Децата на брат ми са у мен всеки уикенд вече повече от година. Всеки петък вечер той ги оставяше, сякаш бях не леля им, а някакво депо за багаж, и изчезваше, преди да съм успяла да попитам как е минала седмицата им. Прибираше ги в неделя вечер, винаги закъснял, винаги с извинение на ръба на сарказма, с онази негова широка, обезоръжаваща усмивка, която някога беше чаровна, а сега ми се струваше просто куха.
Обичам ги. Обичам Ани, която навлизаше в онази трънлива тийнейджърска възраст, в която всяка дума беше или защита, или нападение. Обичам Лия, която все още вярваше в магии и рисуваше слънца по стените на въображението си. Обичам ги до болка, с онази яростна, защитна любов, която лелите изпитват.
Но бях изтощена.
Животът ми беше сведен до график, съобразен с тях. Малкият ми двустаен апартамент, моето убежище, за което изплащах непосилен кредит за жилище, се превръщаше в бойно поле всяка събота сутрин. Лепкави пръсти по новия ми диван, спорове за дистанционното, тихият ужас, че няма да успея да завърша проекта за работа, защото Лия иска да строим замък от възглавници.
Моят живот. Моите срещи. Моите собствени нужди. Всичко беше в режим на пауза. За повече от година.
И този петък, когато телефонът иззвъня в обичайния час, аз просто не можах. Гласът на Петър беше весел, почти припрян. „Скъпа, ще ти ги доведа след час. Приготви пицата, знаеш как Лия я обича.“
„Не, Петре.“
Тишината от другата страна беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
„Какво каза?“
„Казах ‘не’.“ Гласът ми трепереше, но аз се вкопчих в остатъците от решителността си. „Не и този уикенд. Имам работа. Имам… имам нужда от почивка. Просто не мога.“
Последва смях. Къс, неприятен смях, който веднага премина в ярост. „Почивка? От какво се нуждаеш от почивка? Да стоиш в празния си апартамент? Аз управлявам бизнес, Мая, истински бизнес. Аз имам отговорности. Ти какво имаш?“
„Имам работа, която трябва да свърша, за да си платя кредита, който ти…“ Захапах устната си. Почти го казах. Почти му напомних за парите, които му дадох преди шест месеца, „само за седмица“, за да покрие „малка дупка във фирмата“. Пари, които така и не видях отново.
„Ти си безсърдечна.“ Гласът му стана леден. „Безсърдечна и егоистична. Това са твоите племеннички. Те не са просто ‘деца’, те са семейство. Те имат нужда от теб. Ива не е добре, нали знаеш.“
О, да. Ива. Неговата съпруга, която винаги „не беше добре“. Винаги имаше мигрена, или среща в спа центъра, или просто екзистенциална криза, породена от избора на цвят за новата им кола. Техният живот, изграден върху фасадата на богатство и успех, която Петър така умело поддържаше, ми се струваше все по-фалшив.
„Съжалявам, Петре. Този уикенд не.“
Той затвори. Просто така. Без довиждане.
Чувствах се едновременно виновна и триумфираща. Вината беше като стар, познат сърбеж. Но триумфът… той беше нов. Беше плашещ. Налях си чаша вино. Пуснах си музика. Апартаментът беше тих. Почти болезнено тих. Щеше да ми липсва смехът на Лия, дори саркастичните коментари на Ани.
Но имах нужда от тази тишина.
И тогава, късно вечерта, точно когато започвах да се отпускам във ваната, телефонът ми иззвъня отново. Не беше Петър. Беше Ани.
Гласът ѝ беше шепот, прекъсван от ридания.
„Лельо? Моля те, ела. Моля те.“
Сърцето ми замръзна. „Ани? Какво има? Добре ли си? Къде е баща ти?“
Тя подсмръкна и каза думите, които щяха да разрушат всичко.
„Снощи една от племенниците ми ми се обади и ми каза, че тя… тя видяла татко. С друга жена. И сега той каза на мама, че ще ни напусне.“
Глава 2
Ваната, тишината, виното – всичко изчезна. Студена пот изби по гърба ми. Грабнах хавлията и се опитах да успокоя гласа си, докато сърцето ми блъскаше в ребрата.
„Ани, мила, дишай. Къде точно го видя? Сигурна ли си?“
„Вчера. Трябваше да е на ‘бизнес вечеря’. Аз… аз бях с приятелки в мола и го видях в онзи скъпия ресторант на последния етаж. Той беше с нея. Смееха се. Тя го галеше по ръката.“ Гласът ѝ се прекърши. „Знаех си, че има нещо. Той е толкова различен напоследък. Винаги е на телефона, винаги се кара с мама за пари.“
Пари. Винаги парите.
„А тази вечер…“ продължи тя, а плачът ѝ се усили. „Мама го попита къде е бил снощи. Той излъга. Аз не издържах. Казах ѝ. Казах ѝ какво съм видяла.“
Лед скова вените ми. О, Ани.
„И той… той побесня. Започна да крещи. Каза, че съм съсипала всичко. Каза на мама, че тя го е ‘подтикнала’ към това. Че тя не го разбирала. Че неговият бизнес… че той има нужда от ‘подкрепа’, а не от ‘оплаквания’.“
„Къде е той сега?“
„Тръгна си. Просто си събра една чанта и тръгна. Мама е заключена в спалнята. Не ми отваря. Чувам я как плаче. Лия спи, тя не знае. Лельо, страх ме е. Какво ще правим?“
„Идвам.“
Облякох първите дрехи, които намерих. Дънки и стар суитшърт. Косата ми беше мокра. Не ме интересуваше. Докато палех колата, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих ключалката.
Кварталът им беше от другата страна на града. Онази част, където къщите бяха големи, с високи огради и перфектно поддържани ливади. Фасадата. Винаги проклетата фасада. Когато пристигнах, голямата порта от ковано желязо беше открехната. Колата на Петър я нямаше.
Ани ме чакаше на прага, бледа като платно, загърната в твърде голям халат. Тя се хвърли в прегръдките ми.
„Той я нарече Диана,“ прошепна Ани в рамото ми. „Жената. Каза на мама: ‘Диана поне ме разбира! Тя знае какво е да се бориш!’“
Диана. Името увисна във въздуха.
Влязохме вътре. Къщата, обикновено безупречна, изглеждаше като след битка. Счупена ваза на пода в антрето. Възглавници от дивана, разхвърляни. Миришеше на скъп парфюм и разлято вино.
Качих се на втория етаж. Вратата на спалнята на Ива беше заключена.
