Всеки път, когато колегата ми, Мартин, минаваше покрай бюрото ми, усещах тази миризма. Отначало беше слаба, почти незабележима. Като повей на застояла вода и нещо метално, ръждиво. Но седмиците се точеха, а с тях и миризмата се усилваше, превръщаше се в тежък, кисел облак, който увисваше във въздуха на нашия иначе стерилен офис с отворен план. Беше миризма на влажна пръст, на стари монети и нещо химическо, почти лепкаво. Тя се просмукваше в тапицерията на стола ми, в собствените ми дрехи.
Опитах се да я игнорирам. Наистина опитах. Отварях прозореца, въпреки че климатичната система поддържаше постоянна, хладна температура. Слагах няколко капки лавандулово масло върху китките си и ги вдишвах дълбоко, когато той се приближаваше. Но ставаше все по-невъзможно. Миризмата беше агресивна. Тя нарушаваше концентрацията ми, свиваше стомаха ми на топка. Започнах да го наблюдавам. Мартин беше тих, почти невидим мъж. Свит в ъгловото си бюро, винаги с леко приведени рамене, той сякаш се опитваше да заема възможно най-малко място. Но миризмата му крещеше.
Колегите ни също я усещаха. Виждах го в начина, по който несъзнателно задържаха дъха си, когато той говореше в заседателната зала. Виждах го в бързите, неловки погледи, които си разменяха зад гърба му. Но никой не казваше нищо. В нашия корпоративен свят, където всичко беше подчинено на привидност и учтивост, това беше тема табу.
Аз обаче бях на ръба. Бях под огромно напрежение. Ипотечният кредит за апартамента, който бяхме взели с Петър, тежеше на врата ми като воденичен камък. Петър, съпругът ми, напоследък беше все по-мълчалив, все по-отдалечен, вечно „работещ до късно“. Усещах, че финансовата тежест пада предимно върху мен. Ако не се справях в работата, ако не бях перфектна, всичко щеше да се срути. А тази миризма правеше невъзможно да бъда перфектна.
Един вторник следобед, когато слънцето се процеждаше през щорите и хвърляше прашни ивици светлина върху бюрата, Мартин дойде до мен, за да попита нещо за един отчет. Миризмата ме удари като физически юмрук. Беше по-силна от всякога. Не издържах.
Поех дълбоко дъх, опитвайки се да прозвуча възможно най-небрежно, възможно най-грижовно. „Мартин,“ започнах тихо, „знам, че това е неловко, но… може би трябва да помислиш за използването на дезодорант. Миризмата е… доста силна.“
Той замръзна. Не просто спря да говори. Цялото му тяло се вцепени, сякаш го бях заляла с ледена вода. Цветът се оттече от лицето му. Той вдигна бавно очи от папката, която държеше, и ме погледна. В погледа му нямаше срам. Нямаше неудобство. Имаше само леден, изпепеляващ гняв.
„Не съм искал мнението ти,“ процеди той през зъби. Гласът му беше толкова тих, че почти не го чух, но всяка сричка беше наситена с отрова.
Той се обърна рязко и се върна на мястото си. Офисът внезапно утихна. Дори тракането на клавиатурите спря. Усетих как бузите ми пламват. Всички бяха чули. Десислава, колежката от съседния отдел, която винаги се бореше с мен за вниманието на шефовете, ме гледаше с неприкрита злоба и лека, подигравателна усмивка.
Не знам какво направи Мартин след това. Той не каза нито дума повече до края на деня. Просто седеше, втренчен в монитора си, а миризмата му сякаш се сгъсти около него като защитна стена.
На следващия ден, точно в девет и пет сутринта, на екрана ми изскочи известие за нов имейл. Беше от Ива, ръководителят на отдел „Човешки ресурси“. Темата беше: „Официална среща: Поведение на работното място“.
Сърцето ми подскочи. Отворих имейла с треперещи ръце.
Започваше с една-единствена дума на нов ред:
„Вие…“
Глава 2
„Вие сте обект на официално оплакване за тормоз и създаване на враждебна работна среда.“
Думите пулсираха пред очите ми. Враждебна работна среда? Тормоз? Аз? Устата ми пресъхна. Студена пот изби по врата ми. Това не можеше да е истина. Беше просто… беше просто дезодорант. Беше коментар, направен тихо, макар и неловко.
Имейлът продължаваше, призовавайки ме на среща с Ива и прекия ми ръководител, Димитър, в единадесет часа същия ден. „Присъствието е задължително.“
Погледнах към мястото на Мартин. Беше празно. Той не беше дошъл на работа. Това влошаваше нещата. Правеше го да изглежда така, сякаш съм го съсипала, сякаш не е посмял да дойде заради моя „тормоз“. Усетих как погледа на Десислава се забива в тила ми. Тя знаеше. Разбира се, че знаеше. Вероятно беше първата, която е чула „новината“ тази сутрин.
Следващият час и половина беше мъчение. Не можех да се съсредоточа върху таблиците, които трябваше да подготвя. Цифрите се размазваха. Единственото, за което мислех, беше ипотеката. Какво ще стане, ако ме уволнят? Петър беше толang=“bg“>а разсеян напоследък, приходите му бяха несигурни. Аз бях стабилната. Аз бях тази, която гарантираше покрива над главите ни.
Точно в единадесет почуках на стъклената врата на кабинета на Ива. Тя и Димитър вече бяха вътре, седнали един до друг срещу празния стол, отреден за мен. Изглеждаха сериозни, почти мрачни.
„Лилия, влизай, затваряй вратата,“ каза Ива с онзи равен, безличен тон, който „Човешки ресурси“ усъвършенстват.
Седнах. Ръцете ми бяха стиснати в скута толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели.
„Както знаеш от имейла,“ започна Ива, „Мартин е подал официална жалба срещу теб.“
„Заради… заради това, което казах вчера?“ Гласът ми прозвуча пискливо, слабо.
