Глава първа
Приютихме тийнейджърка след като се оженихме и я научихме на всичко, което родителите трябва да дадат. Да кара кола. Да кандидатства в университет. Да си подава данъците, да не се плаши от писма с печати, да не се свива, когато някой повиши тон. Тя порасна пред очите ни. Стана прекрасна млада жена и не можем да бъдем по-горди.
Най-хубавото беше реакцията на хората, когато ни наричаше „мамо“ и „татко“ на публично място. Някои се усмихваха, други пребледняваха, трети свеждаха поглед, сякаш ги е срам от собствените им въпроси. Тя беше на тридесет, а ние бяхме на възраст, в която хората вече обичат да заключват живота си с една дума: „късно“.
Само че при нас никога не беше късно. При нас винаги се оказваше, че истината идва с още един ключ, който не сме виждали, и още една врата, която не сме смели да отворим.
Вечерта, когато Лилия произнесе „мамо“ толкова високо, че всички в заведението да чуят, телефонът на Деян иззвъня и той го обърна надолу, сякаш е гореща плоча.
Това не ми убягна.
И тогава усетих как нещо в нас, тримата, се размести. Не силно, не шумно. Като камък в джоба, който досега е стоял тихо и изведнъж започва да тежи.
Лилия се засмя, но очите ѝ останаха сухи.
„Мамо, нали утре ще дойдеш с мен до банката“, прошепна тя така, сякаш искаше да ме върже за себе си с възел, който не се развързва.
„Ще дойда“, казах аз. „Разбира се.“
Деян се усмихна, но усмивката му беше като затворена врата.
И тогава се появи първият плик.
Глава втора
Пликът беше оставен под чистачката. Без марка, без име. Само нашият адрес, изписан с равни букви, които не издаваха нищо. Нито мъжка ръка, нито женска. Нито нервност, нито бързина. Това ме уплаши най-много.
Отворих го на кухненската маса, там където Лилия някога си пишеше домашните, а аз ѝ носех чай и ѝ обещавах, че животът може да бъде по-мек, ако се научиш да не вярваш на първия удар.
Вътре имаше копие на документ. Стар, пожълтял, но ясно четим. И една снимка, от която ми изстинаха пръстите.
Снимката показваше Лилия. По-малка, с плитки и поглед, който не е разбрал как се оцелява. До нея стоеше Деян. Много по-млад. И прегръщаше Лилия така, сякаш тя му принадлежи.
Не като закрилник. Не като случаен човек. Като човек, който държи нещо свое и не иска да го пусне.
Сърцето ми тръгна да се удря в ребрата с онзи ритъм, който познаваш от кошмарите.
Върху документа имаше печат и заглавие, което не исках да видя, но очите ми го изядоха: „Заявление за установяване на бащинство“. Подписът в края беше на Деян.
Лилия влезе в кухнята точно когато пръстите ми се опитваха да сгънат листа, сякаш ако го направя по-малък, ще стане по-малко истински.
Тя спря на прага.
Не попита какво е. Не се престори. Само погледна към листа и после към мен.
„Знаех, че ще стигнем дотук“, каза тя. „Само не знаех кога.“
Това беше първото ѝ предателство. Не самият документ. Не снимката. А това, че тя е знаела и е носела тишината си в нашия дом като скрит нож.
„Кога разбра“, успях да кажа.
„Отдавна“, отвърна тя. „Има хора, които не обичат да забравят.“
„Какви хора.“
Лилия седна бавно. Като човек, който се приготвя да чуе присъда.
„Хората, които държат парите. И хората, които държат тайните. Понякога са едни и същи.“
Тогава Деян влезе.
Видя листа.
И за миг не успя да излъже лицето си.
Глава трета
Деян сложи ключовете си на плота и направи онова движение, което толкова добре познавах. Вдишване, кратко свиване на устните, после спокойствие. От години го гледах как управляваше себе си, както управляваше и делата си.
Но този път спокойствието му не стигна до очите.
„Кой го е оставил“, попитах аз.
„Не знам“, каза той.
„Не знаеш или не искаш да знаеш.“
Той се обърна към Лилия. „Каза ли ѝ.“
„Не“, отвърна тя. „Ти каза да не казвам.“
Сякаш говореха за това дали са поляли цветята.
„Деян“, произнесох името му внимателно, сякаш е чаша, която може да се счупи. „Обясни ми.“
Той седна срещу мен. Лилия остана между нас, но не като мост. Като стена.
„Преди много години“, започна той, „имах връзка.“
Светът ми за миг се опита да избяга, но аз го хванах с две ръце и го задържах.
„Какво общо има това с Лилия“, попитах.
Той преглътна. „Връзката завърши зле. Беше… опасно. Тя беше свързана с хора, които търгуват с влияние, не само с пари.“
„И тогава“, каза Лилия вместо него, „се появих аз.“
Погледнах я.
Тя не се разплака. Не се извини. Само се втвърди.
„Ти…“, започнах.
„Не“, прекъсна ме Деян. „Не съм ти казал, защото когато те срещнах, исках да съм друг човек.“
„А аз какъв бях“, попитах. „Жена ти или убежище.“
Той не отговори веднага. Това беше отговорът.
Лилия стана и се приближи до прозореца. Гледаше навън, но очите ѝ бяха обърнати навътре.
„Няма да е само това“, каза тя. „Пликът е само начало.“
„Защо“, прошепнах.
Тя се обърна към мен. И за първи път видях в нея не младата жена, която сме научили да подава данъците си, а детето, което някой е научил да не вярва.