„Ива! Ива, аз съм, Мая! Моля те, отвори!“
Отвътре се чу само приглушено ридание.
„Ива, децата се страхуват. Отвори, моля те. Каквото и да е, ще го оправим.“
„Няма оправяне!“ Гласът ѝ беше дрезгав, неузнаваем. „Той съсипа всичко! Всичко! Този лъжец! Този…“ последва нов пристъп на плач.
Върнах се при Ани. „Добре. Слушай ме. Отиди при Лия. Събуди я внимателно. Кажи ѝ, че ще спите при леля Мая тази вечер. Като приключение. Събери ѝ пижама и четка за зъби. И за теб също. Бързо.“
Ани кимна, благодарна, че има задача. Докато тя беше горе, аз се обадих на Петър. Телефонът му даваше свободно. И пак. И пак. Накрая се включи гласова поща.
„Петре, къде си, по дяволите? Върни се тук! Ива е разбита, децата са в паника! Какво си направил?“
Нямах време за повече. Взех момичетата. Докато излизахме, чух силен трясък от горния етаж. Вероятно Ива беше счупила нещо друго. Част от мен искаше да разбия вратата, но другата част, онази, която сега отговаряше за две уплашени деца, знаеше, че трябва да ги измъкна оттук.
Когато се прибрахме в моя апартамент, тишината вече не беше лукс, а убежище. Настаних ги в спалнята си. Лия, полузаспала, се сгуши в мен. „Защо мама плачеше?“
„Мама и татко малко са се скарали, миличко. Като големите хора понякога. Всичко ще е наред.“
Лъжа. Усещах вкуса ѝ в устата си. Метален и горчив.
Ани седеше на ръба на леглото и гледаше в стената. „Това е заради мен, нали? Защото казах.“
„Не.“ Хванах лицето ѝ с ръце и я накарах да ме погледне. „Това не е твоя вина. Чуваш ли ме? Нито за миг. Вината е само негова. Твоят баща е направил грешка. Голяма грешка.“
Тя само кимна, но сълзите отново потекоха.
Оставих ги и отидох в хола. Седнах на дивана, който преди няколко часа ми се струваше като символ на моята свобода. Сега той беше спасителна лодка. Телефонът ми извибрира. Беше Петър.
Съобщение. Не обаждане.
„Спри да ми звъниш. Остави Ива на мира. Имам нужда от пространство. Нещата са сложни. Ще се обадя утре.“
„Сложни?“ Изкрещях на телефона. „’Сложни’ беше преди шест месеца, когато ми искаше пари! Сега е катастрофа! Децата ти са при мен!“
Отговор не дойде.
Опитах да се обадя на Ива отново. Този път вдигна.
„Мая?“ Гласът ѝ беше тих, мъртвешки.
„Ива, добре ли си? Аз…“
„Взе ли ги?“
„Да, при мен са. Спят.“
„Добре.“ Тя въздъхна дълбоко. „Той… той не просто има любовница, Мая. Той ни е разорил.“
Глава 3
Стомахът ми се сви на топка. „Какво искаш да кажеш, Ива? Как така ви е разорил?“
„Парите. Винаги бяха парите. Мислех, че бизнесът върви. Новите проекти, вечерите, колите… всичко е било лъжа.“ Гласът ѝ трепереше от смесица от гняв и отчаяние. „Днес… преди Ани да каже за… онази жена… дойде писмо. От банката. Ипотеката. Не е плащана от четири месеца.“
Това не беше възможно. Петър беше бизнесмен. Успешен. Поне така твърдеше. Неговата фирма за внос и износ на луксозни стоки беше неговата гордост. Винаги говореше за „разширяване“, за „нови пазари“.
„Къщата ли? Ще ви вземат къщата?“
„Не само къщата, Мая. Всичко. Има заеми. Огромни заеми. Не само от банката. Той… той е взел пари от хора. Опасни хора.“
Спомних си как преди няколко седмици видях непознат мъж с костюм да чака пред офиса му. Петър ме избута бързо вътре, казвайки, че е „досаден клиент“. Сега образът на този мъж изплува в съзнанието ми – студените му очи, белегът на бузата му.
„Откъде знаеш?“
„Намерих тетрадка. Скрита в сейфа му. С имена и суми. Суми, които не мога дори да си представя. И…“ тя се задави. „…името на Диана е там. Тя не му е просто любовница. Тя е негов кредитор. Или партньор. Не знам! Той ѝ е прехвърлил дялове от фирмата!“
Предателство. Това беше повече от изневяра. Това беше пълно, съзнателно унищожение на семейството му.
„Ива, събирай си багажа. Ела при мен. Не можеш да останеш там сама.“
„Не. Не мога. Трябва да… трябва да намеря адвокат. Трябва да видя какво е останало. Ако изобщо е останало нещо.“ В гласа ѝ се появи стомана. Шокът преминаваше в ярост. „Той няма да се измъкне. Този път няма.“
Тя затвори.
Останах в тъмния си хол, а реалността на ситуацията ме връхлетя като товарен влак. Брат ми беше лъжец, измамник, и очевидно, пълен глупак. А парите, които му бях дала? Моите пари. Спестяванията, които бях заделила за по-голямо жилище, или за да си покрия вноските по кредита, ако загубя работа. Те бяха изчезнали. Потънали в черната дупка на неговия „бизнес“.
Чувствах се мръсна. Бях му съучастник. Като му давах парите си, като гледах децата му всеки уикенд, аз бях поддържала илюзията му. Бях му позволила да продължава.
А Ани и Лия спяха в стаята ми, загубили дома си, баща си и сигурността си в рамките на няколко часа.
Не спах тази нощ. Обикалях апартамента, правейки планове. Първо, децата. Те имаха нужда от стабилност. Второ, Ива. Тя имаше нужда от правна помощ, а аз – също. Трето, Петър. Трябваше да го намеря. Не само заради парите. Заради отговорите.
На сутринта се опитах да бъда весела. Направих палачинки. Лия беше развълнувана от „пижаменото парти“, но Ани беше тиха. Очите ѝ бяха подпухнали.
„Какво ще стане с мама?“ попита тя, докато ръчкаше палачинката си.
„Мама ти е силна жена, Ани. Просто е… ядосана в момента. Ще се оправят нещата.“
„Той няма да се върне, нали?“
Погледнах я. Не можех да я лъжа повече. „Не знам, мила. Честно, не знам.“
Телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах предпазливо.
„Мая?“ Беше дрезгав, нисък мъжки глас.