„Това, което си казала вчера,“ поправи ме Димитър с нотка на разочарование, „е било публично унижение, Лилия. Ти си коментирала личната хигиена на колега пред целия офис. Това е недопустимо.“
„Но миризмата… тя беше…“
„Без значение каква е била,“ прекъсна ме Ива рязко. „Има установени процедури за такива неща. Можеше да дойдеш при мен. Можеше да говориш с Димитър. Вместо това, ти си избрала да конфронтираш Мартин директно и по унизителен начин.“
„Не исках да бъде унизително!“ почти извиках аз, усещайки как паниката се надига в гърлото ми. „Опитах се да бъда дискретна!“
„Дискретно ли?“ намеси се отново Димитър. „Десислава и още двама колеги са потвърдили, че тонът ти е бил осъдителен. Мартин е изключително разстроен. Той твърди, че това е кулминацията на седмици на „пасивна агресия“ от твоя страна – въздишки, отваряне на прозорци, когато той е наблизо, неща, които са го накарали да се чувства изолиран.“
Бях поразена. Аз… аз правех ли това? Може би. Може би въздишките ми бяха по-силни, отколкото си мислех. Но пасивна агресия?
„Ива, Димитър, аз съм под голям стрес,“ опитах се да се защитя, мислейки си за кредита. „Може би съм била по-рязкa, но не съм искала…“
„Личният ти стрес не е извинение за непрофесионално поведение,“ отсече Ива. „Компанията гледа изключително сериозно на тормоза. Предвид твоите досегашни добри резултати, няма да предприемаме веднага дисциплинарно уволнение.“
Дисциплинарно уволнение. Думата увисна във въздуха.
„Вместо това,“ продължи тя, отваряйки папка пред себе си, „получаваш официално писмено предупреждение, което ще бъде приложено към досието ти. Освен това, ще трябва да преминеш задължителен онлайн курс за чувствителност на работното място. И Лилия…“ Тя вдигна поглед към мен. „Ако има още един подобен инцидент, какъвто и да е той, ще бъдем принудени да прекратим трудовия ти договор незабавно.“
Излязох от кабинета като в мъгла. Писмено предупреждение. В досието ми. Бях на ръба. Един погрешен ход и губех всичко.
Върнах се на бюрото си. Усетих триумфиращия поглед на Десислава. Тя беше спечелила.
Вечерта се прибрах в празния апартамент. Петър отново го нямаше. „Среща с клиенти,“ гласеше съобщението му. Апартаментът, нашата мечтa, сега ми се струваше като клетка. Ипотеката беше дълг, а аз току-що бях застрашила единствения ни сигурен доход заради един коментар за миризма.
По-късно същата вечер, докато се въртях в леглото, телефонът на Петър, оставен на нощното шкафче, светна. Той беше в банята. По навик погледнах. Беше съобщение. Не от „клиент“. Беше от Десислава.
„Свърши ли Ива с нея? Надявам се да са я смачкали. Още малко, скъпи. Още малко и ще бъдем заедно, без да се крием.“
Стомахът ми се преобърна. Не беше само работата ми. Беше целият ми живот.
Глава 3
Лежах неподвижно, взирайки се в тавана. Ръцете ми трепереха. Съобщението на екрана на Петър беше като шамар, по-силен и по-болезнен от всяко корпоративно предупреждение. „Още малко, скъпи.“
Десислава. Разбира се, че беше Десислава.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Нейната злоба, триумфиращата ѝ усмивка тази сутрин, „потвърждението“ ѝ пред Ива и Димитър, че тонът ми е бил осъдителен. Тя не просто се е възползвала от ситуацията. Тя активно е работела срещу мен. А съпругът ми… моят Петър… той беше неин съучастник.
Вратата на банята се отвори и той излезе, увити около кръста му хавлия, а косата му беше влажна. Той дори не ме погледна, а се насочи право към телефона.
„Кой беше?“ попитах, а гласът ми беше изненадващо спокоен, почти кух.
Той вдигна телефона, прочете съобщението и лицето му леко пребледня. Бързо написа нещо и го заключи. „Просто… спам от офиса. Напомняне за някаква среща утре.“ Той се изсмя нервно.
Лъжеше. Лъжеше ме право в очите. В собствения ни дом, за който аз се борех да плащам.
„Беше Десислава,“ казах аз.
Той замръзна, точно както Мартин беше замръзнал предния ден. Тишината в стаята стана оглушителна.
„Лилия, не знам за какво говориш…“
„Видях съобщението, Петър. „Още малко, скъпи.“ Какво означава това? Откога?“
Той седна на ръба на леглото, с гръб към мен. Дълго време мълча. Чуваше се само бръмченето на хладилника от кухнята.
„От няколко месеца,“ промълви той накрая. „Лилия, ти… ти си толкова стресирана напоследък. Все за пари говориш, за работата. Отдалечи се от мен. Аз…“
„Аз се отдалечих?“ Скочих от леглото. „Аз се отдалечих, защото се опитвам да ни спася от фалит! Защото ти похарчи последните си спестявания в онази твоя „гениална“ бизнес идея, която се провали, а аз трябваше да взема втори потребителски кредит, за да покрия вноските по ипотеката! Аз ли съм се отдалечила?“
„Десислава ме разбира!“ извика той, скачайки на крака. „Тя ме подкрепя! Тя вярва в мен!“
„Тя вярва в теб?“ изсмях се горчиво. „Тя вярва в апартамента, който ще получи, след като ме накара да ме уволнят! Това ли е планът? Да ме изритате и двамата? Аз да загубя работата си, банката да вземе жилището, а вие двамата да… какво? Да избягате заедно?“
Петър ме гледаше с изражение, което не можех да разчета – смесица от вина, гняв и… умора. „Не беше така, Лили. Просто се случи. А за днес… аз не знаех, че тя ще каже това на Ива. Тя просто… се притесняваше за мен, защото ти си толкова напрегната и…“
„Притесняваше се за теб? Като ме саботира?“
Конфликтът беше грозен, изпълнен с обвинения и сълзи. Той призна всичко. Изневярата, лъжите, празните обещания, които ѝ е давал. Той беше слаб, уплашен мъж, хванат в капан между жена, която го презираше (Десислава), и жена, която той беше предал (аз).
Докато се карахме, осъзнах нещо ужасяващо. Проблемът ми с Мартин вече не беше просто проблем. Беше лост. Лост, който Десислава и Петър използваха, за да ме изтласкат от собствения ми живот.
Късно през нощта, след като той беше заспал на дивана в хола, аз се обадих на брат си, Стефан. Той беше единственият човек, на когото имах доверие. Стефан беше студент, учеше право в университета, и макар да беше по-млад, винакa=“bg“> имаше трезва преценка.
„Како? Какво има? Три часът сутринта е,“ промърмори той сънено.
