Когато се преместих в малкото южно градче, си обещах две неща. Да не се обръщам назад. И да не давам обяснения на никого.
Само че още в първите дни разбрах, че тук обясненията се взимат, а не се дават. Хората не питаха направо. Те гледаха. Дълго. Бавно. С онзи поглед, който се залепва по кожата като студена влага и не пада, колкото и да се усмихваш.
Светлата ми коса сега беше тюркоазена. Първо го направих от инат. После – от нужда. Когато се погледнех в огледалото и видех този цвят, си казвах, че съм друга. Нова. Някой, който няма да позволи да го пречупят втори път.
Този цвят обаче сякаш беше парола за чуждите спомени.
Вървях през паркинга пред блока, където бях наела малко жилище. Миришеше на горещ асфалт и на нещо прегоряло от близката будка за закуски. Въздухът трептеше, а аз стисках ключовете в дланта си, сякаш можех да се заключа не само зад вратата, а и зад собствената си глава.
И тогава я чух.
„Момиче!“
Гласът беше остър, но не от слабост – от навик да заповядва. Обърнах се и видях възрастна жена, може би около седемдесет. Дребна, с изправен гръб, с кърпа на главата и очи, които не молеха. Очите ѝ търсеха.
Тя направи две крачки към мен, спря на светлото и ме огледа, сякаш съм вещ, оставена без надзор.
После каза тихо, почти с ужас:
„Косата ти…“
Замръзнах. Не от студ, а от онова внезапно усещане, че думите ѝ не са за боята. Че вижда нещо, което и аз не виждам.
„Какво за косата ми?“ – опитах се да звуча равнодушно, но гласът ми излезе тънък.
Жената преглътна, а устните ѝ потрепнаха, сякаш изрича име без да го казва.
„Тук никой не забравя,“ прошепна тя. „Има хора, дето биха платили да те видят… и други, дето биха платили да не те видят.“
Сърцето ми се удари в ребрата. Усетих как в стомаха ми се отваря дупка.
„Вие ме познавате ли?“ – попитах, и за миг ми се прииска да не чуя отговора.
„Не,“ каза тя и точно това „не“ прозвуча като най-голямата лъжа.
Тя бръкна в чантата си и извади плик. Стар, пожълтял, запечатан с тънка лепенка. Подаде ми го така, сякаш ми подава нещо опасно.
„Ако имаш ум – не го отваряй тук.“
„Защо?“
Тя се усмихна без радост.
„Защото паркингът има уши. А това…“ – кимна към плика – „това има зъби.“
Поколебах се, но взех плика. Хартията беше топла от дланта ѝ. По нея имаше следи от пръсти, сякаш е държана много пъти и пак е оставяна обратно.
„Коя сте вие?“ – настоях.
„Стойна,“ каза тя. „Само Стойна. Помни ми името. Ще ти трябва.“
Обърна се да си тръгва, но спря и добави:
„И още нещо, момиче. Не вярвай на първата ръка, която ще ти се протегне. Тук добротата е най-скъпата маска.“
После се изгуби между колите, сякаш никога не е била там.
Останах с плика в ръце и с чувството, че някой току-що е дръпнал конец в мен, който не съм знаела, че съществува.
И най-лошото беше, че вече го усещах как се опъва.
Глава втора
В жилището миришеше на свежа боя и на чужд живот. Предишните наематели бяха оставили една забравена чаша в шкафа и две вдлъбнатини по стената, все едно някой е удрял с юмрук или с глава. Седнах на пода, облегнах гръб на дивана и поставих плика пред себе си.
„Ако имаш ум – не го отваряй тук.“
Погледнах към прозореца. Завесата едва се помръдваше. От улицата се чуваха гласове. Смях. Тропот на стъпки. И някъде далеч – звук от двигател, който не бързаше да спре.
Стиснах зъби и отворих плика.
Вътре имаше сгънат лист и малък ключ, привързан с конец. Ключът беше старомоден, тежък, с изтрити ръбове. А листът беше написан на ръка, с мастило, което на места беше избледняло.
Започнах да чета.
„Ако четеш това, значи си дошла там, където не трябваше да идваш.
Не знам как се казваш сега. За мен винаги ще бъдеш детето с очите на майка си.
Ти не си случайна. Ти си причината някой да лъже вече много години.
Има имот, който е купен с чужди пари. Има подписи, които не са истински. Има човек, който е изтрил миналото ти, за да си купи бъдеще.
Ключът е за метална кутия. Кутията е при Стойна. Не ходи сама.
Пази се от Огнян.
Той има усмивка, но под нея е камък.
Косата ти ще те предаде. Тя е като знак.
Ако решиш да търсиш истината – намери адвокат на име Ася.
И помни: дългът не пита.
Когато вземат от теб, ще ти кажат, че ти правят услуга.
Не им вярвай.“
Прочетох последния ред два пъти.
„Пази се от Огнян.“
Не познавах никакъв Огнян. В това градче почти никого не познавах. И точно това ме изплаши. Защото значеше, че някой вече знае за мен.
Погледът ми падна върху ключа.
Ръцете ми трепереха. Усетих как пребледнявам, въпреки че не бях пред огледало.
Станах рязко и се приближих до прозореца. Навън, до една тъмна кола, стоеше мъж. Не го виждах добре, само силует. Но усещах, че гледа нагоре. Към моя прозорец. Към мен.
Отстъпих назад.
Тогава телефонът ми иззвъня.
Номерът беше непознат.