„Защото някой иска пари“, каза тя. „И защото аз… имам дълг.“
Тези две думи се забиха в гърлото ми.
„Какъв дълг.“
„Кредит за жилище“, отвърна Лилия, и гласът ѝ не трепна. „И още нещо. Нещо, което не се пише в договори, но се плаща по-скъпо.“
Деян пребледня.
„Не“, каза той. „Не си го направила.“
Лилия се усмихна криво. „Направих го.“
И тогава разбрах, че нашето семейство ще се превърне в съдебна папка. С дебели корици. И с чужди пръсти по страниците.
Глава четвърта
На следващата сутрин отидохме в банката, както бях обещала. Въздухът там винаги миришеше на парфюм и на страх. Лилия вървеше до мен с изправен гръб, но ръцете ѝ бяха студени.
Служителката, млада жена с усмивка, която се включваше и изключваше като лампа, прегледа документите. Погледна Лилия, после мен.
„Имате просрочие“, каза спокойно. „Има начислени такси. Освен това, има запитване за предсрочна изискуемост.“
„Запитване от кого“, попитах.
Служителката се поколеба. „Не мога да кажа имена. Но е по вашия договор, свързано е с допълнително обезпечение.“
Лилия стисна устни. „Нямам допълнително обезпечение.“
„Има подадено заявление, че ще бъде представено“, каза служителката. „И че трето лице ще се включи като гарант.“
Погледнах Лилия. „Какво е това.“
Тя не ме погледна. „Някой го е подал.“
„Без твое знание.“
Лилия се засмя тихо. „Винаги има начин да ти откраднат нещо, ако си достатъчно уморен, за да не гледаш.“
Върнахме се у дома със стягаща тишина. Деян ни чакаше, но беше по-различен. Като човек, който е направил избор, без да пита никого.
„Обадих се на адвокат“, каза той.
„Наш“, попитах.
„Добър“, отговори той. „Казва се Надежда.“
Лилия вдигна глава. „Не.“
„Защо не“, попитах.
„Защото Надежда работи за тях“, каза тя.
„За кои“, настоях.
Лилия се поколеба само миг. После произнесе името, което като че ли отдавна живееше в нашия дом, без ние да го виждаме.
„Пламен.“
Деян изръмжа нещо под нос.
„Кой е Пламен“, попитах, и усетих как думата „бизнес“ в главата ми вече не означаваше сделки, а капани.
Деян отвори шкаф и извади папка, която не бях виждала. Вътре имаше договори, разписки, писма.
„Пламен е предприемач“, каза той. „И е човек, който обича да притежава. Хора, фирми, страх.“
Лилия добави: „И майка ми е била част от неговия свят.“
Тогава ме удари истината, която все не исках да сложа на масата.
„Ти си неговата…“, започнах.
„Не“, каза Лилия. „Не съм му нищо. Но той иска да бъда. Защото ако съм, може да държи и вас.“
Деян затвори папката. „Той знае.“
„Какво знае“, прошепнах.
Деян ме погледна. Поглед, който се извиняваше и в същото време просеше да го разбера.
„Знае, че съм подписвал онова заявление“, каза той. „И че някога… съм бил готов да призная бащинство, за да те предпазя.“
„Да ме предпазиш от кого.“
Деян отвърна: „От истината.“
Лилия се приближи до папката. Погали корицата, сякаш е стар белег.
„Не е само това“, каза тя. „Има още един документ. Истинският. И ако се появи, съдът ще ви разкъса, а аз ще загубя всичко.“
„Какво ще загубиш“, попитах.
Тя прошепна: „Името си. Дома си. И вас.“
Преди да успея да кажа нещо, звънецът иззвъня.
На прага стоеше мъж в костюм и с усмивка, която не стигаше до очите.
„Търся Лилия“, каза той. „Имам съобщение от Пламен.“
Глава пета
Мъжът се представи като Велизар. Говореше меко, почти учтиво. Но в гласа му имаше ръб, който усещаш, дори когато не те докосва.
„Не приемам съобщения от него“, каза Лилия.
Велизар се усмихна още малко. „Той не пита дали приемате. Той просто праща.“
Деян застана до мен. „Излез от имота“, каза той.
„Мога да вляза и по закон“, отвърна Велизар, и тази спокойна наглост ме накара да стегна юмруци.
Той подаде плик. Този път с печат. Не държавен. Частен. Като знак на собственост.
Лилия го взе и го отвори. Четеше, а лицето ѝ се променяше. Не към гняв. Към страх.
„Какво пише“, попитах.
Лилия издиша. „Искат среща.“
„Къде“, попита Деян.
„Няма значение“, отвърна тя. „Ако не отида, ще направят така, че банката да ми вземе жилището. И ще започнат дело.“
„Какво дело“, настоях.
Велизар се наведе леко напред. „Дело за установяване на произход. И още няколко, които може да се отворят като чекмеджета.“
„Стига“, изсъска Деян.
„Не“, каза Велизар. „Точно започва.“
Той се обърна към мен. „Вие сте Йоана, нали. Много приятно. Сигурно сте вложили много усилия. Да научите момичето на всичко. Как се шофира. Как се попълват формуляри. Как се говори учтиво. Само едно не сте я научили.“
Погледнах го.
„Че миналото винаги си идва за своето“, каза той.
Когато си тръгна, в къщата остана миризма на чужда власт.
Лилия стоеше неподвижно.
„Не отиваш сама“, казах твърдо.
„Не можете да дойдете“, прошепна тя. „Той ще ви унижи. И ще ви използва.“
„Вече го прави“, каза Деян.
