Новият ми колега се появи в службата в ден, в който въздухът беше тежък, а хората говореха по-тихо от обикновено, сякаш някой беше оставил вратата към тревогата открехната. Казваше се Петър. Усмивката му беше от онези, които те карат да се чудиш дали не си закъсняла за нещо важно в собствения си живот.
Каза ми още в първите минути, че е женен и има две деца. Произнесе го като човек, който отбелязва факт за времето. Сухо. Без гордост. Без нежност. Без страх.
Аз си казах, че това е граница. Че има правила. Че се живее по начин, който не оставя следи по чужди семейства.
После се запознахме „случайно“ втори път, когато останахме до късно. Не беше случайно. Беше избор, маскиран като съвпадение.
Светлините в коридора угасваха една по една. Сякаш сградата ни подканваше да си тръгнем. Но ние не тръгнахме.
Петър се приближи до прозореца и се загледа в тъмното. „Понякога ми се струва, че съм в грешния живот“, каза. И не погледна към мен, когато го изрече. Това беше първата пукнатина.
Аз, глупаво или смело, му отговорих: „Всеки може да се върне.“
Тогава той се обърна. И в очите му нямаше връщане. Имаше само глад.
Нищо не е както изглежда.
Това го разбрах твърде късно.
Глава втора
Петър умееше да говори така, че думите да те докосват, без да те питат. Можеше да те накара да се почувстваш важна, без да те хвали, и близка, без да те познава.
Започна с дребните неща. Кафе, оставено на бюрото ми без бележка. Документ, който „случайно“ беше разпечатал и за мен. Внимание, поднесено като нещо естествено.
Когато се смееше, се смееше тихо. Когато се ядосваше, се ядосваше също тихо. От онези хора, които никога не вдигат тон, но винаги печелят.
Аз си казвах, че е просто симпатия. Невена, колежката ми, се усмихваше криво и ме гледаше така, сякаш съм тръгнала към ръба и го наричам разходка.
„Мая, виж го как говори. Като човек, който винаги има план“, каза ми веднъж.
„Всички имат план“, отвърнах.
Невена се наведе към мен. „Да. Но не всичкият план е за добро.“
Тогава не я чух.
Петър започна да ми разказва за жена си. Даниела. Първо беше „тя не ме разбира“. После „тя ме използва“. После думите станаха по-лоши. Обиди, от които ми ставаше неудобно, а той ги произнасяше с ледено спокойствие, като че ли цитира счетоводен отчет.
„Петнайсет години, Мая. Петнайсет години затвор“, каза ми една вечер, когато отново останахме двамата.
„Имаш деца“, напомних му.
Тогава той се сви, но само за миг. „Точно заради тях търпя. А тя… тя е отрова. Само чакам подходящ момент.“
Подходящ момент.
Тези две думи са нож. Първо ги чуваш като обещание, после ги усещаш като оправдание, накрая ги виждаш като присъда.
Глава трета
Станахме любовници малко след като се запознахме за първи път, ако броя онзи първи истински разговор като запознанство. Не беше романтично. Не беше и мръсно. Беше като да стъпиш в чужда стая, в която винаги си искала да влезеш, и да разбереш, че вратата никога не е била заключена.
Не съм от жените, които се хвалят с тайните си. Но и не съм от жените, които могат да се преструват.
Започнах да живея на две скорости. През деня работех. Вечер чаках. Телефонът ми се превърна в капан. Всяко звънене ме караше да пребледня.
Петър ми пишеше кратко. „Не мога.“ „По-късно.“ „Тя е вкъщи.“ „Децата са будни.“
А когато се виждахме, беше глад. Беше обещание, което не се изпълнява, но те държи жив.
„Обичам те“, каза ми една вечер.
Изрече го така, че да повярвам. И аз повярвах. Защото ми трябваше да е вярно. Защото иначе щях да остана само с вината.
„Ще се разведем“, добави. „Скоро.“
Скоро.
Отново тази дума.
А после започна да ми говори за пари. Невинно. Между другото. Като човек, който споделя тежест, за да получи нежност.
„Взех кредит за жилище. Голям. Не можеш да си представиш. Всичко е на ръба“, каза ми.
„Защо не каза на жена си?“
Той се засмя без звук. „Тя не разбира. Тя мисли, че парите растат в шкафовете.“
„И ти разбираш?“
„Аз ги правя“, каза тихо. И в тази тишина имаше самодоволство, което ме накара да се свия.
Тогава не знаех колко буквално е това „правя“.
Глава четвърта
Сутринта, в която видях двете чертички, беше от онези сутрини, в които светът изглежда нормален, а ти си единствената, която вижда пукнатината в пода.
Седях на ръба на ваната и се държах за коленете, сякаш ще падна през тях.
В главата ми думите се блъскаха.
Женен. Две деца. Петнайсет години. Скоро. Кредит. Лъжи. Обичам те.
Когато му казах, той замълча.
Мълчанието му беше дълго. Не като шок. Като сметка.
„Сигурна ли си?“ попита накрая.
„Да.“
„Добре“, каза.
Само това.
Добре.
Нито радост. Нито страх. Нито „как си“. Нито „какво ще правим“. Само „добре“, сякаш му докладвам, че документ е подписан.
После добави: „Не казвай на никого. Особено на Невена. Тя обича да говори.“
„А на Даниела?“ попитах, и гласът ми прозвуча по-слаб, отколкото исках.
Петър изсумтя. „Тя няма право да знае нищо. Това е моят живот.“
Моят живот.
Не нашият. Не твоят. Моят.
Тогава ме удари първата истинска вълна на страх. Не от бременността. От това колко лесно той изключва хората от изреченията си.
Тайната има цена.
И аз тъкмо бях подписала, без да прочета дребния текст.
Глава пета
Снощи жена му ми се обади.
Номерът беше непознат. Вдигнах, защото чаках Петър, а той не отговаряше. Беше късно. Тъмно. Тишината в жилището ми тежеше като мокро одеяло.
„Мая?“ каза женски глас.
Пребледнях. Никой не казваше името ми така, освен хора, които имат право да го казват.