„Да. Кой се обажда?“
„Името ми е Андрей. Аз съм… бях приятел на баща ви. И съм адвокат. Ива ми се обади тази сутрин. Мисля, че трябва да се видим. Спешно е.“
Глава 4
Адвокат. Ива действаше бързо. Сърцето ми подскочи – комбинация от страх и облекчение.
„Добре. Къде? Аз съм с децата.“
„Знам. Тя ми каза. Има едно кафене близо до вас, на ъгъла. Мога ли да дойда там след час? И… Мая. Не говорете с Петър. С никого. Преди да сме говорили ние.“
Гласът му беше спокоен, авторитетен. Внушаваше доверие, от което отчаяно се нуждаех. „Ще бъда там.“
Обясних на Ани, че трябва да изляза за малко, за да се видя с човек, който може да помогне на майка ѝ. „Заключи вратата след мен. Не отваряй на никого. Обади ми се, ако нещо се случи.“
Тя кимна, придобила сериозността на възрастен.
Кафенето беше малко и уютно. Андрей вече беше там, седнал на ъглова маса. Беше по-млад, отколкото очаквах, може би малко над четиридесетте. С прошарена коса, уморени, но интелигентни очи и скъп, но леко измачкан костюм. Той се изправи, когато влязох.
„Мая. Андрей.“ Стисна ръката ми. Ръкостискането му беше твърдо. „Благодаря, че дойдохте.“
„Какво става?“ Попитах директно, без излишни любезности.
Той въздъхна и отпи от кафето си. „Става сложно. Ива ми даде пълномощно тази сутрин. Направих бърза проверка. Фирмата на Петър е куха. По-лошо – тя е пред фалит, но той активно е прехвърлял активи.“
„На нея. На Диана.“
Андрей повдигна вежди. „Знаете. Добре. Да, на нейната фирма. Диана е много умен играч. Тя е в бизнеса с недвижими имоти от години. Изглежда, че Петър е взел огромна сума от нея, необезпечена, преди около година. Вероятно, за да покрие други дългове. Когато не е могъл да върне парите, тя го е притиснала. Изневярата…“ той се намръщи. „Предполагам, че това е било просто… бонус за нея, или начин да го държи още по-здраво.“
„Значи той е загубил всичко заради нея?“
„Той е загубил всичко заради собствената си глупост, Мая. Диана просто се е възползвала. Но има и по-лошо.“ Той се наведе напред. „Ипотеката на къщата. Той е изтеглил втора ипотека върху нея. Без знанието на Ива.“
„Но… как? Не се ли изисква и нейният подпис?“
„Фалшифицирал го е.“
Думите му увиснаха между нас. Фалшификация. Престъпление.
„Това означава…“
„Това означава, че освен граждански дела за дългове и фалит, брат ви може да бъде изправен и пред наказателна отговорност.“
Почувствах как ми прилошава. Петър. Моят брат, който ми крадеше сладкишите като дете, който ме научи да карам колело. В затвора.
„А Ива? Децата?“
„Това се опитвам да спася. Ива няма представа за нищо от това. Тя е била… меко казано, отсъстващ партньор, що се отнася до финансите. Трябва да докажем, че тя е жертва, а не съучастник. Трябва да я отделим от неговите дела незабавно.“
„Какво искате от мен?“
„Искам да знам всичко. Всеки заем, който ви е искал. Всяка странна среща, която сте видели. Всяка лъжа, която ви е казал.“ Той ме погледна проницателно. „Той ви дължи пари, нали?“
Сведох поглед. „Да. Голяма сума. Преди шест месеца. От спестяванията ми.“
„Имате ли документ?“
„Не. Беше… семейно.“
Андрей изруга тихичко. „Разбира се. Той е използвал всички. Добре. Ще трябва да заведете иск срещу него, точно както и другите кредитори. Трябва да влезете в списъка.“
„Да съдя брат си?“
„Или да загубите парите си завинаги. И не само това. Ако не го направите, може да изглежда, че сте му помагали. Трябва да се дистанцирате, Мая. Законно.“
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше номер, който не познавах, но беше от района на университета. Смутих се. Единственият човек, когото познавах там, беше…
„Извинете ме.“ Вдигнах. „Ало?“
„Како Мая?“ Гласът беше млад, уплашен.
„Дамяне? Ти ли си? Какво има?“
Дамян. Нашият полубрат. Син на баща ни от втория му брак. Беше едва на двадесет, студент по икономика. Рядко се чувахме, освен когато имаше нужда от пари за „учебници“.
„Аз… имам проблем. Голям проблем. Можеш ли да ми помогнеш? Трябваш ми.“
„Дамяне, сега не е моментът. С Петър има…“
„Точно заради Петър се обаждам!“ прекъсна ме той, а в гласа му се появи паника. „Хората, на които дължи пари… те търсят мен. Мислят, че знам къде е. Те бяха тук. В общежитието ми!“
Глава 5
Кръвта ми се смрази. „Какви хора, Дамяне? Какво си направил?“
„Аз нищо! Петър… той ме запозна с едни хора преди няколко месеца. Каза, че мога да изкарам бързи пари. ‘Малка инвестиция’, каза той. Даде ми пари, аз ги дадох на тях. Трябваше да ми върнат двойно.“
Андрей ме гледаше втренчено, усетил промяната в тона ми. Покрих слушалката с ръка. „Полубрат ми. Студент. Петър го е забъркал с кредитори.“
Андрей кимна мрачно. „Кажи му да дойде тук. Веднага.“
Обърнах се към телефона. „Дамяне, слушай ме. Вземи такси. Веднага. Ела в кафенето на ъгъла на моята улица. Знаеш го. Не говори с никого. Тръгвай.“
„Те казаха, че ако не намерят Петър до утре, ще търсят мен за парите. Мая, аз нямам тези пари! Аз… аз дължа и за семестъра!“
„Просто ела тук.“ Затворих.
Погледнах Андрей. „Това става все по-зле.“
„Така действат те,“ каза той спокойно, макар че очите му бяха напрегнати. „Петър е потънал. Сега те дърпат надолу всички около него. Семейството е най-лесната мишена. Използват ви като лост за натиск.“
„Какво ще правим? Те заплашват Дамян.“
„Ще говорим с него. Ще видим колко точно знае и колко е замесен. Ако е само жертва, можем да подадем сигнал в полицията за изнудване. Но трябва да сме сигурни, че ръцете му са чисти.“
„Той е добро дете. Малко наивен, но…“
„Наивността е скъп лукс в тази ситуация.“ Андрей погледна през прозореца. „Мисля, че трябва да преместим тази среща. Не е безопасно да стоим тук.“ Той остави няколко банкноти на масата. „Имам кантора наблизо. По-добре да говорим там. Ще изчакаме Дамян на ъгъла.“
Чувствах се като герой в лош криминален филм. Преди двадесет и четири часа единственият ми проблем беше как да откажа да гледам децата. Сега се криех от лихвари и говорех с адвокати за фалшифицирани подписи.