Лилия се обърна към него. „Ти си започнал това.“
Деян отвърна: „Аз го спрях, когато те прибрахме.“
Лилия се изсмя. „Не. Ти го отложи. Сега е моят ред да плащам.“
В този миг разбрах, че Лилия носи вина, която не е нейна, но я държи като билет за влак, от който не може да слезе.
„Ще отидем при друг адвокат“, казах. „Не Надежда.“
„Няма време“, отговори Лилия. „Срещата е тази вечер.“
„Тогава ще има време да разбера“, казах, и гласът ми прозвуча по-силен, отколкото се чувствах. „Какъв е този дълг, който не се пише в договори.“
Лилия се поколеба.
После каза: „Подписах заем. Частен. За да покрия първите вноски по жилището и таксите в университета. И за да помогна на един човек, който ми обеща, че ще бъде до мен.“
„Кой човек“, попитах.
Лилия сведе поглед. „Никола.“
Името не ми говореше нищо, но интонацията, с която го каза, беше като признание за любов и за грешка едновременно.
„Той къде е“, попита Деян.
Лилия прошепна: „Изчезна.“
И в същия миг телефонът ѝ иззвъня. На екрана светеше непознат номер.
Лилия вдигна.
Чух само една дума от отсрещната страна, но тя беше достатъчна да ме накара да настръхна.
„Никола“, каза гласът.
Лилия пребледня.
„Къде си“, прошепна тя.
После затвори и погледна към нас.
„Ще дойдете“, каза тя. „Всички. Защото това вече не е само моята война.“
Глава шеста
Срещата не беше в луксозно място, както очаквах. Беше в помещение, което изглеждаше като временен офис, но всичко вътре беше подредено така, че да чувстваш как някой те наблюдава.
Пламен не беше там. Първо ни посрещна жена. Висока, с изрядна прическа и поглед, който измерва. Тя се представи като Надежда.
Деян замръзна.
„Казах ти“, прошепна Лилия.
Надежда се усмихна. „Господин Деян, колко време. Йоана. И Лилия. Сякаш гледам семейна снимка, но в нея има липсващо парче.“
„Къде е Пламен“, попита Деян.
„Не идва винаги лично“, отвърна Надежда. „Има хора за това. Аз например.“
„Ти не си наш адвокат“, каза Деян.
„Не“, отвърна тя спокойно. „Аз съм техният.“
Надежда постави папка на масата. Отвори я с онова изящество, което имат хората, които знаят, че държат власт.
„Госпожо Йоана“, каза тя, „вие сте възпитавали Лилия като дете. И това е похвално. Но законът не е възпитание. Законът е собственост и отговорност.“
„Какво искате“, попитах.
Надежда плъзна лист към Лилия. „Доброволно признание за произход и отказ от претенции.“
„От какви претенции“, попита Лилия.
Надежда се наведе леко. „От претенции към бъдещи активи. И към минали обещания.“
Деян се изсмя горчиво. „Той няма право.“
„Той има влияние“, отвърна Надежда. „Понякога това е по-силно.“
Лилия погледна листа. Ръката ѝ трепна.
„И ако не подпиша“, попита тя.
Надежда се усмихна още малко. „Тогава ще подадем иск. Ще вкараме вашия кредит в процедура. Ще уведомим университета за вашите просрочия, ако има такива. И ще повдигнем въпроси за едни пари, които сте взели извън банка.“
„Ти не знаеш нищо“, изръмжа Деян.
„Знаем много“, каза Надежда. „И знаем за Никола.“
Лилия вдигна глава. „Къде е.“
Надежда плъзна още една снимка. На нея беше млад мъж с посинено око, гледащ встрани, сякаш се срамува.
„Жив е“, каза Надежда. „Засега.“
В този момент аз се хвърлих напред, но Деян ме хвана за рамото.
„Какво сте му направили“, прошепна Лилия.
Надежда не отговори директно. „Никола е човек, който се е опитал да бъде по-умен от хора, които не търпят умници. Той е взел пари. Обещал е нещо. И после е изчезнал.“
Лилия стисна листа до смачкване.
„Това е изнудване“, казах.
Надежда се усмихна спокойно. „Това е преговор.“
Лилия се изправи. „Няма да подпиша.“
Надежда повдигна вежди. „Тогава ще има последици.“
„Нека има“, каза Лилия, и за първи път чух в гласа ѝ сила, която не сме я учили. „Цял живот съм плащала за чужди грехове. Стига.“
Надежда затвори папката. „Щом така. Ще се видим в съда.“
Точно тогава вратата зад нас се отвори и влезе друг човек, който носеше друга тишина. Мъж на средна възраст, с поглед като студена вода.
„Извинявайте“, каза той. „Аз съм Асен.“
Надежда го погледна остро. „Ти не трябваше да идваш.“
Асен се усмихна леко. „Трябваше. Защото Пламен вече не иска само Лилия. Той иска и Деян.“
Деян пребледня.
„Иска да върне стар дълг“, добави Асен. „Дълг, който не е написан никъде. Но е запомнен.“
Лилия прошепна: „Тате… какъв дълг.“
Деян не отговори.
И аз разбрах, че има тайна под тайната. И че нашият дом е бил построен върху нея.
Глава седма
На връщане в колата никой не говореше. Улиците минаваха като кадри, които не помня. Помня само как ръцете на Деян върху волана бяха бели.
Когато стигнахме у дома, Лилия се затвори в стаята си. Чух как заключи.
Останахме с Деян в кухнята, там където истините винаги падат по-тежко, защото има чинии и чаши, които могат да се строшат.