Отговорих и чух мъжки глас, спокоен, почти приятелски:
„Даниела ли е?“
Вцепених се. Не от това, че знае името ми. А от това, че го произнесе сякаш го е казвал често.
„Кой се обажда?“ – успях да кажа.
„Огнян,“ отвърна гласът. „Добре дошла. Някой ми каза, че имаш… особена коса.“
Пулсът ми се качи в гърлото.
„Откъде имате номера ми?“
Той се засмя тихо.
„Тук всичко се намира. И всичко се плаща. Няма да ти отнемам много време. Просто искам да поговорим. Очите в очите. Като хора.“
„Не познавам никакви хора тук,“ прошепнах.
„Тогава е време да започнеш,“ каза той. „Утре. Ще ти пратя място. Не закъснявай.“
И затвори.
Седнах обратно на пода, но този път не за да се успокоя. А за да не падна.
В ръката ми ключът тежеше като присъда.
Навън колата още беше там.
И силуетът не се беше помръднал.
Глава трета
На следващия ден не отидох на срещата.
Вместо това отидох при Стойна.
Намерих я пред входа на стар блок, седнала на пейка, сякаш ме чака. Когато ме видя, не се изненада. Само посочи мястото до себе си.
„Отвори ли го?“ – попита.
Кимнах.
„И той ли те намери?“ – очите ѝ се присвиха.
„Да.“
Стойна въздъхна и за миг изглеждаше по-стара от годините си.
„Ти си като искра в суха трева. И да не искаш, пак ще пламне.“
„Кой е Огнян?“ – настоях.
Тя ме погледна дълго, после каза:
„Човек, който започна от нищото и си построи дворец върху чужди кости. И върху чужда тишина.“
„Защо да се пазя от него?“
Стойна се наведе напред и сниши глас.
„Защото той има семейство, дето не е негово. И има грях, дето не е изкупен. И защото някога, преди много години, една млада жена избяга от него. С бебе.“
Светът се наклони.
„Това бебе…“
„Ти,“ каза Стойна направо. Без милост. „Ти си била в ръцете ми за един час. Един. И после изчезна. И на следващия ден ми казаха да забравя. Само че аз не забравям.“
Устата ми пресъхна. Опитах се да говоря, но думите се заплетоха.
„Аз… аз съм осиновена,“ прошепнах. „Поне така… така ми казаха.“
„Казали са ти каквото им е било удобно,“ отвърна Стойна. „Истината е неудобна. Тя драска.“
Тя стана бавно и ме поведе към входа. Изкачихме стълбите до нейния етаж. В жилището ѝ миришеше на чай и на старо дърво. По стените имаше икони, но не като украса. По-скоро като охрана.
Стойна извади метална кутия от шкаф за съдове. Постави я на масата и ми посочи ключа.
„Това е твоето.“
Ръцете ми трепереха, когато отключих. Капакът изскърца и вътре видях снимки, документи и една малка гривна, избеляла, с изписано име.
Не моето.
„Яна,“ прочетох тихо. „Коя е Яна?“
Стойна затвори очи.
„Майка ти.“
Думата ме удари като шамар.
„Тя е мъртва ли?“ – попитах, и в гласа ми имаше повече страх, отколкото болка.
„Не знам,“ призна Стойна. „Едни казват, че е изчезнала. Други, че е била принудена да мълчи. Но знам, че се е борила. И знам, че Огнян се е заклел, че няма да остави следа.“
Погледнах документите. Някои бяха разкъсани и после залепени. Имаше разписки за пари, договори, листове с подписи. На един от тях видях името „Огнян“ и до него още едно име: „Дамян“.
„Кой е Дамян?“ – попитах.
Стойна се намръщи.
„Неговият съдружник. Човекът, който му носи чистите ръце. Ако Огнян е камък, Дамян е нож.“
Взех една снимка. На нея имаше млада жена със светла коса и странен оттенък в очите, като вода с малко зелено. Усмихваше се, но не беше щастлива. До нея стоеше мъж. Висок. С костюм. Със същата усмивка, която си представих от гласа по телефона.
„Огнян,“ прошепнах.
„Да,“ потвърди Стойна. „И виждаш ли как я държи? Не е прегръдка. Това е хватка.“
Снимката изведнъж стана тежка.
„Какво иска от мен?“ – попитах.
Стойна ме погледна право в очите.
„Да те направи тиха. Или да те купи. А ако не стане – да те счупи.“
Погледът ми се плъзна по документите и се спря на един лист, сгънат няколко пъти. Отворих го. Това беше договор за заем. Огромна сума. Подпис на Яна. И още един подпис, който изглеждаше… странно. Прекалено гладък. Прекалено еднакъв.
„Това фалшиво ли е?“ – прошепнах.
Стойна кимна.
„И точно заради такива листове Огнян е богат. А други – бедни. Дългът не пита, момиче. Но ти можеш да попиташ кой го е измислил.“
Стиснах листа в ръце, сякаш мога да го смачкам и с него да изчезне всичко.
В този момент на вратата се почука.
Три удара. Равни. Спокойни.
Стойна пребледня. Аз също.
Тя прошепна:
„Той знае.“
Почукването се повтори.
И този път беше по-близо, сякаш вече стоеше вътре.
Глава четвърта
Стойна се приближи до вратата, но не я отвори веднага. Погледна ме и без думи ми нареди да се отдръпна. Притиснах кутията към гърдите си и се вкопчих в нея, сякаш е спасителна жилетка.
„Кой е?“ – извика Стойна, с глас по-твърд, отколкото очите ѝ показваха.
