Виктор направи крачка напред и светлината от кристалните полилеи в голямата зала сякаш се фокусира върху него. Всички замръзнаха не само от неочакваната му поява, но и от метаморфозата, която настъпи в секундата, в която той излезе от сенките на коридора.
Това не беше просто един баща, дошъл на свиждане. Виктор излъчваше онази тежка, почти физически осезаема власт, която кара въздуха в помещението да натежава. Но не това беше най-страшното. Най-страшното беше оръжието в ръката му – не пистолет, не нож, а малък черен бележник със златен герб, който той бавно вдигна пред очите на всички.
В този момент Аркадий, чийто крак все още почиваше върху тялото на Аня, пребледня така, че кожата му стана прозрачна като пергамент. Гостите – „елитът“ на града, собственици на компании, магистрати и банкери – инстинктивно направиха крачка назад. Те познаваха този бележник. Познаваха и човека, когото наричаха „Архитекта“. Човекът, който беше изградил основите на техните кариери и който, според слуховете, беше изчезнал или се беше оттеглил в пълна изолация.
Никой не знаеше, че Архитектът има дъщеря. Аркадий, в своята алчност, беше повярвал, че Аня е сираче с голямо наследство, чийто баща е просто легенда от миналото, която никога няма да се завърне.
Студът на истината
Виктор не изрече нито дума. Той се наведе – движенията му бяха бавни, почти ритуални. Взе Аня на ръце. Тя беше лека като перце, тялото ѝ – само кости и болезнени спомени. Когато главата ѝ се отпусна на рамото му, тя прошепна нещо толкова тихо, че само той го чу: — Тате, ти дойде… Мислех, че съм в ада.
— Адът тепърва започва за тях, мила — отвърна той с глас, който беше по-студен от леда по прозорците.
Той я пренесе до един от скъпите дивани в центъра на залата. Гостите се разпръснаха като подплашени птици. Виктор я положи внимателно, свали палтото си и я зави. След това се изправи и се обърна към Аркадий.
Аркадий се опита да възвърне самообладанието си. Изправи рамене, оправи вратовръзката си, но гласът му трепереше: — Вижте сега… станало е недоразумение. Тя… тя е болна. Психически нестабилна. Аз само се опитвам да я предпазя…
Виктор направи още една крачка. Аркадий се препъна в собствените си крака и падна на килима – точно там, където преди секунди лежеше Аня.
— Ти изтри обувките си в нея — промълви Виктор. — Ти използва дъщеря ми като изтривалка пред очите на тези хора.
Виктор отвори бележника. Гласът му стана делови, което беше още по-ужасяващо. — Господин съдия, вие сте тук, нали? — погледът му намери един мъж в ъгъла. — Помните ли заема за вилата ви в планината? А вие, господин банкер, документите за онази офшорна сметка, които „изчезнаха“ преди пет години? Всички вие дължите всичко, което притежавате, на моето мълчание.
В залата настъпи гробна тишина. Музиката отдавна беше спряла. Единственият звук беше учестеното дишане на Аркадий.
— Вън — каза Виктор. — Всички. Имате десет минути да напуснете това имение. И ако някой от вас някога проговори за това, което е видял тук, или се опита да помогне на този човек… — той посочи Аркадий с върха на обувката си, — ще разберете защо ме наричаха Архитекта. Аз градя животи, но мога и да ги разрушавам със същата лекота.
Гостите не чакаха втора покана. Жени в бални рокли грабваха палтата си, мъже в смокинги се блъскаха на изхода. След по-малко от пет минути в огромната къща останаха само четирима души: Виктор, полуживата Аня, треперещият Аркадий и една прислужница, която стоеше в дъното на коридора със сълзи на очите.
Сянката на миналото
Виктор седна в едно кресло срещу Аркадий. Не бързаше. Аркадий пълзеше на колене към него. — Моля ви… аз не знаех… тя никога не ми каза кой сте… Мислех, че е просто…
— Слугиня? — прекъсна го Виктор. — Значи, ако беше просто слугиня, щеше да е приемливо да я тъпчеш?
Виктор се замисли за мига, в който даде благословията си за този брак. Беше преди две години. Аркадий изглеждаше като блестящ млад мъж, амбициозен, внимателен. Аня беше влюбена. Виктор винаги беше подозрителен, но искаше дъщеря му да бъде щастлива. Той се беше оттеглил, оставил им беше имението, парите, името си. Беше заминал за отдалечен остров, за да намери покой след десетилетия на интриги и власт.
