Миналия месец, на рождения ми ден, родителите ми продадоха колата ми. Трябваше да измъкнат брат ми, Мартин, след като той катастрофира със своята. Винаги са го поставяли на първо място. После ме помолиха да му дам достъп до банковата си сметка. Мълчаливо се съгласих, но щом излязох през вратата, се обадих…
…на банковия служител.
Гласът ми трепереше, но думите бяха ледени. „Искам незабавно замразяване на сметка номер 749…“ – изрецитирах цифрите, които бяха моята спасителна линия, моят таен път към бъдещето. – „Да, аз съм Анна. Да, сигурна съм. Никой, освен мен, няма право на достъп. Никой.“
Прекъснах връзката, преди служителят да успее да зададе още въпроси. Ръцете ми се потяха, а ключът за апартамента ми трудно намери ключалката. Въздухът в малкото ми студио, за което изплащах непосилен кредит, ми се стори тежък и застоял. Това беше моят рожден ден. Бях навършила двадесет и три. И вместо торта и празненство, получих поредното доказателство, че за моите родители, Мария и Димитър, аз бях просто резервен план. План Б, който трябваше да плати за грешките на План А.
Мартин. Златният син. Очарователният, безотговорен Мартин.
Колата. Тя не беше луксозна, беше стара и втора ръка, но беше моя. Купих я с парите, които спестих от две години работа като сервитьорка, докато учех в университета. Тя беше моята независимост. Моят начин да стигам до лекции в другия край на града и да се прибирам късно вечер от работа, без да треперя от страх по тъмните улици.
Сега я нямаше. Продадена. За да покрие щетите от поредната пиянска нощ на Мартин. Дори не беше неговата първа катастрофа.
И сега искаха парите ми.
Сметката. О, тази сметка беше моята най-добре пазена тайна. Родителите ми знаеха, че имам спестявания. Мислеха, че са от работата ми в кафенето, от стипендията ми за отличен успех в юридическия факултет. Бяха прави, но само донякъде. В тази сметка бяха не само парите за следващия семестър и вноската по ипотечния кредит. Там бяха парите от другата ми работа. Работата, за която никой не знаеше. Нощната работа, която не включваше сервитьорски поднос, а сложни финансови анализи на свободна практика за чуждестранни компании, които плащаха добре и не задаваха въпроси.
Това бяха парите ми за бягство. Парите, които щяха да ми купят бъдеще далеч от тях.
Телефонът ми иззвъня. Беше майка ми, Мария. Оставих го да звъни, докато гласовата поща не се включи. Веднага след това дойде съобщение: „Анна, мила, има проблем с банката. Мартин не може да изтегли. Моля те, обади се.“
Стомахът ми се сви. Войната започваше.
Глава 2
Не мина и час. На вратата се изтропа с такава сила, че стъклото на рамката с дипломата ми от гимназията иззвъня. Не беше майка ми. Беше Мартин.
Отворих, стиснала телефона в ръка, готова да набера 112.
Той ме избута и влезе вътре, без да е поканен. Миришеше на стар алкохол и паника. Очите му, същите сини очи като на майка ми, бяха кървясали.
„Какво си направила, Анна?“ – изсъска той.
„Каквото трябваше, Марти.“ – опитах се гласът ми да звучи твърдо, но сърцето ми блъскаше в гърлото.
„Ти не разбираш!“ – извика той и ритна малката ми масичка за кафе. Книгите ми по облигационно право се разпиляха по пода. – „Тези пари не са за колата! Имам нужда от тях! Веднага!“
„Това са моите пари, Мартин! Моите! Тези, които ти и нашите изобщо не ви интересуваше как съм изкарала! Както не ви интересуваше колата ми!“
„Колата!“ – изсмя се той, а смехът му беше дрезгав и грозен. – „Все за тая проклета трошка говориш! Аз съм ти брат! Дължиш ми!“
„Не ти дължа нищо!“
В този момент вратата се отвори отново. Майка ми и баща ми. Мария изглеждаше съсипана, с тъмни кръгове под очите. Димитър, както винаги, беше със строга, непроницаема маска. Той беше бизнесмен, макар и от дребен калибър, и винаги подхождаше към семейните драми като към лошо проведени преговори.
„Анна, моля те.“ – започна Мария, с глас, задавен от сълзи. – „Не става въпрос за катастрофата. По-сложно е. Той… той дължи пари.“
„Колко?“ – попитах студено.