Разказах му всичко. За Мартин. За миризмата. За имейла от „Човешки ресурси“. За Петър. За Десислава.
„Леле,“ беше единственото, което каза той, когато свърших. „Како, това е… това е ужасно. Петър е…“
„Знам,“ прекъснах го, не искайки да чуя думите. „Стеф, не знам какво да правя. Ако ме уволнят, губим апартамента. Петър няма да си мръдне пръста. Но ако остана… тя ще ме довърши. Десислава ще намери друг начин.“
„Добре, успокой се,“ каза Стефан, гласът му вече беше по-буден, по-аналитичен. „Това с Мартин. Нещо не е наред. Ти каза, че той не е изглеждал засрамен, а… гневен? И уплашен?“
„Да. По-скоро уплашен, сега като се замисля. Особено днес, когато го нямаше.“
„А миризмата,“ продължи Стефан, „сигурна ли си, че е… хигиена? Каза, че е метална. Химическа.“
Замислих се. „Да. Не беше просто пот. Беше нещо друго. Нещо… болнаво.“
„Добре. Значи имаме две неща. Първо, изневярата на Петър и саботажът на Десислава. Второ, мистерията с Мартин, която те използват срещу теб. Трябва ти адвокат, како. Веднага. Не за развод, все още. Трябва ти трудов адвокат. Някой, който да прегледа това „предупреждение“. Това, че са те привикали без предизвестие, че са приели думите на Десислава без въпроси… нещо не е наред.“
„Адвокат? Стеф, нямам пари за адвокат! Едва плащам…“
„Аз ще намеря. Имам един преподавател, бивш прокурор. Ще го питам за съвет, може да препоръча някого, който работи про боно или с отложено плащане. А ти… ти утре отиваш на работа. С високо вдигната глава. Не им показвай, че си уплашена. И наблюдавай. Наблюдавай Мартин, ако се появи. Наблюдавай Десислава. Но най-важното – не говори с никого. Особено с Мартин.“
Затворих телефона, чувствайки се малко по-силна. План. Имах нужда от план.
Войната беше започнала. А аз бях загубила първата битка.
Глава 4
На следващата сутрин влязох в офиса с усещането, че влизам в леговище на змии. Всеки шепот ми се струваше насочен към мен. Всяка усмивка – фалшива. Петър беше тръгнал преди мен, оставяйки само студена чаша от кафе на плота.
Десислава вече беше там. Тя вдигна поглед, когато влязох, и на лицето ѝ се изписа престорена загриженост. „Лилия! Добре ли си? Чухме за вчера… толкова е неприятно.“
„Добре съм, Десислава. Благодаря, че попита,“ отвърнах с леден тон, който я накара да повдигне вежди. Продължих към мястото си.
Мартин също беше там. Той седеше на бюрото си, вцепенен, втренчен в монитора. Изглеждаше още по-зле от обикновено. Под очите му имаше тъмни кръгове, а кожата му беше сива. И миризмата… беше там, но по-слаба, сякаш се беше опитал да я прикрие с нещо. Сега миришеше на влажна пръст и евтин борсов одеколон – ужасна комбинация. Той не вдигна поглед, когато минах.
Седнах и се опитах да работя. Но думите на Стефан отекваха в главата ми. „Наблюдавай.“
Забелязах нещо, което преди ми убягваше. Мартин трепереше. Ръцете му, докато седяха върху клавиатурата, имаха лек, но постоянен тремор. Той също така постоянно пиеше вода от огромна бутилка, която пресуши за по-малко от час.
Около обед се случи нещо странно. Големият шеф, Асен, излезе от лъскавия си ъглов кабинет. Асен беше човек, който рядко общуваше с „обикновените“ служители. Той беше бизнесмен от старата школа – скъпи костюми, ледено изражение и репутация на човек, който не търпи провали. Той управляваше компанията с желязна ръка, а слуховете го свързваха с всякакви сенчести сделки, макар нищо никога да не беше доказано.
Асен не отиде към залата за срещи. Той тръгна право към редиците с бюра. Спря точно пред мястото на Мартин.
„Мартин. В кабинета ми. Веднага,“ каза той с нисък, безапелационен глас.
Мартин подскочи, сякаш го бяха ударили с ток. Той пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. „Д-да, господин Асен. Веднага.“
Той грабна един бележник и последва Асен, като прегърбен сянка.
Десислава също наблюдаваше сцената с огромен интерес. Тя се наведе към мен, уж конспиративно. „Май нашият „ароматен“ приятел е загазил сериозно. Чудя се дали е заради теб?“
Не ѝ отговорих. Гледах към затворената врата на кабинета на Асен. Нещо не беше наред. Защо големият шеф ще се занимава лично с дребен служител заради оплакване от тормоз? Това беше работа за Ива и Димитър. Освен ако… освен ако не ставаше дума за оплакването.
Мартин остана вътре близо час. Когато излезе, беше в още по-лошо състояние. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Той не се върна на мястото си. Взе си сакото и почти изтича от офиса, без да каже дума на никого.
Миризмата му обаче остана.
По-късно следобед получих съобщение от Стефан. „Намерих някого. Казва се Магдалена. Брилянтна е. Занимава се с трудови спорове и корпоративни дела. Има репутация на акула. Обясних ѝ накратко ситуацията, без да споменавам имена. Заинтригува се. Каза, че може да те приеме утре след работа. Ето адреса.“
Надежда. Малка, крехка искрица надежда.
Когато се прибрах, Петър беше там. Беше се опитал да сготви вечеря. Спагети. Сосът беше загорял, а кухнята беше в хаос.
„Лили, виж… съжалявам за снощи,“ започна той с онзи умолителен тон, който мразех. „Премислих нещата. Ти си права. Бях глупак. Десислава… тя е грешка. Ще прекратя всичко. Моля те, нека просто…“
Гледах го. Гледах слабия мъж, който се опитваше да спаси собствената си кожа. Той не съжаляваше за изневярата. Съжаляваше, че го хванах. И вероятно се страхуваше. Може би Десислава го притискаше твърде много.
„Къде беше днес по обед, Петър?“ попитах аз.