„Коя сте?“ опитах се да звуча спокойно.
„Даниела“, каза тя.
Имаше пауза, в която всичко вътре в мен се сви.
„Не затваряй“, добави веднага. „Няма да крещя. Няма да те обиждам. Това няма да помогне.“
Гласът ѝ не трепереше. И точно това ме уплаши.
„Не ви познавам“, излъгах.
„Познавам те аз“, каза тя, спокойно, почти нежно. „Знам къде работиш. Знам кога си тръгваш. Знам в кои дни си най-уморена. Знам и… че носиш дете.“
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Как…“
„Не е важно как“, прекъсна ме тя. „Важно е защо ти се обаждам.“
Очаквах заплахи. Очаквах истерия. Очаквах да ми каже, че ще ме унищожи.
Тя не каза нищо такова.
„Петър не ти е казал истината“, произнесе бавно. „И не става дума само за мен.“
„Каква истина?“ прошепнах.
Тогава тя каза нещо, което обърна всичко.
„Той не те обича. Той те използва. Както използва всички. Но сега се е забъркал с хора, които не прощават. А ти си в средата.“
„Не разбирам“, казах, и гласът ми се счупи.
„Ще разбереш. Ако искаш да оцелееш… ако искаш детето ти да е в безопасност… трябва да се видим.“
„Защо да ви вярвам?“
Даниела въздъхна. „Не ми вярвай. Провери. Но не чакай много. Дългът не пита. Дългът идва.“
След това добави тихо: „Утре. След работа. На място, където няма да ни чуят.“
И затвори.
Седях с телефона в ръка и гледах стената, без да виждам стената.
Вече не беше история за изневяра.
Беше история за лов.
И аз не знаех кой е ловецът.
Глава шеста
На другия ден Петър се държа така, сякаш нищо не се е случило. Същата усмивка. Същият поглед, който ме караше да забравя, че съм човек с разум.
Опитах се да го питам за Даниела, без да изрека името ѝ. Само намек.
„Тя ли ти прави проблеми?“ попитах, преструвайки се на небрежна.
Петър се намръщи. „Какви проблеми?“
„Не знам. Просто…“
„Мая“, каза той, и тонът му стана тих и остър. „Не ровиш там. Разбра ли?“
„Защо?“
Очите му се присвиха. „Защото така казвам.“
Думите убиват.
Тогава разбрах, че не съм в любов. Аз съм в контрол.
И все пак вечерта отидох на срещата. Защото бременността ме направи по-страхлива, но и по-смела. Когато в теб расте живот, започваш да измерваш света по опасност, не по срам.
Даниела ме чакаше на тихо място, далеч от хората. Не изглеждаше като жена, която е „отрова“, както Петър я описваше. Изглеждаше уморена. Но не смачкана. Очите ѝ бяха ясни и твърди.
„Благодаря, че дойде“, каза.
„Защо го правите?“ попитах веднага. „Защо не ме мразите?“
Даниела се усмихна тъжно. „Мразих те. Първия път. Втория път. Третия път. После разбрах, че не вие сте проблемът. Петър е проблемът. Той умее да прави от жените врагове, за да не гледат към него.“
Преглътнах. „Каза… че има и други.“
„Да“, каза тя. „Ти не си първата. Но си първата, която носи дете.“
Стомахът ми се сви.
Даниела извади тънка папка. Не беше голяма. Но тежеше като камък.
„Аз съм адвокат“, каза спокойно. „Работя по дела за дългове, измами, кредити. Познавам системата. И познавам какво прави Петър.“
„Той е просто служител“, опитах се да възразя.
Тя ме погледна така, сякаш дете твърди, че огънят не пари.
„Петър не е просто служител. Той е връзка. Между фирмата ви и човек на име Христо.“
Името прозвуча като предупреждение.
„Кой е Христо?“
„Бизнесмен“, каза тя, и в гласа ѝ имаше отвращение. „От онези, които се усмихват в залата на съда, без да им пука. От онези, които не губят.“
„Какво общо има с мен?“
Даниела затвори папката с пръст. „Ти си удобна. И бременността ти е удобна. Петър може да те използва като щит. Или като разменна монета.“
„Това е лудост“, прошепнах.
„Лудост е да мислиш, че си специална за човек, който никога не е бил верен на никого“, отвърна тя.
Тези думи боляха. Но бяха ясни.
„Какво искате от мен?“ попитах.
Даниела се наведе леко напред. „Истината. И избор. Или ще стоиш в неговата сянка и ще чакаш да се срине върху теб. Или ще ми помогнеш да защитя децата си и… да защитиш себе си.“
„Как?“
Тя отвори папката. Вътре имаше копия на договори. Номера. Подписи. Печати. Дати.
И една дума, която ме удари като чук.
„Гарант.“
До нея беше моето име.
Мая.
Пребледнях.
„Това… това е невъзможно“, прошепнах.
Даниела не се усмихна. „Възможно е. Когато някой ти вземе подписа.“
Изведнъж си спомних онзи ден, когато Петър ми подаде „едни документи за вътрешно съгласуване“. Бях уморена. Бързах. Подписах, без да гледам.
Тайната има цена.
Аз току-що бях научила колко е тя.
Глава седма
Не спах цяла нощ. Папката на Даниела лежеше на масата ми като обвинение. Всяка страница беше като игла.
А ако е измислица? Ако Даниела ме манипулира?
Но имаше печати. Имаше подписи. Имаше редове, които изглеждаха прекалено истински, за да са театър.
На сутринта повърнах от нерви. Не само от бременността. От страх.
Петър ми звънна по обяд.
„Всичко наред ли е?“ попита, сякаш се грижи.
„Да“, излъгах.
„Добре. След работа трябва да говорим“, каза.
„За какво?“
Пауза. „За бъдещето.“
Бъдещето.
Същата дума, която ме караше да мисля за бебешки дрешки, изведнъж звучеше като клетка.
След работа той ме чакаше. Не на обичайното място. По-далеч. По-тихо.
„Изглеждаш зле“, каза.
„Не съм спала.“
„Заради бременността?“
„Заради всичко“, отговорих.
