Глава първа: Чинии, усмивки и празни места
Поканих Даниела в изискан ресторант, защото исках вечерта да бъде спокойна, подредена, сигурна. Такава, в която думите се чуват ясно, а погледите не се плъзгат към изхода.
Тя пристигна с усмивка, която сякаш обещаваше, че няма да има изненади. Седна срещу мен, остави чантата си до стола и подреди косата си с онзи жест, който изглежда естествен, а всъщност е внимателно репетиран.
Говорехме за дребни неща. За това как денят ѝ бил тежък. За това как моят бил безкраен. За това как понякога човек има нужда просто да седне и да яде на светло, без да мисли за сметки, срокове и писма с печати.
Сервитьорът се приближи, за да ни вземе поръчката.
И тогава Даниела рязко пребледня.
Не като човек, който се е притеснил. А като човек, който е видял нещо, което не трябва да вижда.
Тя се усмихна бързо, прекалено бързо, и каза, че ще се върне след минутка. После се затича към тоалетната, без да изчака отговора ми.
Сервитьорът остана с тефтерчето си и с поглед, който сякаш се поколеба дали да ме съжали, или да се забавлява.
Аз се засмях неловко и поръчах вместо двама, за да не изглежда странно. Той кимна и се отдръпна.
Даниела се върна след няколко минути с усмивка, която вече не беше обещание. Беше маска.
Започна да говори повече. По-бързо. С повече жестове. С повече въпроси за мен. Как вървял бизнесът ми. Дали имам съдружници. Дали съм собственик. Дали имам кредит. Дали жилището ми е мое или на банката.
Въпросите валяха като дребен дъжд, който уж не мокри, но след половин час си целият лепкав.
Когато донесоха храната, тя „случайно“ изпусна телефона си. Наведе се под масата, а от тази позиция погледът ѝ не беше към телефона, а към чантичката ми, оставена на съседния стол.
Усетих го. Не знам как. Някаква тънка нишка в тялото ми се дръпна и ми каза да внимавам.
Тя се изправи, засмя се и каза, че е тромава. Пое си въздух така, сякаш се е спасила от срам.
Аз обаче вече не бях гладен.
Станах, уж за да си изправя сакото, и се приближих тихо до сервитьора, който подреждаше прибори на съседна маса.
Погледнах го право в очите и прошепнах:
„Познаваш ли момичето, с което съм?“
Той се засмя кратко, без да има радост в този смях, и поклати глава.
„Да“, каза. „Тя е…“
Тук млъкна за миг, сякаш преценяваше дали да ме предупреди или да ме остави да си науча урока сам.
После наведе глава още по-близо и прошепна:
„Тя е момичето, което идва сама, а си тръгва с чужди подписи.“
Сякаш ми изля ледена вода по врата.
„Какви подписи?“
Сервитьорът сви рамене.
„Кредитни документи. Поръчки. Договори. Някои мъже идват уверени, тръгват си със сълзи. Някои идват бедни, а накрая остават и без това, което нямат.“
„Сигурен ли си?“
Той се изсмя тихо.
„Сигурен съм, защото веднъж я видях как плаче в кухнята. Не за мъж. За това, че е оставила една лична карта на грешната маса. И после се върна. Не за да се извини, а за да се увери, че никой не я е видял.“
Сърцето ми биеше в ушите.
„И какво да правя?“
Сервитьорът погледна към масата ни. Даниела вече се оглеждаше. Очите ѝ не търсеха мен. Търсеха изхода.
„Внимавай“, каза той. „Никой не избягва истината. Само я отлага.“
Върнах се към масата. Усмихнах се. Опитах се да изглеждам спокоен.
Даниела ме погледна с онзи бърз, остър поглед, който човек хвърля, когато проверява дали другият е разбрал нещо.
„Всичко наред ли е?“ попита тя, като режеше салатата си на прекалено малки парчета.
„Да“, казах. „Просто се сетих за едно писмо от банката.“
„О“, каза тя. „Банките са ужасни.“
Каза го като човек, който говори за времето.
„Ти имаш ли заем?“ попитах.
Тя се засмя.
„Кой няма?“
„Аз имам“, казах. „За жилището. И за бизнеса. И за това да изглеждам, че всичко ми е наред.“
Тя наклони глава, сякаш ме разбира.
„Понякога човек трябва да рискува“, каза. „Иначе никога няма да живее истински.“
Думите ѝ звучаха красиво.
Но очите ѝ бяха студени.
И тогава осъзнах, че вечерта тепърва започва.
Глава втора: Дългове под килима
Когато си предприемач, животът ти е подреден като папка с документи. Отвън изглежда чисто. Вътре има листове с петна, сгъвки и подписи, които те будят нощем.
Аз имах малка фирма. Не беше голяма, но беше моя. Работех с доставки, договори, търговия, неща, които изглеждат скучни, докато не стане късно и не осъзнаеш, че една грешка може да те свали на колене.
Жилището ми беше купено с кредит. Банката беше моят невидим съквартирант. Всеки месец си взимаше част от въздуха ми.
Баща ми, Стефан, беше човек, който винаги казваше, че „ще се оправи“. Казваше го с онази увереност на поколение, което е живяло в недоимък и е свикнало да оцелява.
Само че оцеляването има цена.
Една вечер ми призна, че е взел заем.
„За какво?“ попитах.
Той гледаше в масата, сякаш там има отговор.
„За да помогна на един приятел.“
Това изречение е като дупка в пода. Стъпваш и изведнъж си пропаднал.
„Колко?“ попитах.
Той промърмори сума, която не искам да повтарям, защото още ме боли от нея. Достатъчно голяма, за да се превърне в камък в гърдите ми.
„Защо не ми каза?“
„Защото не исках да те натоварвам.“
Това е другото изречение, което убива. Защото винаги значи, че вече си натоварен, просто още не го знаеш.
Майка ми, Росица, беше тиха жена. Тя беше от онези хора, които измиват чиниите така, сякаш измиват и проблемите. Само че проблемите не се разтварят.
Сестра ми Невена учеше в университет. Тя беше умна, упорита и гладна за справедливост. Понякога ме дразнеше с това, че вярва, че светът има правила. Аз вече бях научил, че правилата са за тези, които нямат връзки.
Невена беше взела студентски кредит, за да не тежи на семейството.
„Ще го върна“, казваше тя. „И ще ти върна и всичко, което си ми дал.“
„Не ми дължиш нищо“, казвах аз.
Тя ме гледаше така, сякаш не вярва.
Понякога ми се струваше, че всички в това семейство живеем с невидими сметки в джобовете си. Не ги показваме, но ги пипаме постоянно, за да се уверим, че са там.
И точно в тази подредена, тежка картина се появи Даниела.
Като искра.
Като нож.
Като обещание за беда.
Глава трета: Усмивката, която пита за пароли
След ресторанта не можех да спя. Нямах доказателства, само усещане. И думите на сервитьора, който не знаех дори как се казва. Но в главата ми той вече беше Тихомир, защото погледът му беше тих и твърд.
На следващия ден Даниела ми писа. Не много. Само кратко.