Той премигна. „Аз… имах обяд с клиент. Защо?“
„Защото Десислава също беше извън офиса по същото време. И се върна с кутия от онова суши, което ти толкова обичаш.“
Лицето му се сви. „Лилия, моля те…“
„Не, Петър. Свърши. Няма да се боря за теб. Сега се боря за себе си. Искам да се изнесеш.“
„Какво? Да се изнеса? Къде да отида? Това е и моят дом!“
„Това е домът, за който аз плащам, докато ти си харчиш парите с любовницата си! Имаш една седмица. Намери си място. След това ще говоря с адвокат за развода и за апартамента.“
Той ме гледаше невярващо. „Ти… ти не можеш да направиш това!“
„Гледай ме.“
Обърнах се и влязох в спалнята, заключвайки вратата зад себе си. Чух го как блъска по вратата, как крещи, но не отворих. За пръв път от месеци не се чувствах като жертва. Чувствах се като боец.
Знаех, че утрешната среща с Магдалена беше ключова. Не ставаше въпрос само за работата ми. Ставаше въпрос за всичко.
Глава 5
Кабинетът на Магдалена беше на висок етаж в модерна стъклена сграда, далеч от лъскавия център, където се намираше моята фирма. Всичко в него беше премерено – тъмно дърво, кожа и нито един излишен предмет по бюрото ѝ. Самата Магдалена беше жена на около четиридесет, с остър поглед зад очила с тънки рамки и коса, прибрана в стегнат кок. Тя излъчваше интелигентност и абсолютно никакво търпение за глупости.
„Значи, вие сте Лилия,“ каза тя, вместо поздрав, посочвайки ми стола. „Стефан ми каза основата. Но искам да го чуя от вас. Отначало.“
Разказах ѝ. Започнах с миризмата – опитах се да я опиша колкото се може по-точно: метална, кисела, земна. Разказах за конфронтацията, за ледения гняв на Мартин. За имейла. За срещата с Ива и Димитър. За писменото предупреждение. За страха ми за ипотеката.
После преглътнах гордостта си и ѝ разказах за Петър и Десислава. За съобщението. За това как Десислава е потвърдила лъжите пред ръководството.
Магдалена слушаше, без да ме прекъсва. Пръстите ѝ бяха сключени пред нея. Когато свърших, тя помълча за момент.
„Добре,“ каза тя накрая. „Имате два проблема, които са се оплели в един. Единият е семеен, другият е трудов. Аз се занимавам с трудовия. Но изневярата на съпруга ви с вашата колежка е ключов фактор. Това е конфликт на интереси и създава основа за това, което ние наричаме „конспирация за уволнение“.“
„Точно така! Те се опитват да ме уволнят!“
„По-бавно,“ вдигна ръка Магдалена. „Да докажеш това е почти невъзможно. Ще бъде вашата дума срещу тяхната. Това, върху което трябва да се съсредоточим, е самият Мартин. Той е слабото звено.“
„Но той не говори с мен. Той дори не ме поглежда.“
„Не ме интересува. Интересува ме връзката му с Асен.“ Разказах ѝ как големият шеф го беше извикал.
Очите на Магдалена проблеснаха. „Асен? Самият Асен се занимава с това?“
„Да. Беше много странно. Мартин излезе от кабинета му като призрак и изчезна.“
„Това е,“ каза Магдалена, по-скоро на себе си. „Това не е за тормоз, Лилия. Това е прикриване. Случаят с тормоза е просто димна завеса, която Мартин е вдигнал, вероятно паникьосан, а вашата колежка Десислава с радост е раздухала.“
„Прикриване на какво? На миризмата?“
„Прикриване на причината за миризмата. Казахте, че мирише на химикали. Асен е собственик на няколко по-малки фирми, нали? Едната от тях не беше ли за… промишлени почистващи препарати или нещо подобно?“
Кимнах. „Да, мисля, че да. „ХимТехРесурс“ или нещо такова. Дъщерна фирма.“
„Точно така. Чувала съм слухове за нея. Инспекцията по околна среда ги разследваше преди време за нерегламентирано изхвърляне на отпадъци, но всичко беше потулено. Много бързо.“
Тя се изправи и отиде до прозореца. „Мартин не е просто уплашен. Той е или болен, или е пряко замесен в нещо незаконно. Миризмата, треперенето, пиенето на вода… това може да са симптоми на излагане на токсични вещества. Или…“
„Или какво?“
„Или той пренася нещо. Нещо, което се просмуква в кожата му, в дрехите му. Асен го защитава, защото Мартин знае нещо или върши мръсната работа.“
Побиха ме тръпки. „Какво означава това за мен?“
„Означава, че сте настъпили мина,“ каза Магдалена прямо. „Вашият коментар за дезодоранта е бил възприет не като обида, а като заплаха. Че сте забелязали. Че сте твърде близо. Трябвало е да ви запушат устата бързо. Писменото предупреждение е идеално. Сега, ако кажете още нещо, ще изглежда като отмъщение от ваша страна. Ще ви уволнят и никой няма да повярва на думата ви.“
„Значи… нямам изход?“
„Напротив. Имате. Но трябва да сте много внимателна.“ Магдалена се върна на бюрото си. „Първо, ще изпратя официално писмо до вашите „Човешки ресурси“ от мое име, с което оспорвам предупреждението. Ще поискам пълна документация по случая, включително писмените показания на Десислава и другите. Това ще ги накара да седнат и да се замислят. Ще им покаже, че няма да се откажете лесно.“
„Това няма ли да ядоса Асен?“
„Точно това искаме. Искаме да видим как ще реагира. Второ, вие,“ тя ме посочи с пръст, „трябва да намерите каквото можете за Мартин. Но дискретно. От какво е болен? С кого се среща? Къде отива, когато излиза от офиса?“
„Да го шпионирам?“
„Да оцелеете,“ поправи ме Магдалена. „Вашият съпруг и любовницата му искат да ви съсипят. Вашият шеф може би прикрива екологично престъпление. А вие сте по средата. Спрете да бъдете жертва, Лилия. Започнете да събирате муниции.“
Тръгнах си от кабинета ѝ с пулсиращо сърце. Тя беше права. Това беше война на няколко фронта. Ипотеката, разводът, работата… и сега тази тъмна тайна, свързана с Мартин.
Вече не ставаше дума само за миризмата. Ставаше дума за нещо много по-голямо и много по-опасно.
Глава 6
Писмото на Магдалена подейства като хвърлен камък в спокойно блато. Още на следващата сутрин бях привикана отново при Ива. Този път Димитър го нямаше. Ива изглеждаше напрегната. Официалният, безличен тон беше изчезнал, заменен от явна неприязън.