Петър се приближи и ме хвана за ръката. Стискането му беше силно, повече отколкото трябва.
„Слушай ме“, каза тихо. „Трябва да ми имаш доверие. Хората ще се опитат да те настройват срещу мен. Даниела… тя е умна, но е отмъстителна. Тя ще измисли всичко, за да ме унищожи.“
Сърцето ми биеше в ушите.
„Тя ми се обади“, казах.
Петър не трепна. Само очите му станаха по-тъмни.
„Какво ти каза?“
„Че ме използваш.“
Той се засмя кратко. „Разбира се, че ще го каже.“
„Показа ми документи“, прошепнах. „С моето име.“
Тогава за първи път видях как лицето му се променя. Не страх. Не вина. Гняв. Студен.
„Даде ли ти ги?“ попита.
„Само копия.“
„Къде са?“
„У мен.“
Петър стисна ръката ми по-силно. „Ще ми ги дадеш.“
„Не“, казах, и гласът ми потрепери, но не отстъпих.
„Мая“, прошепна той. „Не разбираш в какво си се забъркала.“
„Ти ме забърка“, отвърнах.
В този миг погледът му се плъзна над рамото ми, сякаш проверява дали някой ни наблюдава.
„Има човек“, каза тихо. „Христо. Той е… влиятелен. И ако си мислиш, че можеш да играеш с документи, които не са за теб… ще си навлечеш беда.“
„Аз вече имам беда“, казах. „Аз съм бременна.“
Петър се наведе към мен. Гласът му стана мек, почти ласкав. „Точно затова трябва да правиш каквото ти казвам. За твоето добро. За доброто на детето.“
Тези думи можеха да звучат като грижа. Но аз чух в тях заплаха.
Думите убиват.
И някои ги изричат с усмивка.
Глава осма
На следващия ден отидох при брат ми Иво. Той учеше в университет и живееше скромно, но умът му беше остър като бръснач. Винаги ми казваше, че истината е в дребните детайли, а лъжата е в големите жестове.
Не му казах всичко. Не можех. Срамът ми заседна в гърлото.
Но му показах копията.
Иво ги разгледа дълго. Мълча, докато очите му следяха редовете.
„Тук има нещо много грозно“, каза накрая.
„Кажи ми“, прошепнах.
„Подписът ти е копиран“, каза той. „Не е твоят истински подпис. Виж линията на натиск. Тук е равна. Тук е прекалено гладка. Това е пренос. Някой е използвал твой подпис от друг документ.“
Седнах тежко.
„Може ли да се докаже?“ попитах.
„Да“, каза Иво. „Но ще трябва експертиза. И адвокат, който да натисне. И време.“
Време.
Аз нямах време. Имах растящ корем и мъж, който говореше за влиятелен бизнесмен, сякаш говори за природно бедствие.
„Иво… ако под тази гаранция има кредит… какво значи?“
Брат ми ме погледна внимателно. „Значи, че ако длъжникът не плаща, идват при теб. И не питат дали си подписвала, дали си знаела, дали си плакала. Идват и взимат.“
„Аз нямам нищо“, прошепнах.
„Имаш бъдеще“, каза Иво. „И точно него ще се опитат да ти вземат.“
Сълзите ми потекоха. Не драматично. Тихо. Като теч, който не можеш да спреш.
Иво стана и сложи ръка на рамото ми. „Мая, кажи ми истината. Кой ти го направи?“
Тогава му казах. За Петър. За бременността. За обаждането на Даниела.
Иво не ме осъди. Това ме разби повече, отколкото ако ме беше осъдил.
„Ще ти помогна“, каза просто. „Но трябва да мислим бързо.“
„Какво да правя?“ попитах.
Иво се замисли. „Първо, не оставаш сама. Второ, говориш пак с Даниела. Тя знае повече. Трето, намираме доказателства. Истински. Не само копия. И четвърто…“
„Какво?“
Той ме погледна твърдо. „Подготви се, че Петър не е само лъжец. Той е човек, който ще те предаде, за да се спаси.“
Нищо не е както изглежда.
И аз бях на крачка да го видя напълно.
Глава девета
Срещнах Даниела отново. Този път тя не беше сама. До нея стоеше мъж на средна възраст с очи, които не изпускаха нищо. Казваше се Радослав.
„Той е колега“, каза Даниела. „Работи по финансови дела. И знае как да събира доказателства.“
Радослав ме поздрави кратко. Гласът му беше спокоен, но в него имаше тежест. „Трябва да говорим ясно и без излишни чувства“, каза.
Това ме накара да се втвърдя. Но може би точно от това имах нужда. Някой да извади чувствата от масата, защото на масата вече имаше ножове.
„Петър те е вкарал като гарант“, започна Радослав. „Има още двама гаранти, но те са хора на Христо. Ти си удобна, защото си чиста. Нямаш лошо име. Нямаш стари дългове. И ако се стигне до съд, ще изглеждаш като нормален човек, който просто е подписал.“
„Аз не съм подписвала“, прошепнах.
„Това ще доказваме“, каза Радослав. „Но трябва да сме готови, че ще опитат да те натиснат да признаеш. Ще те уплашат. Ще те объркат. Ще те оставят без въздух.“
Даниела се наведе към мен. „Мая, аз не съм ти приятелка. Аз съм майка. Искам да защитя децата си. Но… не искам и твоето да плаща за греховете на Петър.“
„Защо той е с вас петнайсет години?“ избухнах. „Защо сте го търпели, ако е такъв?“
Даниела затвори очи за миг. „Защото умее да бъде прекрасен, когато му трябва. Защото ме убеди, че без него не мога. Защото бях млада и вярвах. После дойдоха децата. После дойде кредитът за жилище. После дойдоха неговите обещания, че ще се оправи. И винаги имаше някаква криза, която трябваше да преживеем.“
„Той ми каза, че сте отрова“, прошепнах.
Даниела се усмихна горчиво. „Казвал го е и на други. Това е любимият му начин да прави себе си жертва.“
Радослав постави пред мен лист. „Има дело, което ще се заведе“, каза. „Но преди това трябва да вземем оригиналните документи. Те са при Петър или при Христо. Ако ги вземем, ще имаме шанс.“
„Как?“ попитах.