Когато излязохме навън, хладният въздух ме удари като шамар. На ъгъла спря жълто такси и от него изскочи Дамян. Беше бледен, с тъмни кръгове под очите. Носеше само тънко яке, въпреки студа.
„Мая!“ Той се втурна към мен и ме прегърна. Трепереше.
„Това е Андрей. Адвокат. Елате.“ Андрей ни поведе бързо по улицата към една стара, но солидна кооперация. Кабинетът му беше на втория етаж. Беше малък, затрупан с папки, но имаше изглед към тих вътрешен двор.
Щом вратата се затвори, Дамян се срина на един стол.
„Разказвай.“ Гласът на Андрей беше твърд.
Дамян преглътна. „Петър дойде при мен преди около два месеца. Каза, че има ‘уникална възможност’. Някаква схема за бърза печалба. Аз… аз имах проблеми. Взех студентски кредит, но… направих няколко глупави залога. Дължах пари. Той знаеше. Каза, че може да ми помогне. Даде ми десет хиляди. Каза ми да ги ‘инвестирам’ при едни негови познати.“
„И ти го направи.“
„Да. Срещнах се с тях. Изглеждаха… солидни. В началото. Върнаха ми парите с лихва. После ме насърчиха да вложа още. Взех още пари от студентския си кредит. Всичко.“
„И тогава спряха да плащат.“ Андрей завърши вместо него.
„Да. А вчера… дойдоха в общежитието. Казаха, че ‘инвестицията’ е пропаднала. Че Петър е изчезнал с парите им. И че сега аз им дължа всичко. С лихвите. Казаха, че дължа петдесет хиляди.“
Петдесет хиляди. Студент, който дължи петдесет хиляди на лихвари.
„Мая, те знаят за теб. Знаят за Ива. Казаха, че ще започнат да ‘посещават’ семейството. Аз… аз се опитах да се свържа с Петър. Телефонът му е изключен.“
Андрей се разхождаше из стаята. „Значи Петър не просто е взел пари от тях. Той ги е измамил. Използвал е собствения си брат като примамка, за да спечели доверието им, и после е изчезнал. Това е… нов вид низост.“
„Какво да правя?“ Дамян гледаше ту мен, ту Андрей.
„Първо,“ каза Андрей. „Няма да се връщаш в общежитието. Ще останеш при Мая. Второ, ще напишеш всяка подробност, която си спомняш – имена, дати, места на срещи. Трето, аз ще се свържа с полицията. Не с местния участък. Имам контакт в отдела за икономически престъпления. Ще подадем сигнал за изнудване и заплахи.“
„Ами парите?“
„Парите са проблем,“ призна Андрей. „Вероятно ще трябва да се обяви някакъв вид несъстоятелност, но първо трябва да гарантираме безопасността ви.“
Телефонът ми иззвъня отново. Този път беше Ива. Гласът ѝ беше напълно различен. Беше студен и остър.
„Мая. Току-що се прибрах. Той е бил тук.“
„Кой? Петър?“
„Не. Тя. Диана.“
Глава 6
„Какво е искала?“ попитах, докато Андрей и Дамян ме гледаха в очакване.
„Тя не е искала. Тя е вземала. Дошла е с хамали и адвокат. Изнесли са картините. Сребърните прибори. Всичко, което имаше някаква стойност и не беше заковано за пода.“
„Но… как? Тя не може просто да…“
„О, може. Имала е документи. Подписани от Петър. Документи, които ѝ дават право да ‘изземе обезпечение’ при неплащане на дълг. Оказа се, че моят съпруг не просто ѝ е дал дялове от фирмата. Той е заложил и цялото ни имущество. Всичко.“
Ива се засмя, но смехът ѝ беше сух, лишен от всякаква радост. Беше звукът на нещо, което се чупи.
„Тя беше толкова… спокойна. Огледа къщата, сякаш вече е нейна. Каза ми, че имам късмет, че не е повикала полиция, задето ‘обитавам чужда собственост’. Каза, че Петър е измамник и че тя си взима дължимото.“
„Къде си сега, Ива?“
„Все още съм тук. В празната къща. Седя на пода в хола. Знаеш ли, Мая, тя дори взе килима.“
„Ива, слушай ме. Вземи си най-необходимото и ела при мен. Не можеш да останеш там. Не е безопасно.“
„Не знам. Не знам къде да отида. Моите… моите кредитни карти не работят. Той е блокирал всичко.“
„Андрей е с мен. И Дамян. Ела в кантората на Андрей. Веднага.“ Дадох ѝ адреса.
Когато тя пристигна половин час по-късно, едва я познах. Ива, която винаги беше безупречно облечена, с перфектна прическа и грим, сега изглеждаше състарена с десет години. Беше облечена със същия копринен халат от снощи, наметнат с палто. Очите ѝ бяха празни.
Тя видя Дамян и просто кимна. Сякаш вече нищо не можеше да я изненада.
„Тя знаеше всичко,“ каза Ива тихо, сядайки на стола, който Дамян ѝ предложи. „Знаеше за парите, които ти си му дала, Мая. Знаеше за заемите на Дамян. Каза, че Петър е ‘емоционално неграмотен глупак’, който е оставил следи навсякъде. Каза, че е време всички да си платят за неговите грешки.“
„Тя ви е заплашвала?“ попита Андрей остро.
„Не директно. Беше по-скоро… констатация. Че ако тя не си вземе парите, ще се погрижи никой от нас да не види и стотинка. Че ще ни завлече по съдилища за години напред. Че ще докаже, че всички ние сме били съучастници в неговите измами.“
Андрей стисна зъби. „Тя блъфира. Опитва се да ви уплаши, за да не предприемете нищо. Опитва се да заграби каквото може, преди официалният синдик да поеме фирмата.“
„Значи има надежда?“ попитах аз.
„Винаги има,“ каза Андрей. „Но ще е мръсна битка. Ива, трябва да подадем молба за развод. Незабавно. И молба за ограничителна заповед срещу Петър и Диана, за да не могат да се доближават до теб и децата. Трябва да замразим всички останали сметки, ако изобщо има такива.“
Той се обърна към всички ни. „Вижте. Ситуацията е следната. Петър е изчезнал. Вероятно е взел последните пари в брой и е избягал. Дължи пари на банка, на опасни лихвари и на хитър бизнес хищник в лицето на Диана. Забъркал е брат си и е измамил сестра си. Къщата е загубена. Бизнесът е загубен.“
„А ние?“ прошепна Дамян.