„Получихме писмо от ваш адвокат,“ каза тя, почуквайки с химикалка по листа. „Лилия, наистина ли мислиш, че това е умно? Да ескалираш ситуацията по този начин?“
„Просто искам справедливост, Ива. Бях обвинена несправедливо.“
„Вие бяхте предупредена за непрофесионално поведение. Факт. Вместо да си вземете поука, вие сте наели адвокат. Това не се приема добре от ръководството. Изобщо.“
„Ръководството“ – знаех, че има предвид Асен. Значи той беше забелязал. Добре.
„Аз просто защитавам правата си,“ отвърнах аз, опитвайки се да вложа в гласа си част от стоманената увереност на Магдалена.
Ива въздъхна. „Добре. Както желаете. Ще подготвим изисканите документи. Но ви предупреждавам, Лилия. Вървите по много тънък лед.“
Когато се върнах на мястото си, Десислава ме гледаше с чиста омраза. Тя се приближи. „Адвокат? Наистина ли? Мислиш, че някакъв адвокат ще те спаси? Ти си свършена тук. Всички знаят каква кучка си всъщност.“
„Внимавай какво говориш, Десислава,“ казах тихо, но отчетливо. „Защото ако аз съм свършена, може да повлека и други с мен. Като например колеги, които имат неуместни връзки с женени мъже от компанията.“
Лицето ѝ пребледня, после почервеня от гняв. „Как смееш…“
„Просто си върши работата. И стой далеч от мен. И от мъжа ми.“
Тя отстъпи, шокирана от директната ми атака. Знаех, че съм си спечелила враг до гроб, но вече нямаше значение. Маските бяха паднали. Петър не се беше прибрал предната вечер. Беше отишъл директно при нея. Битката за апартамента предстоеше и щеше да бъде грозна.
Сега трябваше да се съсредоточа върху Мартин.
Той беше на бюрото си, изглеждаше още по-болнав. Миризмата отново беше силна – онази сурова, химическа миризма. Спазих съвета на Магдалена и започнах да наблюдавам.
Забелязах, че той никога не яде в стола. Винаги излизаше точно в един часа и се връщаше след четиридесет минути. Днес реших да го последвам.
Изчаках го да излезе от асансьора и тръгнах след него на безопасно разстояние. Той не отиде към ресторантите наблизо. Тръгна в обратната посока, към старата индустриална зона зад нашия лъскав бизнес парк. Вървеше бързо, с наведена глава, постоянно оглеждайки се през рамо.
Завих зад него по една тясна, мръсна уличка, оградена от рушащи се складове. Спрях зад един голям контейнер за боклук, сърцето ми биеше лудо.
Мартин спря пред една ръждива метална врата на склад без никакви обозначения. Извади ключ, огледа се отново и бързо се шмугна вътре.
Какво, по дяволите, правеше тук?
Изчаках няколко минути. Нямах смелост да се приближа до вратата. Но тогава видях нещо друго. В другия край на уличката беше паркиран стар, тъмносин микробус. В него седеше мъж, който говореше по телефона. Не можех да видя лицето му, но нещо в силуета му ми се стори… познато.
Тъкмо се канех да се доближа, когато вратата на склада се отвори и Мартин излезе. Сега носеше тежък, черен сак, който видимо му тежеше. Миризмата, дори от това разстояние, беше осезаема, носеше се по вятъра.
Той тръгна бързо към микробуса. Мъжът вътре отвори страничната плъзгаща се врата. Мартин хвърли сака вътре.
Тогава мъжът от буса излезе за момент на светло, за да затвори вратата.
Сърцето ми спря.
Беше Стефан. Брат ми.
Замръзнах. Не можех да дишам. Стефан? Моят брат, студентът по право? Какво правеше той тук, вземайки мистериозен, миризлив сак от Мартин в изоставен склад?
Бусът потегли с мръсна газ. Мартин бързо тръгна обратно към офиса.
Аз останах зад контейнера, треперейки неконтролируемо. Това не беше възможно. „Лесна работа, просто карам разни неща из града,“ беше ми казал той преди седмица, когато го питах как се справя с парите, след като беше загубил работата си в кафенето.
Бях толкова фокусирана върху проблемите си, че не бях обърнала внимание.
Това променяше всичко. Магдалена беше права. Това беше опасно. И сега брат ми беше замесен.
Глава 7
Втурнах се обратно към офиса, като почти тичах. Не виждах никого. В главата ми беше само образът на Стефан, който затваря вратата на онзи мръсен бус. Брат ми. Единственият човек, на когото вярвах.
Мартин вече беше на бюрото си, вперил поглед в монитора, сякаш нищо не се е случило. Но аз видях потта по челото му. Видях как ръцете му треперят още по-силно.
Измъкнах телефона си и излязох на аварийното стълбище. Пръстите ми едва уцелваха номера на Магдалена.
„Адвокатска кантора, Магдалена говори.“
„Аз съм, Лилия,“ изсъсках, опитвайки се да овладея гласа си. „Видях го. Проследих Мартин.“
„И?“ Гласът ѝ беше спокоен, рязък.
„Той отиде в един склад. В индустриалната зона. Взе един сак. И… и го даде на някого в микробус. Някой, който работеше за него.“
„Добре. Това е полезно. Видя ли номера на буса? Лицето?“
Поех дълбоко дъх. „Видях лицето. Магдалена, беше брат ми. Стефан.“
Последва дълга пауза. „Сигурна ли сте?“
„Абсолютно. Какво става? В какво е забъркан?“
„По дяволите,“ изруга тихо Магдалена. „Добре, Лилия, слушайте ме много внимателно. Не правете нищо. Не му се обаждайте. Не го питайте нищо. Правете се, че нищо не знаете. Брат ви е в опасност. А ако той е в опасност, значи и вие сте.“
„Но какво е това? Наркотици ли?“
„Мисля, че е по-лошо. Миризмата, която описвате… треперенето… фирмата на Асен „ХимТехРесурс“. Мисля, че става дума за незаконно транспортиране и изхвърляне на токсични отпадъци. Силно токсични. Това, което Мартин мирише, вероятно е веществото, което пренася. То го трови. А сега са наели брат ви за куриер, вероятно защото той е чист, няма досие и има нужда от пари.“
Повдигна ми се. Мартин беше жертва, точно колкото и аз. Но в същото време той беше и съучастник. А сега беше въвлякъл и Стефан.