Даниела ме погледна право в очите. „Петър ти вярва повече, отколкото на мен. Ти си му нужна. Ако поискаш да говориш с него, ще дойде. И може да се издаде.“
„И ако не се издаде?“ прошепнах.
Радослав сви рамене. „Тогава ще се наложи да играем по друг начин. Но ще започнем с това, което имаме.“
В този миг разбрах колко грешно е било да мисля, че съм в любовна история. Аз бях в съдебна история. В история за пари. В история за власт.
И в центъра ѝ бях бременна жена, която още се чудеше как да диша.
Глава десета
Петър ми писа вечерта: „Трябва да се видим. Веднага.“
Не „моля“. Не „можеш ли“. Само заповед, увита в краткост.
Отидох, защото иначе щях да се побъркам от страх. И защото Радослав ме беше предупредил, че Петър може да направи нещо необмислено, ако усети, че губи контрол.
Петър ме чакаше в колата си. Вътре миришеше на напрежение. Очите му бяха ярки, ръцете му стегнати на волана.
„Къде са копията?“ попита без поздрав.
„Защо са с моето име?“ отвърнах.
„Ти не разбираш“, каза той. „Това е временно. Просто формалност.“
„Формалност да ме вкараш като гарант по кредит?“
Лицето му се изкриви. „Кой ти го каза?“
„Не е важно.“
„Важно е“, изсъска той. „Защото ако Даниела е замесена, това значи, че тя е тръгнала да прави война.“
„Ти я правиш война“, казах. „Ти.“
Петър се наведе към мен. „Мая, слушай. Христо няма да се церемони. Ако ти си в документите, той може да те натисне да платиш. Но ако ми помогнеш… ако ми дадеш копията, ако ми кажеш какво знаеш… аз ще те извадя.“
„Как ще ме извадиш?“
Той се усмихна бавно. „Имам начини.“
Това ме накара да потръпна. Защото „начини“ при него не бяха добри.
„Обичаш ли ме?“ попитах внезапно.
В очите му проблесна раздразнение. „Сега ли е моментът?“
„Да“, казах. „Сега. Защото нося детето ти. И трябва да знам дали в твоята глава аз съм човек или документ.“
Петър отвори уста, затвори я. После каза: „Ти си важна за мен.“
Важна.
Отново не „обичам“. Важна.
„Дай ми копията“, повтори той.
„Не“, казах.
Лицето му се стегна. „Тогава не ме карай да съжалявам, че ти се доверих.“
„Ти никога не си ми се доверявал“, казах.
Петър удари с длан по волана. „Стига!“
Тишината след удара беше като пропаст.
„Ще ти кажа нещо“, прошепна той. „Ако Даниела ти е разказвала за Христо… тя не знае всичко. Христо не е единственият проблем. Има още. И ако си мислиш, че съдът ще те спаси, грешиш. Тези хора… те не чакат.“
„Какви хора?“ попитах.
Петър се наведе по-близо, и гласът му стана съвсем тих. „Хора, които събират дългове по свой начин.“
Сякаш ми говореше за време. За сезон. За неизбежност.
Дългът не пита.
Дългът идва.
И аз вече чувах стъпките му.
Глава единайсета
Сутринта Невена ме хвана в коридора. „Не ме лъжи“, каза. „Виждам те. Трепериш. Какво става?“
„Нищо“, опитах се да се усмихна.
Невена присви очи. „Когато жената казва „нищо“, значи има цял свят. Кажи ми.“
Не исках да я въвличам. Но понякога истината изскача, когато си най-уморена.
„Бременна съм“, прошепнах.
Очите ѝ се разшириха. „От…“
Не казах името. Не беше нужно. Тя го знаеше.
Невена си пое въздух. „Мая…“
„Не ме съди“, казах бързо.
„Не те съдя“, каза тя. „Страх ме е за теб.“
„И мен ме е страх“, признах.
Невена огледа коридора, после ме дръпна в стаичка, където никой не влизаше. „Петър има връзки“, прошепна. „Виждала съм го да говори с хора, които не са от нашата работа. Един от тях… казва се Дамян.“
„Кой е Дамян?“
Невена преглътна. „Не знам точно. Но знам какво прави. Идва, говори тихо, после някой се разплаква. После човекът изчезва от службата. Или започва да се държи като пребит, само че без следи.“
Студ ме облиза по гърба.
„Ти откъде знаеш?“ попитах.
Невена се усмихна без радост. „Защото сестра ми беше в една фирма, където имаше такива хора. И когато дължиш, не дължиш само пари. Дължиш спокойствие. Дължиш сън. Дължиш бъдеще.“
Думите ѝ се забиха в мен.
„Мая“, каза Невена, „ако Петър е бащата… ти трябва да си готова да го загубиш. За да спасиш себе си.“
Загубиш.
Аз вече го губех. Всеки ден по малко.
Вечерта Иво ми изпрати съобщение: „Имам контакт. Адвокатка. Казва се Яна. Може да поеме случая, ако имаме нещо солидно.“
Яна.
Още едно име в тази мрежа.
Светът ми се превръщаше в списък от хора, които трябваше да избера дали да доверя.
И най-страшното беше, че вече не вярвах на себе си.
Глава дванайсета
Яна беше млада, но погледът ѝ беше стар. Седнахме с нея, Иво, Даниела и Радослав. Четирима души, които иначе никога не биха били заедно, ако не беше Петър.
Яна разгледа копията и каза: „Това е сериозно. Има следи от организирана схема. Не само един кредит. Не само един гарант. Това е мрежа.“
„И какво правим?“ попитах, и гласът ми прозвуча като на човек, който се дави.
Яна не се усмихна. „Правим това, което Петър не очаква. Изкарваме го на светло. Но трябва да сте готови за обратен удар.“
„Какъв?“ попитах.
Радослав се обади: „Ще опитат да направят Мая виновна. Ще кажат, че е знаела. Че е съучастник. Че е взела пари.“
„Аз не съм вземала“, прошепнах.