„Вие сте оставени да почистите бъркотията.“ Андрей отиде до бюрото си и извади няколко листа. „Затова ще направим следното. Мая, ти и Дамян се прибирате в апартамента ти. Заключвате. Не излизате. Ива, ти идваш с мен. Отиваме в полицията, за да подадем сигнал за заплахите от Диана и за фалшифицирания подпис. После отиваме в съда. Ще работим цяла нощ, ако трябва.“
„А децата?“ Гласът на Ива трепна за пръв път.
„Децата са най-безопасни при Мая,“ казах аз твърдо. „Ще се грижа за тях.“
„Тя ще се опита да ги вземе,“ каза Ива, а в очите ѝ се появи ужас. „Диана. Тя намекна… каза, че ‘нестабилна майка’ лесно губи попечителство.“
„Нека опита.“ Гласът на Андрей беше леден. „Тя няма никакви права. Ще се погрижа за това.“
Когато с Дамян се върнахме в апартамента ми, Ани и Лия ни чакаха до вратата.
„Мама идва ли си?“ попита Лия.
„Мама има малко работа, миличко. Ще останете при мен още малко.“
Ани ме погледна, после Дамян. Тя знаеше. Тийнейджърският ѝ радар за проблеми беше настроен на максимум. „Какво става, лельо? По-лошо е, нали?“
Кимнах. „Много по-лошо, Ани. Но ще се справим. Сега сме екип.“
Заключих вратата три пъти. Спуснах щорите. Малкият ми апартамент, моето убежище, за което се борех със зъби и нокти, сега се беше превърнал в бункер. В него бяхме аз, две уплашени деца и един студент, преследван от мафията.
А някъде там, моят брат, бизнесменът, мъжът, който ме нарече „безсърдечна“, беше изчезнал, оставяйки след себе си само руини.
През следващите няколко дни живеехме в мъгла от страх и правни термини. Андрей беше нашата котва. Той успя да издейства временна ограничителна заповед, която забраняваше на Диана да доближава Ива и децата. Успя да подаде молбата за развод и да задейства процедура по обявяване на Петър в несъстоятелност.
Дамян остана при нас. Спеше на дивана в хола и прекарваше часове на телефона с университета, опитвайки се да спаси семестъра си. Полицията беше приела сигнала му за изнудване, но го бяха предупредили да бъде изключително внимателен. Лихварите не бяха щастливи.
Ива се появяваше и изчезваше. Спеше при приятелка. Прекарваше дните си в кантората на Андрей, подписвайки документи, които унищожаваха живота ѝ, за да спасят бъдещето ѝ.
Аз бях центърът. Готвех. Чистех. Помагах на Лия с рисуването. Слушах Ани, която се люшкаше между ярост към баща си и страх за майка си. Опитвах се да работя по моя проект между всичко това, носейки лаптопа си в кухнята, докато бърках супа. Моят шеф беше проявил разбиране, но търпението му се изчерпваше. Вноската по кредита ми наближаваше. Парите, които Петър ми дължеше, щяха да ми решат проблема. Но тях ги нямаше.
Една вечер, около седмица след срива, на вратата се позвъни.
Не беше Андрей. Не беше Ива.
Беше Петър.
Глава 7
Сърцето ми спря. Погледнах през шпионката. Беше той. Изглеждаше ужасно. Брадясал, с мръсни дрехи, с поглед на преследвано животно.
„Ани, Лия, влезте в стаята. Веднага. Дамяне, ела тук.“
Дамян пребледня. „Той ли е?“
Кимнах. „Не мърдай от вратата на стаята на момичетата. Ако извикам, звъниш на Андрей. И после на полицията.“
Отключих вратата, но оставих веригата. Отворих я само процеп.
„Мая.“ Гласът му беше дрезгав. „Моля те. Пусни ме.“
„Къде беше?“ Гласът ми беше тих, но изпълнен с ярост.
„Няма значение. Аз… трябва да видя децата.“
„Няма да ги виждаш. Не и така. Ти ги изостави, Петре. Ти изостави всички ни.“
„Трябват ми пари, Мая.“ Той се наведе напред, а очите му се плъзнаха към вътрешността на апартамента. „Само малко. Да се махна. Тя ще ме убие.“
„Диана ли? Или лихварите, при които прати Дамян?“
Той отстъпи назад, шокиран, че знам. „Откъде…“
„Ние чистим твоята бъркотия от седмица! Ива е при адвокати, Дамян е преследван, децата са тук, а ти се появяваш и искаш още пари?“
„Ти не разбираш!“ Той блъсна по вратата, но веригата издържа. „Тя ми взе всичко! Диана! Тя ме изигра! Тя ме съблазни, накара ме да подпиша документи, каза, че ще спаси бизнеса ми! Аз ѝ вярвах!“
„Ти си спал с нея! Ти предаде Ива!“
„Това беше грешка! Всичко беше грешка! Но тези хора… лихварите… те не са като Диана. Те не искат документи. Те искат кръв. Мая, моля те. Дължа им повече, отколкото на нея. Те търсят Дамян, защото не могат да намерят мен!“
„И ти дойде тук? Да ги доведеш право при нас? Ти си невероятен егоист!“
„Нямах къде другаде да отида!“ Той се свлече на колене пред вратата. Истински, отчаян плач разтърси тялото му. „Съсипах всичко. Знам. Аз съм чудовище. Но те са ми по петите. Видях ги. Чакаха ме пред хотела, в който бях отседнал. Едва се измъкнах.“
За миг ми се прииска да затворя вратата и да се престоря, че не съществува. Но той беше мой брат. И беше в смъртна опасност.
„Махни се от вратата, Петре. Върви по улицата, надясно. Ще те срещна долу след пет минути. Сам.“
Затворих вратата. Дамян ме гледаше с ужас. „Какво правиш?“
„Обади се на Андрей. Кажи му, че Петър е тук. Кажи му, че слизам да говоря с него и ако не се върна до десет минути, да действа.“
Грабнах якето си и единствените пари в брой, които имах – около двеста лева, заделени за храна. Слязох по стълбите, не с асансьора.
Той чакаше в сянката на една сграда. Изглеждаше жалък.