Пита ме дали съм добре.
Пита ме дали искам да се видим.
Пита ме дали съм се сетил за „онези документи“, които съм споменал.
Точно тази дума ме заби.
Документи.
Кой пита за документи след вечеря?
Срещнахме се в едно кафене, без име, без адрес, без нищо, което да остави следа. Тя се появи с нова рокля, нов парфюм и същите очи.
„Знаеш ли“, каза тя, „ти си различен.“
„От кого?“
„От другите мъже“, каза тя и се засмя. „Те все искат да се покажат. Ти сякаш се криеш.“
„Не се крия“, казах. „Пазя се.“
Тя наклони глава.
„Пазиш се от мен ли?“
„Пазя се от всичко“, казах. „Светът е пълен с хора, които усмихнато ти взимат бъдещето.“
Усмивката ѝ трепна за секунда.
Само за секунда.
После отново се върна.
„Страхът не ти отива“, каза тя.
„На никого не му отива“, казах. „Но всички го носим.“
Тя се наведе към мен.
„Имам идея“, прошепна. „Една възможност. Нещо, което може да ти донесе пари. Много пари.“
„Какво?“
Тя погледна настрани, сякаш някой може да ни чуе.
„Един човек търси партньор“, каза. „Предприемач. Със стабилен доход. С добра история. Някой, който може да подпише, че е надежден.“
„Да подпише какво?“
„Нищо страшно“, каза тя, сякаш говореше за десерт. „Само гаранция. Само временно. После всичко се оправя.“
Тези думи бяха като познати отрови. „Само временно.“ „Нищо страшно.“ „После.“
„Кой е този човек?“ попитах.
Тя се усмихна.
„Крум.“
Името ми беше непознато, но начинът, по който го произнесе, беше като предупредителен звън. Не каза „Крум“ като приятел. Каза „Крум“ като заповед.
„Не го познавам“, казах.
„Ще го познаеш“, каза тя. „И ако си умен, ще го харесаш.“
„А ако не съм?“
Усмивката ѝ стана по-тънка.
„Тогава не знам дали ще ти е лесно.“
Излязох от кафенето с усещането, че съм докоснал лед.
И че този лед е жив.
Глава четвърта: Тихомир и истината, която не се сервира
Върнах се в ресторанта, където всичко започна. Не исках да изглежда като преследване, но в мен вече имаше едно вътрешно тропане, което не ме оставяше.
Тихомир ме позна.
„Върна се“, каза той, без да пита защо.
„Как се казваш?“ попитах.
„Тихомир“, отговори. Точно както си го бях нарекъл в главата.
Това ме накара да се почувствам още по-неспокоен, сякаш съдбата се шегува с мен.
„Кажи ми всичко, което знаеш за нея“, казах.
Тихомир избърса ръцете си и погледна към кухнята, сякаш търсеше разрешение.
„Тя идва тук отдавна“, каза. „Понякога сама. Понякога с мъже. Различни. Но все един тип. С костюми. С часовници. С онзи тон, който казва, че светът им принадлежи.“
„И какво става?“
„Първо ги кара да се смеят“, каза Тихомир. „После ги кара да пият. После ги кара да говорят. Пита ги за кредити, за имоти, за фирми. Уж невинно.“
Стиснах зъби.
„И после?“
Тихомир се поколеба.
„После някои от тях се връщат“, каза. „Не в ресторанта. В живота. Виждаш ги по улицата. Без костюми. С наведени глави. И тогава разбираш, че не е било само вечеря.“
„Кой е Крум?“ попитах.
Очите на Тихомир станаха по-тъмни.
„Това име не се произнася лесно“, каза. „Крум е човек, който купува хора с обещания. И ги държи със страх.“
„Тя работи за него?“
„Не знам дали работи“, каза Тихомир. „Но знам, че се страхува. И знам, че страхът ѝ не е от бедност.“
„Имаш ли доказателства?“
Тихомир извади от джоба си малко листче. На него имаше номер.
„Това е номерът на един адвокат“, каза. „Дора. Понякога идва тук. Не за вечеря. За разговори. Тя е умна. И опасна, ако я излъжеш.“
„Защо ми го даваш?“
Тихомир ме погледна.
„Защото веднъж ти видях ръцете, когато поръчваше“, каза. „Ръцете на човек, който работи. Не ръцете на човек, който краде. И защото ми писна да гледам как хората падат, докато други си тръгват с усмивка.“
Взех листчето.
„Доверието струва повече от пари“, каза Тихомир тихо. „Само че хората го раздават евтино.“
Излязох с номера в джоба.
И с усещането, че ако набера този номер, животът ми ще се раздели на „преди“ и „след“.
Глава пета: Дора, която не се усмихва напразно
Дора ме прие в кантора, която не крещеше богатство, но беше скъпа. Мебелите бяха тежки, а въздухът миришеше на хартия и контрол.
Тя беше жена на средна възраст, с коса прибрана строго и очи, които не изпускаха нищо. Не ме попита как съм. Не ме попита какво искам. Първо ме погледна така, сякаш вече знае.
„Тихомир те праща“, каза.
„Да“, отговорих.
„Тогава значи е сериозно“, каза тя. „Тихомир не се намесва, ако не е видял кръв. Понякога кръвта е невидима.“
„Знам за Даниела“, казах. „И за Крум.“
Дора се облегна назад.
„Много хора знаят“, каза. „Малко хора оцеляха, след като признаха, че знаят.“
„Аз не искам да умирам“, казах. „Искам да разбера.“
„Разбирането е начало на война“, каза тя.
„Добре“, казах. „Тогава ми кажи каква война е това.“
Дора въздъхна и отвори папка, сякаш ме е чакала.
„Има схема“, каза тя. „Схема, която започва с чар и завършва със съд. Мъжете подписват документи, които уж са дребни. Гаранции. Съгласия. Удостоверения. После изведнъж се оказват длъжници за суми, които не са виждали.“
„Как е възможно?“
„Възможно е, когато някой има достъп“, каза Дора. „Когато някой има хора в банки. Когато някой има хора в нотариални кантори. Когато някой има хора навсякъде.“
„Крум.“
„Крум“, потвърди тя. „Но Крум не е сам. И тук става по-лошо.“
„Кой още?“
Дора ме погледна.
„Един предприемач“, каза. „Името му е Гаврил.“
„Не го познавам.“
„Може би го познаваш“, каза тя. „През други лица. През дарения. През реклами. През уж честни сделки. Гаврил е човек, който се появява по снимки с усмивка и изчезва от делата, когато стане мръсно.“
Усетих как гърлото ми пресъхва.
„И Даниела?“
Дора замълча.
„Даниела е ключ“, каза. „И жертва. И оръжие. Понякога в едно тяло има три роли. И никоя не носи мир.“
„Какво да правя?“
Дора затвори папката.
„Първо“, каза тя, „не подписваш нищо. Дори ако е само лист хартия, на който пише, че си получил пратка.“
„Добре.“
„Второ“, каза тя, „ако искаш да я спреш, трябва да имаш доказателства. А доказателствата не се взимат с молба.“
„Тогава как?“
Дора се усмихна. Не топло. Не приятелски.