„Не е важно какво си вземала“, каза Яна. „Важно е какво могат да докажат или да внушат.“
Даниела ме погледна. „Затова ти се обадих“, каза. „Не искам да бъдеш изядена. Петър ще те остави първа.“
Иво сложи ръка на моята. „Тук сме“, каза.
В този миг телефонът ми звънна. Номерът беше непознат.
Вдигнах, защото нещо вътре в мен вече знаеше.
„Мая“, каза мъжки глас. Спокоен. Твърде спокоен.
„Кой е?“ прошепнах.
„Христо“, каза той. „Трябва да поговорим.“
Светът ми се стесни до тази дума.
„Не“, изрекох автоматично.
Христо се засмя тихо. „Не е въпрос. И не е заплаха. Просто е факт. Ще поговорим. Днес.“
Яна ми направи знак да включа високоговорител.
„Какво искате?“ попитах.
„Искам това, което ми се дължи“, каза Христо. „Петър забавя. А когато някой забавя, намирам други пътища.“
„Аз не дължа нищо“, казах, и усетих как гърлото ми пресъхва.
„Документите казват друго“, отвърна той. „И документите са по-силни от сълзи.“
Думите убиват.
Този човек го знаеше.
„И още нещо“, добави Христо, сякаш между другото. „Честито за детето. Децата са бъдеще. А бъдещето… е скъпо.“
Затворих, преди да кажа нещо, което ще ме унищожи.
Яна ме погледна твърдо. „Сега вече няма да чакаме“, каза.
„Какво ще направим?“ прошепнах.
Яна се наведе напред. „Ще подадем сигнал. Ще искаме обезпечителни мерки. Ще извадим всичко, което имаме. И най-важното… ще вземем оригиналите. Без тях ще се давим в чужди думи.“
Оригиналите.
А оригиналите бяха при Петър.
И аз знаех, че за да ги взема, трябва да вляза в неговия свят още веднъж.
Глава тринайсета
Петър ме покани в жилището си, когато знаеше, че Даниела и децата няма да са там. Това само по себе си беше доказателство за лъжа. Ако беше „затвор“, както казваше, не би имал график, който да използва.
Влязох и ме удари мирисът на семейство. Не романтичен. Реален. Играчки. Рисунки. Дрехи, оставени на стол. Чаша, в която е останал чай.
Тук имаше живот.
Аз бях чужда.
Петър се появи от кухнята. „Изглеждаш напрегната“, каза.
„Не е ли нормално?“ опитах се да се усмихна.
Той ме прегърна. Прегръдката беше кратка. Изчислена. После ме поведе към стаята, която използваше като работен ъгъл.
На бюрото имаше папки. Много.
Сърцето ми се качи в гърлото.
„Ето“, каза той. „Тук са документите за кредита. Нищо страшно. Всичко е под контрол.“
Под контрол.
Той отвори една папка и извади лист. Погледнах и видях моето име отново.
„Защо?“ прошепнах.
Петър се наведе над мен. „Защото ми трябваше доверен човек. А ти… ти си идеална. Никой няма да подозира.“
„Това значи ли, че ме обичаш? Или че съм удобна?“ попитах, и вече не можех да спра.
Той ме погледна с нетърпение. „Стига с тези чувства. Това е живот. Трябва да оцелеем.“
„Кой да оцелее? Ти?“
Петър затвори папката рязко. „Ние“, каза. „Аз и ти. Детето. Само че ти трябва да си умна. Даниела ще те използва. Христо ще те изплаши. А аз… аз съм единственият, който може да те извади.“
„Ти ме вкара“, казах.
Петър се приближи. Очите му бяха лед. „И мога да те изкарам. Но трябва да ми вярваш.“
Точно тогава телефонът му вибрира. Той погледна екрана и пребледня. Това беше ново. Това беше истинско.
„Кой е?“ попитах.
Петър не отговори. Натисна да приеме и отиде в другата стая. Гласът му стана нисък. Не чувах думите, но чувах тона. То беше подчинение.
Това беше страх.
Аз използвах момента.
Ръцете ми трепереха, когато отворих чекмеджето на бюрото. Вътре имаше тънка папка, отделна от останалите. Като тайна в тайна.
Извадих я.
Първият лист беше договор. Вторият беше списък. И на третия лист видях нещо, което ме удари по-силно от всичко досега.
Името ми не беше единственото женско име.
Имаше още едно.
Теодора.
До него беше бележка, написана на ръка: „Тя ще плати, ако Мая се дръпне.“
Коя беше Теодора?
И защо някой вече беше подготвил замяна?
В този миг Петър се върна.
Очите му паднаха върху папката в ръцете ми.
Тишината между нас се разпъна като въже.
„Остави я“, каза той тихо.
„Коя е Теодора?“ попитах.
Петър пристъпи към мен. „Остави я, Мая.“
„Коя е?“ повторих.
Тогава той направи нещо, което никога няма да забравя.
Усмихна се.
„Тя е тази, която ще поеме удара, ако ти се окажеш проблем.“
И в тази усмивка нямаше любов. Нямаше човечност.
Имаше само сметка.
Нищо не е както изглежда.
Аз току-що видях истинското му лице.
Глава четиринайсета
Не помня как излязох от жилището. Помня само как студеният въздух ме удари в лицето и как краката ми се движеха сами, сякаш ако спра, ще падна.
Папката беше в чантата ми.
Оригинали? Не всички. Но достатъчно, за да се види мръсотията.
Петър ми звънна още същата вечер. Не вдигнах. После пак. После пак.
Накрая получих съобщение: „Ти не знаеш какво правиш.“
И още едно: „Ще съжаляваш.“
Не съм сигурна дали човек може да се уплаши повече от това, когато носи дете.
Иво дойде при мен веднага. Беше блед, но решителен.
„Покажи ми“, каза.
Разгледа папката и очите му се стесниха. „Това е схема за прехвърляне на гаранти“, прошепна. „Има имена, които не са в официалните документи. Това е вътрешният списък. Това е злато.“
„Теодора… коя е?“ попитах.