„Ето.“ Бутнах парите в ръката му. „Това е всичко, което имам. Вземи ги и изчезни.“
Той сграбчи банкнотите. „Двеста лева? Мая, това е подигравка! Те ще ме…“
„Това е повече, отколкото заслужаваш! Ти ми дължиш хиляди! Ти съсипа Дамян, съсипа Ива!“
„Ще ти ги върна! Кълна се! Само да се изправя на крака. Има един… един стар партньор в друга държава. Мога да стигна дотам, да започна отначало.“
„Не ме интересуват твоите планове, Петре. Интересуват ме децата, които плачат всяка нощ за баща си. Интересува ме Ива, която трябва да започне живота си от нулата на четиридесет. Интересува ме Дамян, който не може да отиде на лекции от страх.“
Той сведе глава. „Съжалявам. Наистина съжалявам. За всичко.“
„Съжалението ти не плаща сметки. И не спира лихварите.“
Точно тогава от ъгъла се появи черен джип. Спря рязко до нас. Фаровете му ни заслепиха.
Сърцето ми подскочи в гърлото.
От колата слязоха двама мъже. Единият беше онзи, когото бях виждала пред офиса на Петър. Студените очи, белегът.
„Е, Петре,“ каза той с глас, който звучеше като стържене на метал. „Хубаво си се скрил при сестричката си. Мислеше, че няма да те намерим ли?“
Петър се вцепени. „Аз… аз тъкмо събирах парите ви. Само още малко време…“
„Времето ти изтече.“ Мъжът кимна на партньора си. „И него, и нея.“
Преди да успея да реагирам, вторият мъж ме сграбчи. Изпищях. Петър се хвърли към тях. „Нея не! Тя няма нищо общо! Аз съм вашият проблем!“
„Тя е нашият лост за натиск.“ Мъжът с белега се усмихна. „Качвайте се в колата. И двамата. Ще си поговорим за дългове.“
Глава 8
Ужасът беше парализиращ. Мъжът, който ме държеше, беше силен. Миришеше на цигари и нещо кисело. Забих лакът в ребрата му с всичка сила. Той изпъшка и хватката му се разхлаби за секунда.
„Бягай!“ изкрещях на Петър.
Но Петър не побягна. За пръв път в живота си той направи нещо смело. Блъсна се в мъжа с белега, събаряйки го на земята. „Мая, бягай! Обади се на полицията!“
Вторият мъж ме пусна и се хвърли върху Петър. Започнаха да го налагат. Жестоко, методично.
Аз се поколебах само за миг. После побягнах. Тичах към входа, крещейки за помощ, ровейки в джоба си за телефона.
„Помощ! Помощ, убиват го!“
Входната врата се отвори. Беше Дамян, блед като смъртник, държеше тежък метален свещник от антрето.
„Обадих се! Андрей идва! Каза да не излизаме!“
Мъжете чуха виковете. Мъжът с белега се изправи, избърса кръв от устната си и изруга. „Оставяй го. Ще го намерим пак. Да се махаме!“
Те скочиха в джипа. Гумите изсвистяха и колата изчезна в нощта.
Петър лежеше свит на тротоара. Стенеше.
„Петре!“ Втурнах се към него. Дамян беше точно зад мен.
Лицето му беше в кръв. Едната му ръка беше извита под неестествен ъгъл. Но беше в съзнание.
„Тичайте,“ прошепна той. „Те ще се върнат.“
„Не мърдай. Линейка…“
„Не! Без линейки. Без полиция. Ще ме намерят.“ Той се опита да се изправи, но извика от болка.
„Трябва да го вкараме вътре.“ Дамян го хвана под другата ръка. Двамата с мъка го вдигнахме. Оставихме кървава диря по стълбите. Вкарахме го в апартамента и заключихме вратата.
Момичетата стояха в коридора, Лия плачеше тихо, а Ани гледаше баща си с ужас и отвращение.
„В стаята!“ Извиках по-остро, отколкото исках.
Сложихме Петър на дивана в хола. Той дишаше тежко.
„Ръката ми. Мисля, че е счупена.“
„Какво очакваше?“ Гласът ми беше леден. „Доведе ги тук. Доведе ги при децата ми! При брат си!“
„Аз… аз се опитах да те защитя.“
„Като се криеше при мен? Като ме изложи на опасност?“
Телефонът ми звънеше. Беше Андрей.
„Мая, какво става? Дамян ми звънна, звучеше истерично. Добре ли сте?“
„Петър е тук. Нападнаха го пред входа. Лихварите. Аз бях там. Вкарахме го вътре. Ра-нен е.“
Последва дълга пауза. „Заключете всичко. Идвам. И водя полиция.“
„Не! Той не иска полиция. Ще го намерят.“
„Мая, вече не става въпрос какво иска той! Става въпрос за опит за отвличане и побой пред дома ти! Децата са там! Дамян е там! Това е единственият ни ход.“
„Те ще се върнат!“
„Точно затова водя полиция. Те няма да се върнат, ако има патрулка пред входа ви. Останете вътре. Не отваряйте на никого, освен на мен.“
Той затвори.
Обърнах се към Петър. Той се беше свил от болка. Гледката беше жалка. Този мъж, който се перчеше с богатството си, сега лежеше окървавен на евтиния ми диван, съсипал живота на всички, които го обичаха.
Дамян донесе кърпа и кутия за първа помощ. Започнах да чистя лицето му, а ръцете ми трепереха от гняв.
„Защо, Петре? Защо стигна дотук? Бизнесът? Струваше ли си?“
„В началото беше лесно,“ прошепна той, а очите му се затвориха. „Малък заем, за да покрия дупка. После още един. После срещнах Диана. Тя беше… опияняваща. Умна. Безскрупулна. Тя ми показа как да ‘огъвам’ правилата. Как да създавам фалшиви фактури, как да прехвърлям активи. Мислех, че съм гений. Мислех, че съм по-умен от всички.“
„А се оказа най-големият глупак.“
„Тя ме използва. Когато видя, че съм закъсал с лихварите, тя ми предложи ‘помощ’. Каза, че ще ‘консолидира’ дълговете ми. Вместо това, тя ме накара да подпиша документи, които ѝ дадоха всичко. Аз бях заслепен. От нея, от парите, от лесния живот. Когато разбрах, че ме е изиграла, беше твърде късно. Тя беше взела всичко, а лихварите останаха за мен.“
„А Ива? А децата?“
„Те бяха…“ той замълча. „Те бяха част от декора. От перфектния ми живот. Не ги виждах. Не и истински.“
Това признание ме заболя повече от всичко друго.
Чу се силно чукане на вратата. „Мая! Андрей е! Отвори!“
Дамян отвори. Андрей влезе, последван от двама униформени полицаи. Гледката в хола ги накара да спрат.