„С търпение“, каза. „И с това, че ще се престориш, че вярваш. Понякога маската е единственият щит.“
„А ако тя разбере, че знам?“
Дора вдигна рамене.
„Тогава ще видиш истинското ѝ лице“, каза. „И ще разбереш защо някои мъже се връщат по улицата без костюми.“
Станах да си тръгвам, но тя ме спря с поглед.
„И още нещо“, каза.
„Какво?“
„Ти имаш семейство“, каза тя. „Пази ги. В тази игра никой не удря само теб.“
Излязох от кантората с усещането, че вече съм подписал нещо невидимо.
И че това невидимо нещо може да струва всичко.
Глава шеста: Невена и писмото с печат
Вечерта се прибрах и намерих Невена да седи на масата с купчина листове. Очите ѝ бяха зачервени. Не плачеше. Беше по-страшно. Беше ядосана.
„Какво има?“ попитах.
Тя вдигна лист.
„Писмо“, каза. „От банка. На мое име. А аз не съм искала това.“
Взех листа. Сърцето ми се сви.
Беше уведомление за просрочие.
Не за нейния студентски кредит. За друг.
За заем, който тя уж била гарантирала.
Сумата беше такава, че мозъкът ми отказа да я приеме веднага.
„Това е грешка“, казах.
„Не е“, каза Невена. „Има подпис. Има документ. Има всичко.“
„Ти не си подписвала.“
„Не съм“, каза тя. „Но виж.“
Погледнах подписа.
Беше нейното име.
Същият наклон. Същите букви.
Само че не беше нейният почерк.
Беше имитация.
Усетих как в мен се надига студ.
„Кога си била в банка последно?“ попитах.
„Преди седмица“, каза тя. „Само да взема справка. Бях с една колежка. Запознах се с едно момиче пред входа, помогна ми да намеря гишето. Беше мила. Говореше бързо. Каза, че и тя учи.“
„Как се казваше?“
Невена се замисли.
„Дани“, каза. „Май. Или нещо такова.“
Стиснах листа така силно, че пръстите ми побеляха.
„Невена“, казах, като се опитвах да звуча спокойно, „трябва да ми кажеш всичко. Как изглеждаше. Какво каза. Какво направи.“
Невена ме погледна.
„Защо?“ попита тя. „Знаеш ли нещо?“
Погледнах я и разбрах, че това вече не е само моя история.
Беше и нейна.
Беше на нашето семейство.
„Да“, казах. „Знам. И се страхувам, че това е само началото.“
Невена пребледня.
„Никой не избягва истината“, прошепна тя, сякаш думите сами се появиха.
„Да“, казах. „И ако не се движим бързо, истината ще ни смаже.“
Майка ми влезе в кухнята, като чу гласа ни.
„Какво става?“ попита тя.
Невена скри листовете.
Аз обаче знаех, че вече няма как да скрием нищо.
Глава седма: Крум се появява без да влиза
Понякога някой влиза в живота ти, без да прекрачи прага. Само с едно обаждане. Само с едно съобщение. Само с една снимка, изпратена на грешното място.
На следващия ден получих непознат номер.
„Никола“, каза мъжки глас, сякаш сме приятели.
„Кой е?“
„Крум“, каза гласът. „Чух, че търсиш възможности.“
Мълчах.
Сякаш ако не отговоря, няма да е истина.
„Даниела каза, че си сериозен“, продължи Крум. „Сериозните хора ми харесват. Те не мрънкат. Те подписват.“
„Не подписвам нищо“, казах.
Крум се засмя.
„Разбира се“, каза. „Ти само ще помогнеш. Ще направиш едно добро дело. Нали си добър човек, Никола?“
„Не знам какво искаш.“
„Искам спокойствие“, каза той. „Искам да не се ровиш там, където не е твоя работа. Искам сестра ти да се съсредоточи върху университета, а не върху писма от банки.“
Кръвта ми се отдръпна от лицето.
„Откъде знаеш за сестра ми?“
„Знам всичко, което ми трябва“, каза Крум. „Това е моят талант.“
„Какво искаш от нея?“
„Нищо“, каза той. „Ако ти си умен.“
„Заплашваш ме?“
Крум въздъхна театрално.
„Не“, каза. „Предлагам ти избор. Доверието струва повече от пари, Никола. А аз съм човек, който знае цената.“
„И каква е цената?“
Крум замълча за миг. После каза спокойно:
„Ти ще дойдеш на среща. Сам. И ще чуеш предложение. Ако го приемеш, животът ти ще стане по-лек. Ако го откажеш, животът ти ще стане… интересен.“
Затвори.
Стоях с телефона в ръка и усещах как стените на дома ми се стесняват.
Невена влезе и ме погледна.
„Кой беше?“
„Никой“, казах автоматично.
Тя не ми повярва.
„Никой не звъни така“, каза тя. „Кажи ми истината.“
Погледнах я и за първи път разбрах, че не мога да я пазя с мълчание.
Мълчанието беше това, което Крум иска.
А аз вече не исках да играя по неговите правила.
Глава осма: Срещата, на която въздухът тежи
Съгласих се да отида на срещата, но не сам. Не физически. Само на пръв поглед.
Дора ми даде един малък диктофон. Не беше нов. Беше износен. Това ме успокои, сякаш вече е виждал по-лошо.
„Дръж го близо до тялото“, каза тя. „Не питай много. Остави него да говори. Алчността кара хората да се хвалят.“
Тихомир ми каза къде да отида. Мястото беше без име. Без табела. С врата, която се отваря само ако някой отвътре реши.
Влязох и видях Крум.
Беше по-обикновен, отколкото очаквах. Не носеше злато. Не носеше крещящи дрехи. Носеше увереността на човек, който не се нуждае да доказва, че има власт.
До него седеше Гаврил.
Познах го от описанието на Дора. Точно този тип усмивка, която се появява по снимки. Точно този поглед, който не остава, когато камерите изчезнат.
Даниела беше там.
Седеше малко встрани. Като украшение. Като свидетел. Като заложник.
Когато ме видя, тя не се усмихна. Само преглътна.
Крум ми посочи стол.
„Сядай“, каза.
Седнах.
„Никола“, каза Гаврил, „чувал съм за теб. Имаш фирма. Имаш амбиции. Имаш бъдеще.“
„Имам и проблеми“, казах.
Гаврил се засмя.
„Проблеми имат всички“, каза. „Въпросът е кой ги управлява.“
Крум се наведе напред.
„Ето какво ще стане“, каза. „Гаврил има проект. Голям. Трябват му хора като теб. Чисти хора. С добри биографии. С банкови истории, които изглеждат нормално.“
„Защо?“ попитах.
„За да се подпишат документи“, каза Крум. „Един гаранционен пакет. Нищо страшно. После ще получиш дял. Пари. Спокойствие.“
„А сестра ми?“
Крум се усмихна леко.
„Сестра ти ще си учи“, каза. „Ще си плаща кредита. Ще си живее. Ако ти не я вкараш в друго.“
„Вие вече я вкарахте“, казах тихо.