„Съсед,“ отвърна мъжки глас. „Само да кажа нещо.“
Стойна се изсмя сухо.
„Съседите тук не казват. Съседите слушат. Махай се.“
Настъпи тишина. Толкова гъста, че чух собственото си преглъщане.
После гласът отново проговори, този път по-мек:
„Стойна, не се прави на силна. Знаеш защо съм тук.“
Стойна стисна дръжката. Аз направих крачка назад и се ударих в шкафа. Чух как някъде в мен се пропуква нещо старо и отдавна запечатано.
„Даниела е тук,“ продължи гласът. „Искам само да ѝ кажа, че няма нужда да се плаши. Ние сме семейство.“
Семейство.
Думата ме накара да се засмея, но звукът излезе като хълцане.
Стойна се обърна към мен, очите ѝ горяха.
„Не говори,“ прошепна тя. „Дишай тихо.“
Почувствах се като дете, скрито под масата, докато възрастните решават дали да го върнат на този, който го търси.
Гласът отвън въздъхна.
„Добре. Ще кажа така. Ако не отворите, ще стане по-лошо. Не за мен. За вас.“
Стойна се изправи.
„Заплахи ли чух?“
„Не,“ отвърна гласът. „Прогноза.“
Стойна отвори вратата рязко.
На прага стоеше млад мъж, може би на около трийсет. Облечен простичко, но с обувки, които струват повече от наема ми за месец. Усмихваше се, сякаш сме на гости. Но очите му бяха студени.
„Казвам се Радослав,“ представи се той. „Работя за Огнян.“
Стойна не помръдна.
„Кажи му, че тук няма нищо.“
Радослав погледна зад нея. За миг очите му се спряха на мен. Усмивката му се разшири, но в нея нямаше топлина.
„Ето я,“ каза той тихо. „Наистина… косата ти е знак. На снимките не беше така.“
Стойна изръмжа:
„Ти какви снимки имаш?“
„В този град няма тайни,“ отвърна Радослав. „Има само хора, които още не са разбрали, че ги знаят.“
Той направи крачка напред. Стойна застана пред него, като стена.
„Няма да влезеш.“
„Не ми трябва да влизам,“ каза Радослав. „Само да предам покана. Даниела, Огнян иска да се види с теб. Не е молба.“
Стиснах кутията по-силно.
„Не искам да го виждам.“
Радослав повдигна вежди.
„Искаш ли да знаеш кой плаща кредита на жилището ти?“
Сърцето ми спря за миг.
„Какъв кредит? Аз… аз съм под наем.“
„О, да,“ кимна той. „Ти си под наем. Но наемодателят ти е човек на Дамян. А Дамян е човек на Огнян. Така че… помисли пак.“
Стойна изсъска:
„Махай се!“
Радослав се усмихна и отстъпи.
„Ще се видим. И не забравяй – дългът не пита.“
Повтори думите от писмото. Точно тях.
Когато си тръгна, тишината се върна, но вече не беше тиха. Беше като стая, в която някой е оставил включен нож.
Стойна затвори вратата и се облегна на нея.
„Сега разбра ли?“ – прошепна. „Те са близо. И ще станат още по-близо.“
„Какво да правя?“ – попитах.
Тя ме погледна твърдо.
„Адвокат. Ася. И не сама. Трябва ти човек, който да не се страхува да говори.“
„А ако никой не иска да ми помогне?“
Стойна се приближи и постави ръка на рамото ми. Тежка, сигурна.
„Тогава ще си помогнеш сама. Но първо – ще научиш кой си. Защото човек без минало е лесен за купуване.“
Погледнах кутията. Снимките. Договорите. Гривната с името Яна.
И някъде в мен се появи една мисъл, ужасна и ясна:
Ако Огнян е толкова сигурен, че съм негова работа… значи истината е по-скъпа, отколкото си представям.
И може би за нея вече се е платило.
Глава пета
Ася се оказа жена на около четирийсет, с къса тъмна коса и поглед, който не се впечатлява от чужди титли. Кантората ѝ беше малка, но подредена като хирургическа маса. На стената имаше дипломи, но не бяха сложени да впечатляват. Бяха сложени като предупреждение.
Когато ѝ показах документите, тя не ахна. Само се намръщи и започна да чете бавно.
„Кой ти ги даде?“ – попита без да вдига глава.
„Стойна.“
„Стойна…“ – повтори Ася и за миг в гласа ѝ се появи нещо като уважение. „Добре. Това обяснява защо не са унищожени.“
Тя посочи един подпис.
„Този е рисуван. И този. И този. Виждаш ли как натискът на химикала е еднакъв? Истинският човек диша, ръката му трепва. Фалшификаторът е машина.“
„Значи може да се докаже?“ – попитах.
Ася ме погледна.
„Може. Въпросът е дали ще ти позволят.“
„Кои?“
Тя се облегна назад.
„Огнян има влияние. И пари. И хора. Но най-опасното не е това. Най-опасното е, че има семейство, което се прави, че не знае. И когато истината излезе, те няма да обвинят него. Ще обвинят теб.“
Стиснах ръцете си в скута, за да не треперят.
„Аз не искам да им руша живота. Аз искам просто… да знам.“
Ася се усмихна леко.
„Никой, който търси истината, не я иска „просто“. Истината идва с цена. Понякога със съд. Понякога с омраза. Понякога с още по-лошо.“
Тя посочи друг документ.