Димитър се намеси. Гласът му беше нисък и безапелационен. „Повече, отколкото можеш да си представиш. Не става въпрос за банкови заеми. Това са… хора. Сериозни хора.“
„И вие решихте, че аз ще бъда вашият банкомат?“ – погледнах и тримата, един по един. Майка ми, която избягваше погледа ми. Баща ми, който ме гледаше с разочарование, сякаш аз бях проблемът. И Мартин, който сега седеше на дивана ми, с глава в ръцете, треперещ от страх или от абстиненция.
„Той е в опасност, Анна!“ – извика Мария. – „Те ще го… те казаха, че ще го наранят!“
„И решението е да му дадете моите пари, за да може да ги пропилее отново? Да вземе още заеми? Да катастрофира с още една кола?“
„Това е семеен въпрос.“ – отсече Димитър. – „В семейството си помагаме. Ти си част от това семейство, независимо дали ти харесва или не. Ще отключиш сметката.“
Това не беше молба. Беше заповед.
„Не.“ – казах аз. Думата прозвуча тихо, но отекна в малката стая.
Мартин вдигна глава. „Какво?“
„Казах не. Това са моите пари за университета. Това са парите ми за ипотеката. Ако ги дам на теб, ще се окажа на улицата и ще трябва да напусна факултета. Мислите ли, че тогава някой от вас ще ми помогне?“
Настъпи тишина. Тежка, оглушителна тишина. Те знаеха отговора.
„Ти си чудовище.“ – прошепна Мария. – „Егоист. Оставяш брат си да умре.“
„Не.“ – казах аз, усещайки как последната частица детска обич към тях се чупи. – „Вие го превърнахте в това. А аз приключих. Излизайте.“
„Няма да си тръгнем, докато не…“ – започна Димитър.
„Излизайте.“ – повторих по-силно. – „Или ще се обадя на полицията. И този път няма да е за шум. Ще е за опит за изнудване.“
Баща ми ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път. В очите му нямаше гняв, а нещо по-лошо – преценка. Той ме претегляше. И аз не му харесвах.
„Ще съжаляваш за това, Анна.“ – каза той тихо. – „Кръвта вода не става. Но ти явно си решила да докажеш обратното.“
Те си тръгнаха. Мартин ме изгледа с чиста, неразредена омраза. Мария ридаеше в ръкава на баща ми.
Когато вратата се затвори, краката ми се подкосиха. Свлякох се на пода, сред разпилените си учебници по право, и за първи път от години, си позволих да плача. Не за колата. Не за парите. Плачех, защото в онзи миг официално бях останала без семейство.
Глава 3
Следващите няколко дни бяха мъгла от лекции, работа и постоянно бръмчене на телефона. Съобщения, пълни с вина от майка ми. Пропуснати повиквания от непознати номера, които не смеех да вдигна. Опитвах се да се съсредоточа върху предстоящия изпит по вещно право, но думите на баща ми отекваха в главата ми.
„Кръвта вода не става.“
В четвъртък вечер, докато приключвах смяната си в кафенето, видях някой да ме чака отвън. Беше тъмно и дъждът се стичаше по витрините. Сърцето ми подскочи – мислех, че е Мартин или някой от „хората“, на които дължи пари.
Но беше Петър. Мой колега от университета. Винаги седеше на задния чин, задаваше най-трудните въпроси на професорите и изчезваше веднага след лекции. Беше умен, тих и някак… тъжен.
„Анна?“ – каза той, пристъпвайки под малката козирка. – „Изплаших ли те? Съжалявам. Видях те вътре.“
„Петър? Какво правиш тук? Вале.“ – беше глупав въпрос, но бях твърде изтощена, за да мисля.
„Чаках те. Пропусна последните два семинара. Всичко наред ли е?“ – в гласа му имаше неподправена загриженост, която ме накара да се почувствам неудобно.
„Да, просто… семейна работа. Имам много за учене.“ – излъгах аз.
Той кимна, но не изглеждаше убеден. „Виж, знам, че не се познаваме добре, но… чух разни неща. За брат ти.“
Кръвта замръзна във вените ми. „Какво си чул?“
„Работя като стажант в една адвокатска кантора. Занимават се предимно с наказателни дела. Името му се появи. Не е само катастрофата, нали? И не са само дългове към лихвари.“
Погледнах го. Дъждовните капки блестяха в косата му. Той знаеше.
„Не знам за какво говориш.“ – отвърнах твърдо.
„Анна, моля те. Тези хора, с които се е забъркал… Те не са шега. Аз… аз съм виждал какво правят. Ако наистина си замразила парите, от които той се нуждае, ти също си в опасност.“
„Защо ти пука?“ – попитах остро.