Крум сви рамене.
„Случват се недоразумения“, каза. „Недоразуменията се оправят, когато хората са разумни.“
Погледнах Даниела.
Тя гледаше в масата.
„Ти ли го направи?“ попитах я.
Тя не отговори.
Крум потупа масата.
„Не я притеснявай“, каза. „Тя е чувствителна. А чувствителните хора правят грешки. Ние не искаме грешки, нали?“
Гаврил се наклони към мен.
„Никола“, каза той, „светът е прост. Или си вътре, или си отвън. Вътре има пари. Отвън има банки, съдебни изпълнители и срам.“
Тази дума ме удари.
Срам.
Защото знаех какво значи за баща ми. Знаех какво значи за майка ми. Знаех какво значи за Невена, която вярва в правила.
„И ако откажа?“ попитах.
Крум се усмихна.
„Тогава ще видим колко силно обичаш семейството си“, каза той спокойно.
В този момент Даниела вдигна очи и за първи път ме погледна истински.
В погледа ѝ имаше молба.
И страх.
И нещо като вина.
Това беше моментът, в който разбрах, че тя не е само враг.
Тя беше и врата към нещо по-голямо.
Само че през тази врата се минава с кръв по пода.
Глава девета: Подписът, който не е твой, но става твой
След срещата се прибрах и не казах нищо на семейството си. Казах си, че ги пазя. Истината беше, че се страхувах от собствените си думи.
Дора ме извика на следващия ден.
„Имаш ли запис?“ попита тя.
Дадох ѝ диктофона.
Тя го включи и слуша дълго, без да мигне.
Когато свърши, не каза веднага нищо. Само остави диктофона на бюрото като доказателство, което тежи повече от предмет.
„Това е добре“, каза тя. „Но не е достатъчно.“
„Какво още трябва?“
„Документите“, каза Дора. „Трябва да видим как работи схемата. Трябва да ги хванем, когато прехвърлят вина върху невинни.“
„Невена вече е вътре“, казах.
Дора стисна устни.
„Това е опасно“, каза тя. „Но и може да стане ключ. Ако са използвали нейното име, значи имат достъп. Достъпът оставя следи.“
„Как?“
„Съд“, каза Дора. „Ще заведем дело за оспорване на подписа. Ще поискаме експертиза. Ще ги принудим да покажат оригиналите.“
„А ако оригиналите са чисти?“
Дора ме погледна.
„Тогава ще разберем, че системата е по-гнила, отколкото мислим“, каза тя. „Но не се отказвай. Някой винаги прави грешка. Никой не избягва истината. Само я отлага.“
Тези думи започваха да ме преследват като песен, която не искаш да запомниш, а тя се лепи.
Излязох от кантората и усетих, че ме следят.
Не го видях веднага. Усетих го по начина, по който хората на улицата не ме поглеждаха. По начина, по който една кола стоеше прекалено дълго на едно място. По начина, по който въздухът около мен сякаш се напрегна.
Прибрах се бързо.
Невена ме чакаше.
„Говорих с колежката си“, каза тя. „Тя също е получила писмо.“
„Какво?“
„Да“, каза Невена. „И още две момичета от курса. И никоя не е подписвала. Никоя.“
Седнах.
Това вече не беше единичен случай.
Това беше фабрика.
Фабрика за страх.
„Трябва да говорим с тях“, казах.
Невена кимна.
„Има и още нещо“, каза тя и гласът ѝ трепна. „Колежката ми каза, че момичето пред банката не се казва Дани. Казва се Даниела. И я е виждала с един мъж, който я чака в кола. Мъжът бил…“
„Крум“, казах тихо.
Невена пребледня.
„Да“, прошепна тя. „Откъде знаеш?“
Погледнах я.
„Защото той вече ми се обади“, казах.
В очите ѝ се появи паника.
„Какво ще правим?“ прошепна тя.
Аз стиснах челюстта си.
„Ще се борим“, казах.
Но в себе си добавих нещо, което не изрекох.
Ще се борим, или ще паднем.
И никой няма да ни подаде ръка.
Глава десета: Даниела без грим и без изход
Даниела ме потърси вечерта. Не с усмивка. Не с игри.
Прати ми съобщение да се видим. Каза, че е важно. Каза, че не може да говори по телефона.
Срещнахме се на място, където нямаше хора. Само светлини, които правят сенки.
Тя дойде без грим. Косата ѝ беше вързана небрежно. Изглеждаше по-млада. По-изморена.
„Не трябваше да идваш“, каза, като ме видя.
„Ти ме повика“, казах.
Тя се засмя кратко, но смехът беше като счупено стъкло.
„Аз не повиквам“, каза. „Аз… изпълнявам.“
„Крум?“ попитах.
Даниела затвори очи.
„Да“, прошепна.
„Защо го правиш?“
Тя ме погледна.
„Защото ако не го правя, ще ми вземе всичко“, каза. „А когато казвам всичко, не говоря за пари.“
„Какво имаш?“
Тя стисна пръсти.
„Майка ми“, каза тихо. „Болна е. Той плаща лечението. Поне така казва. И ме държи.“
„Това е изнудване.“
„Това е живот“, каза тя. „Това е моят живот.“
„А Невена? Защо използвахте нейното име?“
Даниела потрепери.
„Не знаех, че ти е сестра“, каза. „Кълна се. Те ми дадоха списък. Казаха ми да… да насоча хората. Аз само…“
„Само какво?“ гласът ми излезе по-рязък, отколкото исках.
Тя отстъпи крачка назад.
„Само създавам възможност“, каза тя и в очите ѝ се появиха сълзи. „Това ми повтарят. Че не крада. Че не убивам. Че просто… помагам на хората да взимат решения.“
„Ти ги водиш към пропаст“, казах.
Тя избърса сълзата си бързо, сякаш я е срам.
„Мислиш ли, че не знам?“ прошепна. „Мислиш ли, че не чувам нощем гласовете им? Някои ми пишат. Някои ме молят. Някои ме проклинат. Аз… аз не мога да изляза.“
„Можеш“, казах. „Ако помогнеш.“
Тя ме погледна остро.
„Ти не разбираш“, каза. „Крум не е човек, който губи. Той не оставя хората да си тръгнат. Той ги превръща в пример.“
„Дора каза същото“, казах.
Даниела се стресна.
„Говорил си с адвокат?“
„Да.“
Тя се огледа, сякаш сенките имат уши.
„Тогава си мъртъв“, прошепна.
„Не“, казах. „Не още. Но ще бъда, ако стоя и гледам.“
Тя се приближи.
„Искаш доказателства“, прошепна. „Аз мога да ти дам. Но ще струва.“
„Какво?“
„Доверието“, каза тя. „Твоето. Моето. Всичко.“
Погледнах я. Видях в нея човек, който е свикнал да лъже, но тази вечер искаше да каже истината и не знаеше как.
„Кажи ми къде са документите“, казах.
Тя преглътна.