Иво се замисли. „Може да е друга жена. Може да е човек от службата. Може да е… някой, когото Петър държи в резерв.“
„Като мен“, казах горчиво.
Иво ме погледна твърдо. „Не си резерв. Ти си човек. И сега ще се борим, за да ти го върнем.“
На следващия ден Яна подаде сигнал. Радослав подготви документите. Даниела започна процедура по защита на децата си и по отделно дело за жилищния кредит, който беше на тяхно име.
Всичко се задвижи.
И точно когато нещата тръгнаха, ударът дойде.
Не от съда.
От дома.
Върнах се вечерта и видях, че вратата ми е леко открехната.
Сърцето ми спря за миг, после започна да бие като лудо.
Влязох бавно.
Всичко изглеждаше на мястото си. Но нещо в въздуха беше различно. Някой беше бил тук. Някой беше дишал вътре в моята тишина.
Отидох до масата. Папката я нямаше.
Седнах на пода, без да усетя.
Някой беше влязъл.
Някой беше взел доказателствата.
И някой знаеше къде живея.
Дългът не пита.
Дългът идва.
И този път беше прекрачил прага ми.
Глава петнайсета
Яна реагира бързо. Подадохме жалба. Настояхме за проверка. Но всички знаехме истината: докато документите се „търсят“, те вече са далеч.
„Кой има ключ?“ попита Иво.
„Никой“, прошепнах.
Даниела ме погледна. „Петър“, каза. „Той винаги е имал начин да влиза там, където не трябва. И винаги е знаел как да оставя малко следи.“
Радослав сви челюст. „Ще играят така. Ще чистят следите, ще те оставят да изглеждаш истерична. Трябва да имаме нова стратегия.“
Аз се чувствах празна. Не само от страх. От предателство. От това, че бях повярвала на човек, който дори не се опита да бъде истински.
Тогава Невена ме потърси.
„Не говори по телефона“, прошепна тя, когато вдигнах. „Слушай. В службата днес беше Дамян.“
„Какво е станало?“ попитах.
„Петър го заведе в стаята за съвещания“, каза Невена. „После ги чух. Не всичко. Но чух моето име. И твоето. И чух нещо…“
„Какво?“
Невена пое въздух. „Чух Петър да казва: „Тя е бременна. Тя ще мълчи.““
Светът ми се завъртя.
„Иво…“ прошепнах, и брат ми веднага взе телефона.
„Невена, какво още?“ попита той.
„Дамян каза: „Ако не мълчи, ще говорим с нея по нашия начин.““
Това беше моментът, в който страхът премина в решение.
Яна каза: „Искам да смениш жилището. Незабавно.“
„Няма къде“, прошепнах.
Даниела ме погледна за секунда, после каза нещо, което не очаквах: „Ще дойдеш при нас.“
„Какво?“ изрекох.
Тя кимна, лицето ѝ беше твърдо. „Не защото ти прощавам. А защото не искам Петър да печели. И защото ако ти паднеш, той ще те използва, за да нарани и нас.“
Сълзите ми тръгнаха отново. Този път не от слабост. От това, че в най-странния момент, жената, която има най-голямото право да ме мрази, ми подаде ръка.
Понякога моралът не е чист. Понякога е избор между две мръсотии.
Аз избрах да оцелея.
И да не бъда сама.
Глава шеснайсета
В жилището на Даниела беше тихо, но напрегнато. Децата спяха в другата стая. Аз седях на дивана като чужда, която няма право да диша.
Даниела ми донесе вода. Остави я на масата и седна срещу мен.
„Не знам какво да кажа“, прошепнах.
„Не казвай нищо“, отвърна тя. „Думите не поправят това. Действията може би ще го поправят.“
„Той ме заплашва“, казах.
Даниела кимна. „Заплашвал ме е години. С тишина, с пари, с деца, с вина. Това му е талантът.“
„Защо не си тръгна?“ попитах.
Тя се загледа в стената. „Защото той правеше така, че да вярвам, че ако си тръгна, ще остана с дълговете сама. И с децата сама. И с всички приказки сама. А после… после разбрах, че така или иначе съм сама. Само че с него беше по-страшно, защото врагът спеше до мен.“
Тези думи ме пронизаха.
В този момент телефонът на Даниела звънна. Тя погледна и пребледня. Не като мен. По-опасно. Като човек, който разбира, че е време.
„Петър“, каза тихо.
Вдигна.
„Какво искаш?“ попита спокойно.
От другата страна се чу приглушен глас, но чух достатъчно.
„Къде е тя?“ каза Петър.
Даниела се усмихна леко. „Коя?“
„Не се прави“, изсъска той. „Мая. Знам, че е при теб.“
Тишина.
Даниела отговори: „Не. Не знаеш. Ти просто си мислиш, че още контролираш нещата.“
Петър се засмя нервно. „Даниела… не ме предизвиквай. Има хора, които чакат.“
„Има съд“, каза тя. „Има закони. Има граници.“
„Граници?“ той се изсмя. „Ти още вярваш в приказки.“
Даниела стисна телефона. „Петър, ако я докоснеш…“
„Аз?“ прекъсна я той. „Аз нищо няма да направя. Но Христо иска документите. И ако не ги върнете, ще започне да си ги взима по друг начин.“
„Документите ги няма“, каза Даниела.
Пауза. После Петър каза по-тихо: „Тогава значи някой ще плати.“
Даниела погледна към мен. В очите ѝ имаше война.
„Няма да плаща никой“, каза тя. „Ще платиш ти. В съда. И пред децата си. И пред себе си.“
Петър замълча. А после изрече нещо, което ме накара да застина.
„Даниела… детето на Мая може да не е мое.“
Светът се пръсна.
Даниела пребледня. Аз не можех да дишам.
„Какво говориш?“ прошепнах.
Петър продължи, сякаш наслаждавайки се: „Тя не е толкова чиста, колкото мислиш. Тя си има истории. Но това няма значение. Значение има само едно. Документите.“
Даниела затвори.
Гледаше ме.
Аз гледах нея.
„Той лъже“, прошепнах.