„Тук има договор за заем, уж подписан от Яна. Ако докажем, че подписът е фалшив, значи дългът е измислен. Но ако дългът е измислен, някой е спечелил от него. С други думи – това е измама. И ако е измама, ще се стигне до дело.“
„Добре,“ прошепнах. „Нека има дело.“
Ася ме погледна за секунда, сякаш проверява дали лъжа.
„Ти не знаеш какво казваш.“
„Знам,“ отвърнах, и за моя изненада гласът ми беше по-твърд. „Поне веднъж в живота си искам да не бягам.“
Ася кимна.
„Тогава ще започнем с това да те защитим. Огнян ще се опита да те натисне. Да те примами. Да ти предложи пари. Или работа. Или да ти стане „близък“. Това е старо като света.“
„А ако вече го прави?“ – попитах, мислейки за обаждането и за Радослав.
Ася се наведе напред.
„Не ходи никъде сама. Не говори по телефона с непознати. И ако ти предложат нещо, което изглежда като подарък, помни – подаръците тук имат куки.“
Тя се замисли.
„Имаш ли приятел? Някой близък?“
Усмихнах се горчиво.
„Имам само куфар и нов адрес.“
Ася въздъхна.
„Тогава ще ти трябва свидетел. Някой, който да е с теб. Ако стане дума за нападение или заплаха, свидетелят е половината битка.“
Точно тогава вратата на кантората се отвори и влезе момиче с раница, разрошена коса и очи, които винаги бързат.
„Ася, забравих…“ – започна тя, после ме видя и спря. „О, извинявай.“
„Невена,“ каза Ася, „това е Даниела. Даниела, това е Невена. Учи в университета и понякога ми помага. По-скоро аз ѝ помагам, защото половината ѝ живот е в кредити.“
Невена се изсмя, но смехът ѝ беше уморен.
„Кредит за обучение, кредит за жилище, заем за ремонт. Ако някой ми продаде въздух, ще го изплащам до пенсия.“
Думата „жилище“ ме бодна.
„Имаш кредит за жилище?“ – попитах.
Невена кимна и очите ѝ потъмняха.
„Да. И банката не се интересува дали си спала. Дългът не пита.“
Вторият път, когато чух тази фраза за деня, усетих как кожата ми настръхва. Сякаш градчето си имаше собствена молитва. И тя беше за дълговете.
Ася стана и затвори вратата.
„Невена, седни. Ще ви запозная по-добре. Даниела има нужда от човек. А ти имаш нужда от причина да не мислиш само за собствените си плащания.“
Невена ме погледна по-внимателно.
„Каква е причината?“
Погледнах към документите и към снимката на Яна.
„Причината е, че някой е изтрил човек,“ казах тихо. „И сега иска да изтрие и мен.“
Невена не се засмя. Не каза, че преувеличавам. Само седна и свали раницата си, сякаш се готви за дълъг път.
„Тогава ще трябва да си намерим светлина,“ каза тя. „Защото в тъмното хората правят най-грозните сделки.“
Ася кимна.
„Започваме от Огнян,“ каза тя. „И от това, което крие.“
В този момент телефонът ми иззвъня отново.
Непознат номер.
Погледнах Ася. Тя само повдигна вежда.
Вдигнах.
И чух женски глас, сладък като мед, но със стоманена нишка:
„Даниела? Аз съм Снежана. Съпругата на Огнян. Трябва да се видим. Насаме.“
Стиснах телефона така, че кокалчетата ми побеляха.
„Защо?“ – попитах.
„Защото ако ти си това, което мисля…“ – тя направи пауза, а после прошепна: „…значи животът ми е построен върху лъжа.“
И затвори.
Невена ме гледаше.
Ася беше неподвижна.
В стаята стана тихо, но това не беше спокойствие.
Това беше звукът на буря, която се приближава.
Глава шеста
Снежана избра място, където хората идват да изглеждат почтени. Миришеше на кафе и на парфюм, но под миризмата имаше нещо друго – страх, прикрит като учтивост.
Тя беше красива жена, от онези, които изглеждат като че ли никога не са мели под. Дрехите ѝ бяха скъпи, но не крещящи. Косата ѝ – подредена. Устните – усмихнати, но очите… очите ѝ не умееха да се усмихват.
„Ти си по-млада, отколкото очаквах,“ каза тя, когато седнах срещу нея.
„А вие сте по-спокойна, отколкото очаквах,“ отвърнах, и веднага усетих как думите ми я боднаха.
Снежана се усмихна леко.
„Не съм спокойна. Просто отдавна съм се научила да не показвам паника. В нашия свят паниката се наказва.“
Тя постави чантата си на стола, сякаш държи тайна в нея.
„Огнян ми каза, че си някаква… объркана история. Че някой те е накарал да вярваш в глупости.“
„А вие?“ – попитах. „Вие вярвате ли?“
Снежана се наведе напред.
„Аз вярвам в доказателства. И в инстинкти. А инстинктът ми казва, че не си тук случайно.“
Тя ме огледа, като че ли търси прилика.
„Имаш очи…“ – прошепна тя и спря. Сякаш не иска да каже на кого.
„Яна,“ казах тихо.
Лицето ѝ пребледня.
„Ти знаеш това име.“
„Знам повече, отколкото исках,“ отвърнах. „И още не знам най-важното.“
Снежана се облегна назад. Погледът ѝ се плъзна настрани, сякаш вижда как стените се приближават.
„Огнян не е човек, който оставя вратички,“ каза тя. „Той не прощава. Той не забравя. Той не губи.“
„Тогава защо ме търси?“ – попитах.
Снежана сви устни.