Петър сведе поглед. „Защото сестра ми беше като него. Опитвах се да ѝ помогна. Тя ме отблъсна. Сега… сега е твърде късно за нея. Може би не е твърде късно за теб.“
Думите му ме удариха като шамар. Той не се опитваше да ме съди. Той се опитваше да ми помогне.
„Какво да правя, Петър? Те искат всичко. Ако им дам, губя всичко – ипотеката, университета. Ако не им дам, той… а може би и аз…“
„Имаш нужда от адвокат. Не от стажант като мен, а от истински. Някой, който може да те защити не само от тях, но и от семейството ти.“ – той бръкна в джоба си и извади смачкана визитка. – „Казва се Адриана. Желязна е. Кажи ѝ, че аз те изпращам. Тя ми е… задължена.“
Поех картона. Адвокат Адриана. Звучеше скъпо. Звучеше невъзможно.
„Не мога да си го позволя.“ – прошепнах.
„Първата консултация е безплатна, ако споменеш името ми. Просто отиди. Моля те.“
Кимнах, неспособна да говоря. Той ми се усмихна леко, тъжна усмивка, и тръгна в дъжда, оставяйки ме да стискам малкото парче картон, сякаш беше спасителен пояс.
Глава 4
Кантората на Адриана не приличаше на нищо, което бях виждала. Намираше се на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра. Всичко беше в бяло, хром и тъмно дърво. Миришеше на скъпи парфюми и пари. Много пари.
Адриана беше жена на около четиридесет, облечена в безупречен тъмносин костюм. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а очите ѝ бяха остри като скалпел. Тя ме изгледа, докато влизах, сякаш можеше да прочете банковата ми сметка само като ме погледне.
„Госпожица Анна. Петър ми се обади. Каза, че е спешно.“ – гласът ѝ беше студен, делови. – „Седнете. Имате двадесет минути.“
Разказах ѝ всичко. За колата, за рождения ден, за Мартин, за катастрофата, за дълговете. За „сериозните хора“. За сметката. За ипотеката. За университета. За заплахите на баща ми.
Тя слушаше, без да ме прекъсва. Единственият звук в стаята беше тихото почукване на скъпата ѝ писалка по махагоновото бюро.
Когато свърших, тя се облегна назад.
„Значи,“ – започна тя, – „имаме изнудване, потенциална финансова принуда, семеен натиск и вероятна връзка с организирана престъпност. А вие сте студентка по право на втора година, която се опитва да защити единствените си активи.“
„Да.“ – казах аз.
„Добре. Ето какво ще направим.“ – тя се наведе напред. – „Първо, тази сметка остава замразена. Второ, незабавно ще подадем ограничителна заповед срещу брат ви, Мартин. Основание – тормоз и заплахи.“
„Но… той не ме е заплашвал директно.“
„Извикал ви е, нахлул е в дома ви и е унищожил ваша собственост, докато ви е изисквал пари. Това е достатъчно. Трето, ще изготвим официално писмо до родителите ви, Димитър и Мария, с което ги уведомяваме, че всяка по-нататъшна комуникация по финансови въпроси трябва да минава през моята кантора. Ще поискаме и пълно възстановяване на пазарната стойност на продадения от тях автомобил, който е бил ваша собственост.“
„Да съдя родителите си?“ – стомахът ми се преобърна.
„Да защитите активите си.“ – поправи ме Адриана. – „Вашият баща, Димитър, има малък бизнес, нали? Внос и износ?“
„Да, мисля, че да.“
„Добре. Хората с бизнес, дори и малък, не обичат писма от адвокати. Това ще ги накара да се замислят. Колкото до „сериозните хора“… това е проблемът на Мартин. Не ваш. Но ако те се свържат с вас, вие не казвате нищо. Затваряте телефона и се обаждате на мен. Разбрано ли е?“
Беше толкова бързо, толкова клинично. Адриана превърна моята мръсна, емоционална семейна каша в списък със задачи.
„Аз… аз не мога да платя за това. Не и за съдебни дела.“
„Петър не ви ли каза?“ – Адриана се усмихна за първи път, но усмивката не стигна до очите ѝ. – „Той ми е племенник. Сестра му, за която вероятно ви е разказал… аз бях неин адвокат. Не успях да я спася от самата нея. Дължа му. Поемам случая ви pro bono. Засега.“
Тя стана, давайки знак, че срещата е приключила. „Но има едно условие, Анна. Аз не работя с клиенти, които се колебаят. Ако влезем в това, влизаме, за да спечелим. Това означава, че спирате да бъдете дъщеря и сестра и започвате да бъдете мой клиент. Можете ли да го направите?“
Погледнах през огромния прозорец към града. Хората долу приличаха на мравки. Всеки се бореше за себе си.
„Да.“ – казах аз, гласът ми беше по-твърд, отколкото очаквах. – „Мога.“
„Добре. Сега вървете да учите за изпита си по вещно право. Ще ви трябва.“
Глава 5
Писмата на Адриана имаха ефекта на взрив на водородна бомба в малкия свят на семейството ми.
Първа се обади майка ми. Истерична.
„Ти си ни изпратила адвокат? На собствените си родители? Анна, как можа? Баща ти е бесен! Той… той каза, че вече нямаш дом при нас! Че се отказва от теб!“
„Технически, аз имам собствен дом, мамо. Този, който се опитвахте да ми вземете.“ – отвърнах студено.
„Това е заради парите, нали? Винаги си била такава, студена, пресметлива! Не си като Мартин! Той има сърце!“
„Да, и в момента това „сърце“ е заложило живота си. Не се обаждай повече, мамо. Говори с Адриана.“ – затворих.
После дойде съобщение от Мартин. Серия от нецензурни думи, заплахи и молби. Заповедта за ограничение очевидно го беше вбесила. Блокирах номера му.
Най-страшна беше тишината от баща ми. Димитър не се обади. Не писа. Това беше неговият начин да покаже, че съм изтрита.
Но докато семейната ми лодка потъваше, нещо друго се случваше. Нещо неочаквано.
Работех на непълен работен ден не в кафене, а като стажант в огромна инвестиционна компания. Това беше моята „истинска“ работа, тази, която мислех, че ще ми осигури бъдеще. Бях просто винтче – правех кафета, копирах документи и се опитвах да остана невидима.
Един следобед, докато бърках в данните на една безкрайна екселска таблица, един от старшите мениджъри, мъж на име Георги, мина покрай бюрото ми. Георги беше легенда в офиса. Беше млад, под тридесет и пет, но вече управляваше фонд за милиони. Беше безмилостен, умен и изключително привлекателен по суров, напрегнат начин. Рядко говореше с някого под неговото ниво.
Той спря. „Ти си Анна, нали? Студентката по право.“
„Д-да, господин Георги.“ – изправих се.
Той не погледна мен, а екрана ми. „Какво правиш с тази таблица?“
„Просто… въвеждам данните, които ми дадоха.“
„Не, не въвеждаш. Ти си написала макрос, който кръстосва данните от три различни източника и търси аномалии. Кой те научи на това?“
Бях разкрита. Това беше нещо, което правех за тайната си работа на свободна практика. Бях го приложила тук по навик, за да си спестя часове работа.
„Аз… аз се научих сама. Онлайн.“ – заекнах.
Георги ме погледна за първи път. Очите му бяха сиви и преценяващи. „Колко ти плащат тук?“
„Минималната заплата за стажант.“
Той се изсмя сухо. „Губиш си времето и таланта. Искам да си в кабинета ми утре сутрин в осем. Точно. Не закъснявай. И донеси лаптопа си.“
Той си тръгна, оставяйки след себе си облак от скъп одеколон и пълно объркване.
Глава 6
Кабинетът на Георги беше като на Адриана – на висок етаж, с гледка, която крещеше „власт“.
„Закъсня с тридесет секунди.“ – каза той, без да вдига поглед от трите си монитора.
„Съжалявам, асансьорът…“
„Не ме интересуват извинения. Интересуват ме резултати.“ – той се завъртя на стола си. – „Имам проект. Извън официалните книги на компанията. Таен. Високорисков. Изисква някой, който вижда модели, които другите пропускат. И някой, който знае как да си държи устата затворена. Мисля, че ти си този човек.“
„Аз съм стажант по право. Не финансов анализатор.“
„Ти си гладна.“ – каза той. – „Виждам го. А гладните хора са или много добри, или много опасни. Хайде да разберем ти от кои си. Това е тест.“
Той плъзна таблет към мен. На екрана имаше поредица от транзакции, компании-фантоми, офшорни сметки. Приличаше на паяжина.
„Какво е това?“
„Това е конкурент, който играе мръсно. Или поне така си мислим. Искам да ми кажеш кой дърпа конците. Имаш до края на деня.“
Осем часа по-късно очите ме боляха, а главата ми пулсираше. Но имах отговор. Не беше конкурент. Беше вътрешен човек. Някой от неговата компания, който източваше средства чрез сложна схема.
Влязох в кабинета му, без да чукам. Той все още беше там.
„Не е конкурент.“ – казах аз и сложих таблета на бюрото му. – „Схемата се захранва от вътрешен фонд. Ето тук. Транзакциите са малки, но чести. И винаги се одобряват от един и същи мениджър. Някой си Спас.“
Георги гледа схемата, която бях начертала. Лицето му не трепна.
„Спас.“ – каза той тихо. – „Зетят на изпълнителния директор.“
„Той използва парите, за да финансира… изглежда като хазартни сайтове. Но не съм сигурна.“
Георги се облегна и ме погледна. Този път в очите му имаше нещо различно. Уважение.
„Добре, Анна. Добре си се справила.“ – той отвори чекмедже и извади дебел плик. – „Това е за труда ти днес.“
Вътре имаше пачка пари. Повече, отколкото изкарвах за три месеца в кафенето.
„Не мога да приема това.“
„Можеш и ще го приемеш. Това е първият ти бонус. От утре се местиш на етажа. Ще бъдеш мой личен анализатор. Ще удвоя заплатата ти. Но има правила. Пълна конфиденциалност. Твоята лоялност е към мен, не към компанията. Разбра ли?“
Това беше сделка с дявола. Усещах го. Този мъж беше опасен. Но аз бях в отчаяно положение. Ипотеката. Таксите. Семейството ми, което искаше да ме унищожи.
„Разбрано.“ – взех плика.
„И още нещо, Анна.“ – каза той, докато излизах. – „Хубаво е да имаш адвокат като Адриана. Но се надявам никога да не ти се налага да я използваш срещу мен.“
Той знаеше. Разбира се, че знаеше. Хора като Георги знаеха всичко.
Глава 7
Животът ми се раздели на две. Денем бях Анна, блестящият млад анализатор на Георги. Работех по „проекта“ му, който се оказа много по-дълбок от един измамен зет. Георги разплиташе огромна мрежа за пране на пари, която минаваше през няколко легални бизнеса. Той не се опитваше да я спре – опитваше се да я превземе. А аз бях неговото оръжие, проследявайки паричните потоци, които никой друг не виждаше.
Работата беше напрегната, неморална и плащаше невероятно добре. За два месеца изплатих всичките си задължения по кредитната карта и направих три вноски по ипотеката наведнъж.
Нощем бях Анна, студентката по право. Изтощена, параноична, учеща до малките часове. Петър продължаваше да се появява.
„Изглеждаш ужасно.“ – каза ми той една вечер в библиотеката.
„Благодаря. Ти също не си цвете.“
„Чух, че си наела Адриана. Това е добре.“ – той седна срещу мен. – „Как е семейството ти?“
„Не съществува.“
„Мартин не е добре, Анна. Изчезнал е. Никой не го е виждал от седмици. Откакто получи ограничителната заповед.“
Сърцето ми пропусна удар. Вина? Или просто изненада?
„Това не е мой проблем.“ – казах аз, взирайки се в учебника си, без да виждам думите.
„Наистина ли? Чух и друго. Че баща ти е закъсал. Бизнесът му. Някой е подал анонимен сигнал в данъчното. Разследват го. Активите му са замразени.“
Вдигнах поглед. „Кой ти каза това?“
„Адриана.“ – каза Петър тихо. – „Тя се притеснява за теб. Мисли, че си се забъркала с… грешните хора.“
„Георги ли? Той ми плаща заплата. Повече от добра.“
„Анна, хората като Георги не плащат заплати. Те купуват хора. Какво точно правиш за него?“
„Анализи. Легално е.“ – излъгах.
Петър въздъхна. „Добре. Само внимавай. А това…“ – той плъзна вестник към мен. – „…може би е свързано.“
Беше малка статия на вътрешните страници. За мъж на име Спас, зетят на изпълнителния директор. Намерен е мъртъв. Официална версия – самоубийство.
Стомахът ми се сви. Това беше моят първи анализ.
„Анна?“ – Петър ме гледаше с притеснение.
„Трябва да вървя.“ – събрах си нещата. Ръцете ми трепереха.
„Само едно последно нещо.“ – каза той, хващайки ме за ръката. – „Тези „сериозни хора“, на които Мартин дължи пари. Знаеш ли кои са?“
Поклатих глава.
„Те са същите хора, чиито пари Георги се опитва да открадне. Това не е просто бизнес, Анна. Това е война. А ти си точно по средата.“
Глава 8
Втурнах се в офиса на Георги. Беше десет вечерта, но той беше там.
„Спас. Мъртъв е.“ – хвърлих вестника на бюрото му.
„Да. Трагедия.“ – каза той, без да вдига поглед от монитора си.
„Ти знаеше ли?“
„Знаех, че е слаб. И краде. Слабите хора правят глупави неща, когато ги хванат.“
„Ти ли го… накара?“
Георги най-накрая вдигна поглед. Гневът в очите му беше като леден огън. „Внимавай, Анна. Много внимавай. Аз ти дадох възможност. Дадох ти пари, защита. Не ми задавай въпроси, чиито отговори не искаш да знаеш. Ти ми даде анализа. Аз го предадох на тъста му. Какво се е случило след това, е извън моя контрол.“
„Ами Мартин? Ами баща ми?“ – гласът ми трепереше. – „Ти ли стоиш зад данъчното разследване?“
Георги се усмихна. „Наистина си умна. Баща ти. Димитър. Той беше малък играч, но правеше бизнес с тях. Същите хора, от които Мартин е взел пари. Същите хора, които аз разследвам. Димитър беше тяхната мишка за митницата. Аз просто осветих дейността му. Трябваше ми хаос. Трябваше ми да видя кой ще изплува на повърхността, когато разтърся клетката.“
„Ти си използвал семейството ми.“ – прошепнах. – „Използвал си мен.“
„Аз ти дадох силата да си отмъстиш. Ти мразеше баща си. Мразеше брат си. Не се преструвай на светица. Ти се наслаждаваше на всяка минута от това. Наслаждаваше се на парите. Наслаждаваше се, че най-накрая си ти тази, която дърпа конците.“
Това беше истината. Горчивата, ужасна истина. Бях.
„Какво става с Мартин?“
„Брат ти е идиот.“ – каза Георги грубо. – „Той не дължеше пари за хазарт. Той е загубил пратка. Пратка, която е трябвало да мине през фирмата на баща ви. Когато баща ви беше затворен, те потърсиха Мартин. А Мартин, в паниката си, е избягал.“
„Къде е той?“
„Не знам. И не ме интересува. Той е дребна риба. Аз преследвам акулите. И ти ще ми помогнеш.“
„Не.“ – казах аз. – „Приключих. Напускам.“
„О, Анна.“ – Георги се изправи. Той беше висок и сянката му ме погълна. – „Ти не разбираш. Не можеш да напуснеш. Ти знаеш твърде много. Видяла си сметките. Видяла си имената. Ако излезеш от тази врата, ти не си просто безработна. Ти си свидетел. А знаеш ли какво се случва със свидетелите?“
Той не трябваше да казва нищо повече. Спас.
„Ти си мислиш, че си различна от баща си и брат си.“ – прошепна той, приближавайки се. – „Но не си. Ти си в капана. Точно като тях. Разликата е, че ти си в моя капан. А аз се грижа за нещата си.“
Той докосна бузата ми. Отскочих назад, сякаш ме беше ударил.
„Какво искаш от мен?“
„Финалния удар. Знам къде държат главните си сървъри. Знам кога ще прехвърлят всичко. Имам нужда да влезеш в системата им и да пренасочиш всичко към мен. Един час. Това е всичко, което искам. Направи го и си свободна. Ще ти дам достатъчно пари, за да изчезнеш. Да започнеш отначало. Някъде далеч.“
„А ако откажа?“
„Тогава ще кажа на тях кой е проследявал парите им през последните три месеца. И ще се погрижа да знаят къде живееш.“
Това беше. Капанът щракна.
Глава 9
Нямах избор. Или поне така си мислех. Отидох на единственото място, където се чувствах в безопасност.
Адриана отвори вратата на луксозния си мезонет. Беше облечена в копринен халат, а косата ѝ беше пусната. Изглеждаше почти… човешка.
„Госпожица Анна. Полунощ е. Това по-добре да е важно.“
„Той ще ме убие.“ – изхлипах аз, сривайки се във фоайето.
Разказах ѝ всичко. За Георги. За Спас. За прането на пари. За Мартин. За сървърите.
Тя ме слушаше със същото каменно лице, както в офиса си. Когато свърших, тя отиде до бара и ми наля огромна чаша уиски.
„Изпий го.“ – нареди тя. – „И слушай внимателно. Имаме един ход. Един-единствен.“
„Какъв?“
„Петър.“
„Петър? Той е стажант!“
„Петър не е просто стажант. Той работи за Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“. Той не е в кантората, за да се учи. Той е там, за да наблюдава. Наблюдаваше мен, всъщност. Докато не се появи твоят случай.“
Светът се завъртя. Петър. Тихият, тъжен Петър.
„Защо… защо ми помогна тогава?“
„Защото сестра му наистина е била жертва. Той мрази тези хора. Георги. И хората, които Георги преследва. За него те са двете страни на една и съща мръсна монета. Той те използва, за да стигне до Георги.“
„Всички ме използват!“ – извиках аз.
„Да.“ – каза Адриана. – „Свиквай. Това е светът на възрастните. Сега, имаме ли сделка? Ще се съгласиш да помогнеш на Петър. Ще станеш двоен агент. Ще дадеш на Георги това, което иска. Но ще дадеш и на Петър достъп до всичко, докато го правиш.“
„Георги ще ме убие. А те ще ме убият.“
„Не и ако Петър стигне пръв до тях. Това е единственият ти шанс, Анна. Да изгориш всичко до основи. И да се молиш да си тази, която остане права накрая.“
Тя ми подаде телефона си. „Обади му се. Време е да избереш страна.“
Глава 10
Срещата с Петър се състоя на покрива на изоставена сграда. Като в лош филм.
„Знаех си, че ще се забъркаш.“ – каза той. Не звучеше самодоволно, просто уморено.
„Ти ме излъга. Ти ме използва.“
„Аз ти дадох изход.“ – поправи ме той. – „Адриана. Тя беше тестът. Ти отиде при нея. Това означава,.“
„Какво означава?“
„Че в теб има нещо повече от алчност. Че може би има шанс да те спасим.“
„Не искам да ме спасявате! Искам да се измъкна! Георги ми предложи пари и нов живот.“
„Георги лъже. Хората като него не оставят живи свидетели. Единственият „нов живот“, който ще получиш от него, е бетонен костюм на дъното на някой язовир. Аз ти предлагам истински живот. Но трябва да ми помогнеш да го сваля. И него, и другата групировка.“
Планът беше прост и безумно опасен. Трябваше да направя точно това, което Георги поиска – да се инфилтрирам в сървърите на враговете му. Но в момента, в който отворех „задната врата“ за Георги, трябваше да я отворя и за екипа на Петър. Те щяха да прихванат прехвърлянето, да съберат данните и от двете страни и да ги арестуват едновременно.
„А аз? Какво се случва с мен?“
„Ти си ключов свидетел. Ще ти трябва защита. Ще трябва да свидетелстваш.“
„А семейството ми? Баща ми? Мартин?“
„Баща ти е съучастник. Ще лежи. Но ако сътрудничи, може би ще е по-малко. А Мартин…“ – Петър въздъхна. – „Намерихме го, Анна.“
Сърцето ми спря. „Жив ли е?“
„Едвам. Били са го почти до смърт. В болница е, под охрана. Тези хора са искали да изпратят съобщение. На баща ти. На Георги. На всички. Те са знаели, че той е слабото звено.“
Мартин. Моят глупав, безотговорен, златен брат. Дори когато го мразех, една част от мен…
„Добре.“ – казах аз, гласът ми беше твърд. – „Ще го направя. Ще ви помогна да ги хванете. Всичките. Но имам едно условие.“
„Какво?“
„Искам да видя майка си. Преди всичко това да се случи.“
Глава 11
Мария беше в болницата, седеше до леглото на Мартин. Тя изглеждаше остаряла с десет години. Косата ѝ беше посивяла, а ръцете ѝ трепереха.
Мартин беше в бинтове. Едва се виждаше лицето му.
Когато ме видя, майка ми не извика. Не ме обвини. Тя просто стана, дойде до мен и ме прегърна. Беше слаба, крехка прегръдка.
„Те щяха да го убият.“ – прошепна тя в косата ми. – „Аз… аз бях толкова ядосана на теб, Анна. Толкова сляпа. Димитър… той е в ареста. Данъчните…“
„Знам, мамо.“ – казах аз.
„Всичко е загубено. Бизнесът, къщата. Всичко.“
„Не всичко.“ – казах аз, отделяйки се от нея.
Погледнах към Мартин. Очите му бяха отворени. Гледаше ме. В тях нямаше омраза. Само страх.
„Анна…“ – изграчи той. – „Съжалявам. За колата. За парите. Аз… аз бях глупак.“
„Да, беше.“ – казах аз. – „Но все още си ми брат.“
Седнах до леглото му. Взех ръката на майка си.
„Ще се оправим.“ – казах аз. Не знаех дали е истина. Но трябваше да го кажа. – „Но първо, трябва да направя нещо. Нещо опасно. Мамо, искам да вземеш всички документи, които имаш. Всичко. И да отидеш при адвокат Адриана. Тя ще се погрижи за теб.“
„А ти? Ти къде отиваш?“
„Отивам да сложа край на това.“
Глава 12
„Денят“ беше на следващата вечер. Георги ме настани в хотелска стая, пълна с оборудване.