Даниела не каза „вярвам ти“. Не каза „не вярвам“. Само каза: „Той ще хвърли кал по всеки, за да се спаси.“
Това беше най-страшното.
Не самата кал.
А фактът, че той можеше да я хвърля толкова лесно.
Нищо не е както изглежда.
А Петър беше майстор на това да променя картината, докато ти още гледаш рамката.
Глава седемнайсета
На следващия ден Яна предложи да направим нещо, което да ни даде предимство. „Трябва да го изкараме от равновесие“, каза. „Да го накараме да направи грешка.“
„Той не прави грешки“, прошепнах.
„Всички правят“, отвърна тя. „Когато мислят, че печелят.“
Планът беше прост и опасен. Аз трябваше да се срещна с Петър и да му кажа, че имам нещо. Че имам копие на списъка с гаранти. Че мога да го дам на Христо. Или на съда.
Това трябваше да го накара да се издаде. Да признае. Да заплаши. Да каже нещо, което може да се използва.
„А ако ме нарани?“ попитах.
Радослав отговори: „Ще сме близо. Иво ще е наблизо. Но трябва да бъдеш силна.“
Силна.
Аз се чувствах като стъкло, което се преструва на камък.
Срещнах Петър на място, където имаше хора, но не много. Седнах срещу него. Той ме огледа така, сякаш измерва колко се страхувам.
„Къде беше?“ попита.
„Мислех“, казах.
Той се усмихна. „Мисленето е опасно за теб.“
„Опасно е да бъда с теб“, отвърнах.
Той се наведе. „Мая, не ми губи времето. Христо е нервен.“
„Знам“, казах. „И аз съм нервна. Но имам нещо.“
Очите му се стесниха. „Какво?“
„Списък“, прошепнах. „С имена. С Теодора. С още хора.“
Петър се стегна. „Къде е?“
„Не е при мен“, излъгах. „Но мога да го дам. На който реша.“
Той се засмя тихо. „Ти?“
„Да“, казах. „Аз. Защото ме вкара в това. И защото няма да платя за твоите игри.“
Петър се наведе още по-близо. Усмивката му изчезна. „Ти ще направиш каквото ти кажа“, прошепна. „Защото иначе… ще видиш какво значи да имаш дълг.“
„Не дължа“, казах.
„Дължиш“, изсъска той. „Подписът ти е там. И ако си мислиш, че някаква адвокатка ще те спаси… ще те разочаровам.“
„Ти ми взе подписа“, казах.
Той се усмихна отново. „Ти ми го даде.“
„Не“, прошепнах.
„Да“, каза той. „Даде ми го, когато ми повярва. Когато легна до мен. Когато реши, че любовта е договор.“
Тези думи ме удариха като шамар.
„И още нещо“, добави той, и очите му светнаха злобно. „Ти няма да говориш за Дамян. Няма да говориш за Христо. И няма да говориш за документите. Ще родиш. Ще млъкнеш. И ще изчезнеш от живота ми. Ако си умна.“
„А детето?“ изрекох, и гласът ми се счупи.
Петър сви рамене. „Децата са… усложнение.“
Точно тогава телефонът му вибрира. Той погледна и лицето му се стегна.
„Христо“, каза, почти беззвучно.
Вдигна.
„Да… да… разбирам…“ говореше Петър и кимаше, сякаш му диктуват.
После погледна към мен и прошепна: „Ти го направи. Ти го ядоса.“
И в този миг разбрах: Петър вече не контролираше играта. Той беше пешка.
А пешките, когато губят, ги хвърлят.
Глава осемнайсета
Когато се прибрахме при Даниела, Яна вече имаше новини. „Има насрочено заседание по обезпечителните мерки“, каза. „Но това няма да ги спре да действат извън залата.“
„Христо ще ни притисне“, каза Радослав.
„И Петър ще се опита да се спаси“, добави Даниела.
Иво мълчеше, но очите му горяха.
Аз седях и държах корема си, сякаш мога да го защитя с длани.
Тогава се случи нещо, което никой не очакваше.
На вратата се почука.
Даниела отиде. Отвори. На прага стоеше млада жена, с бледо лице и треперещи ръце. Очите ѝ бяха подути, сякаш е плакала дни.
„Ти ли си Даниела?“ прошепна тя.
„Да“, каза Даниела подозрително. „Коя си ти?“
Жената преглътна. „Теодора.“
Светът спря.
Аз станах, без да осъзнавам. Краката ми трепереха.
„Откъде знаеш къде живее?“ попита Даниела.
Теодора се огледа, после каза тихо: „Петър.“
„Защо си тук?“ изсъска Даниела.
Теодора се разплака. „Защото… аз съм следващата. Той ми каза, че ако се дръпнеш, аз ще платя. И аз… аз вече платих.“
„Какво значи?“ попитах, гласът ми беше като чужд.
Теодора подсмръкна. „Взех заем. Не кредит за жилище. Не нормален. Друг. За да му помогна да „затвори дупка“. Той ми каза, че това е последно. Че после ще сме заедно. Че е на път да се разведе.“
Даниела се засмя сухо, без радост. „Класика.“
Теодора поклати глава отчаяно. „Не знаех. Повярвах. А после дойдоха хора. Дамян… той…“ Гласът ѝ се разтрепери. „Той ме намери. Каза ми, че ако не платя, ще…“
Теодора не довърши. Но не беше нужно.
„И защо идваш при нас?“ попита Яна.
Теодора извади от чантата си плик. „Защото… Петър ми остави това. Каза, че ако стане нещо, да го дам на Даниела. Не знам защо. Може би… може би и той се страхува.“
Даниела взе плика. Ръцете ѝ леко трепереха, но тя не го показа.
Отвори.
Вътре имаше оригинални документи.
И едно писмо, написано на ръка.
Даниела прочете на глас:
„Ако четеш това, значи вече няма връщане. Христо иска всичко. Дамян идва. Аз не мога да ги спра. Но мога да ви дам това, за да се оправите. Не ме търсете. Пази децата. Мая нека мисли за бебето. Аз ще се оправя.“
Даниела спря. Гласът ѝ се счупи за миг, после отново стана твърд.