„Защото си опасна. Не за него. За нас. За това, което сме изградили. И защото ако истината излезе, някой трябва да плати. А той няма да е този.“
„И вие искате да ме купите ли?“ – думите ми излязоха остро.
Снежана ме погледна сякаш съм я обидила.
„Не. Аз искам да оцелея.“
Тя отвори чантата си и извади малък бележник. Постави го на масата, без да го отваря.
„В този бележник има записи. Дати. Разговори. Плащания. Не е всичко, но е достатъчно да го притисне.“
„Защо го имате?“
Снежана се засмя без радост.
„Защото когато живееш с човек като Огнян, или ставаш глупава, или ставаш подготвена. Аз избрах второто.“
Погледът ѝ се втвърди.
„Но има и друго. Дамян.“
„Знам за него,“ казах.
„Дамян не е просто съдружник,“ прошепна Снежана. „Дамян е човекът, който държи най-мръсните неща. И ако Огнян падне, Дамян ще подпали всичко наоколо. Включително и теб.“
„Защо ми го казвате?“ – попитах, и се изненадах, че гласът ми не се счупи.
Снежана ме погледна право.
„Защото имам син.“
Сърцето ми се сви.
„И той е…?“
„Не,“ прекъсна ме тя рязко. „Не е твой брат, ако това си мислиш. Поне така вярвам. Но дори да не е… аз не мога да допусна да го погребат под греховете на баща му.“
Тя понижи глас.
„Огнян има още един човек, който слуша. Казва се Теодор. Млад е, но вече е опасен. Работи като негов посредник. Има достъп до всичко.“
„Защо ми казвате имената им?“ – попитах.
Снежана се усмихна тънко.
„Защото ако ти не ги знаеш, те ще знаят теб. А ти вече виждаш какво означава това.“
Тя се наведе още по-близо.
„Има един стар имот. Купен преди много години. На името на жена, която после изчезва. Има завещание, което никой не е виждал, но всички го цитират. Има свидетели, които „не помнят“. А ти… ти си шепотът, който връща паметта.“
Замълчах. Усетих как в гърдите ми се надига гняв, но и нещо друго – вина.
„Аз не искам да ви съсипя.“
Снежана се изправи.
„Тогава не го прави за мен. Направи го за себе си. Само че запомни – щом започнеш, няма връщане. Ще ти предложат пари. После ще ти предложат страх. И накрая ще ти предложат тишина. Най-скъпото предложение.“
Тя остави бележника на масата и тръгна да си ходи. На прага се обърна.
„Косата ти…“ – повтори тя тихо. „Тя не е просто цвят. Тя е провокация. Не я сменяй. Нека ги боли, че те виждат.“
И излезе.
Останах с бележника пред себе си и с усещането, че държа нещо, което може да взриви нечий дом.
И тогава разбрах, че ако продължа, няма да се боря само с Огнян.
Ще се боря с всички, които са свикнали да живеят удобно върху чужда истина.
Глава седма
Невена се оказа не просто помощник на Ася, а човек, който знае как да слуша, без да те съди. Тя живееше сама в малко жилище, което беше купила с кредит. Стените бяха бели, но по тях имаше следи от опити да стане „дом“ – няколко снимки, саксия с растение, което едва оцеляваше, и купчина учебници, разхвърляни като барикада.
„Това е университетът,“ каза тя и посочи книгите. „Това е банката,“ добави, и посочи папка с документи. „А това е моят личен ад,“ завърши, като посочи телефона си.
„Звънят ли ти?“ – попитах.
Невена се засмя.
„Не. Те не звънят. Те напомнят. Разлика има.“
Седнах на стола и за миг се почувствах… нормална. Почти. Докато не видях бележника на Снежана в чантата си и не си спомних, че нормалното ми вече е изчезнало.
„Как мислиш, че ще свърши това?“ – попитах.
Невена ми подаде чаша вода.
„Не знам. Но знам как свършват нещата, когато човек се преструва, че не вижда. Свършват зле и пак боли. Така че поне нека боли за нещо.“
Тя седна срещу мен.
„Кажи ми всичко. Отначало. Без да се пазиш.“
И аз ѝ казах. За Стойна. За ключа. За Яна. За обаждането. За Радослав. За Снежана. За страха, който се промъква в жилището ми, когато падне вечер.
Невена слушаше, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя каза тихо:
„Огнян не е единственият проблем.“
„Знам,“ прошепнах. „Дамян.“
„И още някой,“ добави тя. „Този, който е дал плика на Стойна. Този, който е написал писмото. Кой е?“
Замислих се. Не бях помислила за това. Сякаш писмото се беше появило от въздуха.
„Не знам.“
Невена се наведе към мен.
„Значи има трети човек. Някой, който иска истината да излезе. Или иска да те използва.“
Тя се изправи и започна да крачи.
„Може да е бивш служител. Може да е роднина. Може да е човек, който е загубил нещо. Но ако е пратил теб, значи е решил, че ти си подходящият нож.“
„Аз не искам да съм нож,“ прошепнах.
„Никой не иска,“ отвърна Невена. „Но понякога, за да отрежеш въжето, което те души, трябва да станеш остър.“
Телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна и пребледня.
„Банката,“ каза тихо.
Вдигна.
„Да… да, знам… утре… не, не мога да закъснея… ще платя…“
Гласът ѝ се пречупи. След малко затвори и се облегна на стената.
„Виждаш ли?“ – прошепна тя. „Те не те бият. Те просто ти взимат въздуха. Малко по малко. И когато останеш без въздух, сам им даваш всичко.“
Погледнах я и усетих, че това не е само за нея. Това беше за всички ни. За Яна. За мен.