„Кажи ми“, изрекох. „Какъв е този стар дълг.“
Деян дълго мълча. После извади от джоба си малко ключе. Непознато.
„Има сейф“, каза той. „В помещение, което наех преди години. Не съм го отварял отдавна.“
„Защо го държиш“, попитах.
„Защото вътре има доказателства“, каза той. „И защото ако ги извадя, ще изгорим.“
„Кои доказателства.“
Той вдигна очи към мен. „За Пламен. За бизнеса му. За това как купува хора. И как ги смачква.“
„Тогава защо не го дадеш на властите.“
Деян се засмя без радост. „Кои власти. Хората, които са вечеряли на масата му. Хората, които са му дължали услуги. Хората, които са вземали пари в пликове.“
Седнах. Усетих как земята под нас вече не е сигурна.
„И какво общо има Лилия“, попитах.
Деян преглътна. „Майка ѝ беше в неговия кръг. Беше… красива. Умна. И твърде горда. Пламен я искаше. Тя се опита да избяга. И тогава я натисна.“
„А ти“, прошепнах.
„Аз се появих“, каза Деян. „Мислех, че мога да я спася. Че мога да бъда различен.“
„И стана ли различен“, попитах.
Той затвори очи. „Не достатъчно.“
Тогава от стаята на Лилия се чу шум. После плач. Стиснат, глух, сякаш се опитва да не се чуе.
Аз станах и тръгнах натам, но Деян ме хвана.
„Остави я“, прошепна. „Тя трябва да реши.“
„Не“, казах. „Тя не трябва да решава сама. Ние я взехме. Ние обещахме.“
Той пусна ръката ми.
Влязох в стаята на Лилия. Тя седеше на пода, облегната на леглото, с телефона в ръка. Екранът светеше.
„Писал ли ти е“, попитах тихо.
Тя кимна. Очите ѝ бяха червени, но не от слабост. От ярост.
„Никола“, прошепна тя. „Пише ми от чужд телефон. Казва, че е наблюдаван. Че ако говоря с когото и да е, ще ме съсипят.“
Седнах до нея.
„Какво си направила за него“, попитах.
Лилия затвори очи. „Дадох му пари. Не само мои. И подписах, че ако не върне, аз ще върна.“
„Колко“, попитах.
Тя поклати глава. „Не е важно. Важно е, че той ме обичаше. Или поне така мислех. И че ме накара да вярвам, че ако взема този заем, ще имаме дом. Че няма да сме като хората, които винаги чакат някой да ги изгони.“
Тези думи ме прободоха, защото разбрах колко дълбоко е живяло в нея чувството, че не принадлежи.
„Ти принадлежиш“, казах твърдо. „На себе си. И на нас.“
Лилия се разсмя през сълзи. „Пламен не мисли така.“
„Пламен не решава“, казах.
Тя ме погледна. „А съдът.“
Мълчах. Защото съдът понякога решава. И понякога решава не по справедливост, а по това кой има по-дълъг дъх и по-дълбок джоб.
„Ще намерим друг адвокат“, казах. „Някой, който не се продава.“
Лилия се усмихна тъжно. „Всички се продават. Въпросът е за колко.“
Излязох от стаята с тази тежест в гърдите. Деян ме чакаше в коридора.
„Ще отворя сейфа“, каза той. „И този път няма да бягам.“
„И какво ще правим с това“, попитах.
Той отговори: „Ще ударим първи.“
В този момент телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах.
Гласът отсреща беше женски, хладен и уверен.
„Йоана“, каза тя. „Казвам се Христина. Преподавам в университета на Лилия. И трябва да ви кажа нещо, което ще промени всичко.“
Сърцето ми се сви.
„Какво“, прошепнах.
Христина отвърна: „Лилия не е записана там само като студентка. Тя е вписана и като свидетел.“
Глава осма
Срещнахме Христина на следващия ден. Не в университета, не в кабинет. В неутрално място, далеч от любопитни уши.
Христина беше жена, която говореше като човек, привикнал да мисли в доказателства. Очите ѝ не се спираха дълго на лица, а на реакции.
„Не искам да ви плаша“, започна тя. „Но Лилия беше потърсена от комисия по една проверка. Свързана с дарения. Стипендии. И влияние.“
Деян стисна челюст. „Пламен.“
Христина кимна. „Има фондация, която финансира програми. На пръв поглед благородно. Но има съмнения, че част от парите са използвани за натиск и прикриване на следи.“
„Лилия как е въвлечена“, попитах.
Христина погледна надолу към папка. „Беше представена като кандидат за стипендия. После като човек, който може да даде показания за условията.“
„Тя не ми е казала“, прошепнах.
„Не е казала и на мен всичко“, отвърна Христина. „Но виждам страх. И виждам и друго.“
„Какво.“
„Виждам, че някой е искал да я направи зависима“, каза Христина. „Жилищен кредит. Частен заем. И после едно предложение: ако бъдеш послушна, всичко ще е наред.“
Деян се наведе напред. „Кой я е насочил към тази фондация.“
Христина се поколеба. „Има име, което се повтаря. Никола.“
Лицето на Лилия не беше тук, но името му като че ли удари стените.
„Никола не е просто изчезнал“, добави Христина. „Никола е посредник. И ако е изчезнал, значи или е наказан, или е скрит.“
„Къде“, попитах.
Христина вдигна рамене. „Не знам. Но знам, че има насрочено заседание. Първо заседание. Бързо. Някой е натиснал, за да стане бързо.“
„Кой е съдията“, попита Деян.
Христина извади лист. „Име няма да ви помогне. Но ще ви помогне друго. Има човек вътре, който не е купен. Той ми се обади, защото се страхува.“
„Кой“, попитах.