„Господи,“ каза Андрей.
Полицаите веднага се заеха. Единият започна да разпитва Петър, а другият оглеждаше апартамента.
Андрей ме дръпна настрана в кухнята. „Добре ли си? Докоснаха ли те?“
„Добре съм. Само съм уплашена. И бясна.“
„Това променя всичко,“ каза той. „Сега имаме престъпление. Насилие. Те преминаха границата.“
„Какво означава това?“
„Това означава, че Петър вече няма избор. Той не може да бяга. Единственият му шанс е да сътрудничи. Напълно.“
„Да сътрудничи?“
„Да. Да стане свидетел. Срещу лихварите. И срещу Диана.“
Глава 9
Идеята беше абсурдна. Петър, моят брат-страхливец, да стане свидетел срещу организирана престъпна група и безскрупулна бизнесдама?
„Те ще го убият, Андрей. Видя какво се случи току-що.“
„Те ще го убият, ако не го направят,“ отвърна Андрей с мрачна логика. „В момента той е плячка. Ако влезе в програма за защита на свидетели, той има шанс. Малък, но шанс. И не само това. Това е единственият начин да се отървете от тях. Ако те влязат в затвора, Дамян ще е в безопасност. Ти ще си в безопасност.“
„А Диана? Тя не е извършила насилие.“
„Тя е мозъкът. Тя е използвала лихварите, за да го ‘омекотят’. Тя е тази, която е извършила измамата и фалшификацията. Ако Петър свидетелства за нейните схеми, съчетано с фалшифицирания подпис на Ива, можем да я съборим. Имаме нужда от неговия разказ отвътре.“
Полицаите извикаха линейка, въпреки протестите на Петър. Ръката му определено беше счупена. Докато го изнасяха, той ме погледна. В очите му нямаше нищо друго, освен ужас.
„Мая, не ме оставяй.“
„Андрей ще дойде с теб в болницата. Аз трябва да остана при децата.“
Андрей кимна. „Ще се погрижа да има охрана пред стаята му. После ще говоря с него. Ще го убедя. Това е единственият път.“
Когато те тръгнаха и апартаментът отново утихна, усетих как краката ми се подкосяват. Седнах на пода в коридора. Дамян седна до мен.
„Това някога ще свърши ли?“ пошепна той.
„Трябва.“
Ани излезе от стаята. Лицето ѝ беше сериозно. „Татко ще отиде ли в затвора?“
Погледнах я. Не можех повече да я лъжа. „Да, Ани. Мисля, че да. Или това, или нещо много по-лошо.“
Тя кимна, сякаш потвърждаваше най-лошите си страхове. „Добре. Може би е по-добре. Там поне… ще бъде в безопасност от онези хора. Нали?“
Думите ѝ, толкова зрели за възрастта ѝ, ме пронизаха. „Да, мила. Мисля, че да.“
Обадих се на Ива. Разказах ѝ всичко. За побоя. За плана на Андрей. Тя мълча дълго време.
„Значи това е краят,“ каза тя най-накрая, а гласът ѝ беше празен. „Той съсипа всичко, а сега ще отиде в затвора, за да се спаси от собствените си демони.“
„Ива, той го направи и за да ни защити. Той ми каза да бягам. Пое ударите вместо мен.“
„Един смел жест не изтрива години на лъжи, Мая.“ Тя въздъхна. „Но… добре. Нека го направи. Нека свидетелства. Искам Диана да си плати. Искам да видя лицето ѝ, когато я арестуват. Заради това, което причини на децата ми.“
През следващите дни се задейства сложна правна машина. Андрей беше гений. Той използва побоя над Петър като лост пред прокуратурата. Сключиха сделка. Петър ще даде пълни показания – за схемите на Диана, за фалшификациите, за методите на лихварите, за участието на Дамян като неволна жертва. В замяна, той ще получи по-лека присъда за собствените си финансови престъпления и, което беше по-важно, незабавна защита.
Той изчезна от болницата. Не при нас. Не и при Ива. Беше преместен в защитено жилище, охраняван денонощно.
И тогава започнаха арестите.
Първо бяха мъжете с джипа. Екип на специалните части ги арестува при опит да напуснат града. Оказа се, че са търсени и за други, много по-тежки престъпления.
Следващата беше Диана.
Видях го по новините. Извеждаха я от лъскавия ѝ офис в центъра. Все така перфектно облечена, но с белезници на китките. Лицето ѝ беше маска от леден гняв. Обвиненията бяха тежки: измама в особено големи размери, пране на пари, съучастие в организирана престъпна група, фалшифициране на документи.
Ива беше при мен, когато го видяхме. Тя вдигна чашата си с вода. „Наздраве.“
Но облекчението беше краткотрайно. Започна същинската битка – тази за оцеляване.
Бизнесът на Петър беше обявен в несъстоятелност. Къщата беше продадена от банката, за да покрие първата ипотека. Втората, фалшифицираната, беше анулирана след показанията на Петър, но това не спаси дома им.
Ива и децата нямаха нищо. Буквално. Тя нямаше работа от петнадесет години. Всичките ѝ „приятелки“ от висшето общество изчезнаха в момента, в който скандалът избухна.
Те се преместиха при мен.
Моят малък, двустаен апартамент, моето убежище, сега приютяваше четирима души. Аз, Ива, Ани и Лия. Дамян се беше върнал в университета, след като Андрей успя да договори споразумение за дълговете му със студентската организация, доказвайки, че е бил жертва на измама. Но щеше да му отнеме години, за да се изчисти.
Напрежението в апартамента беше почти непоносимо.
Ива беше свикнала да командва прислуга; сега трябваше да чисти тоалетната. Аз, която бях свикнала със своето пространство, сега спях на дюшек в хола, за да могат Ива и Лия да са в спалнята, а Ани – в детската, която беше станала мой кабинет.
„Не можеш ли да кажеш на Лия да не пипа скиците ми?“ изсъсках една вечер, когато намерих поредния си чертеж, оцветен с флумастери.
„Не можеш ли ти да си по-търпима?“ отвърна Ива. „Тя е дете, което е загубило всичко! А ти се тревожиш за някакви си хартийки!“
„Тези ‘хартийки’ плащат кредита за покрива над главите ни, Ива! Покрив, който аз едва удържам! Може би, ако започнеш да си търсиш работа, вместо да гледаш тъжни филми по цял ден…“
„Работа?“ Тя се изсмя. „Каква работа? Да бъда сервитьорка? Аз съм на четиридесет и две! Нямам никакъв опит!“
„Тогава придобий! Аз също съм уморена, Ива. Уморена да бъда отговорната. Уморена да чистя бъркотиите на брат ми и да се грижа за семейството му, докато моят живот се разпада!“
Ани стоеше на прага на кухнята. „Спрете. Моля вас, спрете да се карате.“
И двете млъкнахме, засрамени.
В тази тишина се роди ново разбиране. Бяхме две жени, предадени от един и същи мъж, опитващи се да сглобят парчетата.
„Съжалявам,“ казах аз.
„Не, аз съжалявам,“ каза Ива. „Ти си права. Утре ще започна да търся. Каквото и да е.“
И тя го направи. Намери работа като администратор в зъболекарски кабинет. Парите бяха малко, но бяха нейни. Започна да се връща към живота.
Съдебните дела се проточиха. Процесът срещу Диана беше медиен цирк. Тя се опита да ме злепостави, мен и Ива, твърдейки, че сме знаели за всичко. Но показанията на Петър и доказателствата на Андрей бяха железни. Осъдиха я. На много години. Лихварите също получиха тежки присъди.
Петър получи две години условно, заради сътрудничеството си.
Когато излезе от съдебната зала, той беше променен човек. Отслабнал, със сива коса. Той не отиде при Ива. Дойде при мен. Чакаше ме пред блока.
„Не искам нищо,“ каза той, преди да успея да кажа и дума. „Само исках да… благодаря. Че спаси децата ми. Че спаси Дамян. Че… спаси мен.“
„Не го направих заради теб, Петре. Направих го въпреки теб.“
„Знам.“ Той ми подаде плик. „Не е много. Започнах работа. На един строеж. Това е първата ми заплата. За теб. За парите, които ти дължа.“
В плика имаше триста лева.
Погледнах парите, после него. „Ще ти отнеме цяла вечност.“
„Знам. Но ще го направя. Ще ти върна всяка стотинка. На теб и на Дамян.“
Той се обърна да си тръгне.
„Петре?“
Той спря.
„Можеш да видиш момичетата. В събота. Но не тук. В парка. За един час.“
Лицето му се озари с такава благодарност, че почти ме заболя. „Благодаря, Мая.“
Глава 10
Месеците се превърнаха в година. Животът бавно намираше своя нов, неравен ритъм. Ива се оказа изненадващо добра в работата си. Скоро я повишиха в управител на кабинета. С парите, които изкарваше, и с моята заплата, успявахме не просто да оцелеем, а да живеем. Не беше луксът, на който беше свикнала, но беше истинско.
Тя нае малък апартамент в съседния блок. Искаше да е близо, за да можем да си помагаме. Момичетата прекарваха времето си поравно и при двете. Нашето първоначално напрежение се беше превърнало в неочаквано, но здраво приятелство. Бяхме сестри по оръжие, оцелели след една и съща война.
Ани се превърна в забележителна млада жена. Скандалът я беше накарал да порасне бързо, но не я беше озлобил. Тя стана доброволец в център за жертви на домашно насилие, решена да помага на хора, оказали се в капана на лъжи, какъвто беше този на майка ѝ.
Лия все още рисуваше, но вече не само слънца. Рисуваше бури, тъмни облаци, но и къщи. Малки, здрави къщи, от чиито комини излизаше дим.
Дамян завърши университета. С отличие. Получи предложение за работа в голяма счетоводна фирма. Първото нещо, което направи, беше да дойде при мен с бутилка вино и да ми върне част от парите, които бях похарчила за него.
Петър спазваше обещанието си. Всеки месец. В плик. Понякога триста лева, понякога петстотин. Работеше здраво. Живееше в малка стая под наем и бавно изплащаше моралните и финансови дългове, които беше натрупал. Срещите му с момичетата в парка се превърнаха в редовна традиция. Той им носеше не скъпи подаръци, а внимание. Говореха. Той им разказваше за грешките си, без да се оправдава. Опитваше се да възстанови мостовете, които беше изгорил.
Една вечер седях в тихия си апартамент. Моят апартамент. Само мой. Беше петък. Уикендът беше пред мен – свободен, непланиран. Трябваше да съм щастлива.
Но тишината отново ми се стори тежка.
Обадих се на Андрей. Не бяхме се виждали много след края на делата. Той се беше върнал към своите случаи, аз към моите чертежи.
„Андрей? Мая е. Удобно ли е?“
„Мая. Винаги.“ В гласа му се долавяше усмивка.
„Чудех се… дали си свободен тази вечер? За по питие? Аз черпя.“
„Звучи опасно,“ засмя се той. „Но приемам. Къде?“
Срещнахме се в малък бар, далеч от центъра. Говорихме. Не за заеми, не за съдилища. Говорихме за книги, за филми, за нелепия ми проект, по който работех. Осъзнах, че през цялата тази драма, аз не бях видяла мъжа зад адвоката. Умният, забавен, малко тъжен мъж, който беше спасил семейството ми.
„Знаеш ли,“ каза той, докато разбъркваше леда в чашата си. „През цялото време, докато работех по случая ти, се чудех на едно нещо.“
„Какво?“
„Защо го направи? Защо пое всичко това? Можеше просто да затвориш вратата на Петър. Да оставиш Ива да се оправя сама. Да се погрижиш само за себе си. Никой нямаше да те вини.“
Замислих се. Погледнах към улицата навън. „Защото преди година и половина, когато казах ‘не’ на брат ми, го направих за себе си. И се чувствах силна. Но когато Ани се обади онази нощ, разбрах, че да кажеш ‘не’ е лесно. Трудното е да кажеш ‘да’, когато знаеш, че ще ти струва всичко.“
Вдигнах чашата си. „А и защото обичам тези деца. И защото някъде дълбоко, под всичките лъжи, все още обичах и онзи глупак, брат ми.“
Андрей вдигна своята. „За трудните ‘да’-та тогава.“
Телефонът ми иззвъня. Беше Ани.
„Лельо! Само да ти кажа, че утре с Лия ще минем сутринта. Мама има някаква работа, а ние искаме да направим палачинки. Като едно време.“
Усмихнах се. „Разбира се, мила. Но този път вие ще чистите кухнята.“
„Няма проблем! И лельо?“
„Да?“
„Обичам те.“
„И аз те обичам, Ани.“
Затворих телефона. Андрей ме гледаше с топъл поглед.
„Изглежда уикендът ти вече не е толкова свободен.“
„Не,“ казах аз, а сърцето ми беше пълно. „Не е. И никога не е бил по-хубав.“
About the Author