„Асен… той знае, нали? Той е зад всичко това.“
„Асен е мозъкът. Мартин е ръцете. А брат ви е мулето. Лилия, това е съдебен случай. Това е федерално престъпление. Трябва да измъкнем брат ви оттам, преди да го арестуват заедно с тях.“
„Какво да правя?“
„Приберете се в офиса. Работете. Дръжте се нормално. Аз ще направя няколко проверки. Трябва да знам какво има в този склад. И трябва да действаме бързо. Ще се свържа с мой познат… частен детектив. Вече не става дума за трудов спор.“
Върнах се на мястото си. Светът се беше наклонил. Десислава и Петър. Ипотеката. Всичко това изведнъж изглеждаше толкова дребно. Брат ми беше в смъртна опасност, пренасяйки отрови за моя шеф.
И тогава осъзнах нещо. Ако Асен беше толкова безскрупулен, че да трови собствените си служители и да изхвърля отпадъци незаконно, какво би направил с някого, който му се изпречи на пътя? Като мен.
Моето оплакване за миризмата… Аз не бях просто настъпила мина. Аз бях издърпала предпазния ѝ пръстен.
По-късно същия следобед Петър ми изпрати съобщение. „Адвокатът ми ще се свърже с теб. Искам половината от апартамента. Продавай.“
Отговорих само с една дума: „Чакам.“
Нямаше да получат нищо. Нямаше да ме съсипят. Сега имах по-голяма битка за водене.
Вечерта, когато се прибрах в празния апартамент, Стефан ми се обади. Звучеше весело.
„Како! Как си? Свърших работа за днес. Изкарах добри пари. Този нов шеф е супер.“
„Така ли?“ опитах се да прозвуча нормално. „Каква е тази работа, Стеф?“
„А, нищо особено. Просто куриерски услуги. Взимам пратки от едно място, карам ги на друго. Лесно е.“
„Пратки? Какви пратки?“
„Не знам. Запечатани са. Тежки са. Шефът каза да не питам. Плаща в брой. Идеално е, ще мога да си платя семестъра.“
Стиснах очи. Той не знаеше. Той наистина не знаеше в какво се е забъркал.
„Стеф,“ казах, „искам да се видим. Утре. Искам да ми разкажеш повече за тази работа.“
„Ъъ, добре. Малко съм зает, но… ще намеря време. Всичко наред ли е? Звучиш… странно.“
„Всичко е наред. Просто искам да те видя. Липсваш ми.“
Излъгах. Нищо не беше наред.
Глава 8
Нощта беше безсънна. Всеки път, когато затварях очи, виждах лицето на Стефан, осветено от вътрешната лампа на микробуса, и ръждивите врати на склада. А после виждах Асен, в скъпия му костюм, как дърпа конците.
Срещата с Магдалена беше променила всичко. Тя беше ангажирала частен детектив, бивше ченге на име Огнян, който веднага започнал да рови около „ХимТехРесурс“ и склада.
„Огнян казва, че мястото е крепост,“ информира ме Магдалена по телефона рано сутринта. „Но е видял камиони да влизат и излизат посред нощ. Това е голяма операция. Брат ви е само малко зъбно колело.“
В офиса напрежението беше почти физическо. Ива от „Човешки ресурси“ ме избягваше. Десислава ме пронизваше с погледи, но не смееше да се доближи, особено след като й бях показала, че знам за нея и Петър.
Мартин отново беше там. Изглеждаше ужасно. Миризмата се беше върнала с пълна сила, задушлива и остра. По едно време той стана да отиде до тоалетната и видях тъмно, влажно петно на гърба на ризата му, точно където сакът се беше опирал в него. Веществото, каквото и да беше, сякаш се просмукваше през плата, през кожата му.
И тогава Асен ме повика.
Съобщението изскочи на екрана ми: „Лилия, елате в кабинета ми.“
Сърцето ми спря. Погледнах към Магдалена, сякаш можеше да ме види. „Дръжте се нормално,“ беше казала тя. Поех дъх и отидох.
Кабинетът му беше огромен, с прозорци от пода до тавана, разкриващи гледка към целия град. Миришеше на скъпа кожа и лимони. Асен седеше зад масивното си бюро от абанос.
„Лилия. Седнете,“ каза той, посочвайки един стол. Тонът му беше неочаквано… топъл. „Чух, че сте имали… търкания. С Мартин. И че сте ангажирали адвокат.“
„Това е мое право,“ отвърнах аз, стискайки облегалките на стола.
„Разбира се, разбира се,“ усмихна се той. Но усмивката не стигна до очите му. „Вижте, Лилия, вие сте ценен служител. Работите тук от години. Мразим да губим добри хора заради… недоразумения.“
Той се наведе напред. „Мартин е… той има проблеми. Семейни. И здравословни. Преминава през тежък период. Вашият коментар, макар и може би добронамерен, го е ударил в много лош момент.“
„Не знаех това.“
„Е, сега знаете. Отдел „Човешки ресурси“ реагира малко по-остро, признавам. Ива е твърде стриктна понякога.“ Той разпери ръце. „Искам да поправя нещата. Оттеглете жалбата на адвоката си. Аз ще се погрижа писменото предупреждение да изчезне от досието ви. Ще ви дадем и малък бонус, за причиненото неудобство. Какво ще кажете?“
Това беше. Предложението. Подкупът.
„Аз…“
„И нещо повече,“ продължи той, виждайки колебанието ми. „Чух, че имате и лични проблеми. Със съпруга ви.“
Кръвта ми замръзна. Откъде знаеше? Десислава. Разбира се. Тя му беше казала. Тя беше неговият информатор.
„Петър работи с Десислава, нали?“ попитах тихо.
Асен се засмя. „Десислава е амбициозно момиче. Понякога твърде амбициозно. Но в момента ми е полезна. Както и да е. Чувам, че имате проблеми с ипотеката. Жилището… банката може да ви го вземе, ако останете сама.“
Той отвори едно чекмедже и извади дебел плик. Плъзна го по бюрото към мен.
„Вътре има двадесет хиляди. В брой. Наречете го… жест на добра воля. Вземете ги. Платете си вноските. Забравете за Мартин. Забравете за миризмата. Забравете за адвоката си. И всичко ще бъде наред. Дори ще помисля за онова повишение, което искахте миналата година.“
Гледах плика. Двадесет хиляди. Това щеше да реши толкова много проблеми. Щеше да ми даде глътка въздух. Можех да платя на Петър някаква част, да го накарам да се оттегли. Можех да си стъпя на краката.