„Казва се Живко“, отвърна тя. „Служител е. Не е висок. Не е важен за тях. Но е важен за истината. Той казва, че в делото ще се появи документ, който ще ви унищожи, ако не се подготвите.“
Деян замълча. После прошепна: „Истинският документ.“
Христина го погледна. „Значи знаете.“
„Половината“, каза той. „Не исках другата половина да се случи.“
Христина затвори папката. „Тогава ви остава малко време.“
Когато излязохме, почувствах как въздухът е по-остър.
„Трябва ни адвокат“, казах. „Днес.“
„Имам име“, каза Христина, сякаш е чула мислите ми. „Мъж. Казва се Радослав. Не се страхува лесно. Но има цена. Не пари. Истина.“
Деян кимна. „Ще му я дадем.“
Вечерта Деян отиде да отвори сейфа.
Аз останах с Лилия.
Тя изглеждаше уморена. Не физически. Като човек, който е живял в напрежение толкова дълго, че вече не помни как се диша спокойно.
„Лили“, казах, и отдавна не бях я наричала така, с краткото име, от времето когато беше дете. „Защо не ни каза за фондацията.“
Тя гледаше в една точка. „Защото се надявах, че ако мълча, ще си отиде.“
„Това никога не става“, прошепнах.
„Знам“, каза тя. „Но понякога човек се хваща за надеждата като за последен ръб.“
Мълчахме.
После тя каза тихо: „Мамо… ако се окаже, че Деян е…“
„Не“, прекъснах я. „Не го произнасяй като присъда. Ние ще стигнем до истината. И после ще решим какво да правим с нея.“
Лилия се засмя без звук. „Истината няма нужда от нас, за да ни удари.“
Точно тогава вратата се отвори и Деян влезе. Държеше една метална кутия и папка. Ръцете му трепереха.
„Отворих го“, каза той.
„И“, попитах.
Той сложи папката на масата. „Има записи. Има договори. Има снимки. Има и нещо друго.“
Той извади плик, запечатан.
„Това е писмо“, каза. „От майката на Лилия.“
Лилия се изправи като ударена.
„Тя…“, прошепна.
Деян поклати глава. „Не знам къде е. Но писмото е писано преди години. И е оставено за мен. Само че аз не съм имал смелост да го отворя.“
Лилия протегна ръка. Пръстите ѝ не успяха да докоснат плика.
„Отвори го“, прошепна тя.
Деян го отвори.
Четеше, а лицето му се разпадаше.
После вдигна очи към Лилия.
„Тя пише, че не съм ти баща“, каза той.
Лилия пребледня.
Аз не можах да дишам.
„И пише още“, продължи Деян. „Че истинският ти баща е…“
Телефонът звънна. Отново непознат номер.
Деян го погледна, сякаш виждаше нож.
„Вдигни“, прошепна Лилия.
Той вдигна.
Отсреща се чу глас. Мъжки. Дълбок. Спокоен.
„Деян“, каза гласът. „Време е да върнеш момичето. И да платиш за това, което ми отне.“
Деян пребледня. „Пламен.“
Гласът се засмя. „Не. Пламен е само човекът, който чисти следите. Аз съм човекът, който ги оставя.“
И връзката прекъсна.
Глава девета
Тази нощ никой не спа. Тишината в къщата беше като напрегнато въже.
На сутринта дойде Радослав.
Радослав не приличаше на адвокат от лъскавите реклами. Беше облечен просто. Говореше малко. Но когато гледаше, усещаш как думите ти се подреждат сами, за да не лъжеш.
„Покажете ми всичко“, каза.
Деян му даде папката от сейфа. Радослав прелистваше и лицето му оставаше спокойно. Само очите му се стесняваха при определени места.
„Тук има тежки неща“, каза накрая. „Това може да събори хора. Но може и да събори вас.“
„Няма избор“, отвърнах.
Радослав погледна Лилия. „Ти какво искаш.“
Лилия преглътна. „Искам да не ме вземат.“
Радослав кимна. „Добре. Тогава първо ще се погрижим за кредита ти. Ще блокираме опита за предсрочна изискуемост. Ще поискаме проверка кой е подал заявление за гарант. Това е фалшификация или злоупотреба.“
Деян прошепна: „Могат да натиснат.“
„Могат“, каза Радослав. „Но ако се движим бързо и шумно, натискът става по-скъп. Хора като тях предпочитат тишината.“
После погледна към мен. „А вие. Готова ли сте да чуете истината за брака си.“
Сърцето ми се сви, но казах: „Да.“
Радослав се обърна към Деян. „Кажи.“
Деян мълча.
Радослав удари с пръст по писмото от майката на Лилия. „Продължи.“
Деян затвори очи и прочете на глас: „Истинският баща на Лилия е човек, който никога няма да я остави на мира. Той е богат. И жесток. И ако разбере, че тя живее при теб, ще поиска да я притежава.“
„И име“, прошепна Лилия.
Деян преглътна. „Име има. Но не е Пламен.“
Радослав се наведе напред. „Кажи името.“
Деян го произнесе тихо: „Кирил.“
Лилия се вцепени. „Кирил.“
Аз повторих името в главата си. Не ми говореше нищо.
Радослав обаче замълча за миг, сякаш преценяваше.
„Кирил…“, каза. „Да. Това обяснява много. Това е човек, който държи фирми като играчки. И държи хората като залог.“
„Какво иска“, попитах.
Радослав затвори папката. „Иска да не губи. А вие сте неговата загуба. И момичето е неговото доказателство.“
Лилия се изсмя нервно. „Аз не съм ничие доказателство.“
„В техните очи си“, отвърна Радослав. „И затова ще те вкарат в дело за произход. Ще искат експертизи. Ще искат достъп. Ще искат да те изкарат неблагодарна, нестабилна, длъжница. За да могат да кажат, че не си годна да решаваш сама.“
„А ние“, попитах.
Радослав ме погледна. „Вие ще бъдете разкъсани между морала и закона.“
Деян удари с юмрук по масата. „Няма да я дам.“
Радослав кимна. „Тогава ще воюваме. Но трябва да знаете, че войната има цена.“
Лилия прошепна: „Никола… ще го използват.“
Радослав повдигна вежда. „Този Никола е ключ. Ако го намерим, ще знаем повече. Ако те го намерят първи, ще ви ударят по-силно.“
„Как ще го намерим“, попитах.
Радослав се усмихна леко. „Имам човек. Не е полицай. Не е чудо. Но е упорит. Казва се Ясен.“
В този миг телефонът на Лилия иззвъня. Отново непознат номер.
Тя вдигна с треперещи пръсти.
Чух само едно изречение от отсрещната страна, но то беше като камък в прозорец.
„Лилия“, каза Никола, и гласът му звучеше пречупен. „Не им вярвай. Аз не съм този, който мислиш. Идват за вас.“
Лилия пребледня. „Къде си.“
„В място, което няма име“, прошепна той. „И ако искаш да оцелееш, трябва да изчезнеш преди заседанието.“
Радослав протегна ръка към телефона. „Дай ми го.“
Но Лилия вече беше затворила.
И тогава вратата ни се почука.
Когато отворих, на прага стоеше Дора, нашата съседка, която винаги носеше клюките като хляб.
Този път обаче лицето ѝ беше бяло.
„Йоана“, прошепна тя. „Отвън има хора. Питат за Лилия. И не изглеждат като хора, които питат просто така.“
Глава десета
Затворих вратата и се облегнах на нея, сякаш с тялото си мога да спра света.
Деян погледна през прозореца. „Двама. Мъж и жена. И още един в кола.“
Радослав извади телефона си. „Не отваряйте. Не говорете. Ще ги запишем. И ще подадем сигнал.“
„Сигнал на кого“, прошепна Лилия.
Радослав я погледна. „На всеки, който е длъжен да го чуе. И на тези, които не искат. Понякога натискът работи и в обратна посока.“
Отвън се чу звънецът. После още веднъж.
„Лилия“, извика мъжки глас. „Имаме документи за теб. Ако не отвориш, ще стане по-лошо.“
Лилия трепереше. Не от страх за себе си, а от страх да не ни повлече.
„Мамо“, прошепна тя. „Аз…“
„Тихо“, казах и я прегърнах. „Не си сама.“
Деян се приближи до прозореца и извика: „Нямате работа тук. Има адвокат. Ако имате документи, изпратете ги официално.“
Мъжът отвън се засмя. „Официално. Колко сладко.“
Радослав се намеси, говорейки високо и ясно: „Записвам. Представете се.“
Настъпи кратко мълчание. После женски глас: „Казвам се Галина. От банката.“
„Коя банка“, попита Радослав.
„Тази, която ви чака“, отвърна жената.
Радослав се усмихна без радост. „Чудесно. Тогава ще ви чака и съдът. Вие сте тук незаконно. И оказвате натиск.“
Отвън се чу шепот. После стъпки, отдалечаващи се. Колата запали.
Лилия издиша, сякаш до този момент не е дишала.
„Това беше предупреждение“, каза Деян.
„Да“, отвърна Радослав. „И беше тест. Искаха да видят дали ще се паникьосате.“
Лилия се засмя кратко. „Паника. Това ми е второто име.“
„Не“, каза Радослав. „От днес нататък твоето второ име ще е „доказателство“. Но не тяхното. Нашето.“
Той извади лист и започна да пише. „Ще направим три неща. Първо, ще поискаме мерки за защита, защото има натиск. Второ, ще започнем контрадело за злоупотреба. Трето, ще се свържем с Живко и ще извадим онзи документ от делото, преди да ви удари.“
„А Никола“, попита Лилия.
Радослав вдигна поглед. „Никола е четвъртото нещо. И може да е най-опасното.“
В този момент Деян получи съобщение. Прочете го и лицето му потъмня.
„Какво“, попитах.
Деян показа телефона. Беше снимка. От вътрешността на университетска аудитория. Лилия седеше на първия ред, а някой беше снимал отзад. До снимката имаше текст, кратък и безмилостен.
„Виждаме я. И виждаме вас.“
Лилия се сви, сякаш я удариха.
Радослав въздъхна. „Значи вече сте на прицел. Добре. Тогава няма да играем на защита. Ще играем на атака.“
„Как“, попита Деян.
Радослав посочи папката от сейфа. „С това.“
Деян преглътна. „Това може да ме вкара в затвора.“
Радослав се наведе напред. „Ако го държиш, може да ви вкара в гроб. Избирай.“
Деян ме погледна. Очите му бяха пълни с вина и решимост.
„Съжалявам“, прошепна той.
„Сега няма време за съжаления“, казах. „Има време за действие.“
Лилия ни гледаше, сякаш не вярва, че някой би рискувал за нея.
„Мамо“, каза тя. „Защо го правиш.“
Погалих я по косата, както когато беше дете.
„Защото ти си моето дете“, казах. „Дори ако законът е объркан. Дори ако кръвта е чужда. Ти си моето.“
Тя заплака. Не тихо. Истински.
И тогава аз разбрах, че нашата битка няма да е само със съд и пари. Ще е и с най-страшното. С идеята, че семейството може да бъде разрушено от подписи.
Радослав затвори папката и каза: „Тръгваме. Още сега.“
„Къде“, попитах.
„При Живко“, отвърна той. „Преди да му затворят устата.“
И тръгнахме, без да знаем дали се връщаме в същия дом.
Глава единадесета
Живко ни посрещна в малък апартамент, който миришеше на евтино кафе и на страх. Беше слаб мъж, с ръце, които постоянно търсеха какво да правят. Пипаше чашата, пипаше ключовете, пипаше яката си, сякаш всеки предмет е последната му опора.
„Не трябва да съм тук“, каза той още с влизането. „Не трябва да говоря.“
Радослав седна срещу него. „Но ще говориш. Защото ако мълчиш, ще станеш съучастник.“
Живко се сви. „Не съм лош човек.“
„Не“, отвърна Радослав. „Просто си уплашен.“
Живко погледна Лилия и очите му за миг омекнаха. „Ти си добро момиче. Виждал съм те. Носиш си тетрадките, не вдигаш шум, не се правиш на важна. Ти не заслужаваш това.“
Лилия не каза нищо. Само стисна ръцете си.
„Какво има в делото“, попита Радослав.
Живко извади флашка. „Има сканирани документи. Някои са официални. Други са… добавени. Един от тях е медицински документ, който уж доказва, че Лилия е психически нестабилна. Подписът е фалшив. Но ако съдията го приеме, ще я смачкат.“
„Кой го е внесъл“, попита Радослав.
Живко прошепна: „Надежда.“
Деян изръмжа: „Тази жена…“
Живко продължи: „Има и друго. Има писмо, което уж е от Лилия, че иска да се откаже от вас. Че сте я манипулирали. Че сте я използвали.“
Светът ми се наклони.
„Това е лъжа“, прошепнах.
Живко кимна бързо. „Знам. Но в папката е. И някой ще го прочете на глас. И тогава хората ще гледат вас като престъпници.“
Лилия затвори очи. „Те искат да ме отделят от вас.“
„Да“, каза Радослав. „За да останеш сама.“
Живко се приведе напред. „И има едно име, което не трябва да е там, но е там. Кирил.“
Лилия трепна.
„Има заявление за ДНК експертиза“, каза Живко. „Има и молба за временни мерки. Искат да получат достъп до теб, да те водят на разговори, да те поставят под натиск. Под формата на закон.“
„Ще го спрем“, каза Радослав.
Живко поклати глава. „Не е лесно. Вътре има хора на Пламен. И на Кирил. Те движат нещата бързо. И ако разберат, че съм ви дал това…“
Радослав го прекъсна: „Ще те защитя. Но трябва да направиш още нещо.“
Живко пребледня. „Какво.“
„Трябва да свидетелстваш“, каза Радослав.
„Не“, прошепна Живко. „Ще ме убият.“
Радослав се наведе напред, погледът му беше като нож. „Не. Те не убиват така. Те убиват живота ти. Работата ти. Достойнството ти. Ако свидетелстваш, ще загубиш спокойствието си. Ако не свидетелстваш, ще загубиш себе си.“
Живко започна да плаче. Тихо. Мъжки плач, който е срамежлив, но истински.
Лилия се приближи и сложи ръка на рамото му. „Не искам да страдаш заради мен.“
Живко я погледна. „А аз не искам да страдаш заради тях.“
Радослав взе флашката. „Добре. Това е достатъчно за сега.“
Когато излизахме, Живко ни спря.
„Има още нещо“, прошепна. „Чух разговор. Казаха, че Никола ще бъде доведен. В съда. Като свидетел срещу Лилия.“
Лилия се олюля.
„Той ще лъже“, прошепна тя. „Ще кажат, че аз съм го накарала да вземе парите. Че аз съм го използвала.“
Радослав кимна. „Затова трябва да го намерим преди тях.“
Излязохме в нощта и усещах как всяка лампа по улицата може да е око.
Когато се прибрахме, на вратата ни чакаше плик. Този път официален. Съдебна призовка.
Лилия го отвори с треперещи ръце.
„Заседание“, прошепна тя. „След два дни.“
Деян стисна челюст. „Толкова бързо.“
Радослав каза спокойно: „Точно колкото трябва, за да нямате време да се съберете.“
Аз погледнах Лилия. „Ще се съберем.“
Лилия прошепна: „А ако ме вземат.“
„Няма да те вземат“, казах, но думите ми бяха като молитва.
В този миг телефонът на Деян звънна. Непознат номер.
Той вдигна.
Отсреща се чу глас на мъж, който говореше бавно, сякаш се наслаждава.
„Деян“, каза гласът. „Имаш два дни да върнеш това, което ми принадлежи. Иначе ще загубиш не само момичето. Ще загубиш и жената си.“
Погледнах Деян.
Той пребледня.
И аз разбрах, че те не се целят само в Лилия. Те се целят в мен. В нашата любов. В нашата слабост.
И точно тогава някой изключи тока.
Къщата потъна в тъмнина.
Чухме стъпки отвън.
И после звук от счупено стъкло.
Глава дванадесета
Първият ми импулс беше да извикам. Вторият беше да мълча. Мълчанието понякога е единствената ти броня.
Деян хвана фенерчето от чекмеджето. Радослав извади телефона си, но нямаше обхват. Третата стъпка беше да прибера Лилия зад мен.
„В стаята“, прошепнах ѝ. „И не излизай.“
Лилия поклати глава, очите ѝ блестяха в тъмното. „Не ме оставяй.“
„Няма“, казах.
Стъпките се приближиха. Някой се опитваше да отвори прозорец. Чухме тихо проклятие. После друг звук, по-остър. Метал в дърво.
Радослав прошепна: „Не се показвайте. Трябва да имаме доказателство.“
„Това не е филм“, изсъска Деян.
„Точно затова“, отвърна Радослав.
Тогава се чу глас отвън. Женски.
„Йоана“, каза гласът меко. „Отвори. Ние сме приятели.“
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Коя си ти“, извика Деян.
Жената се засмя. „Казвам се Надежда. Сигурно се сещате.“
Лилия издаде глух звук, сякаш в нея нещо се скъса.
„Отвори“, повтори Надежда. „И ще мине лесно.“
Радослав прошепна: „Не отваряйте.“
Деян отвърна високо: „Напуснете. Ще викна полиция.“
Надежда се изсмя. „Викай. Докато дойдат, вече ще е късно.“
Тогава вратата се разтресе. Не се счупи, но заплашително изскърца.
Лилия се хвана за ръката ми. „Мамо, аз ще изляза.“
„Не“, казах, по-силно отколкото исках.
„Те искат мен“, прошепна тя. „Ако изляза, ще ви оставят.“
„Не вярвай“, каза Радослав. „Те искат да ви разделят. Това е тяхната сила.“
Деян се приближи до вратата. „Няма да я дам.“
Надежда отвърна отвън, сякаш говори на дете: „Деян, не се прави на герой. Знаеш какво имаме. Знаеш какво може да излезе в съда. Знаеш какво ще стане с бизнеса ти. С банковите ти сметки. С името ти.“
Деян замълча за миг.
И в тази пауза се случи най-страшното. Не ударът. А колебанието.
„Деян“, прошепнах. „Не.“
Той се обърна към мен. Очите му бяха мокри.
„Ако ни смачкат в съда“, каза тихо, „ако ме изкарат престъпник…“
„Ще го преживеем“, казах. „Но ако я дадеш… това няма да го преживеем.“
Лилия плачеше без звук.
Радослав изрече: „Имам план.“
„Какъв“, прошепна Деян.
„Ще ги пуснем да влязат“, каза Радослав. „Но не при нас. Ще влязат там, където няма да очакват.“
„Това е лудост“, прошепнах.
Радослав поклати глава. „Лудост е да играеш по техните правила. Те мислят, че сте уплашени. Да им покажем, че сте организирани.“
Той посочи към задната врата. „Ще излезем оттам, тихо. Ще отидем при съседа отсреща. Ще звъннем от неговия телефон. Ще ги оставим да се изложат. А междувременно, ще извадя едно нещо, което те не знаят, че имаме.“
„Какво“, попита Деян.
Радослав отвърна: „Запис.“
Деян замълча. После кимна.
Излязохме на пръсти през задната врата. Студът ни удари. Нощта беше като черно платно.
Влязохме при съседа. Стар човек, който се уплаши, но когато видя лицето ми, отвори без да пита.
Обадихме се.
Докато говорех с оператора, чухме отвън шум, като от врата, която се отваря.
Надежда и хората ѝ бяха влезли в нашия дом.
Радослав шепнеше: „Сега.“
Той натисна нещо на телефона си. Запис.
И тогава от слушалката ми се чу гласът на Надежда, записан преди това, когато беше казала: „Докато дойдат, вече ще е късно.“
Операторът замълча.
„Имате запис“, каза след миг. „Останете на място. Екип тръгва.“
Стояхме в чуждия хол, а нашият дом беше като отворена рана.
Лилия стисна ръката ми.
„Мамо“, прошепна. „Ако всичко се разпадне…“
„Няма“, казах, но гласът ми трепереше.
Тогава телефонът на Лилия иззвъня. Не непознат номер. Номерът на Никола.
Тя вдигна.
„Лилия“, прошепна Никола. „Взеха ме. Ще ме заведат в съда. Ще кажа всичко, което искат. Не мога да се боря.“
Лилия затвори очи. „Не…“
„Съжалявам“, прошепна той. „Те имат нещо срещу мен. И срещу теб.“
„Какво“, прошепна Лилия.
Никола се засмя горчиво. „Истината. Винаги е срещу нас, когато сме страхливи.“
И връзката прекъсна.
Полицията дойде след време, което ми се стори безкрайно.
Когато се върнахме, домът ни беше объркан. Не разграбен. Обиден. Отворени шкафове, разхвърляни документи.
Надежда беше изчезнала.
Но беше оставила нещо на масата.
Една папка. И бележка.
„Два дни.“
Лилия се сгромоляса на стол.
Радослав отвори папката. Прелисти.
И лицето му за първи път се промени.
„Лошо“, прошепна той.
„Какво“, попитах.
Радослав вдигна поглед. „Имат оригиналния документ. И утре ще го внесат. Той доказва, че Деян е…“
Лилия се обърна към него с широко отворени очи.
„Не казвай“, прошепна тя.
Радослав преглътна. „Доказва, че Деян не е баща ти. Но доказва и нещо по-страшно. Доказва, че някой е платил, за да те махнат от майка ти. И подписът под това е на… Деян.“
Светът се разпадна.
Деян пребледня, сякаш кръвта му изчезна.
„Не“, прошепнах.
Деян падна на стола.
„Не е така“, каза той, но гласът му беше празен.
Лилия стоеше като статуя.
И тогава тя произнесе тихо, страшно:
„Тате… продал ли си ме.“