„Това е.“ – каза той. – „Имаш прозорец от един час. Влизаш, пренасочваш активите към тази сметка,“ – той ми подаде флашка, – „и излизаш. Аз ще съм до теб през цялото време.“
„А след това?“
„След това, ти и аз изчезваме. Самолетът ни чака.“
Той лъжеше. Виждах го в очите му. Нямаше самолет за мен.
Кимнах. Седнах. Пръстите ми полетяха по клавиатурата. Бях се упражнявала за това. Бях готова.
„Вътре съм.“ – казах аз.
„Добре. Сега, пренасочи…“
„Един момент. Има защитна стена, която не очаквах. Трябва да я заобиколя.“
Това беше сигналът. Давах време на Петър.
„Побързай!“ – изсъска Георги.
„Работя по въпроса!“
В съзнанието си виждах двете групи. Екипът на Петър, който нахлува в сървърната стая. И екипът на Георги, който чака трансфера.
„Готово! Правя го сега!“ – натиснах „Ентър“.
Но не прехвърлих парите на Георги. Прехвърлих ги на неутрална сметка, контролирана от правителството. И в същото време изпратих копие от всички транзакции на Георги директно на сървърите на Петър.
„Какво… какво правиш?“ – Георги видя на екрана си, че парите не отиват, където трябва. – „Ти, малка кучко!“
Той вдигна ръка да ме удари.
В този момент вратата на хотелската стая излетя от пантите си.
„Полиция! Ръцете горе!“
Петър беше пръв, с насочен пистолет. Георги замръзна.
„Анна? Ти…“ – в очите му имаше чисто, неразбиращо предателство.
„Кръвта вода не става, Георги.“ – казах аз, гласът ми беше спокоен. – „Но понякога трябва да я пречистиш.“
Глава 13
Измина една година.
Процесът беше медиен цирк. Аз бях главният свидетел. Трябваше да разкажа всичко. За моята тайна работа. За Георги. За баща ми. За Мартин.
Георги получи двадесет години. Неговите адвокати се опитаха да ме изкарат манипулаторка, алчна златотърсачка. Но Адриана беше до мен на всяка крачка. Тя ме защити. Тя ме превърна от жертва в герой.
Баща ми, Димитър, сътрудничи напълно. Разказа всичко, което знаеше за другата групировка, което доведе до още арести. Присъдата му беше намалена на три години, условно, заради съдействието му. Бизнесът му беше изгубен, но той беше свободен.
Мартин. Той беше в програма за защитени свидетели. След като се възстанови, показанията му бяха ключови за разбиването на дилърите. Той беше чист. Учеше. Опитваше се да започне отначало.
Майка ми, Мария. Тя се разведе с Димитър. Тихо и бързо. Продаде къщата, в която бяхме израснали, за да плати дълговете. Сега живееше в малък апартамент, близо до болницата, където работеше като доброволец. Виждахме се всяка неделя. Беше ни трудно. Имаше толкова много неща, които никога нямаше да си кажем. Но имаше и прошка.
Аз.
Загубих стипендията си, след като се разбра за тайната ми работа. Но с парите, които бях спечелила законно, и с малък заем, успях да завърша.
Адриана ми предложи работа в кантората си.
„Не мога.“ – казах ѝ. – „Не искам да бъда като теб.“
Тя се усмихна. „Знам. Искаш да бъдеш по-добра. Върви тогава.“
Днес беше първият ми ден.
Застанах пред малката врата. На нея имаше табелка. „Анна. Адвокатска кантора. Семейно право и медиация.“
Не беше лъскав офис на последния етаж. Беше малък, на партер, в шумен квартал.
Петър ме чакаше вътре с две чаши кафе.
„Закъсня.“ – каза той с усмивка.
„Трябваше да мина пеша.“ – отвърнах аз, поемайки кафето. – „Все още събирам пари за кола.“
Той се засмя. „Имаш ли първи клиент?“
„Да. Младо момиче. Родителите ѝ искат да ѝ вземат спестяванията, за да платят дълговете на брат ѝ.“
„Познато ли ти звучи?“
„Ужасно.“ – казах аз, сядайки зад скромното си бюро. – „Но мисля, че знам точно какво да я посъветвам.“
Погледнах през прозореца. Градът кипеше от живот. Всичко беше различно. Всичко беше трудно. Но за първи път от много, много време, аз бях свободна. Взех телефона. Време беше за работа.
About the Author