„У Гаврил“, каза. „Има сейф. В офиса му. Вътре са копията. Вътре са списъците. Вътре са имената на хората, които ще паднат.“
„И твоето име?“
Тя се усмихна тъжно.
„Моето име е навсякъде“, каза. „Само че никъде не е истинското ми.“
„Как се казваш?“
Тя замълча дълго. После каза едва чуто:
„Десислава.“
В този момент името ѝ звучеше като признание.
И като молба за спасение.
„Помогни ми“, прошепна.
И аз разбрах, че ако я предам, ще се превърна в това, което мразя.
А ако ѝ помогна, може би ще повлека семейството си в огън.
Моралът понякога е избор между две злини.
И никой не ти казва коя е по-малката.
Глава единадесета: Гаврил и сейфът с чужди съдби
Дора не искаше да чува за „влизане в офис“. Казваше, че това ще ни унищожи. Законово. Морално. Житейски.
Но когато човек види как сестра му е превърната в длъжник за чужд заем, законът започва да изглежда като далечна приказка.
Невена настоя да участва.
„Не ме пази“, каза тя. „Аз съм вътре. Аз вече плащам цената.“
И аз разбрах, че тя няма да се отдръпне. Тя беше като мен. Само че още вярваше, че може да има справедливост.
С Десислава, която всички наричаха Даниела, уговорихме план. Тя имаше достъп до Гаврил, защото той я използваше като лице за срещи. Като примамка. Като украшение.
„Ще ме пуснат“, каза тя. „Но ще ме гледат.“
„Тогава как?“ попитах.
Тя извади малка карта.
„Това е пропуск“, каза. „С него се отварят някои врати. Не всички. Сейфът има код. Аз знам част от него.“
„Само част?“
Тя се усмихна горчиво.
„Те никога не дават всичко на един човек“, каза. „Така никой не може да ги предаде… сам.“
Думата „сам“ увисна между нас.
„Кой има останалото?“ попитах.
„Пламен“, каза тя. „Счетоводителят. Той е нервен. Той пие много. И говори много, когато пие.“
„И как ще го накараме да говори?“
Десислава ме погледна.
„Тихомир познава човек“, каза. „Румен. Той не е полицай. Но знае как да слуша.“
Не ми хареса.
Но вече нищо не ми харесваше.
Когато се срещнах с Румен, разбрах защо Десислава го нарича „човек, който слуша“. Той гледаше като хищник. Без да мигне. Без да бърза.
„Искаш код“, каза той. „Кодът не се взима с молба. Взима се с натиск.“
„Не искам да нараня никого“, казах.
Румен се засмя тихо.
„Всички казват това“, каза. „После животът ги учи.“
„Какво ще направиш?“
„Ще го накарам да се изплаши“, каза Румен. „Страхът изкарва истината по-бързо от любовта.“
Не спорих.
И тази нощ Пламен проговори. Не пред мен. Пред Румен. После Румен ми даде цифрите, изписани на листче.
„Всяка усмивка крие цена“, каза той. „Твоята цена е да живееш с това.“
Сейфът беше там. В офиса на Гаврил. Метален, тежък, безличен.
Десислава отвори вратата.
Аз влязох.
Ръцете ми трепереха, когато набирах кода.
Първата цифра. Втората. Третата.
Сейфът щракна.
Вътре имаше папки. Имена. Суми. Копия на лични карти. Подписи.
И списък.
Списък с бъдещи „кандидати“.
Видях името на Невена.
Видях името на баща ми Стефан.
Видях моето име.
Гърлото ми се сви.
Десислава стоеше зад мен и дишаше тежко.
„Казах ти“, прошепна. „Никой не избягва истината. Само я отлага. А те я продават.“
В този момент чухме стъпки.
Вратата се отвори.
И в рамката се появи Гаврил.
Усмихнат.
Спокоен.
Сякаш ни е чакал.
„Точно това търсех“, каза той. „Да видя кой е достатъчно смел да ми пипа сейфа.“
Сърцето ми се сви.
Не бяхме влезли в сейф.
Бяхме влезли в капан.
Глава дванадесета: Капанът се затваря с аплодисменти
Гаврил не викаше. Не заплашваше. Не се държеше като човек от филм.
Той просто стоеше и се усмихваше, сякаш това е обикновена среща.
„Никола“, каза той. „Чувах, че си умен. Май съм се заблудил.“
„Остави ни да си тръгнем“, казах.
Гаврил се засмя.
„Защо?“ попита. „За да отидеш при Дора? За да заведеш дело? За да се правиш на герой?“
Дора. Той знаеше.
Погледнах Десислава. Тя беше бледа, но очите ѝ горяха.
„Ти ме излъга“, каза тя на Гаврил.
Гаврил повдигна вежди.
„Аз не лъжа“, каза той. „Аз управлявам. Ти си инструмент. Инструментите не се обиждат. Те се ползват.“
Десислава трепна, сякаш го удариха.
„Ти не си човек“, прошепна тя.
„Човек съм“, каза Гаврил. „Просто не съм беден. И това ми дава свободата да бъда честен.“
Той направи крачка напред.
„Ще направим следното“, каза. „Ти, Никола, ще оставиш папките там, където са. Ще затвориш сейфа. И ще забравиш какво си видял. В замяна ще оправим сестра ти. Ще оправим баща ти. Ще оправим и теб. Ще ти дадем възможност.“
„А ако не?“ попитах.
Гаврил въздъхна.
„Тогава ще ви вземем всичко“, каза спокойно. „Съд. Запори. Публични унижения. Мислиш ли, че хората ще ти повярват? Ти си този, който е влязъл в офис и е ровил в сейф.“
Тези думи ме удариха. Беше прав. Дори да имам доказателства, аз изглеждах виновен.
„А тя?“ попитах и посочих Десислава.
Гаврил я погледна, сякаш е мебел.
„Тя ще се върне при Крум“, каза. „Там ѝ е мястото.“
Десислава се изправи.
„Не“, каза тя. Този път ясно. Твърдо.
Гаврил се усмихна.
„Горда си“, каза. „Това е сладко. Но гордостта е лукс за хората с избор.“
Той направи знак с ръка.
От коридора се чуха стъпки. Появиха се двама мъже. Без думи. Само с погледи, които казваха, че силата е тяхна.
Тогава телефонът ми вибрира.
Съобщение.
От Невена.
„Братко, някой ме следи. Един мъж ме чака пред университета. Не знам какво да правя.“
Стиснах телефона. Дланите ми се изпотиха.
Гаврил ме гледаше.
„Виждаш ли?“ каза той, сякаш е учител. „Ти вече не играеш сам.“
В този миг разбрах, че ако се пречупя, ще живея, но ще бъда празен.
А ако се изправя, може да загубя всичко.
И въпреки това, в мен се надигна нещо, което не беше смелост.
Беше гняв.
„Не“, казах тихо.
Гаврил наклони глава.
„Какво не?“
„Не на теб“, казах. „Не на Крум. Не на това.“
Гаврил се усмихна широко.
„Тогава ще стане интересно“, каза.
И изведнъж светлините в офиса угаснаха.
Настана тъмнина.
И в тази тъмнина чух глас.
