB порта. На екрана се появи малък прозорец, който показваше процеса на копиране. 9%… 25%… 58%…
В този момент чух шум откъм коридора. Някой идваше. Замръзнах. Ако Петър се върнеше сега, всичко беше загубено. Щях да съм мъртва.
Процесът стигна 99%. Струваше ми се, че е заседнал там цяла вечност. Стъпките се приближаваха.
100%. Копирането завърши.
Издърпах флашката, пъхнах я в джоба си и се шмугнах под бюрото, секунди преди вратата на залата да се отвори.
Беше един от охранителите. Огледа се, сякаш търсеше нещо, после излезе.
Изчаках няколко секунди, после се измъкнах и хукнах към асансьора.
Когато се върнах в кафенето, Петър ме изгледа подозрително.
– Забави се.
– Имаше опашка – излъгах аз.
Върнахме се в офиса. Всичко беше както го оставихме. Той не забеляза нищо.
– Сега по-спокойна ли си? – попита той.
– Да. Благодаря ти.
– Добре. А сега изчезвай. И не забравяй – осем часа.
Напуснах сградата. Когато се озовах на улицата, имах чувството, че мога да дишам за първи път от дни. Бях успяла. Бях взела доказателствата.
Предадох флашката на Явор, който ме чакаше в една кола на съседната улица.
– Свърши се, Ани – каза той. – Справи се. Сега се прибирай и си събери багажа.
– Какъв багаж? Нали няма да бягам с Мартин?
– Не. Ще бягаш с мен. Симеон уреди всичко. Тази вечер напускаш страната. Ще отидеш на сигурно място, с нова самоличност. Докато всичко това приключи.
Погледнах го. В очите му за първи път видях нещо различно от професионализъм. Беше загриженост.
– Благодаря ти, Явор. За всичко.
Той само кимна.
Същата вечер, в осем часа, аз не бях на паркинга, за да чакам Мартин. Бях на малко, частно летище, заедно с Явор. Качвах се на самолет, който щеше да ме отведе към новия ми живот.
Докато самолетът се издигаше, погледнах през прозореца към светлините на града. Някъде там долу, Мартин все още ме чакаше. Петър се готвеше да бяга. А Симеон и полицията се готвеха да нанесат своя удар.
Не знаех какво ме чака в бъдеще. Но знаех едно. Бях оцеляла. Бях се преборила. И бях свободна. Войната беше спечелена.
Епилог
Няколко седмици по-късно, в едно малко кафене на брега на морето, на хиляди километри от дома, прочетох новината в един международен сайт.
„Разбиха голяма престъпна група за пране на пари и трафик. Арестувани са двама братя, сочени за лидери на организацията. Ключова роля в разследването е изиграл защитен свидетел, чиято самоличност се пази в тайна.“
Усмихнах се. Затворих лаптопа и отпих от кафето си. Слънцето галеше лицето ми, а шумът на вълните изпълваше ушите ми. Бях загубила много – наивността си, спокойствието си, старата си самоличност. Но бях намерила нещо много по-ценно. Силата в себе си.
Не знаех накъде ще ме отведе пътят оттук нататък. Може би един ден щях да се върна и да довърша образованието си. Да стана адвокат, какъвто винаги съм мечтала. Но не за да служа на системата, а за да помагам на хора като мен. На жертвите. На тези, които нямат глас.
Погледнах към морето. То беше безкрайно, синьо и пълно с възможности. Точно като живота, който ми предстоеше.
About the Author