За всеки, който някога е подписал нещо от страх.
„Ще се борим,“ казах тихо.
Невена ме погледна.
„Ще се борим. Но ще ти кажа нещо, Даниела. В този град моралът е като дреха. Всеки го облича, когато има нужда. А после го сваля и го оставя на стола. Не се влюбвай в ничия доброта.“
„И ти ли?“ – попитах.
Невена се усмихна тъжно.
„И аз. Особено аз.“
Точно тогава на вратата ѝ се почука.
Не силно. Учтиво.
Невена се напрегна. Погледна ме.
„Очакваш ли някого?“ – прошепнах.
Тя поклати глава.
Почукването се повтори.
Невена се приближи и погледна през шпионката. Лицето ѝ стана бяло.
„Кой е?“ – попитах.
„Теодор,“ прошепна тя. „Този, за когото говореше Снежана.“
Стомахът ми се сви.
Невена хвана ръката ми и прошепна:
„Не издавай звук.“
Почукването спря. Вместо това се чу глас – млад, спокоен, почти приятелски:
„Невена, знам, че си вътре. Отвори. Искам само да поговорим. За приятелката ти.“
Светът отново се стесни до една врата.
И до избора дали да я отворим.
И ако я отворим – какво ще влезе.
Глава осма
Невена не отвори. Дишаше бавно, сякаш ако диша по-тихо, и страхът ще стане по-тих.
Аз стоях зад нея и усещах как пулсът ми удря в слепоочията.
„Невена,“ каза Теодор отвън, „не ме карай да изглеждам лош. Не искам да съм лош. Но ако мълчиш, ще трябва да разбереш какво значи натиск.“
Невена прошепна:
„Той знае, че сме тук. Някой ни следи.“
„Огнян?“ – прошепнах.
„Не знам,“ отвърна тя. „Може да е Дамян. Може да са и двамата. Те се разделят само когато трябва да се преструват.“
Теодор въздъхна отвън.
„Добре. Ще ти кажа направо. Даниела има избор. Или да поговори с Огнян и да се разбере като човек. Или да се превърне в проблем. А проблемите…“ – той направи пауза – „…ги решаваме.“
Краката ми омекнаха.
Невена ме хвана за китката и стисна.
После извика през вратата, без да отваря:
„Махай се, Теодор! И ако имаш нещо да казваш, кажи го на адвокат!“
Настъпи тишина. После отново гласът му, вече без учтивост:
„Адвокатът няма да те спаси от банката, Невена. Знаеш го. Утре имаш плащане. И ако не платиш… ще загубиш жилището.“
Кръвта ми изстина. Това не беше просто заплаха. Това беше знание.
Невена пребледня.
„Откъде…“
„Тук всичко се вижда,“ прекъсна я Теодор. „И всичко се плаща.“
Сякаш градът говореше през него.
„Сега ще си тръгна,“ каза той. „Но ще оставя нещо.“
Чухме как нещо пада на пода пред вратата – тъп звук на хартия.
После стъпките му се отдалечиха.
Невена изчака още минута, после отвори леко. На прага имаше плик.
Тя го взе и го отвори. Вътре беше разпечатка с банкови данни и една кратка бележка, написана на ръка:
„Не забравяй кой ти държи покрива.“
Невена смачка листа с ярост.
„Куче,“ прошепна.
„Това не е просто натиск,“ казах тихо. „Това е контрол.“
Невена ме погледна.
„Да. И сега разбираш защо не можем да се откажем. Ако се откажем, те ще разберат, че работи. И ще натискат още повече. И не само нас.“
Погледът ѝ се плъзна към бележника на Снежана.
„Трябва да дадем това на Ася. И да започнем действие. Още утре.“
„А ако утре е късно?“ – попитах.
Невена се приближи и сложи ръка на рамото ми.
„Тогава ще направим днес това, което можем.“
Тя извади телефона си, отвори камерата и започна да снима документите, снимките, бележника. Снима всичко, като че ли се бори със самото изчезване.
„Защо снимаш?“ – попитах.
„Защото хартията гори,“ отвърна тя. „А снимките – понякога оцеляват. И защото ако утре ни кажат, че нищо такова не е имало, аз искам да им го покажа в лицето.“
Седнах и за първи път от дни усетих нещо като уважение към себе си. Не защото бях смела. А защото бях останала.
Телефонът ми иззвъня.
Този път номерът беше скрит.
Вдигнах и чух Дамян.
Гласът му беше мек, почти бащински.
„Даниела,“ каза той. „Не искам да се плашиш. Огнян е импулсивен. Аз съм разумът. Мога да ти помогна.“
„Не искам помощ,“ казах, и гласът ми трепереше.
Дамян се засмя тихо.
„Всички искат помощ. Просто не всички го признават. Ще ти кажа нещо, което никой не ти е казал. Яна не е била ангел. Яна е била… опасна.“
„Защо?“
„Защото е знаела твърде много,“ отвърна той. „И защото е имала доказателства. И защото е мислела, че може да победи.“
Гърдите ми се стегнаха.
„Къде е тя?“
Дамян замълча за секунда. После каза:
„Жива е. Но не така, както си представяш.“
„Какво означава това?“ – извиках.
„Означава, че ако продължиш, ще я видиш. Но няма да ти хареса.“
Гласът му стана по-твърд.
„Срещни се с мен. Само с мен. Аз мога да ти дам истината, без да се стига до война.“
Невена ме гледаше, разбирайки по лицето ми, че не е Огнян.
„Не,“ казах.
Дамян въздъхна.
„Тогава ще се видим по друг начин.“
И затвори.
Невена прошепна:
„Кой беше?“
„Дамян,“ казах.
Тя затвори очи за миг.
„Е, значи вече сме вътре до шия.“
Погледнах към прозореца. Навън светът изглеждаше нормален. Хора се смееха. Колите минаваха. Някой носеше торби.
А аз знаех, че под тази нормалност има мрежа.
И че ние вече сме в нея.
И че ако се дърпаме, ще я затегнем.
Но ако стоим неподвижни – ще се задушим.
Глава девета
На следващия ден Ася беше по-мълчалива от обикновено. Прегледа снимките от телефона на Невена, разгледа бележника на Снежана и остави химикала си на масата, сякаш това е нож, който не иска да използва, но ще трябва.
„Това вече е сериозно,“ каза тя. „Не защото е ново. А защото вече имаме две линии – финансовата и личната. И двете могат да ги вкарат в съд.“
„Ще го направим ли?“ – попитах.
Ася ме погледна.
„Ще го направим, ако ти си готова да загубиш нещо.“
„Какво?“ – прошепнах.
„Илюзията, че можеш да минеш незабелязано,“ каза тя. „Ти си дошла тук да се скриеш. Но няма да ти позволят. Или ще станеш тяхна. Или ще станеш тяхна враг.“
Невена сви устни.
„А ако е враг, поне да е с документи.“
Ася кимна.
„Първо – подаваме сигнал. Второ – искаме експертиза на подписите. Трето – искаме достъп до имотните документи на онзи стар имот. Ще се опитат да ни бавят. Да ни затрупат. Да ни разколебаят.“
„И четвърто?“ – попитах.
Ася замълча за миг, после каза тихо:
„Четвърто – пазим се. Защото когато човек като Огнян види съд, той не мисли за правда. Той мисли за затваряне на уста.“
Погледнах към прозореца на кантората. На улицата стоеше същата тъмна кола, която бях видяла първата вечер.
Някой вътре държеше волана, без да кара.
„Те са тук,“ прошепнах.
Ася погледна и се усмихна хладно.
„Нека гледат. Понякога е добре да видят, че не си сама.“
Невена се изправи.
„Аз ще остана с Даниела,“ каза тя. „Дори и да ми вземат жилището, поне ще знам защо.“
Ася я погледна строго.
„Не казвай такива неща. Твоят живот не е разменна монета.“
Невена сви рамене.
„За банката е.“
Тишина.
После Ася отвори един шкаф и извади папка.
„Ще има и свидетели,“ каза тя. „Трябват ни хора, които са виждали Яна. Хора, които знаят какво е ставало. Стойна е една, но е възрастна. Тя може да се уплаши. Или да я уплашат.“
„Стойна не се плаши,“ казах, но не бях сигурна.
Ася ми подаде лист.
„На този лист има име. Кирил. Работил е за Огнян преди години. Напуснал е внезапно. Оттогава се крие. Ако го намерим и ако говори, ще имаме още една ръка.“
„А ако не говори?“ – попитах.
Ася затвори папката.
„Тогава ще разберем колко силен е страхът.“
В този момент вратата на кантората се отвори без почукване.
Вътре влезе Радослав.
Беше усмихнат, все едно сме на среща.
„Ася,“ каза той любезно, „чувал съм много за теб. Красиво място. Малко тясно, но… уютно.“
Ася не помръдна.
„Излез,“ каза тя спокойно.
Радослав вдигна ръце.
„Само минута. Даниела, Огнян е разочарован. Мислеше, че ще бъдеш… по-разумна.“
„Разумна?“ – повторих. „Разумно е да си мълча?“
„Разумно е да приемеш предложение,“ отвърна Радослав. „Пари. Жилище. Работа. Ново начало. Без дела, без шум.“
Невена се изсмя рязко.
„А без истина, нали?“
Радослав я погледна за първи път.
„Ти коя си?“
„Човек, който плаща кредити и не се впечатлява от обувките ти,“ отвърна Невена.
Радослав се усмихна.
„Симпатична си. Но не си важна.“
Ася се изправи.
„Тук всички са важни,“ каза тя тихо. „Особено когато някой ги заплашва.“
Радослав се наведе към мен.
„Даниела, последно предупреждение. Огнян може да бъде мил. Но не обича да го карат да чака.“
„Нека чака,“ казах.
Усмивката му се сви.
„Добре. Тогава ще ти кажа нещо, което ще те накара да не спиш.“
Той понижи глас, така че само аз да чуя:
„Яна е жива. И е близо. Но ако продължиш, няма да я видиш. Ще я загубиш пак.“
Кръвта ми се отдръпна от лицето. Усещах как пребледнявам.
Радослав се изправи.
„Помисли. Косата ти е знак, но и мишена.“
И излезе.
Останахме в тишина. Невена ме хвана за ръката.
„Не му вярвай,“ прошепна.
Ася се облегна на бюрото.
„Вярвай на едно – те са уплашени. Ако не бяха, нямаше да идват.“
Стиснах ръце.
„Искам да я видя,“ прошепнах. „Искам да видя Яна.“
Ася ме погледна.
„Ще я намерим,“ каза тя. „Но не по техните правила. По нашите.“
Навън тъмната кола запали двигателя.
И тръгна бавно.
Сякаш ни поздравяваше.
И сякаш обещаваше, че това е само началото.
Глава десета
Кирил не искаше да бъде намерен. И ако не беше Стойна, никога нямаше да стигнем до него.
„Той живее така, че да не съществува,“ каза Стойна, когато отидохме при нея. „Но страхът има навици. Кирил ходи на едно и също място всяка седмица. За да си напомня, че още е жив.“
„Къде?“ – попитах.
Стойна ме погледна, сякаш преценява дали ще издържа.
„Там, където хората палят свещи.“
Същата вечер с Невена стояхме настрани и чакахме. Въздухът беше по-хладен, но напрежението не се охлаждаше.
Кирил се появи като сянка. Среден на ръст, с прегърбени рамене, като човек, който носи невидим товар. Запали свещ, постоя и се обърна да си тръгва.
Невена пристъпи към него.
„Кирил?“ – повика тихо.
Той се стресна и веднага огледа наоколо.
„Коя си ти?“
„Няма значение,“ каза Невена. „Важно е, че знаем за Огнян.“
Лицето на Кирил се затвори.
„Не знам за какво говориш.“
„Знаеш,“ казах аз и пристъпих напред. „Знаеш за Яна.“
Той ме погледна. Очите му се разшириха, сякаш вижда призрак.
„Не…“ – прошепна. „Не може.“
„Косата ти…“ – изрече той и се спря, сякаш се е ухапал по езика.
Стиснах зъби.
„Кажи ми къде е. Жива ли е?“
Кирил се огледа пак, после хвана ръката ми и ме дръпна настрани, зад една стена, където светлината не стигаше.
„Ти не разбираш,“ прошепна той. „Те не са просто хора. Те са мрежа. И ако кажа, ще ме намерят.“
„Вече са те намерили,“ каза Невена. „Ти просто още не го знаеш.“
Кирил се разтрепери.
„Огнян…“ – прошепна. „Огнян не прави нещата сам. Дамян държи документите. Теодор държи слуховете. Радослав държи…“ – той спря, не довърши.
„Държи какво?“ – натиснах.
Кирил преглътна.
„Държи хората,“ каза тихо. „С обещания и със страх.“
„А Яна?“ – гласът ми се счупи.
Кирил затвори очи.
„Яна опита да избяга. Имаше доказателства. Имаше един тефтер. Не като бележник. По-голям. В него имаше имена и суми. И една сделка за имот, който не е трябвало да бъде техен.“
„Къде е тефтерът?“ – попита Невена.
Кирил се засмя горчиво.
„Ако знаех, щях да съм мъртъв.“
Стиснах ръката му.
„Къде е Яна?“
Кирил ме погледна с такава вина, че ми се прииска да не отговаря.
„Тя е жива,“ прошепна. „Но не е свободна.“
„Къде?“
„В едно място, където хората ги държат тихи,“ каза той. „Където им казват, че е за тяхно добро.“
Стомахът ми се обърна.
„Какво място?“
Кирил понижи глас до шепот.
„Дом. Но не дом като дом. Дом като заключване.“
Невена пребледня.
„Значи я държат… насила?“
Кирил кимна.
„Тя се опита да крещи. И те намериха начин да я накарат да мълчи. Не с удари. С документи. С подписи. С диагнози.“
Думата „диагнози“ беше като лед.
„Те са я обявили за…“ – не можах да довърша.
Кирил кимна отново, по-бързо.
„Точно така. И ако ти тръгнеш да я търсиш, те ще кажат, че и ти си… същата. Че си нестабилна. Че си опасна. И тогава всичко, което казваш, ще бъде „измислица“.“
Невена стисна юмруци.
„Мръсници.“
Кирил се дръпна.
„Не произнасяй такива думи на глас. Тук има уши.“
Погледнах го, а в мен се надигна нещо, което беше по-силно от страха.
„Ще я извадя,“ казах.
Кирил ме погледна, сякаш съм луда.
„Няма да можеш.“
„Ще мога,“ повторих. „С адвокат. С дело. С доказателства.“
Кирил се засмя, но смехът му беше като плач.
„Доказателства? Те имат адвокати. Те имат съдии, които вечерят с тях. Те имат хора, които подписват каквото им кажат.“
Невена се наведе към него.
„А ти имаш ли нещо? Нещо, което може да ги удари?“
Кирил се поколеба. После бръкна в джоба си и извади малък ключодържател. На него висеше… ключ. Не толкова стар като моя, но подобен.
„Това е от склад,“ прошепна той. „Там държат стари кутии. Стари папки. Неща, които не искат да се виждат. Аз… аз не смея да отида.“
Погледнах ключа.
„Къде е този склад?“
Кирил затвори очи, сякаш се прощава със себе си.
„Ще ти кажа. Но след това… ако утре ме няма, знай, че съм опитал.“
Стиснах устни.
„Няма да те оставим.“
Кирил се усмихна тъжно.
„Никой не може да остави никого. Тук всеки е сам. Просто понякога се държим за ръце, докато ни ги разкъсат.“
Той ми прошепна мястото, без да казва имена на улици, без да казва посоки. Само ориентири, които разбираш, ако си оттук.
После се отдръпна и изчезна в тъмното.
Останахме с Невена, две момичета, които не бяха искали героизъм.
И с два ключа в джоба ми, които тежаха като бъдеще.
Невена прошепна:
„Ако Яна е там…“
„Ще я намерим,“ казах.
И в този миг разбрах, че вече не го казвам като желание.
Казвах го като закана.
Към тях.
Към града.
Към всички, които вярват, че тишината се купува.
Защото моята тишина вече беше продадена веднъж.
И повече няма да я дадат.