„Лъже“, каза тя. „Това е поредната му постановка.“
Но в очите ѝ имаше страх.
За първи път Петър беше оставил нещо, което не е в негова полза.
И това означаваше само едно.
Или беше притиснат до стената.
Или се готвеше да избяга, оставяйки ни да горим.
Нищо не е както изглежда.
Но истината вече беше на масата.
Глава деветнайсета
Яна не загуби време. „Това променя всичко“, каза. „С тези оригинали можем да искаме експертиза, можем да ударим схемата, можем да поискаме запори. И можем да покажем връзките.“
Радослав кимна. „И можем да докажем, че Мая е жертва, не участник.“
Аз не чувствах облекчение. Чувствах, че сме отворили врата, зад която има още по-голямо чудовище.
Теодора седеше в ъгъла и трепереше. „Какво ще стане с мен?“ прошепна.
Даниела я погледна строго. „Ще направиш това, което трябваше да направиш първия път. Ще кажеш истината.“
„Ще ме убият“, прошепна Теодора.
Яна се намеси: „Никой няма да те убие. Но ще те натиснат. И затова ще действаме бързо.“
Иво гледаше документите. „Тук има нещо“, каза. „Има платежни нареждания. Има подписи. Има суми, които не съответстват. Това е пране. Това е измама.“
Даниела преглътна. „Къде е Петър?“
Никой не знаеше.
Телефонът му беше изключен.
И тогава дойде съобщение. На моя телефон.
„Не търси Петър. Той вече не е проблемът. Проблемът си ти.“
Не беше подписано. Но аз знаех.
Христо.
След минута второ съобщение:
„Утре ще се видим. Ако искаш детето да е спокойно.“
Седнах на пода, без да усетя, както преди.
Даниела ме хвана за рамото. „Ще се оправим“, каза, но гласът ѝ не беше сигурен.
Яна сложи телефона си на масата. „Ще уведомим органите“, каза. „Ще поискаме защита. Ще поискаме всичко, което законът дава.“
Радослав добави: „И ще се държим като хора, които не се страхуват. Защото страхът е това, което те искат.“
Аз вдигнах глава. „А ако не помогне?“
Тогава Даниела каза нещо, което не очаквах:
„Тогава ще се борим извън страха. Аз съм била в страх петнайсет години. Стига.“
Погледна ме твърдо.
„Мая“, каза тя, „ако искаш да спасиш детето си, трябва да направиш най-трудното. Трябва да спреш да мислиш за Петър.“
Беше като нож.
Но беше истина.
Петър не беше любов.
Петър беше урок.
Скъп.
И кървав.
И аз трябваше да реша дали ще остана в тази история като жертва… или като жена, която си взима живота обратно.
Глава двайсета
На другия ден влязох в съдебната зала с Яна до мен и с Иво на една крачка зад мен. Даниела беше там. Теодора също. Радослав носеше папките като човек, който носи оръжие, но законно.
От другата страна беше човекът на Христо. Не самият Христо. Нямаше нужда да се показва. Сянката му беше достатъчна.
Петър го нямаше.
Съдията говореше, но аз чувах само думите „обезпечителни мерки“, „експертиза“, „временна защита“, „възможност за принудително изпълнение“.
Животът ми беше превърнат в термини.
Но в един момент Яна стана и каза ясно: „Моята клиентка е подложена на натиск. Има заплахи. Има проникване в жилището ѝ. Има риск за бременна жена. Искам незабавни мерки.“
Съдията я погледна внимателно. После погледна документите.
Радослав представи оригиналите.
Иво добави: „Искам да поискам експертиза на подписите. Искам да се сравнят. Това не е нейният подпис.“
Съдията кимна. Записа.
Човекът на Христо се усмихна леко. „Твърдения“, каза спокойно. „Емоции.“
Яна го погледна като хирург. „Документи“, каза. „Факти.“
Залата натежа.
И тогава, точно когато си мислех, че сме направили нещо правилно, се отвори вратата.
Влезе Петър.
Не изглеждаше като човек, който се е „оправил“. Изглеждаше като човек, който е изгубил всичко и още не го е приел.
Очите му намериха моите.
И в този поглед имаше нещо, което не бях виждала преди.
Молба.
Страх.
И… нещо като вина.
Той седна и не каза нищо. Чакаше.
Съдията го попита защо се е забавил.
Петър преглътна. Погледна към човека на Христо. После към Даниела. После към мен.
И каза:
„Искам да направя признание.“
Залата застина.
Даниела пребледня.
Яна се напрегна.
Аз не можех да дишам.
Петър продължи, гласът му беше дрезгав: „Документите са… част от схема. Аз ги подготвях. Аз намерих гарантите. Аз… използвах подписа на Мая.“
Човекът на Христо се изправи рязко. „Възразявам!“
Съдията вдигна ръка.
Петър говореше, сякаш бърза да изрече всичко, преди някой да го спре: „Христо ме натисна. Дамян ме натисна. Аз натиснах всички други. Даниела не знаеше. Мая не знаеше. Теодора…“ той погледна към нея. „Съжалявам.“
Думата „съжалявам“ от него звучеше като чужда.
Но беше там.
Съдията го гледаше строго. „Знаете ли, че това има последици?“ попита.
Петър кимна. „Знам.“
И тогава той погледна към мен.
„Мая“, каза тихо. „Аз… не съм човекът, който ти казвах, че съм.“
Не можех да отговоря. В мен имаше буря.
Даниела стисна ръцете си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, които не падаха.
В този миг разбрах нещо страшно и ясно: понякога истината идва не защото някой е станал добър, а защото вече няма къде да избяга.
Нищо не е както изглежда.
Но този път истината беше изречена на глас.
И това беше начало.
Не щастлив край.
Начало.
Начало на дела, на експертизи, на борба за децата на Даниела, за бъдещето на Теодора, за моето дете, което още не беше видяло света, а вече беше въвлечено в него.
Начало на живот без лъжи.
И най-трудното начало от всички.
Началото, в което трябваше да си простя, че съм повярвала.
И да си обещая, че повече няма да давам подписа си на чужди обещания.