Но вълкът не променя нрава си. Щом Виктор изчезна от хоризонта, Аркадий беше започнал своята игра. Първо бяха леките забележки. После изолацията – отнемане на телефона, забрана за излизане. След това дойде физическото насилие, маскирано като „грижа за здравето ѝ“. Той беше убедил всички, че тя е загубила разсъдъка си. Беше я превърнал в призрак в собствения ѝ дом.
— Къде са документите, Аркадий? — попита тихо Виктор. — Какви… какви документи? — Онези, с които си прехвърлил акциите ѝ на твое име. Онези, с които си я направил заложница в тази къща.
Аркадий заекваше, опитвайки се да измисли лъжа, но погледът на Виктор го парализираше. — В… в сейфа в кабинета…
Виктор кимна на прислужницата, която все още стоеше в ъгъла. — Донеси ги. И донеси чаша вода за госпожата.
Пречистването
Докато чакаха, Виктор наблюдаваше дъщеря си. Сърцето му се свиваше. Тя беше неговото единствено съкровище, единственото чисто нещо в неговия грешен свят. Как беше допуснал това? Как беше пропуснал знаците? Тези кратки съобщения: „Добре съм“, „Всичко е наред“, които са били писани под дулото на страха.
Прислужницата се върна с папка и чаша вода. Тя подаде водата на Виктор с разтреперани ръце. — Господине — прошепна тя, — аз се опитвах да ѝ помагам… но той ме заплашваше, че ще ме убие…
Виктор я погледна внимателно. Видя синините по нейните китки. — Вече няма от какво да се боиш. Иди си събери багажа. Ще получиш обезщетение, което ще ти стигне за десет живота.
Той взе папката и бавно, лист по лист, започна да къса документите. — Това имение — каза той на Аркадий, — вече не е твое. Сметките ти са блокирани от момента, в който прекрачих прага. Твоите „приятели“ отвън вече трият номера ти от телефоните си. Ти не съществуваш.
Аркадий започна да плаче – не от разкаяние, а от чист, първичен страх за жалкото си съществуване. — Какво ще правите с мен? — изхлипа той.
Виктор се изправи. Той отиде до Аня, която беше отворила очи. Тя гледаше съпруга си с поглед, в който нямаше омраза, само безкрайна умора. — Аня? — попита баща ѝ. — Какво искаш да се случи с него?
Тя погледна към вратата, през която духаше студеният нощен вятър. — Искам само да си тръгне. Искам да усети какво е да си никой. Без име, без пари, без глас.
Виктор кимна. Той хвана Аркадий за яката и го извлече навън, по същия коридор, по който беше влязъл. Изхвърли го в калта на двора, точно под дъжда, който започваше да вали. — Ако те видя в този град след изгрев слънце — каза Виктор, — няма да има нужда от бележници.
Новото начало
Къщата утихна. Светлините на полилеите вече не изглеждаха празнични, а някак пречистващи. Виктор се върна при Аня. Той я прегърна, този път по-силно, усещайки топлината на тялото ѝ, която бавно се завръщаше.
— Къде ще отидем, тате? — попита тя. — Там, където вятърът мирише на сол, а не на гниене — отговори той. — Там, където никой не знае имената ни и където няма да имаш нужда от скъпи рокли, за да бъдеш кралица.
Той я изнесе на ръце от имението. Навън таксито все още чакаше, шофьорът пушеше цигара, подпрян на калника, и гледаше към къщата с недоумение.
Виктор седна на задната седалка, притискайки дъщеря си до себе си. Докато колата се отдалечаваше, той погледна назад към сияещото имение. С едно движение на пръста си той изпрати последното съобщение от телефона си.
Минути по-късно в далечината се чу сирена, а след това – глух тътен. Не беше експлозия, а просто звукът на една рухваща империя. Имението щеше да бъде запечатано, разпродадено, а споменът за „лудата слугиня“ щеше да се превърне в градска легенда за възмездието.
Аня заспа в прегръдките му. За първи път от година и половина тя не сънуваше кошмари. Тя сънуваше морето.
Виктор Сергеевич затвори очи. Бележникът в джоба му тежеше, но сърцето му за първи път беше леко. Той беше Архитектът. И току-що беше завършил най-важния си проект: спасяването на собственото си дете.