Бях си запазила място до прозореца. Не защото обичах да гледам облаците, а защото мисълта да бъда притисната между двама непознати в тясната тръба на самолета, летящ на десет хиляди метра височина, предизвикваше в мен пристъп на студена, лепкава паника. Прозорецът беше моят илюзорен изход, моето парче небе, моята котва за реалността.
Полетът беше кратък, но за мен беше малка вечност. Бях тръгнала спешно, два дни по-рано от планираното. Обаждането на Иво снощи беше странно. Гласът му беше припрян, думите – изплъзващи се. „Всичко е наред, просто… върни се по-скоро. Липсваш ми.“ Но аз го познавах. Това не беше гласът на липсата, а гласът на прикриването. Нещо се беше случило.
Настаних се, забих слушалките в ушите си още преди да сме излетели и затворих очи, опитвайки се да подредя мислите си. Какво щеше да ме посрещне у дома? Поредната бизнес криза? Поредното доказателство, че разкошният живот, който водехме, е построен върху пясъчни основи?
Тогава започна.
Отначало беше просто хленчене, което се просмукваше през музиката. Свалих слушалките. Момиченцето на седалката до мен, не повече от седемгодишно, се беше свило и ридаеше с цяло гърло. Беше дребничко, с две тънки руси плитки, които подскачаха при всяко конвулсивно ридание.
Баща ѝ, мъж на около четирийсет, с изморени очи и скъп костюм, който изглеждаше смачкан от носене, се наведе към мен. Миришеше на силно кафе и лека паника.
— Извинете, госпожо… – започна той с онзи фалшиво овладян тон на родител на ръба на нервен срив. – Ани, дъщеря ми… тя много иска да седне до прозореца. Помага ѝ да не се страхува от летенето. Бихте ли… бихте ли се сменили с нея? Аз съм на пътеката, ще ви е по-удобно.
Погледнах го. Погледнах хлипащото дете. В гърдите ми се надигна нещо твърдо и студено. Егоизъм? Може би. Но в този момент моят собствен страх, моята собствена нужда от този прозорец беше по-силна от сълзите на непознато дете.
— Не – казах аз, по-рязко, отколкото възнамерявах. – Съжалявам. Аз специално резервирах това място.
Мъжът примигна, явно не очаквал отказ. В обществото на възпитаните хора се очакваше да отстъпя.
— Моля ви – опита отново той, а гласът му загуби любезността си. – Тя е просто дете.
— Аз съм просто пътник, който е платил за мястото си – отвърнах, обръщайки глава към плексигласа.
Той ме изгледа за миг, след което въздъхна дълбоко. Наведе се към дъщеря си и каза нещо, което не чух. Но следващите му думи, изречени достатъчно високо, за да ги чуя, ме пронизаха.
— Възрастна жена си, но много незряла.
Стиснах зъби. Незряла. Думата отекна в мен, удряйки точно там, където най-много болеше. Незряла. Това ли беше думата, която Иво би използвал, когато му кажех, че се страхувам за финансите ни? „Лидия, ти си толкова незряла, не разбираш от голям бизнес.“ Това ли беше думата, която майка ми използваше, когато ѝ казвах, че съм нещастна? „Лидия, порасни най-сетне, имаш всичко.“
Момичето, сякаш усетило, че е загубило битката, усили плача си до степен на истеричен крясък. Не беше плач от страх. Беше плач от ярост. Беше чиста, нефилтрирана детска манипулация.
През целия полет тя крещя. Не хленчи, не плака – крещя. Риташе седалката пред себе си. Баща ѝ се опитваше ту да я успокоява, ту да я заплашва шепнешком, но без никакъв ефект. Хората около нас въздишаха, въртейки очи. Някои гледаха обвинително към мен, други – към него. Аз просто гледах в прозореца, преструвайки се, че не забелязвам как юмруците ми са се свили до побеляване на кокалчетата. Главата ме заболя. Паниката ми се смеси с гняв.
Малко преди да започнем да се снижаваме, една от стюардесите, млада жена на име Десислава според баджа ѝ, се приближи. Тя не погледна към бащата или детето. Погледна директно към мен.
— Госпожо – каза тя тихо, но настоятелно. – Може ли да дойдете с мен за момент?
Всички погледи се насочиха към мен. Бащата ме гледаше с мрачно задоволство, сякаш най-сетне щях да бъда порицана за моята „незрялост“.
Изправих се, краката ми трепереха леко, и последвах Десислава към задната част на самолета, до тясната кухничка.
Тя затвори тънката завеса. Лицето ѝ вече не беше усмихнато и професионално. Беше сериозно, почти съчувствено.
Замръзнах, когато ми каза:
— Госпожо Лидия? Получихме спешно съобщение от контролната кула, веднага щом влязохме в обхват. Трябваше да ви информирам веднага. Касае се за съпруга ви, господин Иво. Имал е… инцидент. В момента е в болница.
Светът под краката ми, летящ на хиляди метри, изведнъж изчезна. Хванах се за стената на самолета, за да не падна. „Инцидент“ не беше „върни се по-скоро“. „Инцидент“ беше нещо съвсем, съвсем различно.
Глава 2: Приземяване в хаоса
Остатъкът от полета беше мъгла. Десислава ми донесе вода и ми предложи успокоително, което отказах. Исках умът ми да е бистър, въпреки че сърцето ми блъскаше в гърлото. Думите ѝ отекваха: „Не знаем подробности, само че е сериозно, но стабилно.“
Когато самолетът най-сетне се приземи, аз бях първата на вратата. Не изчаках никого. На излизане погледът ми срещна този на бащата с крещящото дете. Той ме гледаше озадачено, може би дори леко виновно, сякаш осъзнаваше, че нещо не е наред. Аз просто минах покрай него, без да го виждам.
Тичах през терминала. Нямах багаж, само малка ръчна чанта. Телефонът ми беше изключен за полета. Включих го, докато вървях забързано. Екранът светна с десетки пропуснати повиквания и съобщения. Повечето бяха от непознат номер. Последното беше: „Госпожо Лидия, чакам ви на изхода. Адвокат Драганов.“
Адвокат Драганов. Адвокатът на Иво. Неговият „фиксатор“. Човекът, който уреждаше сделките, заглушаваше проблемите и знаеше всяка мръсна тайна на „Империята Иво“, както той обичаше да нарича бизнеса си. Защо ме чакаше Драганов, а не някой от семейството? Брат ми, Явор?
Видях го веднага. Беше невъзможно да го пропуснеш – висок, безупречно облечен в сив костюм по мярка, със сребърна коса и лице, което излъчваше едновременно спокойствие и абсолютна безскрупулност. Той не държеше табела. Той просто знаеше коя съм.
— Госпожо Лидия. – Той пое чантата от ръката ми, преди да успея да реагирам. Жестът беше по-скоро поемане на контрол, отколкото кавалерство. – Колата е отвън.
— Какво става, Драганов? Къде е Иво? Добре ли е? – Гласът ми трепереше.
— Нека първо се настаним в колата. Тук е твърде шумно. – Той ме хвана леко под лакътя и ме поведе към изхода за ВИП гости.
Черна, лъскава лимузина ни чакаше. Шофьорът отвори вратата. Вътре миришеше на скъпа кожа и климатик. Чувствах се като в капан.
— В болница е – каза Драганов, когато колата потегли плавно. Той гледаше право напред. – Имаше… неприятен инцидент в офиса.
— Какъв инцидент? Нападнат ли е? – Паниката се надигаше отново.
— Нещо такова. Да кажем, среща с недоволни партньори. Когато нещата са станали… напрегнати. Иво е паднал лошо. Ударил си е главата.
„Недоволни партньори“. Това беше евфемизмът на Драганов за хората, на които Иво дължеше пари. Хора, които не бяха банки. Хора, които не изпращаха официални писма.
— Колко е зле? – прошепнах.
— Стабилен е. В съзнание. Но е разтърсен. И, честно казано, уплашен. Затова ме изпрати. Трябва да сме много внимателни през следващите няколко дни.
Колата не зави към болницата. Зави към нашия квартал.
— Къде отиваме? Искам да го видя!
— Ще го видите. Утре сутрин. Сега той си почива, дават му силни болкоуспокояващи. А вие трябва да се приберете. Има неща, за които трябва да поговорим. Неща, които Иво искаше аз да ви обясня.
Сърцето ми се сви. Това беше. Финансовата криза, която подозирах.
Пристигнахме пред огромната ни стъклена къща, кацнала на хълма. Архитектурното чудо, което аз бях помогнала да се проектира, преди да се откажа от кариерата си, за да бъда „съпругата на Иво“. Сега тя изглеждаше студена и зловеща под нощното небе.
Влязохме. Тишината беше оглушителна. Драганов не запали основното осветление, само няколко дискретни лампи.
— Лидия… – Той за пръв път използва малкото ми име. – Положението е по-сложно, отколкото Иво ви е представял.
— Знам, че имаме дългове.
Драганов се засмя тихо, без грам хумор. – Вие нямате дългове. Вие имате кредитори, които са загубили търпение. „Инцидентът“ днес беше просто… предупреждение.
Той отвори коженото си куфарче и извади папка.
— Иво е взел няколко много големи, необезпечени заема. От хора, които не приемат „не“ за отговор. И е използвал активи, които не са изцяло негови, като гаранция.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ипотеката на тази къща… тя е предоговорена. Залогът е вдигнат до максимум.
Бяхме взели кредит за жилище, да, но той беше почти изплатен.
— Той не може да направи това без моя подпис! – извиках аз.
Драганов плъзна един документ по масата от махагон.
— О, но той го е направил. С вашето пълно съгласие.
Погледнах листа. Беше пълномощно. Даваше на Иво пълен контрол над всички наши общи активи. Отдолу стоеше моят подпис.
— Аз… аз не помня да съм подписвала това.
— Беше преди шест месеца. Заедно с куп други документи за новата му холдингова компания. Той каза, че сте бързали за онази ваканция на екзотичния остров…
Спомних си. Бяхме закъснели за полета. Иво ми беше подал дебела папка. „Подпиши тук, тук и тук, любов. Формалности за данъчните.“ И аз бях подписала. Незряло.
— Колко зле е? – попитах с пресъхнало гърло.
— Достатъчно зле, за да се наложи да продадем всичко. И бързо. – каза Драганов. – И достатъчно зле, за да се наложи Иво да се… скрие за малко. След като излезе от болницата.
— Да се скрие?
— Тези хора не се шегуват, Лидия. А сега, след като са го „посетили“, той е уплашен до смърт. И е готов на всичко.
В този момент телефонът ми иззвъня отново. Беше брат ми, Явор. Погледнах Драганов.
— Вдигни. Трябва да поддържаме фасадата. Всичко е нормално. – каза той.
Натиснах зелената слушалка.
— Лиди? Пристигна ли? Какво става? Чух, че Иво…
— Добре съм, Явка. У дома съм. Иво е… имал е лек инцидент. Всичко е под контрол. – Изненадах се колко убедително прозвуча лъжата ми.
— Сигурна ли си? Защото… видях нещо. Онзи ден. Мислех, че трябва да знаеш…
— Не сега, Яворе. – прекъснах го аз. Драганов ме гледаше внимателно. – Ще ти се обадя утре. Учиш ли за изпитите?
— Да, но… Лиди, става въпрос за Иво и онази жена, Стела…
— Утре, Яворе! – почти изкрещях и затворих.
Драганов кимна одобрително. – Добре се справяш. Явор учи право, нали? В университета?
— Да. Иво му плащаше таксите.
— Е – каза Драганов, прибирайки папката. – Надявам се да си намери работа. Защото парите свършиха. А сега, ако обичаш, кажи ми къде държите всичките си бижута и ценности. Ще трябва да ги „преместим“ на сигурно място. Още тази вечер.
Глава 3: Лъжи в болничния коридор
На сутринта Драганов ме закара до болницата. Беше частна, луксозна клиника, където миризмата на дезинфектант беше едва загатната под скъпите ароматизатори. Иво беше настанен в самостоятелна стая, по-скоро приличаща на хотелски апартамент.
Той лежеше в леглото, главата му беше бинтована, а едното му око беше посиняло и подуто. Изглеждаше жалък и смален. Когато ме видя, той протегна ръка.
— Лидия… любов моя. Толкова съжалявам.
Приближих се и хванах ръката му. Беше студена.
— Какво се случи, Иво? Кои бяха те?
— Не знам… просто… нахлуха в офиса. Искаха пари. Опитах се да… – Гласът му пресекна.
Драганов, който стоеше до вратата като пазач, се прокашля. – Иво, лекарят каза да не се напрягаш. Вече обясних ситуацията на Лидия.
— Да. – Иво стисна ръката ми. – Драганов ще се погрижи. Той ще оправи нещата. Просто трябва да му вярваме. Ще продадем някои неща, ще се преместим… може би ще започнем отначало. Някъде далеч. Само ти и аз.
Звучеше като репетирана реч. Като лъжа, която той отчаяно искаше да повярва.
— Всичко ще продадем ли, Иво? И къщата?
Той сведе поглед. – Къщата е само… тухли, Лиди. Ние сме важни.
В този момент вратата на стаята се отвори без да се почука.
Влезе жена. Висока, поразително красива, облечена в перфектно скроен бизнес костюм в цвят слонова кост. Косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а на лицето ѝ имаше израз на ледено притеснение.
Беше Стела.
Стела беше „бизнес партньор“ на Иво. Поне така ми я беше представил. Тя беше тази, която ръководеше „новите инвестиции“. Виждала бях името ѝ в съобщенията, които Явор спомена.
— Иво, скъпи! – Тя се втурна към леглото, игнорирайки напълно присъствието ми. – Боже мой, какво са ти направили?
Тя се наведе и го целуна. Не по бузата, както би направил един партньор. Целуна го по устните. Кратка, но недвусмислена целувка.
В стаята се възцари тишина, толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
Иво затвори очи, сякаш от болка. Драганов изруга тихичко под носа си.
Аз стоях като вкаменена. Всичките ми подозрения, всички онези малки лъжи, всички онези „късни бизнес срещи“… всичко се събра в тази една целувка.
Стела най-сетне се обърна към мен. На лицето ѝ нямаше срам. Имаше само раздразнение, че ме вижда там.
— Лидия. Не знаех, че си се върнала.
— Явно – успях да промълвя.
— Стела, не сега… – Иво се опита да се надигне.
— Не, Иво, точно сега! – Гласът на Стела стана остър. – Докато ти лежиш тук и се правиш на жертва, те източват банковите сметки. Нашите сметки!
— Какво искаш да кажеш? – попита Драганов, пристъпвайки напред.
— Искам да кажа, че онзи заем, който мислехме, че е уреден… не е. Идвам от банката. Всичко е блокирано. А онези хора… те не искат само парите си. Те искат фирмата.
— Това не е вярно! – извика Иво. – Драганов каза…
— Драганов! – изсмя се Стела. – Ти още ли вярваш на Драганов? Той е този, който ни вкара в тази каша! Той доведе тези „инвеститори“!
Адвокатът не трепна. – Госпожице Стела, вие сте в изключително деликатна позиция. Препоръчвам ви да не отправяте обвинения, които не можете да докажете.
— О, мога! – Тя отвори чантата си и хвърли папка върху леглото на Иво. – Това са преводите. Парите, които Иво взе от тях… те никога не са влезли във фирмената сметка. Минали са директно през личната сметка на Драганов.
Погледнах Иво. Лицето му беше пребледняло. Той гледаше към Драганов с ужас.
— Драганов… какво е направила тя? Какво е това?
— Това, Иво – каза адвокатът с леден глас, – е отчаян опит на една уплашена жена да прехвърли вината. А сега, Стела, мисля, че е време да си вървиш. Посещението приключи.
— Няма да си тръгна! – извика тя. – Аз имам също толкова право да съм тук, колкото и тя! Аз вложих собствени пари в това! Аз му бях…
— Каква му беше? – попитах аз, а гласът ми беше тих и смразяващ.
Стела ме погледна, очите ѝ святкаха. – Бях тази, която го подкрепяше, докато ти си играеше на архитект и пазаруваше. Бях тази, която рискува всичко заради него! Аз съм бременна, Лидия. От него.
Светът отново се завъртя. Бременна.
Иво не каза нищо. Той просто затвори очи. Това беше потвърждението.
Изневяра. Дългове. Лъжи. А сега и дете.
Обърнах се, бутнах Драганов от пътя си и избягах от стаята. Чувах как Стела крещи нещо след мен, но аз не спрях. Тичах по стерилните коридори, покрай обърканите сестри и пациенти, и не спрях, докато не излязох навън, на улицата, където студеният въздух удари лицето ми като плесница.
Глава 4: Първите пукнатини
Не се върнах вкъщи. Не можех. Мисълта за онази студена стъклена къща, купена с лъжи и платена с предателство, ме караше да ми се повдига.
Скитах безцелно с часове. Телефонът ми звъня многократно. Иво. Драганов. Стела. Дори Явор. Не вдигнах на никого.
Накрая, когато краката ме заболяха, а гладът стана натрапчив, седнах в едно малко, забутано кафене. Поръчах силно кафе и се опитах да мисля.
Трябваше ми информация. Истинска информация, не лъжите на Иво или истериите на Стела.
Обадих се на Явор. Той вдигна на първото позвъняване.
— Лиди! Къде си? Добре ли си?
— Не съм добре, Явка. Нищо не е добре. – Гласът ми се пречупи. Разказах му всичко. Накратко, без да спестявам нито бременността на Стела, нито обвиненията ѝ към Драганов.
От другата страна на линията имаше дълго мълчание.
— Яворе?
— Аз… аз знаех за Стела. – призна той тихо. – Не за бременността, но… видях ги. Преди седмици. В един ресторант. Държаха се за ръце. Изглеждаха… като двойка.
— И не ми каза? – В гласа ми нямаше гняв, само празнота.
— Исках, Лиди. Кълна се. Снощи се опитах. Но ти… не знаех как. Иво… той ми плати таксата за семестъра миналата седмица. Каза, че е бонус. Сега разбирам. Купувал е мълчанието ми. Боже, Лиди, толкова съжалявам.
Въздъхнах. Не можех да му се сърдя. Той беше дете, студент, попаднал в мрежата на Иво.
— Няма значение сега. Слушай, трябва ми услуга. Ти си в онзи университет, нали? В юридическия факултет.
— Да…
— Трябва ми информация. Всичко, което можеш да намериш за фирмата на Иво. И за тези „инвеститори“. И за Драганов. Можеш ли да провериш в някакви регистри? Търговски, имотни?
— Мога да опитам. Имам достъп до някои бази данни през библиотеката. Но, Лиди, това е… това е сериозно. Ако Драганов разбере…
— Драганов вече не ми е адвокат. Той е част от проблема. Моля те, Явка. В момента ти си единственият, на когото мога да се доверя.
— Добре. Ще го направя. Ще ти звънна веднага щом имам нещо.
Прекарах остатъка от деня в търсене на хотел. Намерих малко, евтино място в покрайнините. Платих в брой за две нощувки. И зачаках.
Телефонът иззвъня късно вечерта. Беше Явор. Гласът му беше напрегнат.
— Лиди, нещата са много, много по-зле, отколкото си мислиш.
— Говори.
— Фирмата на Иво… тя е празна. Куха черупка. През последните шест месеца всички активи са били прехвърляни към нова компания. Холдинг, регистриран на… Каймановите острови.
— Иво ми каза да подпиша документи за холдинг.
— Да, но познай кой е управител и собственик на този холдинг?
— Иво?
— Не. Адвокат Драганов.
Студена тръпка пробяга по гръбнака ми.
— Ами къщата? – попитах аз. – Драганов каза, че ипотеката е предоговорена.
— Не е точно ипотека. По-скоро… вторичен залог. Иво е изтеглил огромен бизнес кредит, използвайки къщата като обезпечение. И то не от банка.
— От кого?
— От компания на име „Кредо Капитал“. Никога не бях чувал за тях. Но проверих. Това е фасада. Компания за бързи кредити, но на макро ниво. От типа, които чупят крака, вместо да пращат писма. И Лиди…
— Какво?
— Адвокатската кантора, която ги представлява… Тя е много голяма. Много известна. Казва се „Партньори и Право“.
— И?
— Ами… спомняш ли си мъжа от самолета? Онзи с плачещото дете?
— Какво за него? – Сърцето ми подскочи.
— Проверих му името. Видях го на един плакат за юридическа конференция в университета миналата седмица. Той не е просто адвокат, Лиди. Той е Мартин. Старши партньор. И ръководител на отдела за „трудни вземания“ в „Партньори и Право“.
Онзи, който ме нарече „незряла“. Онзи, чиято дъщеря крещя през целия полет. Той беше адвокатът на хората, които бяха пребили съпруга ми.
— О, боже… – прошепнах аз.
— Има и още нещо. – каза Явор. – Това пълномощно, което си подписала. Проверих го. То не дава на Иво права само върху общите ви активи. Дава му право да подписва от твое име всичко. Включително… да те прави съдлъжник по бизнес заеми.
Затворих очи. Бях в капан. Не просто измамена съпруга. Бях съучастник.
Глава 5: Неканеният гост
Прекарах нощта в трескаво обмисляне. Сякаш бях в центъра на лабиринт, чиито стени се свиваха. Иво ме беше предал. Драганов го беше измамил. Стела носеше детето му. А Мартин, мъжът от самолета, държеше ключа за финансовата ми гибел.
На сутринта взех решение. Не можех да се крия. Трябваше да се изправя срещу тях. Но първо, трябваше да се върна в къщата. Имаше документи, лични вещи, неща, които ми трябваха, преди банката… или по-скоро „Кредо Капитал“… да я запечата.
Взех такси до квартала. Къщата изглеждаше притихнала. Нямаше коли отпред. Отключих и влязох. Тишината беше потискаща. Отидох директно в кабинета на Иво.
Той винаги беше хаотичен, но сега изглеждаше… ограбен. Чекмеджетата бяха отворени, някои папки липсваха. Драганов очевидно беше минал оттук.
Започнах да търся. Трябваше ми моето копие от брачния договор, паспортът ми, всякакви лични банкови извлечения, които не бяха общи.
Докато ровех в едно долно чекмедже, зад куп стари скици (моите, от времето, когато още мечтаех), намерих малък, заключен сейф, за който бях забравила. Иво ми беше казал, че е за „важни документи“. За щастие, комбинацията беше датата на сватбата ни. Иронията не ми убягна.
Вътре имаше няколко пачки пари в брой – евро и долари. Не много, може би десет хиляди общо. Имаше и бижута – тези, които бях казала на Драганов, че са „при баба ми“. И имаше един USB стик.
Без да се замислям, грабнах всичко, пъхнах го в чантата си и тъкмо се канех да затворя сейфа, когато чух шум от входната врата.
Замръзнах.
— Лидия? Знам, че си тук. Видях таксито да си тръгва.
Беше Стела.
Тя влезе в кабинета, оглеждайки отворения сейф и разхвърляните документи.
— Какво правиш? Прибираш си играчките, преди да избягаш ли?
— Какво искаш, Стела?
— Дойдох да видя какво е останало. Какво е оставил той за мен. За детето.
— Не виждаш ли? – посочих аз към празните чекмеджета. – Няма нищо. Драганов е обрал всичко. Иво е съсипан. Ти си съсипана. Аз съм съсипана.
Стела се засмя, но звукът беше кух. – Ти не си съсипана. Ти си просто… неудобство. Аз съм тази, която загуби всичко. Вложих пари в този бизнес. Пари, които наследих от баща си. Иво обеща да ги удвои. Обеща ми бъдеще.
— А вместо това ти даде дете и куп дългове. – довърших аз.
Тя ме погледна с омраза. – Ти не разбираш. Аз го обичах. А той ме използва. Точно както използва теб. Но има разлика. Аз знаех в какво се забърквам. Аз бях партньор. Ти беше просто… декорация.
— Ако си била партньор, трябва да си знаела за Драганов.
— Мислех, че го контролираме! – извика тя. – Мислех, че той работи за нас. Не разбрах, че той е истинският играч, докато не стана твърде късно. Докато не видях онези документи в болницата.
Тя се приближи до мен. Миришеше на скъп парфюм и страх.
— Слушай ме, Лидия. Ти и аз… ние сме единствените, които можем да го съсипем. Драганов.
— Аз не искам да съсипвам никого. Искам просто да се измъкна от това.
— Няма измъкване! – изкрещя тя. – Не разбираш ли? Онзи тип, Мартин… неговите клиенти… те няма да те оставят да си тръгнеш. Твоят подпис е навсякъде, точно до този на Иво. За тях вие сте едно цяло. Ще ти вземат къщата, парите, дори дрехите от гърба ти. И ако това не е достатъчно, ще те вкарат в съда. Съдебни дела, които ще се точат с години, докато не фалираш напълно.
Знаех, че е права. Явор беше казал същото.
— И какво предлагаш? – попитах предпазливо.
— Иво държеше резервно копие на всичко. Той не се доверяваше напълно на Драганов. Трябва да има някъде… сървър, флашка, нещо… което доказва, че Драганов е отклонявал парите.
Погледнах към чантата си, където лежеше USB стикът. Не казах нищо.
— Ако го намерим – продължи Стела, а очите ѝ трескаво шареха из стаята, – можем да го използваме. Можем да отидем при Мартин. Да сключим сделка. Да му дадем Драганов, в замяна на нашата свобода.
— Нашата свобода? – повдигнах вежда. – Мислех, че съм просто декорация.
— Не бъди глупава! – сопна ми се тя. – Това вече не е за Иво. Това е за оцеляване. Аз трябва да мисля за детето си. А ти… ти нямаш нищо друго, освен да спасиш собствената си кожа.
Преди да успея да отговоря, на входната врата се позвъни. Настоятелно.
Стела пребледня. – Кой е това?
Погледнах през прозореца на кабинета, който гледаше към алеята. Пред портата беше спряла същата черна лимузина, която ме беше взела от летището.
— Драганов. – прошепнах.
Стела изруга. – Той не трябваше да знае, че съм тук.
— Той не знае. Той идва за мен. – Осъзнах го в миг. Той беше видял, че съм напуснала хотела. Беше се досетил, че ще дойда тук.
— Трябва да се махнем. – каза Стела, тръгвайки към задния изход.
— Не. – казах аз, усещайки как някакъв леден кураж се надига в мен. – Аз няма да бягам. Не и от собствената си къща. Ти си тръгвай. Аз ще говоря с него.
— Луда ли си? Той е…
— Тръгвай! – извиках аз.
Стела се поколеба за миг, след което изсъска: – Добре. Но ако намериш нещо, обади ми се. И двете сме в една лодка, Лидия. Помни го.
Тя изчезна през кухнята към задния двор. Чух как Драганов звъни отново, този път по-настоятелно. Вдишах дълбоко, стиснах чантата с флашката в нея и тръгнах да отворя вратата.
Глава 6: Студентът и тайната
Докато Лидия се изправяше срещу Драганов, в другия край на града, Явор седеше в прашната университетска библиотека, заобиколен от томове по търговско право. Но той не четеше. Беше отворил лаптопа си и ровеше из публичните регистри, но търсеше нещо много по-лично.
Чувството за вина го разяждаше. Не беше само заради това, че беше скрил за Стела. Беше по-дълбоко.
Преди около месец, парите за семестъра му наистина бяха закъснели. Иво, който винаги плащаше всичко с едно махване на ръката, изведнъж стана неоткриваем. Явор беше отчаян. Ако не платеше до края на седмицата, щяха да го изключат.
Накрая беше причакал Иво пред лъскавия му офис. Иво изглеждаше напрегнат, разсеян.
— Явка, момчето ми, не сега. Имам среща.
— Иво, трябва ми таксата. Ще ме изхвърлят.
Иво въздъхна, раздразнен. – Колко?
— Три хиляди.
— Добре, добре. Ще ти ги дам. – Той бръкна в джоба си, но извади само портфейл. – По дяволите, нямам толкова в брой. Слушай, качи се горе. Стела ще ти ги даде. Моята асистентка.
Явор се качи в стъкления офис. Стела беше там. Тя го изгледа студено.
— Ти си братът на Лидия, нали?
— Да. Иво каза…
— Знам какво е казал. – Тя отвори едно чекмедже и извади дебел плик. – Ето. Три хиляди.
Явор посегна да ги вземе, но тя не пусна плика.
— Той не ти каза всичко, нали? – попита тя с лека усмивка. – Тези не са от него. От мен са. Малък… жест на добра воля.
Явор се намръщи. – Не разбирам.
— Разбира се, че не разбираш. Ти си просто хлапе. Но запомни – Иво е щедър, когато има. Но когато няма… той взима. А в момента той няма. Аз съм тази, която поддържа светлините тук. И ако искаш сестра ти да продължава да живее в онази стъклена къща, а ти да продължаваш да ходиш в този твой университет… ще е добре да си държиш устата затворена.
— Затворена за какво?
Точно тогава Иво влезе в стаята и видя напрежението.
— Стела, какво правиш?
— Просто се запознавам с… роднините. – каза тя, пускайки плика.
Иво бутна Явор към вратата. – Върви, Явка. И… не казвай на Лидия за това. Тя се тревожи за пари. Няма нужда да я натоварваме. Разбра ли?
Явор кимна, притиснал парите, и избяга. По-късно същия ден видя Иво и Стела в онзи ресторант. Видя как тя слага ръка на неговата. Видя как той я целува.
И той не каза нищо. Защото беше взел парите. Не трите хиляди за таксата. В плика имаше пет. „Джобни“, както беше казала Стела.
Сега, в библиотеката, той се чувстваше мръсен. Беше се продал. Беше предал сестра си за две хиляди отгоре.
Той затвори правните регистри и отвори нещо друго. Социални мрежи. Търсеше „Стела“. Фамилията ѝ беше известна от документите на фирмата. Намери я.
Профилът ѝ беше смесица от бизнес успехи, луксозни почивки и… снимки с Иво. Не явни, но прикрити. Снимка на две чаши шампанско с неговия часовник на ръба на масата. Снимка от яхта, на която се виждаше част от ръката му.
Явор прелистваше назад. И тогава го видя. Снимка отпреди година. Стела на бизнес събитие. До нея стоеше, усмихнат широко… Драганов. Надписът гласеше: „С моя ментор и най-добър приятел. Човекът, който направи всичко възможно.“
Стела и Драганов не бяха врагове. Те бяха съюзници.
Обвиненията ѝ в болницата… това е било театър. Театър за Иво. И за Лидия.
Те двамата, Стела и Драганов, са източвали фирмата. Те са вкарали Иво в капана с „Кредо Капитал“. А Иво, заслепен от алчност или от нея, ги беше оставил.
Телефонът му извибрира. Беше Лидия.
— Яворе, Драганов е тук. В къщата.
— Лиди, махай се оттам! Веднага!
— Не мога. Има нещо, което трябва да знаеш.
— Не, ти трябва да знаеш! – Явор говореше бързо, шепнешком. – Стела и Драганов са заедно в това. От самото начало. Тя те лъже. И двамата лъжат. Те са измамили Иво.
От другата страна на линията се чу само тишина. После Лидия каза с глас, който беше толкова студен, че накара Явор да настръхне:
— Знам. Тя е в къщата. Беше тук, когато той дойде. Мисля, че го е извикала.
— Какво?
— Аз съм заключена в кабинета. Те са в хола. Чувам ги да си говорят. Мисля, че… мисля, че ме нагласят за всичко.
Глава 7: Съдебната призовка
Драганов стоеше в хола, излъсканите му обувки изглеждаха нелепо върху скъпия персийски килим. Той оглеждаше стаята с вид на собственик.
— Къде е тя, Стела? Каза, че ще я доведеш тук.
— Тук е някъде. – отвърна Стела, наливайки си вода. Ръцете ѝ леко трепереха. – Може би е горе. Изплаши се, като те видя.
— Трябваше да я държиш под око. Тя е единствената ни пречка.
— Ами Иво? – попита Стела. – Той ще говори.
— Иво е уплашен глупак. – отсече Драганов. – Вече съм говорил с него. Убедих го, че Лидия е тази, която е направила преводите към „Кредо Капитал“ зад гърба му, за да спаси къщата. Той е толкова отчаян да повярва, че не е виновен, че ще подпише всичко, което му дам.
— Значи планът е… Лидия да обере всичко?
— Точно така. Пълномощното, което тя така „незряло“ подписа. То ни дава всичко. Ще докажем, че тя е действала панически, опитвайки се да покрие разходите си, и е взела лоши заеми. Тя ще бъде съдена. Ние, от друга страна… ние сме просто съвестни партньори, опитващи се да спасят каквото е останало от фирмата.
— Ами Мартин? От „Кредо“? Той няма ли да…
— Мартин иска парите си. Не му пука от кого ще ги вземе. Ще му дадем къщата. Това ще го задоволи за момента. А ние изчезваме с ликвидността от холдинга на Кайманите.
В кабинета Лидия слушаше, притиснала ухо до вратата. Телефонът беше в ръката ѝ, Явор слушаше на линията, без да диша.
Те ме нагласят.
Тя погледна флашката в ръката си. Резервното копие на Иво.
В този момент на вратата на кабинета се почука. Силно.
— Лидия? – Гласът на Драганов беше фалшиво успокояващ. – Знам, че си вътре. Излез да поговорим като цивилизовани хора. Донесох ти документите за къщата.
Лидия погледна към прозореца. Беше на втория етаж. Твърде високо за скачане. Имаше само един изход.
Тя пъхна флашката в джоба си, заедно с парите и бижутата.
— Яворе. – прошепна тя в телефона. – Обади се в полицията. Кажи им, че двама души ме държат против волята ми в собствения ми дом. Кажи им, че са въоръжени.
— Въоръжени ли са? – изхриптя Явор.
— Не знам. Но така ще дойдат по-бързо.
Тя прекъсна връзката, преди той да успее да възрази.
— Лидия! – Драганов вече блъскаше по вратата. – Не усложнявай нещата!
Лидия вдиша дълбоко. След това отключи вратата и я отвори рязко.
Драганов почти падна вътре. Зад него стоеше Стела, с лице, бяло като платно.
— Ето ме. – каза Лидия, опитвайки се гласът ѝ да не трепери. – Какви документи?
Драганов се изправи, оправяйки сакото си. Той беше бесен.
— Ти… – започна той.
— Документите, които доказват, че аз съм виновна за всичко ли? – попита Лидия.
Усмивката на Драганов замръзна.
— Не знам какво си…
— Чух ви. И двама ви. Всичко.
Стела ахна. Драганов я изгледа свирепо.
— Значи си решила да играеш твърдо. – каза той бавно. – Лош избор, Лидия. Много лош.
Той пристъпи към нея. Лидия отстъпи назад, блъскайки се в бюрото.
— Какво ще направиш? Ще ме „инцидентираш“ като Иво ли?
— Иво беше аматьор. С теб ще бъда… по-убедителен.
Той вдигна ръка, но преди да успее да направи каквото и да било, отвън се чуха сирени. Силни. Приближаващи.
Драганов замръзна. Погледна през прозореца. Две полицейски коли завиваха по алеята.
— Какво си направила? – изсъска той към Лидия.
— Аз? Нищо. – каза Лидия. – Явно съседите са ви чули да крещите.
Стела изпадна в паника. – Трябва да се махаме! Драганов, те идват!
— Млъкни! – извика той. Той се обърна към Лидия. – Това не е краят. Дори не е началото. Ще те унищожа.
Той се втурна навън от кабинета. Стела се поколеба, погледна към Лидия с неописуема смесица от омраза и страх, и го последва.
Лидия чу как входната врата се отваря с трясък и полицаите викат. Чу виковете на Драганов, че е адвокат и че това е недоразумение.
Тя седна на стола зад бюрото на Иво, краката ѝ най-после се подкосиха. Трепереше неконтролируемо.
По-късно, след като даде показания (че адвокатът на съпруга ѝ и неговата партньорка са влезли в имота без разрешение и са я заплашили), полицаите си тръгнаха. Те бяха скептични. Беше думата ѝ срещу тази на уважаван адвокат. Драганов и Стела бяха освободени почти веднага, след като „изясниха ситуацията“.
Но Лидия беше спечелила време.
Тя седеше сама в празната къща, когато на вратата отново се позвъни.
Този път беше куриер.
— Госпожа Лидия?
Тя кимна.
Той ѝ подаде дебел плик. Беше официален, с печати.
— Какво е това?
— Съдебна призовка, госпожо. От „Кредо Капитал“.
Тя отвори плика с треперещи ръце. Беше официално уведомление. Завеждаха дело. Искаха незабавно възбрана върху къщата и всичките ѝ лични сметки. Делото беше насрочено за следващата седмица.
И името на адвоката, подписал призовката, беше ясно изписано:
Мартин.
Глава 8: Среща с врага
Лидия знаеше, че не може да се справи сама. Имаше флашката, но това беше просто парче пластмаса, ако не знаеше как да го използва. Полицията беше безполезна; това беше гражданско дело, не криминално, поне засега. Драганов и Стела бяха прикрили следите си твърде добре.
Трябваше ѝ адвокат. И то не какъв да е. Трябваше ѝ някой, който да е по-добър от Драганов. И по-безмилостен от Мартин.
Обади се на Явор.
— Явка, онзи твой професор… най-добрият по търговско право. С кого работи? Кого би препоръчал?
— Лиди, най-добрите са… те са „Партньори и Право“. Те са срещу теб.
— Трябва ми някой друг. Някой, който ги мрази. Някой, който е гладен.
Явор се замисли. – Има една. Казва се Таня. Тя беше партньор там, при Мартин. Но напусна. Говореше се, че е имало голям скандал. Че Мартин я е… прецакал за голямо дело. Сега тя има собствена малка кантора. Казват, че е гений. И че чака сгоден момент да си го върне на Мартин.
— Дай ми адреса ѝ.
Кантората на Таня не беше в лъскав стъклен небостъргач. Беше в стара сграда в центъра, с бавен асансьор и изтъркани килими. Но офисът ѝ беше модерен, с огромно бюро и стена, пълна с дипломи и лицензи.
Таня беше жена на около четирийсет, с къса, тъмна коса и очи, които сякаш виждаха всичко. Тя изслуша историята на Лидия, без да я прекъсва. Лидия ѝ разказа всичко. Полетът. Драганов. Стела. Бременността. Пълномощното. Флашката. Призовката от Мартин. Дори за „незрялата“ забележка в самолета.
Когато Лидия свърши, Таня се облегна назад.
— Е. – каза тя. – Ти не си просто в беда. Ти си юридически мъртва.
— Можете ли да ми помогнете?
— Мога. Но ще струва скъпо. А ти току-що ми каза, че всичките ти сметки са блокирани.
Лидия отвори чантата си и изсипа на бюрото парите и бижутата от сейфа на Иво.
— Това е, което имам. Всичко.
Таня погледна купчината, после Лидия. – Добре. Това е добър старт. Ще ни трябва за експертизи. – Тя взе USB стика. – Да видим какво имаме тук.
Тя го пъхна в лаптопа си. Минута по-късно, веждите ѝ се повдигнаха.
— Твоят съпруг може да е предател, но не е бил глупак. – каза Таня. – Тук има всичко. Копия от банкови преводи към Кайманите. Имейли между Драганов и Стела, в които обсъждат как да „убедят“ Иво да подпише. Схема на измамата. Дори… о, това е красиво.
— Какво?
— Таен запис. Аудио. От среща между Драганов и някого от „Кредо Капитал“. Обсъждат как да структурират заема, така че ти да си основният длъжник, а не Иво. Обсъждат твоето пълномощно.
— Това значи ли, че съм спасена?
— Не. Това значи, че имаме с какво да се бием. – Таня затвори лаптопа. – Сега слушай. Мартин е насрочил делото толкова бързо, защото иска да те смаже, преди да си намерила защита. Той разчита, че си уплашена и сама. Ние няма да чакаме делото. Ще отидем при него. Още сега.
— Какво? Не мога!
— Можеш. – Таня се изправи. – Идваш с мен. И няма да кажеш и дума. Само ще гледаш. Време е да видиш как възрастните се справят с проблемите си, Лидия.
Час по-късно, Лидия седеше в най-луксозната заседателна зала, която беше виждала. Намираше се на последния етаж на „Партньори и Право“. През стъклената стена се виждаше целият град.
Мартин влезе, последван от двама по-млади адвокати. Той беше облечен в безупречен тъмносин костюм. Когато видя Лидия, той не показа изненада. Но когато видя Таня, на лицето му се изписа лека, почти незабележима гримаса.
— Таня. Каква… неочаквана изненада. Мислех, че се занимаваш с по-дребни неща в наши дни.
— Здравей, Мартин. – отвърна Таня, усмихвайки се студено. – Реших да се върна към големите дела. Представлявам госпожа Лидия.
Мартин седна срещу тях.
— Съмнявам се, че има какво да обсъждаме. Нещата са ясни. Клиентите ми искат парите си. Вашата клиентка е гарантирала заема. Тя губи къщата. Край на историята.
— Да, историята е много ясна. – Таня плъзна лаптопа си по масата. – Особено когато имаш сценарий.
Тя натисна „Play“.
От високоговорителите се разнесе гласът на Драганов, ясен и отчетлив, обсъждащ как точно да фалшифицират датите на пълномощното, за да съвпаднат със заема.
Лицето на Мартин остана безизразно, но кокалчетата на ръцете му, с които държеше писалката, побеляха.
— Какво е това? – попита той тихо.
— Това – каза Таня, – е доказателство за измама. Заговор. Което прави договора на клиентите ти невалиден. Поне по отношение на моята клиентка.
Мартин мълча дълго.
— Това е незаконно придобит запис. Недопустим в съда.
— Може би. – съгласи се Таня. – Но е много допустим в пресата. И в прокуратурата. Представи си заглавията: „Кредо Капитал“ и Драганов в схема за измама на съпруга.“ Клиентите ти може и да са безмилостни, Мартин, но не мисля, че обичат публичността.
Мартин я гледаше. Това беше битка на волята.
— Какво искаш, Таня?
— Оттегляте всички искове срещу Лидия. Незабавно.
— Невъзможно. Заемът е огромен. Къщата едва го покрива. Клиентите ми ще загубят милиони.
— Не ме интересуват твоите клиенти. Те са правили бизнес с Драганов и Иво. Нека си търсят парите от тях. Лидия е жертва.
— Тя е подписала. – настоя Мартин.
— Тя е била измамена. – отвърна Таня.
— Ще го докажеш ли в съда, срещу мен?
— О, да. – усмихна се Таня. – Ще го направя с огромно удоволствие. Помниш ли делото „Фарматекс“, Мартин? Мисля, че този път имам по-силни козове.
Споменаването на „Фарматекс“ го засегна. Това беше делото, за което Явор беше говорил. Делото, което тя беше загубила заради него.
Мартин се изправи и отиде до прозореца.
— Добре. – каза той накрая, обръщайки се. – Ето моята оферта. И е единствената. Ще „замразим“ иска срещу Лидия. Временно. В замяна, тя ни дава всичко, което има. Тази флашка. Всички копия. И свидетелства.
— Да свидетелства? – намеси се Лидия за пръв път.
— Да. – Мартин я погледна, и за пръв път тя не видя в очите му бащата от самолета, а хищник. – Ние ще съдим Драганов. И Иво. И Стела. Ще ги съсипем. А твоята съпруга, Иво, ще бъде нашият главен свидетел. Тя ще ни помогне да си върнем парите от онзи холдинг на Кайманите.
— Аз… аз не мога да предам съпруга си. – прошепна Лидия, въпреки всичко.
Мартин се изсмя. – Съпругът ти те предаде за една бременна любовница и няколко милиона. Мисля, че си му длъжна. Това е сделката, Таня. Или тя свидетелства за нас, или аз я унищожавам на делото следващата седмица. Избирайте.
Глава 9: Болничното признание
Лидия и Таня напуснаха офиса на Мартин в пълно мълчание. Когато влязоха в асансьора, Лидия се облегна на стената.
— Той иска да ме използва.
— Разбира се, че иска. – каза Таня, натискайки бутона за партера. – Ние имаме лоста (флашката), а той има силата (съда). Това е класическа размяна.
— Но да свидетелствам срещу Иво… той е баща на детето на Стела. Каквото и да е, това е…
— Това е твоят изход, Лидия. – прекъсна я Таня рязко. – Иво е направил своя избор. Драганов е направил своя. Стела е направила своя. Сега ти трябва да направиш твоя. Ще бъдеш ли жертвата, която всички очакват да бъдеш, или ще се възползваш от единствения шанс, който имаш?
— Аз дори не знам дали Иво е виновен. Не и колкото Драганов. Той беше… измамен.
Таня въздъхна. – Лидия. Трябва да пораснеш. Трябва да приемеш, че мъжът, за когото си омъжена, е престъпник. Може би не толкова умен като Драганов, но все пак престъпник. Трябва да отидеш в онази болница. Трябва да го погледнеш в очите и да го попиташ. Преди да вземеш решението си.
Лидия знаеше, че е права.
Отиде до болницата сама. Този път Драганов не беше там. Стела също я нямаше.
Иво беше в стаята, гледаше телевизия. Бинтът на главата му беше по-малък, синината избледняваше. Той изглеждаше почти нормално.
Когато я видя, лицето му се озари от фалшиво облекчение.
— Лиди! Къде беше? Притесних се. Драганов каза, че си… че си се разстроила.
Лидия затвори вратата. Не седна.
— Драганов и Стела работят заедно, Иво. – каза тя тихо.
Усмивката на Иво изчезна. – Какво? Не. Това е… това е лудост. Стела мрази Драганов.
— Не. Те са те използвали. От самото начало. Те са отклонили парите. Те са те вкарали в капана с „Кредо Капитал“.
Иво я гледаше, опитвайки се да обработи думите ѝ. – Но… Драганов каза… той каза, че ти си взела заема. Че си се опитала да ме спасиш и си се провалила…
— И ти му повярва, нали? – В гласа на Лидия нямаше гняв, само безкрайна умора. – По-лесно ти беше да повярваш, че аз съм некомпетентна, отколкото че ти си глупак.
— Лидия, внимавай какво говориш!
— Не! Ти внимавай! – Гласът ѝ се повиши за пръв път. – Аз бях в офиса на Мартин. Адвокатът на „Кредо“. Знаеш ли кой е той, Иво? Това е мъжът, на чието дете отказах мястото си до прозореца. Светът е малък, нали?
Иво пребледня. – Срещнала си се с Мартин? Защо?
— Защото той ме съди! Мен, Иво! Защото моят подпис, който ти получи с измама, стои на заем за милиони! Защото ще ми вземат къщата, която аз проектирах!
Тя хвърли съдебната призовка върху леглото му.
Иво я погледна. И в този момент цялата му фасада се срина. Той не беше бизнесмен. Той не беше жертва. Той беше просто един уплашен мъж.
— Аз не знаех… – прошепна той.
— Знаеше ли за бременността на Стела?
Той сведе поглед. – Да.
— Знаеше ли, че Драганов те мами?
— Аз… подозирах. – призна той. – Нещата не излизаха. Парите… те просто изчезваха. Но той винаеше пазара, винеше регулациите. А Стела… тя казваше да му вярвам.
— Защото са били заедно. А ти си бил твърде заслепен, за да го видиш.
Иво вдигна поглед към нея, очите му бяха пълни със сълзи. Истински сълзи този път.
— Лиди, съжалявам. Боже, толкова съжалявам. Аз провалих всичко. Аз… аз дори не бях нападнат.
Лидия замръзна. – Какво?
— Инцидентът… – Той посочи главата си. – Бях аз. Бях в офиса, след като Стела ми каза за бременността. И в същия ден получих известието от „Кредо“. Разбрах, че всичко е свършено. Бях пиян. Блъсках… чупих неща. Паднах. Ударих си главата в ръба на бюрото. Сам.
Той започна да ридае. Жалко, тихо хлипане.
— Измислих историята за нападението, за да спечеля време. За да… за да те накарам да се върнеш и да ми простиш. Да те накарам да ме съжаляваш.
Лидия го гледаше. Мъжът, когото беше обичала. