Осиновихме нашата Миси, когато вече беше възрастна котка. И имаше характер. Ако някой отвори хладилника и не я нахрани, тя драматично припадаше. С трясък, по гръб, с предните лапи кръстосани върху гърдите. Дори очите ѝ се затваряха така, сякаш светът е извършил непростимо престъпление.
Така че мъжът ми Явор отива до хладилника, котката пак пада на пода. И тогава той не се засмя.
Не каза нищо.
Не се наведе да я погали, както обикновено.
Просто стоеше, с ръка на дръжката, сякаш дръжката е единственото, което го държи да не се разпадне. После затвори хладилника много внимателно, сякаш вътре има не храна, а нещо, което може да избухне.
Миси лежеше по гръб, чакаше аплодисменти. Получи само мълчание.
Аз бях на прага на кухнята и видях как пръстите на Явор трепнаха. Той се обърна към мен, пребледня за миг и се усмихна така, както човек се усмихва на непознат, който е влязъл в дома му без покана.
„Нали знаеш, че това е театър“, казах аз, опитвайки се да разсея странното напрежение.
Явор кимна, но погледът му не беше върху котката. Беше върху мен, и все едно търсеше в лицето ми нещо, което се страхуваше, че вече се вижда.
В този момент пощальонът звънна. Кратко, нервно. Сякаш и той бързаше да си тръгне от нашия вход.
Явор тръгна към вратата с такава скорост, че Миси сякаш се обиди. Събра лапите си и се претърколи настрани, готова за второ действие. Явор мина край нея, без да я погледне.
„Ще отворя“, извика той, а гласът му звучеше пресечено.
Останах в кухнята. Въздухът миришеше на студено масло и на нещо друго, по-сухо, по-горчиво. Мирисът на тайна. Хората казват, че тайните нямат мирис. Лъжат. Тайните имат мириса на влага в шкаф, който никой не отваря, и на писмо, което не трябва да е дошло.
Явор се върна с плик в ръка. Не ми го показа. Държеше го така, че да закрива печата.
Миси стана на крака, разтърси се, сякаш отърсва прах от чужди погледи, и се приближи до плика. Подуши го, после издаде ниско, недоволно мяукане. Не театрално. Това беше истинско предупреждение.
„Пак ли сметки“, попитах аз.
„Да“, излъга Явор.
Разбрах по начина, по който произнесе думата. Не беше дума, беше щит.
Той се обърна към коридора. Пликът се плъзна в джоба му. Като нож.
„Явор“, казах тихо. „Какво става?“
Той спря, без да се обърне.
„Нищо“, каза и думата беше по-тежка от всичко.
Нищо не е както изглежда. Това беше първата фраза, която ми мина през ума. И остана там, като трън, който не можеш да извадиш, без да направиш раната по-голяма.
Миси отново легна по гръб, но този път не беше заради храна. Лежеше точно там, където Явор беше стоял преди малко. На същото място, на същата плочка. Взря се в тавана, сякаш таванът знае.
Аз се наведох и я погалих. Козината ѝ беше топла, но трепереше.
„Какво усещаш, Миси“, прошепнах.
Котката примигна бавно, после обърна глава към коридора, където Явор беше изчезнал.
И тогава чух нещо, което не бях чувала никога.
Шумът на заключване отвътре.
Явор заключи вратата на работния си кабинет.
Глава втора
В нашия дом имаше правила, които не бяхме писали, но всички ги знаехме. Не се крещи след полунощ. Не се спорим пред гостите. Не се заключва врата отвътре, освен ако няма пожар или ако не си дете, което се прави на пират.
Явор не беше пират.
Явор беше човек, който винаги държеше всичко „под контрол“, както обичаше да казва. Имаше собствено търговско дружество, занимаваше се с доставки, договори, цифри. За него светът се измерваше с подписани страници и срокове.
Затова заключената врата беше като чуждо тяло в нашето ежедневие.
Седнах на стола в кухнята и се загледах в ръцете си. На безименния пръст пръстенът ми блестеше, но светлината му беше студена. В главата ми се въртяха дребни неща, които изведнъж станаха големи. Начинът, по който Явор напоследък оставя телефона си с екрана надолу. Как излиза „за малко“ и се връща след часове. Как се смее, но смехът не стига до очите му.
Миси се качи на плота и започна да ближе лапата си с демонстративна сериозност. Тя умееше да показва презрение като никой друг.
„Знам“, казах ѝ аз. „Не трябва да се правя, че нищо не се случва.“
Котката спря да ближе лапата си и ме погледна. Това беше най-близкото до „най-накрая“ в котешки език.
Станах и тръгнах към кабинета. Стъпвах тихо, като в дом, който не е мой. По стената висеше стара семейна снимка, на която Явор държеше Миси на ръце. Тогава още не я бяхме осиновили, котката беше при жена, която се отказваше от нея. Явор беше казал: „Няма да оставим никого сам“. Тази фраза ми беше останала в сърцето.
Сега същият този човек заключваше врати.
Почуках.
„Явор?“
Нищо.
Почаках. После чух шум от хартия. Бързо, нервно прелистване. Все едно някой търси къде да скрие нещо.
„Явор“, повторих. „Отвори.“
Пауза.
„Зает съм“, каза той.
Гласът му не беше ядосан. Беше уплашен. И това беше по-лошо.
„Добре“, казах и се отдръпнах, но не се върнах в кухнята. Останах в коридора, облегната на стената, и слушах.
Тишина.
После тихо, почти като шепот, прозвуча неговото име. Женски глас.
Не разбрах думите, само името му. Но тонът беше достатъчен. Тон, който не използваш за колега. Не използваш за съсед. Не използваш за жена си.
Сърцето ми се сви. Не с драматичен трясък като Миси. С тихо пропадане, като под, който се оказва празен.
Тогава телефонът ми иззвъня. Съобщение.
Погледнах екрана и усетих как кръвта ми се дръпна от лицето, после се върна като гореща вълна.
„Напомняне: Просрочие по кредит. Моля, свържете се незабавно.“
Кредит.
Ние имахме ипотека, да. Бяхме взели кредит за жилище преди години. Плащахме го редовно. Или поне така мислех.
Просрочие. Думата не беше просто дума. Беше пропаст.
Тръгнах обратно към кухнята и седнах. Главата ми бръмчеше. В този момент Миси скочи от плота и отиде към вратата на кабинета. Седна пред нея като пазач.
И изведнъж, без да се преструва, без да играе театър, тя издаде нисък звук. Не мяукане. Гърлено предупреждение.
В коридора се чу щракване. Ключът се завъртя.
Вратата на кабинета се отвори и Явор излезе.
В очите му имаше нещо, което не бях виждала никога. Сякаш вече беше взел решение, което ще нарани някого, но още не знаеше как да го каже.
„Трябва да поговорим“, каза той.
Миси изсъска.
Аз не мръднах.
„Да“, отвърнах. „Трябва.“
И в този миг разбрах, че разговорът няма да е за сметки. Няма да е за дребни неща. Щеше да е за всичко.
Дългът има памет. Това беше втората фраза, която се залепи за първата.
Глава трета
Явор седна срещу мен. Не до мен. Срещу. Това не беше позиция на съпруг, а на човек, който се готви за разпит.
Ръцете му се оплетоха една в друга, после се разделиха, после пак се стиснаха. Не можеше да намери място за тях.
„Има… проблем“, започна той.
„С кредит“, казах аз, преди да успее да се измъкне в общи думи.
Той пребледня, и това пребледняване беше признание.
„Получила си съобщение“, прошепна.
„Да“, казах. „От кога имаме просрочие?“
Мълчание.
„От кога“, повторих по-рязко.
Явор преглътна.
„От три месеца.“
Чух как вътре в мен нещо се скърца. Три месеца и аз не съм знаела. Три месеца той е носил това сам или с някого. И най-страшното беше, че не бях сигурна кое е по-лошо.
„Защо“, попитах.
Той се облегна назад и затвори очи за миг, сякаш иска да изтрие света.
„Фирмата… нещата се объркаха“, каза. „Имаше договор, който трябваше да донесе голяма сума. Един партньор…“
„Кой партньор“, прекъснах го аз.
Той отвори очи.
„Тодор.“
Името падна между нас като метален предмет. Тодор. Човекът, който идваше у нас на празници. Човекът, който носеше скъпи бутилки и говореше за „възможности“, но винаги гледаше хората като стока.
„Той ли е причината“, попитах.
„Не само“, каза Явор. „Аз съм.“
Миси се качи на стола до мен и постави лапата си върху коляното ми. Не нежно. Решително. Като да каже: „Сега не отстъпвай.“
„Колко е дългът“, попитах аз.
Явор извади телефон, отвори приложение, после го затвори. Дори екранът му се срамуваше.
„Почти… двойно“, каза. „Взех допълнителен заем.“
„Какъв заем“, гласът ми беше тих, но вътре в мен нещо вече крещеше.
„Бърз“, прошепна той.
„Не“, казах. „Не, Явор.“
Той кимна, сякаш вече е чул тази дума много пъти.
„Ипотеката също…“
Спрях да дишам.
„Какво значи също“, попитах.
Явор погледна към прозореца. Навън светът беше нормален, птиците летяха, хората вървяха. Само нашата кухня беше на ръба.
„Прехвърлих част от плащанията… отложих… и после изтеглих още“, каза той.
„Върху жилището“, прошепнах. „Ти си сложил още тежест върху жилището.“
Явор не отрече.
Станах толкова бързо, че столът изскърца. Миси скочи на пода и отново седна като пазач, този път пред мен, сякаш ме пази от него, или него от мен.
„Защо не ми каза“, попитах. „Защо ме остави да живея в това… спокойствие, което не е било истинско?“
Явор стискаше устни.
„Защото мислех, че ще го оправя.“
„Кога“, изсъсках. „Кога щеше да ми кажеш, че жилището ни е заложено повече, отколкото знам? Кога щеше да ми кажеш, че сме на ръба да останем без дом?“
Той се изправи.
„Не сме… още“, каза. „Има начин.“
„Какъв начин“, попитах.
Той отвори уста, после я затвори. И тогава разбрах, че „начинът“ не е чист.
„Продадох нещо“, каза тихо.
„Какво“, попитах.
„Дялове“, прошепна. „От дружеството.“
„На кого“, попитах.
Той се поколеба.
„На Тодор.“
Гърлото ми се стегна.
„Ти си го пуснал вътре“, казах. „В живота ни, в работата ти, в дома ни.“
Явор стисна юмрук, после го отпусна.
„Нямах избор.“
„Винаги има избор“, казах аз. „Просто понякога изборът е болезнен.“
Миси се изтегна на пода и отново се престори на припаднала. Но този път жестът не беше смешен. Беше като огледало. Ние също бяхме паднали по гръб, без да знаем как да станем.
„Има още нещо“, каза Явор.
Думите му бяха като допълнителен камък върху вече потъващ кораб.
„Какво още“, попитах.
Той затвори очи, после ги отвори.
„Има дело.“
„Дело“, повторих.
„Съдебно“, каза той. „Тодор… ме съди.“
Усетих как стаята се накланя.
„За какво“, прошепнах.
Явор не отговори веднага. И това забавяне беше по-страшно от всяка дума.
„За измама“, каза той накрая.
Не.
Думата се удари в мен и се разпадна на хиляда парчета.
„Ти“, казах, без да мога да го изрека като въпрос.
„Не съм измамник“, изрече Явор, по-силно. „Той го прави, за да ме притисне. Иска да вземе всичко.“
„А ти какво си му дал вече“, попитах.
Явор сведе глава.
„Достатъчно.“
В коридора се чу отново звън. Този път не беше пощальон. Беше телефонът на Явор.
Той погледна екрана и пребледня за втори път.
„Тодор“, прошепна.
Аз се вкамених.
Явор се поколеба, после прие.
„Да“, каза, и гласът му беше като на човек, който е вдигнал слушалката на съдбата.
От телефона прозвуча мъжки смях. Нисък, самодоволен. Не чувах думите ясно, но чух една фраза, която проряза въздуха.
„Времето ти свърши.“
Явор затвори. Ръката му трепереше.
„Той идва“, каза.
„Къде“, попитах.
Явор ме погледна.
„Тук.“
И тогава Миси, която до този момент беше неподвижна, скочи и се затича към вратата. Не към входната. Към кабинета. Надраска я с лапа, сякаш казва: „Търси там. Истината е там.“
Аз направих крачка към коридора.
„Има ли нещо, което не знам“, попитах, без да се обръщам.
Явор мълча.
Това мълчание беше отговорът.
Нищо не е както изглежда. Дългът има памет. А истината винаги идва с шум на ключ в ключалка.
Глава четвърта
Когато някой „идва“, домът ти се променя. Стените стават по-тънки. Вратите, по-несигурни. Всяка дреболия придобива значение. Къде са ключовете. Къде е пликът. Къде е слабостта ти.
Явор ходеше напред-назад, сякаш крачи по ръба на невидима яма. Аз стоях до кухненския плот и се опитвах да не се разпадна. Миси седеше пред кабинета като страж и не откъсваше поглед от дръжката.
„Няма да го пускам“, казах аз.
Явор спря.
„Трябва“, отвърна. „Той ще направи скандал. Ще извика хора.“
„Нека“, казах. „Нека всички чуят какво прави.“
Явор ме погледна така, сякаш думата „всички“ е опасна.
„Не разбираш“, каза той. „Той има… влияние.“
„И какво“, попитах. „Да се скрием? Да се свием?“
Явор отвори уста, но звънецът прозвуча преди да каже нещо. Дълго, напористо. Не беше звън на гост. Беше звън на човек, който смята, че му се полага.
Явор тръгна към вратата, но аз го изпреварих.
Отворих.
Тодор стоеше на прага с усмивка, която не стигаше до очите. Беше добре облечен, подстриган, спокоен. Спокойствието му беше най-грозната част.
До него стоеше жена с тънко палто и тефтер в ръка. Косата ѝ беше прибрана стегнато, лицето ѝ безизразно. Не беше жена, която се впечатлява. Беше жена, която записва.
„Добър ден“, каза Тодор. „Може ли да влезем.“
Не попита, произнесе го като факт.
„Кой сте вие“, попитах, въпреки че знаех.
„Тодор“, усмихна се той, сякаш се представя на дете. „Приятел на Явор. А това е Габриела. Юрист.“
Юрист. Думата звучеше като „нож“, но по-изискано.
„Не приемаме гости“, казах.
Тодор наклони глава.
„Не съм гост“, каза. „Аз съм човекът, който държи бъдещето ви на хартия.“
Зад мен Явор се приближи. Усетих го без да се обърна.
„Тодор“, каза Явор. „Не тук.“
„Тук е най-добре“, отвърна Тодор. „Тук има свидетели. И котка.“
Погледът му се плъзна към Миси, която беше заела позиция в коридора. Тя го погледна право в очите и не мигна.
„Харесва ми“, каза Тодор. „Има характер. Като някои хора. Само че котките не дължат пари.“
„Какво искаш“, попита Явор.
Тодор направи крачка напред, без да чака покана, и аз отстъпих само защото не исках да се блъскам в него. Габриела влезе след него, огледа пода, стените, сякаш оценява стойността на въздуха.
„Искам това, което ми е обещано“, каза Тодор. „Искам да подпишеш.“
„Няма да подпиша нищо“, каза Явор.
„Разбира се, че ще подпишеш“, отвърна Тодор, спокойно. „Иначе ще подпише съдът.“
„Съдът не подписва“, казах аз.
Тодор се обърна към мен и усмивката му стана още по-мека. Това беше усмивка на човек, който обича да боли другите с любезност.
„Вие сте Невена“, каза той. „Приятно ми е. Вашето име е на някои документи.“
Кръвта ми се смрази.
„Какви документи“, попитах.
Габриела отвори тефтера си. Движенията ѝ бяха точни като на хирург.
„Има договор за поръчителство“, каза тя, равен глас. „Има и допълнително обезпечение.“
„Не съм подписвала“, казах аз.
Тодор въздъхна театрално.
„Хората забравят какво подписват“, каза. „Особено когато вярват на съпрузите си.“
Погледнах Явор. Той не ме гледаше. Това беше най-страшното.
„Ти“, прошепнах. „Ти си ме направил поръчител?“
Явор не отговори.
Габриела извади лист и го подаде на Тодор. Тодор го вдигна така, че да го видя.
Името ми беше там.
Подпис, който приличаше на моя. Но не беше моят. Беше имитация. Умела. Подла.
„Това е фалшификация“, казах и гласът ми изведнъж стана твърд. „Това е престъпление.“
Тодор вдигна рамене.
„Доказвайте“, каза. „До тогава документът важи. Вече има започнато производство. Явор знае.“
„Знаеш“, казах към Явор. „Знаеш, че има фалшив подпис и не ми каза.“
Явор проговори с пресипнал глас.
„Не го направих аз“, каза. „Кълна се.“
Тодор се засмя.
„О, не“, каза. „Ти си прекалено… мек. Но си удобен. И това е почти същото.“
Миси направи крачка към него и изсъска. Тодор се отдръпна инстинктивно, после се престори, че не е.
„Котките са честни“, каза той. „Хората, не винаги.“
Габриела се намеси, без емоция.
„Имате срок“, каза. „Ако не се постигне доброволно изпълнение, ще се пристъпи към следващи действия. Запор, опис.“
Запор. Опис. Думи, които превръщат дом в списък.
„Излизайте“, казах аз.
Тодор се усмихна отново.
„Ще изляза“, каза. „Но ще оставя нещо.“
Той извади плик и го сложи на масата. Пликът беше дебел. Тежък.
„Прочетете го внимателно“, каза. „И помнете. Всичко има цена.“
Той се обърна към Явор.
„А ти, приятелю… ако имаш още съвест, сложи я настрана. Тя не плаща сметки.“
Тодор излезе. Габриела след него. Вратата се затвори.
В стаята останаха само ние, котката и пликът. Тежестта му беше като камък върху масата.
Явор се облегна на стената и затвори очи.
„Кълна се, че не съм го подписвал вместо теб“, каза той.
„Но някой го е направил“, отвърнах аз. „И някой е имал достъп до документите ни. До подписа ми. До живота ми.“
Миси се качи на масата и постави лапата си върху плика.
Сякаш каза: „Отвори. Но бъди готова.“
Аз протегнах ръка.
Пликът беше запечатан.
Разкъсах го.
Първото, което видях, беше снимка. На Явор. Не сам.
С жена.
Те стояха близо. Прекалено близо за „колежка“. Тя се смееше, главата ѝ беше наклонена към него, неговата ръка беше на кръста ѝ.
Под снимката имаше бележка, написана с печатни букви.
„Когато тайните излязат, всички плащат.“
Погледнах Явор. Той пребледня така, сякаш някой е изключил кръвта му от тялото.
„Коя е тя“, попитах.
Явор отвори уста, но думите не излязоха.
И в този миг разбрах, че пликът не е за пари.
Пликът беше за разрушение.
Глава пета
Снимката остана върху масата, като доказателство, което не можеш да изгориш, защото вече е изгорило теб.
„Коя е тя“, повторих, по-тихо.
Явор се приближи, но не посмя да докосне снимката. Все едно снимката е отровна.
„Казва се Милена“, каза накрая. „Работи с нас. Счетоводство.“
Счетоводство. Думата беше почти смешна, ако не беше трагична. Цифрите не лъжат, казват хората. А явно могат да лъжат чрез човешки ръце.
„От кога“, попитах.
Явор сведе поглед.
„Не… не е това, което мислиш“, започна.
Аз се засмях, но смехът ми беше сух.
„Кажи ми какво мисля“, казах. „Кажи ми, какво трябва да мисля, когато виждам ръката ти на кръста на жена, която не съм аз. Кажи ми, какво трябва да мисля, когато откривам фалшив подпис с моето име. Кажи ми, какво трябва да мисля, когато някой идва в дома ми и ми говори за запор, сякаш говори за времето.“
Явор затвори очи.
„Тодор го прави“, прошепна. „Той… той има снимки. И документи. Иска да ме унищожи.“
„Защо“, попитах. „Защо ти?“
„Защото му се противопоставих“, каза Явор. „Защото… не исках да му дам още. Той искаше да прехвърля на него… всичко. И…“
„И ти си избрал да мълчиш пред мен“, казах. „Да ме оставиш да бъда сляпа.“
Миси се изтегна на масата и започна да бута снимката с лапа към ръба, сякаш иска да я бутне на пода. Не я спрях. Нека падне.
Снимката падна. Звукът беше тих, но в него имаше окончателност.
Явор се наведе да я вдигне, но аз го спрях с поглед.
„Не я пипай“, казах.
Той замръзна за миг, после се поправих наум, сякаш самата дума ми беше бодлива. Не исках да я произнасям. Всяка дума имаше значение. Всяка дума можеше да бъде врата.
„Не я докосвай“, повторих.
Явор се изправи.
„Милена…“ започна той. „Тя не е…“
„Не ми обяснявай какво не е“, казах. „Кажи ми какво е.“
Явор се срина на стола.
„Тя… помогна“, прошепна. „Когато нещата тръгнаха надолу, когато не знаех как да ти кажа… тя беше там. Слушаше. Пишеше планове. Намираше начини. Понякога… оставяхме се да говорим до късно. И…“
„И“, повторих.
Той затвори очи, сякаш се готви за удар.
„Имаше момент“, каза. „Един глупав момент. Нищо повече.“
„Един момент не се снима толкова удобно“, казах.
Явор изпъшка.
„Тодор ни следеше“, прошепна. „Той има човек. Сава. Бивш охранител. Следи хора. Тодор… събира слабости.“
Сава. Още едно име, което миришеше на тежки обувки и празни джобове.
„И Милена знае ли“, попитах. „Знае ли за фалшивия ми подпис?“
Явор отвори очи и ме погледна, и в този поглед имаше молба.
„Не знам“, каза.
„Ти не знаеш“, повторих. „Но си я допуснал достатъчно близо, за да се случват неща, които не знаеш.“
Той се изправи отново, по-рязко.
„Невена, заклевам се, че не съм искал да те въвлека“, каза. „Всичко правех, за да ви защитя. Теб и…“
Спираше.
„И какво“, попитах.
Той се поколеба.
„И Асен“, каза тихо.
Асен. Синът му от предишна връзка. Момче, което живееше при майка си, но често идваше при нас. Асен беше приет в университет, учеше усърдно, имаше мечта да стане юрист. Беше ми казал: „Искам да помагам на хората“. Мечтата му беше чиста. И точно затова беше толкова лесна за мачкане.
„Какво общо има Асен“, попитах.
Явор се напрегна.
„Тодор… разбра, че Асен учи право“, каза. „И му предложи… стаж. Пари. Услуги.“
„Не“, прошепнах.
„Да“, каза Явор. „Асен отказа. Но Тодор не обича откази. И… започна да натиска. Започна да казва, че ако не подпиша, ако не прехвърля… ще направи така, че Асен да има проблеми. Че ще…“
„Ще какво“, настоях аз.
Явор стискаше челюстта си.
„Че ще му съсипе бъдещето“, каза.
Миси издаде тихо мяукане, почти като въздишка.
„Ти си приел да те изнудват“, казах. „И си го скрил от мен.“
„Защото щеше да се намесиш“, каза Явор. „Ти нямаш представа какъв е Тодор.“
„Имам“, казах и вдигнах плика. „Имам представа.“
От плика падна още една хартия. Не я бях видяла. Нещо като официално писмо. Прочетох първите редове и усетих как ми прилошава.
Покана за доброволно изпълнение. Дата. Срок. И сума, която беше толкова голяма, че цифрите изглеждаха като грешка.
„Това е…“, прошепнах.
Явор кимна.
„Ако не платим“, каза, „ще започнат действия.“
„А ако платим“, попитах, „какво ще стане?“
Явор се усмихна горчиво.
„Ще останем без всичко“, каза.
Тишината беше дебела като одеяло, което те задушава.
Тогава телефонът ми иззвъня. Не съобщение. Обаждане.
Номерът беше непознат.
Погледнах Явор. Той ме гледаше и в очите му имаше страх от нещо, което още не е произнесено.
Вдигнах.
„Госпожа Невена“, каза женски глас. „Казвам се Яна. Адвокат съм. Търся ви във връзка с документ, подписан от ваше име.“
Сърцето ми се сви.
„Кой ви изпрати“, попитах.
„Не мога да кажа по телефона всички подробности“, каза тя. „Но мога да ви кажа едно. Подписът не е ваш. И някой се е постарал да изглежда така, сякаш вие сте го направили.“
Погледнах Явор.
Той се свлече на стола, сякаш подът се е разтворил.
„Какво искате от мен“, попитах адвокатката.
„Искам да се видим“, каза тя. „Искам да ви помогна да не загубите дома си. Но трябва да действаме бързо. Дългът има памет. А тези, които го използват, имат търпение.“
Затворих, без да знам дали току-що се хванах за спасително въже или за още един камък.
Миси скочи на пода и отиде до вратата. Застана там и ме погледна, сякаш казва: „Ще излизаме. Истината е навън. Но опасността също.“
„Трябва да се видя с нея“, казах.
Явор кимна, като човек, който вече е загубил право да спори.
„Добре“, прошепна той. „Но…“
„Но какво“, попитах.
Той се поколеба, после каза:
„Не ходи сама.“
И в този миг разбрах, че страхът в дома ни вече не е само в пликовете. Страхът беше станал част от въздуха.
Глава шеста
На следващия ден, още преди да се съмне напълно, се събудих от шум в коридора. Тихо стържене. Като нокти по дърво.
Миси.
Станах и отидох. Котката беше пред шкафа за съдове, където държахме рядко използвани неща, и драскаше най-долното чекмедже. Не беше каприз. Беше настояване.
„Какво има там“, прошепнах.
Издърпах чекмеджето. Вътре бяха стари покривки, кутийка с игли и конци, няколко пожълтели снимки. И на дъното, под покривката, нещо твърдо.
Плик.
Същият вид плик, какъвто донесе Тодор. Дебел, тежък. Само че този беше без печат. Беше скрит.
Усетих как кожата ми настръхва.
В този момент Явор се появи зад мен.
„Какво правиш“, попита, сънен.
Не отговорих. Извадих плика и го вдигнах.
Явор пребледня.
„Откъде е това“, прошепна.
„Ти ми кажи“, отвърнах.
Ръката му трепна към плика, после се отдръпна, като че ли се страхува да го докосне. Миси седна между нас.
„Не знам“, каза Явор, но гласът му го предаде. Той знаеше. Или поне подозираше.
Отворих плика.
Вътре имаше разпечатки. Преводи. Договори. И един лист, на който с черни букви беше написано:
„Втори заем. Срок: кратък. Лихва: убийствена.“
Думата „убийствена“ ме накара да преглътна. Не беше просто описание, беше заплаха.
В дъното имаше снимки. Не само на Явор и Милена. Имаше снимки и на Асен. Снимаха го как влиза в една сграда, как излиза, как говори с мъж, който не познавах.
И на последната снимка Асен държеше папка.
Под снимката отново имаше бележка, но този път беше ръкописна.
„Асен мисли, че учи право. А всъщност правото ще учи него.“
Пуснах листа и той падна на пода. Сякаш беше твърде тежък за ръцете ми.
„Това е изнудване“, казах.
Явор кимна, с лице като камък.
„Тодор“, прошепна той.
„Не“, казах. „Това е повече от Тодор. Някой е влизал у нас. Някой е скрил това. Кой?“
Явор преглътна.
„Милена е идвала“, каза тихо. „Преди седмица. Донесе документи. Аз… отидох да взема кафе, оставих я за малко в кухнята.“
Светът сякаш се завъртя.
„Ти си я оставил сама“, казах.
„Невена…“
„Ти си оставил жена, за която ми казваш, че има „момент“ с теб, сама в дома ни“, гласът ми стана тих и опасен. „И сега намираме плик в шкафа за съдове.“
Миси се протегна към листовете и започна да ги бута с лапа, сякаш подрежда доказателства. Тя беше по-организирана от нас.
„Трябва да говорим с Асен“, казах.
Явор се напрегна.
„Не“, каза. „Не го въвличай.“
„Той вече е вътре“, отвърнах. „Снимките го доказват.“
Явор се хвана за главата.
„Той е добър“, прошепна. „Той е…“
„Той е млад“, казах. „И точно затова е лесен.“
Миси скочи на пода и се затича към входната врата. Седна там и ме погледна. Два пъти. Като сигнал.
„Ще отида при адвокатката“, казах. „И после при Асен. И не ме спирай.“
Явор се изправи бавно.
„Ще дойда с теб“, каза.
Погледнах го. Исках да кажа „не“. Исках да го оставя в руините, които сам е построил. Но ако го оставех, щеше да остане сам. А преди години той беше казал: „Няма да оставим никого сам.“
„Добре“, отвърнах. „Но този път няма тайни.“
Той кимна.
Тръгнахме.
Когато излязохме, Миси остана на прага. Не дойде с нас. Само седна и ни гледаше, сякаш казва: „Аз пазя дома. Вие пазете истината. И внимавайте. Нищо не е както изглежда.“
Глава седма
Адвокатката Яна се оказа жена с поглед, който не се губи. Нямаше нужда от много думи, за да те накара да разбереш, че вижда през лъжите. В нейното присъствие човек се чувстваше едновременно защитен и разкрит.
Седнахме в нейния работен кабинет, а тя постави пред нас папка. По начина, по който я държеше, папката изглеждаше като оръжие, но законно.
„Подписът е подправен“, каза тя директно. „Има признаци. Натискът, наклонът, начина, по който е изписана една буква. Това не е вашият подпис, Невена. Някой е опитал да го имитира.“
Явор затвори очи.
„Кой“, попитах.
Яна не бързаше да посочи с пръст, но и не бягаше от истината.
„Има две възможности“, каза. „Някой близък, който е виждал подписа ви многократно. Или човек, който има достъп до ваши документи. Понякога това са едни и същи хора.“
Погледнах Явор. Той се опита да издържи погледа ми, но очите му се плъзнаха настрани.
„Освен това“, продължи Яна, „има нещо по-сериозно. Договорът е направен така, че да ви притисне бързо. Сроковете са кратки. Санкциите са тежки. Има и клауза за незабавно изпълнение при определени условия.“
„Какви условия“, попитах.
Яна отвори лист.
„При промяна на обстоятелствата“, каза. „Например при прекратяване на брак. Или при прехвърляне на имущество.“
Сърцето ми подскочи.
„Тоест… ако се разделим“, прошепнах, „може да стане по-лошо.“
„Да“, каза Яна. „Някой е мислил напред. Много напред.“
Явор пребледня, после се опита да говори.
„Тодор“, каза той. „Той е човекът.“
Яна го погледна.
„Познавам този тип хора“, каза спокойно. „Но ми трябва доказателство. Не слух. Не предположение. Факти.“
Аз извадих плика, който бяхме намерили. Поставих снимките и бележките на бюрото ѝ.
Яна ги разгледа без да променя изражението си, но в очите ѝ се появи нещо като студ.
„Това е изнудване“, каза. „И намеса в личния ви живот.“
„Има и Асен“, казах. „Снимки на него. И бележки.“
Яна повдигна поглед.
„Асен е пълнолетен ли е“, попита.
„Да“, каза Явор. „Учи в университет.“
„Тогава трябва да знае“, каза Яна. „Защото ако го въвлекат в нещо незаконно, последствията ще бъдат тежки. А тези хора обичат да използват младите, за да си мият ръцете.“
Явор стисна челюстта си.
„Не искам да го нараня“, прошепна.
„Той вече е в опасност“, каза Яна. „А опасността не пита дали искаш.“
Тишината между нас беше тежка.
Яна продължи:
„Има още един детайл. Тодор не работи сам. В такива схеми винаги има човек вътре, който подготвя документите. Човек, който е точен. Обикновено от счетоводство.“
Явор пребледня още повече.
„Милена“, прошепна той.
Яна не каза името, но погледът ѝ потвърди.
„Не обвинявам никого без доказателства“, каза тя. „Но ще ви кажа какво да направите. Първо, трябва да подадем възражение срещу изпълнението. Второ, трябва да поискате графологична експертиза. Трето, трябва да съберете всичко, което свързва Тодор и тази схема. Съобщения, разговори, свидетели, документи.“
„А ако няма“, попитах.
„Винаги има“, каза Яна. „Само че понякога е скрито в най-очевидното място. Например в нещо, което човек смята за невинно.“
Погледнах Явор.
Той преглътна.
„И четвърто“, каза Яна. „Трябва да решите дали сте готови да извадите истината на светло. Защото тези хора разчитат на срам. На страх. На мълчание. Ако мълчите, ще ви разкъсат бавно. Ако говорите, може да опитат да ви ударят бързо. И двата пътя болят. Но само единият има шанс да ви спаси.“
Стиснах ръцете си.
„Ще говорим“, казах.
Яна кимна.
„Тогава отидете при Асен“, каза. „Днес. Не утре.“
Станахме.
Когато излязохме от кабинета, Явор вървеше като човек, който носи камък в гърдите. Аз вървях като човек, който се учи да носи нож в очите си, без да плаче.
„Има ли още нещо, което не ми каза“, попитах, докато вървяхме.
Явор спря.
„Има“, каза.
Погледнах го.
„Кажи“, прошепнах.
Той преглътна.
„Тодор не иска само дружеството“, каза. „И не иска само парите. Той иска да ме направи виновен. Да ме изкара престъпник. Така, ако падна, да падна завинаги. Без право да се изправя.“
„А защо“, попитах. „Защо такава омраза?“
Явор ме погледна и за първи път в очите му видях нещо като признание, което не беше за пари и не беше за жена.
„Защото някога“, каза той, „аз взех нещо от него.“
„Какво“, прошепнах.
Явор отвори уста.
И тогава телефонът му иззвъня.
Той погледна екрана и лицето му се напрегна.
„Майка ми“, каза.
Пенка. Майка му. Жената, която винаги говореше за чест и семейство, но умееше да държи нож под покривката.
Явор вдигна.
„Мамо“, каза.
От отсрещната страна се чу истеричен шепот. Не чух думите, но видях как Явор се вцепени.
„Какво значи, че е дошъл“, попита той.
Сърцето ми спря за миг.
„Кой е дошъл“, прошепнах към него.
Явор ме погледна.
„Тодор“, каза, и в гласа му имаше нещо като ужас. „При майка ми.“
И тогава разбрах. Тодор не атакуваше само нас. Той атакуваше корените. Семейството. Там, където болката е най-лесна.
Дългът има памет. А омразата има план.
Глава осма
В дома на Пенка въздухът винаги беше по-тежък. Тя държеше всичко подредено, чисто, гладко. Но под гладкото имаше остри ръбове.
Когато влязохме, тя седеше на стола си, с ръце, стиснати в скута, и гледаше в една точка, сякаш там е последната ѝ надежда.
„Какво стана“, попитах аз, но тя не ме погледна. Гледаше само Явор.
„Дойде“, прошепна тя.
Явор се приближи.
„Какво искаше“, попита.
Пенка вдигна поглед и в него имаше страх и гняв, смесени в едно.
„Да ми напомни, че ти си синът ми“, каза. „И че твоите грехове са и мои.“
„Какви грехове“, попитах, въпреки че думата ме бодеше.
Пенка прехапа устни.
„Той каза, че ти си взел пари от него преди години“, каза. „Че си му обещал… и че си избягал.“
Явор пребледня.
„Това е лъжа“, прошепна.
Пенка удари с длан по масата.
„Лъжа ли“, извика. „Тогава защо идва тук и ми говори така, сякаш държи живота ми в джоба си? Защо ми показва снимки?“
„Какви снимки“, попитах.
Пенка извади плик от чекмеджето и го хвърли на масата.
Снимки. На Пенка. В болница. С документ, на който имаше диагноза. Не исках да гледам. Това беше личното ѝ. Това беше уязвимост.
Под снимките имаше бележка:
„Майките също плащат.“
Пенка се разплака. Не драматично. С тихо, унизено хлипане, което ме накара да стисна зъби.
„Той ми каза, че ако не му помогнеш“, каза тя към Явор, „ще изпрати това навсякъде. Ще ме направи посмешище.“
Явор се хвана за главата.
„Мамо, няма да го оставя“, каза.
„Ти вече го оставяш“, прошепна Пенка. „Защото мълчиш. Защото криеш. Защото си мислиш, че си сам.“
Аз стоях настрани, но думите ѝ удариха и мен.
„Не сме сами“, казах.
Пенка ме погледна, и в този поглед имаше нещо като обвинение.
„Ти“, каза. „Ти не знаеш какъв беше Явор. Преди. Ти виждаш само това, което той иска.“
Явор се изправи.
„Стига“, каза рязко. „Не я въвличай.“
„Не я въвличам“, отвърна Пенка. „Ти я въвличаш, като я лъжеш.“
Сърцето ми се сви, но не от болка. От яснота.
„Пенка“, казах тихо. „Кажете ми. Какво знаете за Тодор?“
Тя се поколеба, после погледна към прозореца, сякаш търси там оправдание.
„Знам, че е безмилостен“, каза. „Знам, че когато беше млад, беше беден. И се закле, че никога повече няма да е беден. И че за да не е беден, ще направи бедни всички други. Знам, че…“
Пенка спря.
„Какво“, попитах.
Тя преглътна.
„Знам, че има дете“, каза. „Но никой не говори за него.“
Явор се вцепени.
„Какво дете“, прошепна той.
Пенка го погледна.
„Дете, което не признава“, каза. „Дете, което е… на някого близък.“
Явор пребледня, и този път пребледняването беше не от страх, а от удар в миналото.
„Не“, прошепна.
Аз не разбирах, но усещах как нещо се подрежда.
„Кое дете“, настоях.
Пенка не отговори. Само каза:
„Попитай Явор кого е предал преди да предаде теб.“
Явор направи крачка назад, сякаш подът му се изплъзва.
„Невена“, прошепна, „не сега.“
„Сега“, казах аз. „Сега е моментът. Няма после. После е запор. После е съд. После е това, което Тодор иска.“
Явор затвори очи, после ги отвори.
„Преди години“, каза, „бяхме приятели. Аз и Тодор. Започнахме заедно. Бяхме бедни. И двамата. Той имаше връзка с жена…“
Явор спря и погледна майка си.
Пенка отвърна поглед.
„Жена, която беше близка на семейството ми“, продължи Явор. „Тя забременя. Тодор… не искаше да се знае. А аз…“
„Ти какво“, прошепнах.
Явор преглътна.
„Аз му помогнах да го скрие“, каза. „Защото мислех, че защитавам всички. Че защитавам майка ми, името ни, спокойствието. И…“
„И какво стана с детето“, попитах.
Явор стисна устни.
„Детето беше дадено“, каза тихо. „За осиновяване.“
Пенка изхлипа.
„И ти ми казваш това сега“, прошепнах. „Сега разбирам защо Тодор има такава омраза. Ти си бил част от най-голямата му загуба.“
Явор ме погледна с отчаяние.
„Аз тогава бях глупав“, каза. „Мислех, че правя добро. Че детето ще има по-добър живот. Че…“
„Че ще потъне и никой няма да говори“, казах.
Тодор не беше дошъл само за пари. Тодор беше дошъл за възмездие, но не с чест. С унижение. С разрушение.
„И сега той ще вземе всичко“, прошепна Пенка. „За да ви накаже.“
Явор стисна юмруци.
„Няма да му дам“, каза.
„Тогава спри да мълчиш“, казах. „И кажи на Асен. Кажи му всичко. Защото Тодор няма да спре, докато не ви раздели един от друг.“
Пенка ме погледна и за първи път в очите ѝ видях нещо като уважение, макар и горчиво.
„Ти си силна“, прошепна тя.
„Не“, отвърнах. „Просто вече нямам право да бъда слаба.“
И тогава, когато мислехме, че вече сме чули най-лошото, телефонът на Пенка иззвъня.
Тя погледна екрана и се стресна.
„Непознат номер“, прошепна.
Явор взе телефона и вдигна.
„Да“, каза.
От другата страна се чу тих глас. Женски. Спокоен. Прекалено спокоен.
„Явор“, каза гласът. „Не ме познаваш. Но аз познавам теб. И ако искаш да спасиш Асен, слушай.“
Явор пребледня.
„Коя си ти“, прошепна.
„Казвам се Марта“, каза гласът. „И знам кой е фалшифицирал подписа на Невена. Знам и защо. Но ще ти кажа само ако ми обещаеш, че ще ми помогнеш да си върна това, което ми взеха.“
Явор погледна към мен. Очите му бяха разширени.
„Кой ти го взе“, попита той.
Гласът се усмихна, сякаш се усмихва през телефона.
„Тодор“, каза Марта. „И ти. По един или друг начин.“
И тогава разбрах. Това не беше само нашата война. Това беше война, която се е трупала години. А ние едва сега бяхме чули първия изстрел.
Глава девета
Асен дойде при нас вечерта. Беше уморен, с раница на рамо и книги, които стърчаха, сякаш самите те искат да избягат от тежестта на живота. Когато влезе, се усмихна на Миси и тя, противно на характера си, се приближи и го подуши без да припада. Тя го харесваше. Това значеше нещо.
„Как сте“, попита Асен.
Нито аз, нито Явор отговорихме веднага. Мълчанието ни беше отговор.
Асен свали раницата и погледна баща си.
„Какво става“, попита по-сериозно.
Явор отвори уста, но не успя. Тогава аз седнах срещу Асен, както Явор беше седнал срещу мен, и се принудих да не се крия.
„Има проблем“, казах. „Голям. И ти си част от него, без да го искаш.“
Асен пребледня.
„Какво“, прошепна.
Извадих снимките. Поставих ги на масата. Гледах лицето му, докато ги разглежда. Младият му поглед се движеше по хартията, но не можеше да приеме това, което вижда.
„Кой ме е снимал“, попита, гласът му беше тих, но в него имаше гняв.
„Тодор“, каза Явор. „И негов човек.“
Асен вдигна глава.
„Тодор… търговецът“, каза. „Онзи, който винаги се прави на приятел.“
„Да“, отвърнах.
Асен стисна снимките.
„Защо“, попита.
Явор си пое въздух.
„За да ме притисне“, каза. „И да притисне нас. И…“
Асен го прекъсна.
„Аз какво общо имам“, изрече. „Аз уча. Това е моят живот. Не съм ти длъжен за твоите сделки.“
Явор пребледня, но не се защити. Той заслужаваше думите.
„Знам“, каза тихо. „И точно затова те боли.“
Асен се изсмя горчиво.
„Боли“, повтори. „Знаеш ли кое боли? Че ти винаги имаш тайни. Че винаги казваш „ще оправя“. Че винаги аз трябва да съм разумният.“
Сърцето ми се сви, но не го спрях. Той имаше право.
„Асен“, казах, „има и нещо друго. Тодор е замесен в фалшификация. Подпис от мое име. Има и съдебно дело. Има и риск… за жилището ни.“
Асен пребледня още повече.
„Той ви заплашва“, каза.
„Да“, отвърнах.
Асен се изправи и започна да крачи.
„И какво искате от мен“, попита.
Явор се изправи също.
„Искам да знам истината“, каза Асен. „Искам да знам защо онзи ми предложи „стаж“, защо ми говори като на човек, който вече е купен, и защо… защо се чувствах мръсен, когато отказах.“
Погледнах Явор.
„Кажи“, прошепнах.
Явор затвори очи.
„Тодор иска да те използва“, каза. „Да те вкара в нещо. Да те направи зависим. Да имаш петно. Така, когато падне бащата, да падне и синът.“
Асен спря.
„И това е заради пари“, попита.
Явор се поколеба.
„Не само“, каза.
Асен го гледаше.
„Кажи“, повтори Асен. „Кажи какво още криеш.“
Явор преглътна, после каза:
„Има нещо от миналото. Дете. Скрито. Дадено за осиновяване. Тодор ме мрази заради това. И заради майка ми. И заради… всичко, което сме направили тогава.“
Асен застина.
„Какво дете“, прошепна.
Явор се сви.
„Не знам къде е“, каза. „Не знам какво е станало. Знам само, че това е причината той да иска да унищожи всичко.“
Асен се облегна на стената. Беше прекалено много за млад ум, който иска да бъде праведен.
„Ти си помогнал да скрият дете“, каза Асен. „И сега ние плащаме.“
Явор не отговори. Не можеше.
„И има още“, казах аз, защото вече бях решила, че няма да има половин истини. „Обади се жена. Казва се Марта. Твърди, че знае кой е фалшифицирал подписа ми. И че иска да си върне нещо. Нещо, което Тодор и… Явор са ѝ взели.“
Асен ме погледна. В очите му имаше съмнение, но и искра.
„Кога се обади“, попита.
„Днес“, казах.
„И защо не сте я срещнали“, попита.
„Защото…“, започна Явор.
„Защото се страхувате“, довърши Асен. „И защото сте свикнали да оставяте нещата да се трупат, докато станат лавина.“
Той пое въздух.
„Добре“, каза. „Аз уча право. Няма да се правя на герой, но няма и да съм слепец. Ще помогна. Но има условия.“
„Какви“, попитах.
Асен вдигна пръст.
„Първо, никакви тайни повече“, каза. „Второ, всичко се записва, документира, пази. Трето, повече не говорите с Тодор сами. Никой. Четвърто, ако Милена е замесена, ще я изкараме на светло. И пето…“
Той спря и погледна Явор.
„Пето, ако си изневерил“, каза, „ще си понесеш последствията. Няма да я правиш да плаща за твоите слабости.“
Явор пребледня и кимна. Това кимване беше като подпис под присъда.
Миси се качи на масата и легна върху снимките, сякаш ги затиска. Като печат.
„Добре“, казах. „Съгласна съм.“
Асен пое въздух.
„Тогава започваме с Марта“, каза. „Щом тя знае нещо, ще го извадим.“
„А ако е капан“, попита Явор.
Асен го погледна студено.
„Всичко е капан“, каза. „Разликата е дали влизаш в него с отворени очи. Нищо не е както изглежда, татко. Време е да го научиш.“
И точно тогава, сякаш светът искаше да потвърди думите му, звънецът на вратата иззвъня.
Беше късно. Никой не идва късно, ако идва с добро.
Погледнах Явор. Той пребледня.
Асен се приближи към вратата.
„Кой е“, попита.
От другата страна прозвуча женски глас. Спокоен. Познат от телефона, макар и без слушалка.
„Марта“, каза гласът. „Отвори. Преди да стане късно.“
Миси скочи от масата и се затича към вратата. Не припадна. Не играеше.
Тя беше готова за битка.
Глава десета
Отворихме вратата, но не докрай. Само колкото да видим.
Марта стоеше в коридора, с качулка върху косата и с очи, които изглеждаха едновременно уморени и решителни. Не беше млада, но не беше и стара. Имаше лице на човек, който е живял бързо, защото животът му не е оставил избор.
Тя погледна първо мен, после Явор, после Асен. Накрая очите ѝ се спряха на Миси, която седеше точно на прага, като пазач на истина.
„Котката ви има повече чест от някои хора“, каза Марта.
Тонът ѝ не беше мил, но беше истински.
„Влез“, казах.
Тя влезе и огледа дома ни. Не като гост, а като човек, който търси къде са раните.
„Не ми вярвайте“, каза веднага. „Нямате причина. Но нямате и време.“
Яна беше казала същото. В този момент осъзнах, че времето наистина е станало враг.
Марта седна, без да чака покана.
„Знаете ли коя е Милена“, попита.
Явор се напрегна.
„Да“, каза.