„Полиция! Никой да не мърда!“
Гласът не беше на Румен.
Беше на Тихомир.
Тихомир не беше само сервитьор.
Тихомир беше човек, който е чакал този момент.
Глава тринадесета: Истината излиза на светло, но не грее
Всичко се случи бързо и едновременно. Светлините се включиха. Мъжете се стреснаха. Гаврил направи крачка назад. Десислава се хвана за ръката ми, сякаш без това ще падне.
В офиса влязоха униформени. Истински. Не хора на Румен. Не хора на Крум. Истински.
Тихомир стоеше зад тях. Лицето му беше твърдо. Очите му бяха спокойни.
„Казах ти“, прошепна той, когато погледите ни се срещнаха. „Никой не избягва истината. Само я отлага. А аз спрях да я отлагам.“
Гаврил се усмихна, но усмивката му вече не беше уверена.
„Какво е това?“ попита той. „Шега?“
Един от полицаите показа документ.
„Заповед за претърсване“, каза сухо.
Гаврил се огледа.
„Кой ви я даде?“ попита.
Тихомир пристъпи напред.
„Аз“, каза. „И още няколко души. И една адвокатка, която не обича да губи.“
Дора.
Полицаите се насочиха към сейфа.
Аз стоях като закован. Десислава трепереше.
Гаврил ме погледна.
„Мислиш, че си спечелил?“ попита тихо.
„Не“, казах. „Мисля, че най-накрая дишам.“
Той се засмя.
„Дишането не плаща кредити“, каза.
Тази реплика ме удари, защото беше вярна. Дори да ги хванат, дълговете не изчезват магически. Системата е бавна. А банките нямат сърце.
Полицаите извадиха папките. Започнаха да снимат. Да описват. Да взимат.
Гаврил мълчеше.
Но аз знаех, че в главата му вече се върти следващата стъпка. Хора като него не се предават. Те се пренареждат.
Десислава ме погледна.
„Крум ще разбере“, прошепна.
„Нека разбере“, казах.
Тя поклати глава.
„Ти не знаеш“, каза. „Крум не е като Гаврил. Гаврил играе със закони. Крум играе с хора.“
В този момент телефонът ми звънна.
Номерът беше непознат.
Вдигнах.
„Никола“, каза гласът на Крум, спокоен както винаги. „Чух, че си имал забавна вечер.“
Гърлото ми пресъхна.
„Свърши“, казах.
Крум се засмя тихо.
„Нищо не свършва“, каза. „Само сменя форма. Поздрави сестра си.“
Затвори.
Погледнах Десислава.
„Той знае“, казах.
Тя кимна.
„И сега ще поиска цена“, прошепна.
Тихомир се приближи.
„Чух“, каза. „Но вече не си сам.“
„Не“, казах. „Но семейството ми е.“
Тихомир се намръщи.
„Тогава трябва да действаме бързо“, каза. „Крум не чака съд.“
И аз разбрах, че битката с Гаврил е била само врата.
Истинската война тепърва започва.
Глава четиринадесета: Съдът е сцена, но страхът е зад кулисите
Дора заведе делото за подписа на Невена още на следващата седмица. Всичко беше като механизъм. Молби. Входящи номера. Печат след печат.
Невена стоеше до мен в залата. Вече не беше момиче, което вярва в правила. Беше човек, който е видял как правилата могат да се използват като камшик.
Срещу нас стоеше адвокатът на банката. Мъж с гладка прическа и усмивка, която не стига до очите.
„Подписът е налице“, каза той. „Документите са редовни.“
Дора стана.
„Редовни ли?“ попита спокойно. „Тогава нека назначим графологична експертиза. Нека сравним подписа с други документи. Нека видим кой е бил служителят, който е приел молбата. Нека видим камерите.“
Адвокатът на банката присви очи.
„Камерите не се съхраняват толкова дълго“, каза.
„Разбира се“, каза Дора. „Случайно. Винаги случайно.“
Съдията ни гледаше без израз. За него това беше пореден случай. За нас беше живот.
В един момент съдията се обърна към Невена.
„Вие твърдите, че не сте подписвали?“ попита.
„Да“, каза Невена. Гласът ѝ беше ясен. „И твърдя, че някой е използвал името ми. И че не съм единствената.“
Съдията повдигна вежди.
„Имате ли доказателства?“
Дора подаде папка.
„Има списък“, каза. „Има копия. Има свидетели. Има връзки към лица, които вече са разследвани.“
Съдията погледна документите.
В залата настана тишина.
Адвокатът на банката се размърда.
„Ваша чест“, каза той, „това са твърдения. Нямаме доказателства, че банката е виновна.“
Дора го погледна.
„Не казвам, че банката е виновна“, каза. „Казвам, че някой е проникнал в системата. И ако банката не помогне да се изчисти, тогава тя става част от проблема.“
Тези думи бяха като нож, насочен към морала.
Банките не обичат морал.
Съдията назначи експертизата. Отложи делото. Даде срокове.
Излязохме от залата.
Невена дишаше трудно.
„Това ли е справедливостта?“ прошепна тя. „Срокове?“
„Това е началото“, казах.
Дора се приближи.
„Не се радвайте“, каза тихо. „Крум няма да чака експертиза. Той ще удари там, където боли.“
„Къде?“ попитах.
Дора ме погледна.
„В къщи“, каза. „В отношения. В тайни. Той ще се опита да ви раздели отвътре.“
Тези думи ме удариха, защото вече усещах напрежение у дома. Баща ми се държеше странно. Майка ми беше по-тиха от обикновено. Невена беше на ръба.
А аз?
Аз носех тайна, която тежеше повече от кредит.
Тайната, че в сейфа бях видял името на баща си.
И че той е бил цел още преди писмото да пристигне.
Сякаш някой е планирал падането ни отдавна.
И тогава си спомних нещо.
Баща ми беше казал, че е взел заем, за да помогне на приятел.
Кой беше този приятел?
И защо не ми каза името му?
Глава петнадесета: Изневярата не винаги е в леглото
Намерих баща ми вечерта, седнал сам, с чаша вода, която не пиеше. Гледаше в една точка, сякаш там има минало, което не може да поправи.
„Татко“, казах. „Трябва да говорим.“
Той не вдигна глава.
„Знам“, каза тихо.
„Кой е приятелят, за когото си взел заем?“ попитах.
Той преглътна.
„Не е приятел“, каза. „Беше… грешка.“
„Кой?“ настоях.
Той вдигна очи. В тях имаше нещо, което не бях виждал често.
Срам.
„Крум“, каза той.
Светът ми се наклони.
„Как?“ прошепнах. „Как се познавате?“
Баща ми се засмя горчиво.
„Познаваме се отдавна“, каза. „От времето, когато мислех, че мога да бъда важен. Той ми даде работа. После ми даде пари. После ми даде страх.“
„Защо не ми каза?“
„Защото не исках да ме гледаш така“, каза той. „Като слаб.“
„Ти не си слаб“, казах. „Ти си…“
Не можах да довърша. Гняв и болка се смесиха.
Майка ми влезе тихо и ни погледна.