Трябваше само да кажа „да“.
Трябваше само да предам Мартин, който очевидно умираше.
Трябваше само да оставя брат си да продължи да пренася отрова.
„Господин Асен,“ казах аз, а гласът ми трепереше. „Това е… много щедро.“
„Аз съм щедър човек, Лилия. Когато хората са лоялни.“
„Имам нужда от време да помисля.“
Усмивката му леко се стопи. „Нямате много време. Искам отговор до утре сутринта. Вземете плика. Като знак за моята сериозност.“
Ръката ми посегна към плика. Беше тежък.
„До утре сутринта,“ повторих аз и станах.
Когато излизах от кабинета, усетих погледа му, впит в гърба ми. Вече не беше топъл. Беше леден.
Глава 9
Веднага щом излязох от сградата, се обадих на Магдалена.
„В кабинета ми. Веднага. И не пипайте тези пари,“ изкомандва тя, след като й разказах.
Пликът лежеше на седалката до мен в таксито, излъчвайки тиха заплаха. Двадесет хиляди. Асен беше направил грешка. Беше потвърдил всяко наше подозрение. Той не просто се опитваше да потули HR проблем. Той се опитваше да купи мълчанието ми.
Когато влязох в кабинета на Магдалена, Огнян, детективът, беше там. Той беше висок, жилав мъж с уморени очи, които сякаш бяха виждали всичко.
„Значи това е дамата, която ритна кошера,“ каза той, вместо поздрав.
Магдалена взе плика от мен с два пръста, сякаш е мръсен. „Той ви даде това? В брой? Аматьор.“ Тя го подаде на Огнян. „Провери за отпечатъци. Въпреки че се съмнявам. Но парите… провери серийните номера. Да видим дали са минавали през банка.“
„Той знае за Петър и Десислава,“ казах аз, сядайки. „Той използва ипотеката ми срещу мен.“
„Разбира се, че използва,“ каза Магдалена. „Това е класическо изнудване. Предложил ти е повишение, бонус и пари в брой, за да си мълчиш за…“
„За миризмата,“ довърших аз.
„Точно така,“ намеси се Огнян. „А тази миризма, госпожо, е много сериозна. Магдалена ме накара да проверя склада. Не можах да вляза, но взех проби от почвата наоколо. И проверих архивите на „ХимТехРесурс“. Веществото, което най-вероятно пренасят, е страничен продукт от производството им. Нещо, наречено…“ той погледна в бележника си, „…хексаметилен тетрамин динитрат. Изключително токсично. Скъпо е за обезвреждане по законния начин. Но е много евтино просто да го заровиш някъде.“
„Или да го пренесеш в малки сакове с помощта на болни служители и студенти, които не знаят какво носят,“ добави Магдалена мрачно.
„Това трови Мартин, нали?“ попитах. „Затова трепери.“
„Това уврежда нервната му система,“ потвърди Огнян. „И ако брат ви го прави достатъчно дълго, ще увреди и неговата. Този Асен не просто замърсява. Той убива служителите си.“
„Трябва да измъкнем Стефан,“ казах аз, паниката отново се надигна.
„Ще го измъкнем,“ каза Магдалена. „Но не просто като го накараме да напусне. Асен няма да го пусне. Той знае лицето му. Брат ви е свидетел. Трябва да свалим Асен. Изцяло.“
„Как? Той ми даде срок до утре сутринта да приема сделката.“
„И вие ще я приемете,“ каза Магдалена.
Погледнах я шокирано. „Какво?“
„Ще отидете утре сутрин. Ще му кажете „да“. Ще му благодарите. Ще му кажете, че адвокатът ви е бил грешка. Но…“ Тя се усмихна хищно. „Ще носите това.“
Тя бръкна в едно чекмедже и извади малко устройство, не по-голямо от копче. „Това е висококачествен диктофон. Огнян ще ви го сложи утре сутрин. Ще запишете целия разговор. Ще го накарате да потвърди офертата. Накарайте го да спомене ипотеката. Накарайте го да спомене „проблема с Мартин“.“
„А ако той претърсва хората?“
„Той е арогантен бизнесмен, не е мафиотски бос,“ каза Огнян. „Той мисли, че ви е купил с плик пари. Няма да ви претърсва. Просто ще иска да чуе вашето „да“.“
„И докато вие сте при него,“ продължи Магдалена, „Огнян и аз ще бъдем с прокурор, на когото имам пълно доверие. Човек, който от години чака да захапе Асен. Пробите от почвата на Огнян, съчетани с вашия запис на подкуп и изнудване… това е достатъчно за заповед за обиск на онзи склад.“
„А Стефан?“
„Трябва да се обадите на Стефан. Тази вечер. Трябва да го убедите да не ходи на работа утре. Кажете му, че сте болна, че имате нужда от него, измислете каквото и да е. Той не трябва да е близо до онзи склад, когато полицията удари.“
Планът беше рискован. Ужасяващо рискован. Ако Асен се усетеше…
„Ами Петър и Десислава?“ попитах.
Магдалена се усмихна. „О, за тях не се притеснявайте. Когато Асен падне, Десислава губи своя покровител. А записът на Асен, в който признава, че тя му е доносничила за личния ви живот, за да ви навреди… това е достатъчно, за да я уволнят дисциплинарно и да я съдя за съучастие в тормоз. А мъжът ви… е, той ще остане без любовница и без половината от апартамента, за който ще докажем, че не е допринесъл.“
Изправих се. „Ще го направя.“
Глава 10
Вечерта беше най-дългата в живота ми. Обадих се на Стефан.
„Стеф, не мога да обяснявам сега, но е въпрос на живот и смърт. Утре не трябва да ходиш на тази работа. Не отговаряй на телефона на шефа си. Ела у нас. Веднага. Кажи, че има спешен семеен случай.“
Гласът ми трепереше толкова силно, че той веднага разбра сериозността. „Како, плашиш ме. Какво става?“
„Просто ела. Моля те.“
Той пристигна след час, блед и уплашен. Разказах му всичко. За Асен. За Мартин. За склада. За химикалите.
Отначало не повярва. „Това е лудост. Аз просто карам… сакове.“
„Стеф, отвори си раницата,“ казах аз. Той носеше същата раница, която беше с него в кафенето.
„Защо?“
„Просто я отвори.“
Той я отвори. Вътре нямаше нищо, освен един учебник. Но аз се наведох и вдишах.
Миризмата. Беше там. По-слаба, отколкото при Мартин, но я имаше. Метална, кисела, земна.
Той също я усети. Лицето му пребледня. „О, боже. Како… аз… аз пипах саковете.“
„Добре си,“ казах аз, хващайки ръцете му. „Бил си там само няколко дни. Мартин го прави от месеци. Но трябва да изчезнеш. Ще останеш тук тази нощ. Ще си изключиш телефона.“
На сутринта Огнян ме чакаше пред входа. Беше облечен в костюм на техник по поддръжката. „Бързо,“ каза той. Прикрепи диктофона под яката на блузата ми. „Докоснете го веднъж, за да започне. Не го пипайте повече. Магдалена е с прокурора. Чакат вашия знак.“
Влязох в офиса. Пликът с парите беше в чантата ми. Усещах тежестта му.
Десислава ме изгледа триумфално. Явно знаеше за предложението. Очакваше да се проваля.
Мартин беше на мястото си. Той кашляше. Суха, дрезгава кашлица. Погледите ни се срещнаха за частица от секундата. В очите му видях не гняв, а отчаяние.
Точно в девет, имейлът от Асен дойде. „Очаквам ви.“
Отидох до кабинета му. Ръцете ми бяха ледени. Докоснах диктофона веднъж.
„Лилия. Влизайте.“ Той беше усмихнат. „Надявам се, че носите добри новини.“
„Да, господин Асен. Мислих много,“ казах аз, опитвайки се да звуча покорно. „Вие сте прав. Беше недоразумение. Приемам предложението ви. Ще кажа на адвоката си да прекрати всичко.“
„Отлично! Знаех си, че сте разумна жена.“ Той се облегна назад. „Виждате ли? Всичко може да се реши цивилизовано.“
„Да. Аз… просто искам да съм сигурна. Писменото предупреждение ще изчезне, нали? И този бонус… и помощта за ипотеката?“ Трябваше да го накарам да го каже.
„Разбира се. Двадесетте хиляди са ваши. Смятайте ги за първа вноска към вашата лоялност. А повишението ще бъде обработено до края на месеца. А що се отнася до… проблема с Мартин…“ той понижи глас. „…вече се занимавам с това. Той така или иначе щеше да напусне по здравословни причини. Няма да се налага да го миришете повече.“
Това беше. Признание. Той знаеше, че Мартин е болен заради работата.
„Благодаря ви, господин Асен. Не знаете колко много означава това за мен.“
„Просто си вършете работата, Лилия. И дръжте очите си върху компютъра, а не върху колегите си. Сега, ако обичате…“
Излязох от кабинета. Щом вратата се затвори, изпратих на Магдалена съобщението, за което се бяхме разбрали: „Готово.“
Следващите два часа бяха агония. Седях на бюрото си, преструвайки се, че работя.
В 11:30 ч. всичко се случи наведнъж.
През главния вход нахлуха шестима мъже в тъмни костюми, придружени от двама униформени полицаи. Един от тях, висок мъж с белези, вдигна значка. „Всички да останат по местата си! Прокуратурата! Изпълняваме заповед за обиск!“
Офисът замръзна. Ива излезе от кабинета си, бледa като платно. Десислава изпусна чашата си с кафе.
Мъжете тръгнаха директно към кабинета на Асен. Вратата се отвори с трясък. Чухме приглушения му, гневен глас.
В същото време видях Магдалена да влиза, следвана от Огнян. Тя ми кимна леко.
Двама от агентите отидоха директно при Мартин. „Господине, ще дойдете с нас, моля.“
Мартин не се съпротивляваше. Той просто вдигна поглед, изпълнен със странно облекчение, и стана.
Десислава започна да осъзнава какво се случва. Тя ме погледна, очите ѝ се разшириха от ужас и омраза. „Ти! Ти си го направила!“
Магдалена се приближи до бюрото ѝ. „Госпожице Десислава? Вие също ще трябва да дойдете с нас. Имаме няколко въпроса относно съучастие в корпоративно изнудване и тормоз на работното място. О, и донесете си телефона. Ще ни трябва като доказателство в делото за развод на клиентката ми.“
Десислава се свлече на стола си.
Няколко минути по-късно изведоха Асен. Беше с белезници. Беше престанал да крещи. Сега беше сив, победен. Докато минаваше покрай мен, той спря.
„Ти…“ изсъска той. „Ти ще платиш за това.“
„Вече платих,“ отвърнах аз.
Епилог
Отне шест месеца, докато прахът слегне.
Съдебният процес беше мръсен. Асен се опита да хвърли всичко върху Мартин, но записът ми, съчетан с показанията на Стефан (който получи имунитет в замяна на сътрудничество) и откритите в склада варели, беше неоспорим. Асен получи дълга присъда за незаконно изхвърляне на токсични отпадъци, застрашаване на човешкия живот и опит за подкуп.
Мартин също беше осъден, но получи условна присъда предвид влошеното му здраве и факта, че също е бил жертва. Парите от фонда за обезщетения, който Магдалена успя да изтръгне от замразените активи на Асен, отидоха за лечението му.
Петър и Десислава загубиха всичко. Десислава беше уволнена незабавно. Опитът ѝ да съди компанията се провали, когато записите от телефона ѝ, доказващи заговора с Петър, бяха представени. Петър, изправен пред собственото си дело за измама (Магдалена откри, че е теглил пари от общата ни сметка), се съгласи на бърз развод. Аз запазих апартамента. Ипотеката все още беше там, но след като фирмата ми изплати огромно обезщетение за опита за незаконно уволнение и тормоз, дишах много по-леко.
Продадох апартамента. Беше твърде голям, твърде пълен със спомени. С парите купих две по-малки жилища – едно за мен и едно за Стефан, който се върна в университета, този път учейки сериозно.
Аз напуснах компанията. Не можех да остана там. Миризмата, макар и физически изчезнала, сякаш се беше просмукала в стените.
Днес работя в малка консултантска фирма. Работата е по-малко бляскава, парите са по-малко, но спя спокойно. Понякога, когато минавам покрай строеж или отворена шахта, долавям лек мирис на влажна пръст и метал. Замръзвам за момент.
После поемам дълбоко дъх. И продължавам напред. Миризмата вече няма власт над мен.
About the Author