Марта се усмихна сухо.
„Милена не е просто счетоводителка“, каза. „Милена е човекът на Тодор. Отдавна. Тя не е „момент“. Тя е инструмент.“
Явор пребледня и за миг видях как вина и болка се смесват.
„Не“, прошепна той.
„Да“, каза Марта. „И тя е фалшифицирала подписа на Невена. Не сама. Но с нейна ръка. Тя има умения. Има достъп. Има причина.“
„Каква причина“, попитах.
Марта се наведе напред.
„Защото Милена дължи на Тодор“, каза. „Не пари. Дължи му свобода.“
Асен се намеси.
„Какво значи това“, попита.
Марта погледна към него.
„Тя има брат“, каза. „Който е затънал в дългове. Тодор му „помогна“. Помощта му е като примка. Сега Милена плаща. С подпис. С документи. С хора.“
Стиснах ръцете си.
„И ти откъде знаеш“, попитах.
Марта ме погледна и за първи път в очите ѝ се появи нещо като болка.
„Защото аз бях като нея“, каза. „Преди. Аз също „плащах“. Докато не реших, че е по-добре да загубя всичко, отколкото да продам душата си.“
Явор прошепна:
„Какво искаш от нас.“
Марта се усмихна горчиво.
„Да си върна детето“, каза.
Думата „детето“ падна в стаята като камък.
Явор пребледня.
Пенка беше казала за дете. За осиновяване. За тайна.
„Ти…“, започнах.
Марта кимна.
„Аз съм жената от онова време“, каза. „Не тази, която Тодор обичаше. А тази, която избраха да мълчи. Аз бях близка до майка ти, Явор. Доверявах ѝ се. И тогава…“
Гласът ѝ потрепери, но тя го овладя.
„Тогава ми взеха детето“, каза. „Казаха ми, че е за добро. Че ще има шанс. Че ако кажа на някого, ще унищожа всички. Аз бях сама. Уплашена. И вие ми казахте да мълча.“
Явор се свлече на стола.
„Не знаех, че си ти“, прошепна. „Марта…“
„Знаеше достатъчно“, каза тя. „Знаеше, че има майка, която плаче. И избра да я заглушиш.“
Асен стоеше като статуя.
„Това е… отвратително“, каза тихо.
Явор не отговори.
„Тодор не е забравил“, продължи Марта. „Той никога не забравя. Той използва болката си като нож. Но и моята болка използва. Той ме държа години с обещание, че ще ми каже къде е детето. Всеки път, когато го молех, ми даваше троха. И после ми вземаше още.“
„Какво още“, попитах.
Марта ме погледна.
„Живота ми“, каза. „Честта ми. Спокойствието ми.“
В стаята настъпи тишина.
„И сега“, каза Марта, „той е близо до това да ви вземе всичко. А ако това стане, аз губя и последната си възможност. Защото тогава той ще се насити. И ще изчезне. А аз… аз ще остана без отговор.“
Асен се наведе напред.
„Какво знаеш за детето“, попита.
Марта извади лист от джоба си. Сгънат, износен.
„Името му“, каза. „Така, както е било записано. Но може да е сменено. Може да е друго сега. Има и име на човек, който е посредничил. Сава. Същият, който ви следи. Той тогава беше на друго място. Беше човек за мръсни дела и тогава, и сега.“
Явор стисна листа, но Марта не му го даде веднага.
„Това е цената“, каза тя. „Аз ви давам това. Вие ми давате помощ. Търсим истината. Заедно. Иначе ще се разпаднете поотделно.“
Погледнах Явор. Погледнах Асен. Погледнах Миси, която седеше и гледаше Марта, сякаш я преценява.
„Каква помощ“, попитах.
Марта се наведе.
„Искам да извадите Тодор на светло“, каза. „Да го принудите да говори. Да се уплаши. Да се разклати. Той не се страхува от закон. Той се страхува от срам и от загуба на контрол. Трябва да му вземете контрола.“
Асен кимна.
„Трябва доказателство“, каза.
Марта се усмихна.
„Има доказателство“, каза. „В хладилника ви.“
Замръзнах.
„Какво“, прошепнах.
Марта погледна Миси и се усмихна леко.
„Котката ви припада на едно и също място, нали“, каза. „Пред хладилника. И точно там Явор трепери, нали. Защото там е скрито нещо. Тодор обича да оставя нещата близо. Да ви гледа как живеете върху бомба.“
Погледнах Явор.
Той пребледня.
„Явор“, прошепнах. „Какво има в хладилника.“
Явор отвори уста.
И тогава отново звънецът иззвъня. По-силен. По-настойчив.
Асен отиде към вратата и погледна през шпионката. Лицето му се промени.
„Сава“, каза.
Стомахът ми се сви.
Марта се изправи рязко.
„Късно е“, прошепна. „Той знае, че съм тук.“
Явор се приближи към вратата.
„Как“, прошепна.
Марта го погледна студено.
„Защото вие сте в клетка, Явор“, каза. „И когато мишката се размърда, котката идва.“
Миси издаде ниско ръмжене, което никога не бях чувала от котка.
„Какво правим“, попита Асен.
Аз поех въздух.
„Отваряме“, казах. „Но не като жертви.“
Явор ме погледна.
„Невена…“
„Никакви тайни“, казах.
Асен застана до вратата. Марта беше зад нас. Миси беше пред нас.
Отворихме.
На прага стоеше Сава. Едър, с лице, което не изразява нищо, защото не е свикнало да чувства. В ръката си държеше малък плик.
„Добър вечер“, каза спокойно. „Дойдох да оставя нещо.“
Погледът му се плъзна по нас и се спря на Марта.
„Здравей“, каза.
Марта не мръдна.
„Какво искаш“, попитах аз.
Сава се усмихна леко.
„Само да ви напомня“, каза. „Времето ви свърши.“
И сложи плика на прага.
После се обърна и си тръгна, без да чака отговор.
Пликът лежеше там като змия.
Миси се приближи и го подуши. После… театрално припадна. Но този път припадането ѝ беше предупреждение, не шега.
Аз вдигнах плика.
Отворих го.
Вътре имаше ключ.
И бележка:
„Отвори хладилника. Време е да видиш какво си яла всички тези години.“
Ключът беше студен. Но студът му не беше като от метал. Беше като от истина, която може да те разреже.
Погледнах Явор.
„Сега“, казах. „Сега ми казваш всичко. И после отваряме.“
Явор затвори очи, и когато ги отвори, в тях нямаше вече място за лъжа.
„В хладилника“, прошепна, „има тайна, която не е моя.“
„Чия е“, попитах.
Явор погледна Марта.
„Нейна“, каза. „И моя. И на Тодор. И… на всички.“
Асен стисна юмруци.
„Отваряй“, каза.
И ние тръгнахме към кухнята, към хладилника, към мястото, където Миси припадаше, сякаш го е репетирала цял живот, за да ни доведе точно тук.
Нищо не е както изглежда.
А истината винаги има ключ.