„Какво става?“ попита тя.
Баща ми се изправи.
„Росица“, каза, „трябва да кажа нещо.“
Майка ми се напрегна.
„Кажи“, каза тя. Гласът ѝ беше равен, но в него имаше трепет.
Баща ми преглътна.
„Аз… не съм бил честен“, каза.
Майка ми не помръдна.
„От кога?“ попита.
Баща ми затвори очи.
„От години“, каза. „И не е само за парите.“
В този момент почувствах как въздухът в стаята става тежък. Като пред буря.
Майка ми се усмихна тъжно.
„Знам“, каза тя.
Баща ми я погледна изненадано.
„Знаеш?“
„Знам“, повтори тя. „Знам за жената.“
Замръзнах.
Баща ми пребледня.
„Росица…“
„Не казвай името ѝ“, каза майка ми тихо. „Не искам да го чувам. Искам да чуя защо. Защо, Стефан?“
Баща ми се разтрепери.
„Бях глупав“, каза. „Бях сам. Чувствах се… ненужен.“
Майка ми го гледаше. В очите ѝ нямаше истерия. Имаше умора.
„И Крум знае“, каза тя.
Баща ми сведе глава.
„Да“, прошепна.
Тогава разбрах. Крум не държи само с пари.
Крум държи с тайни.
С тайни, които разкъсват семейства.
Невена влезе в стаята, привлечена от напрежението.
Погледна ни.
„Какво става?“ попита.
Майка ми се обърна към нея.
„Невена“, каза тя, „не е само кредит. Има и други дългове.“
Невена пребледня.
„Какви дългове?“ прошепна.
Аз стоях като закован.
Изневярата не винаги е в леглото.
Понякога е в мълчанието.
Понякога е в това, че си оставил другите да живеят в лъжа, докато ти си пазиш гърба.
И Крум беше използвал това.
Беше го направил оръжие.
„Ще ни унищожи“, прошепна Невена.
Майка ми се изправи.
„Не“, каза тя тихо. „Ние сами можем да се унищожим, ако позволим. А аз… аз няма да позволя.“
Тя погледна баща ми.
„Ще говориш“, каза. „Ще кажеш всичко. Сега. Не утре. Не после. Сега.“
Баща ми кимна, като човек, който вече няма сили да бяга.
И аз разбрах, че истината не е като нож.
Истината е като пожар.
Гори всичко.
Но понякога след нея остава място за ново.
Глава шестнадесета: Десислава избира страна
На следващия ден Десислава дойде при нас. Не в дома ми. На неутрално място. Там, където човек може да си тръгне, ако се уплаши.
Тя изглеждаше напрегната.
„Крум знае, че ме няма“, каза. „Търси ме.“
„Тогава защо дойде?“ попитах.
Тя ме погледна с отчаяние.
„Защото не искам да се върна“, каза. „Не искам да бъда инструмент. Не искам да подписват чужди съдби с моето лице.“
„Можем да те защитим“, казах, без да съм сигурен дали е истина.
Тя се засмя кратко.
„Кого лъжеш?“ попита. „Ти едва пазиш сестра си. Ти самият имаш кредити. Имаш дело. Имаш семейство, което се разпада отвътре. Как ще пазиш мен?“
Болеше, защото беше вярно.
„Тогава какво искаш?“ попитах.
Тя извади флашка.
„Всичко е тук“, каза. „Копия. Списъци. Записи. Съобщения. Има и нещо друго.“
„Какво?“
„Името на човека, който е над Крум“, прошепна тя.
„Над Крум?“
Тя кимна.
„Крум е лице“, каза. „Той плаши. Но има някой, който дърпа конците. Някой, който се показва като благодетел.“
„Кой?“
Десислава преглътна.
„Петър“, каза.
„Кой Петър?“
Тя ме погледна странно, сякаш очаква да знам.
„Петър“, повтори тя. „Човекът, който дарява за университети. Човекът, който се появява по телевизията с деца. Човекът, който говори за морал.“
В този момент в главата ми се появи лице.
Петър беше предприемач, когото бях виждал на събития. Бях го слушал да говори за честност. Бях му стискал ръката веднъж.
Той се усмихваше широко. И хората му вярваха.
„Не“, прошепнах. „Не може.“
Десислава се наведе към мен.
„Може“, каза. „И е. И най-лошото е, че той има достъп до университети. До млади хора. До твоята сестра.“
Кръвта ми изстина.
„Невена…“
„Да“, каза Десислава. „Невена е в списъка не само заради подпис. А защото е удобна. Умна. Чиста. Ако я пречупят, ще стане оръжие. Или пример.“
Стиснах флашката.
„Ще я дадем на Дора“, казах.
Десислава се усмихна горчиво.
„Дора ще я използва“, каза. „Но ще трябва и ти да решиш. Има ли граница, която няма да прекрачиш, за да защитиш семейството си?“
„Има“, казах.
Тя наклони глава.
„Коя?“ попита.
Мълчах.
Защото не бях сигурен.
Когато те притиснат в ъгъла, моралът се огъва.
А аз не исках да се превърна в човек, който се огъва лесно.
Но вече бях в история, в която изборите не са чисти.
И нито една усмивка не беше без цена.
Глава седемнадесета: Петър в университета, където се учи и страх
Невена ми каза, че в университета ще има гост-лектор. Голям предприемач. Човек, който говори за успех и честност.
„Ще дойдеш ли?“ попита тя. „Искам да го чуеш. Той е вдъхновяващ.“
Погледнах я и ми стана тежко.
„Кой е?“ попитах, въпреки че вече знаех.
„Петър“, каза тя с усмивка.
Усмивката ѝ ме прониза.
Отидох.
Залата беше пълна. Млади хора, които вярват, че светът е отворен пред тях. Че ако учат, ще успеят. Че ако са честни, ще бъдат наградени.
Петър излезе на сцената и започна да говори. С глас, който знае как да бъде топъл. С думи, които звучат като истина.
„Успехът не е само пари“, каза той. „Успехът е доверие. Успехът е морал.“
Стиснах зъби.
Доверието.
Моралът.
Думи, които той използваше като маска.
Невена го гледаше с възхищение. Очите ѝ блестяха. В този миг видях колко лесно е да се манипулира човек, който иска да вярва.
След лекцията Петър слезе и започна да се ръкува с хора. Усмихваше се. Питаше ги за мечтите им. Казваше им, че са бъдещето.
Когато стигна до нас, погледът му падна върху Невена.
„Ти си…?“ попита.
„Невена“, каза тя.
„Прекрасно име“, каза Петър. „Имаш светъл поглед. Какво учиш?“
„Право“, каза Невена гордо.
Петър се усмихна още по-широко.
„Правото е сила“, каза. „Но само ако е в правилните ръце.“
После погледът му се премести към мен.
„А ти?“ попита.
„Никола“, казах. „Предприемач.“
„Ах“, каза Петър. „Обичам предприемачи. Те са двигатели. Имат смелост.“
„Смелостта е скъпа“, казах.
Петър се засмя.
„Всичко скъпо си заслужава“, каза той.
Погледнах го.
„Всяка усмивка крие цена“, казах тихо.
Усмивката му трепна за секунда.
Само за секунда.
После се върна.
„Разбира се“, каза Петър. „Цената е труд. Честност. Постоянство.“
Той лъжеше като професионалист. Не с груби думи. С красиви.
Невена не усети нищо. Само се усмихна.
„Господин Петър“, каза тя, „може ли да ви пиша за стаж?“
Тялото ми се напрегна.
Петър я погледна ласкаво.
„Разбира се“, каза. „Ела утре в офиса. Ще поговорим.“
Тогава ме погледна отново и в очите му вече нямаше топлина.
Само предупреждение.
„Сестричката ти е умна“, каза тихо. „Пази я. В този свят умните хора често се нараняват, ако не внимават.“
Той се отдалечи.
Невена сияеше.
„Видя ли?“ каза. „Това е шанс!“
Погледнах я и усещах как в мен се надига паника.
„Невена“, казах, „утре няма да ходиш никъде сама.“
Тя се намръщи.
„Защо?“
„Защото…“ започнах.
И тогава видях, че не мога да ѝ кажа всичко. Не още. Истината щеше да я счупи.
А може би щеше да я направи по-силна.
Но времето не беше на наша страна.
Петър вече беше пуснал примката.
И тя се усмихваше, докато я стяга.
Глава осемнадесета: Моралната дилема няма меко легло
Дора ни извика спешно. Беше получила флашката. Беше видяла съдържанието.
„Това е злато“, каза тя. „И отрова.“
„Как така?“ попитах.
„Защото ако го използваме, ще ударим много силно“, каза Дора. „Но ще ударим хора, които имат връзки. И тогава ще отвърнат. Не с дела. С други средства.“
„Трябва да го направим“, каза Невена. „Това е престъпление. Не може да се мълчи.“
Дора я погледна.
„Ти още вярваш, че светът е честен“, каза. „Това е хубаво. Но опасно.“
Невена стисна юмруци.
„Тогава какво?“ попита. „Да се огънем?“
Дора въздъхна.
„Не“, каза. „Да планираме. Да изберем момента. Да защитим себе си.“
„Петър ме покани за стаж“, каза Невена.
Дора замръзна.
„Не отиваш“, каза тя рязко.
Невена се стресна.
„Защо?“
Дора погледна мен.
Аз мълчах.
Невена усети.
„Вие знаете нещо“, каза. „Кажете ми.“
Тук моралът ми се изправи срещу страха ми. Ако ѝ кажа, ще я нараня. Ако не ѝ кажа, може да я загубя.
„Петър е част от това“, казах тихо.
Невена пребледня.
„Не“, прошепна. „Той е… той говори за морал.“
„Точно затова е опасен“, каза Дора. „Той продава морал, за да купува доверие.“
Невена седна, сякаш краката ѝ отказаха.
„Това не е възможно“, прошепна.
„Възможно е“, казах. „И е.“
Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи.
„Защо не ми каза?“ прошепна.
„Защото исках да те пазя“, казах.
„Не ме пазиш“, каза тя. „Ти ме държиш в тъмното. И тъмното е мястото, където те печелят.“
Думите ѝ ме удариха като шамар.
Беше права.
Дора се наведе към Невена.
„Ти учиш право“, каза тя. „Това е сила. Но трябва да я използваш умно. Ако искаш да се бориш, трябва да си готова да видиш грозното. Да видиш как хората се усмихват, докато ти подписват присъдата.“
Невена преглътна.
„Какво ще правим?“ попита.
Дора вдигна папка.
„Ще подадем сигнал“, каза. „Но не само. Ще направим така, че да не могат да го потулят. Ще включим медии. Ще включим други пострадали. Ще направим шум.“
„Това е опасно“, казах.
„Да“, каза Дора. „Но ако мълчите, ще ви унищожат по-тихо. И тогава никой няма да чуе.“
Невена вдигна глава. В очите ѝ вече нямаше възхищение. Имаше решителност.
„Аз съм готова“, каза тя.
Погледнах я.
И се уплаших.
Защото когато човек е готов, той става мишена.
А Петър и Крум обичаха мишени.
Те обичаха да показват на всички какво се случва с тези, които не играят по правилата им.
Но аз вече не исках да бъда човек, който се огъва.
И тази история нямаше да свърши с тихо поражение.
Не и ако аз имам избор.
Глава деветнадесета: Предателството идва от близо
Когато започнеш война, първо губиш спокойствието си. После започваш да губиш доверие.
Една сутрин намерих вратата на офиса си леко открехната. Не беше разбита. Не беше насилена. Просто… отворена. Сякаш някой е влизал и не е бързал да скрие следите си.
Вътре всичко изглеждаше на място.
Само една папка липсваше.
Папка с договори.
Папка, която можеше да ме съсипе, ако попадне в грешни ръце.
Седнах и усетих как в мен се надига паника. После гняв. После едно болезнено подозрение.
Кой има ключ?
Само аз и Георги.
Георги беше приятел. Работехме заедно от години. Той беше човек, който се смееше силно и винаги казваше, че „всичко ще се оправи“.
Когато го потърсих, не вдигна.
Когато отидох при него, офисът му беше празен.
Тогава телефонът ми звънна.
Номерът беше отново непознат.
„Никола“, каза гласът на Крум. „Виждам, че ти липсват документи.“
„Какво направи?“ изсъсках.
Крум се засмя.
„Аз не правя“, каза. „Аз просто показвам. Приятелят ти Георги има нужда от пари. Ти имаш документи. Съвпадение.“
Светът ми се завъртя.
„Георги е… с теб?“
„Георги е с този, който плаща“, каза Крум. „Това е честно. Нали така работи вашият свят? Предприемачите.“
Стиснах телефона до болка.
„И какво искаш?“ попитах.
„Искам да видя колко ти струва гордостта“, каза Крум. „Документите ти могат да отидат в съда. Могат да отидат в банката. Могат да отидат в медиите. Представяш ли си? Заглавия. Предприемач с измами. Семейство с дългове. Сестра, която се прави на праведна.“
„Остави я“, казах.
Крум се засмя.
„Ти ми казваш какво да правя?“ попита тихо. „Сладко.“
Затвори.
Стоях и усещах как ме душат невидими ръце. Предателството от приятел боли повече от заплахата на враг, защото убива надеждата ти, че има опора.
Отидох при Дора.
Тя ме изслуша и се намръщи.
„Това е типично“, каза. „Той не те бие с юмрук. Той те бие с хората ти.“
„Как да спра това?“ попитах.
Дора ме погледна.
„Като приемеш, че войната няма правила“, каза тя. „И като намериш кой е готов да стои до теб. Истински.“
В този момент си спомних Тихомир.
Сервитьорът, който се оказа повече от сервитьор.
Човекът, който не се намеси, докато не видя кръв.
Кой беше той всъщност?
И защо рискува толкова?
Започвах да разбирам, че и Тихомир има тайна.
И че тази тайна може да се окаже ключът към падането на Крум.
Или към нашето падане.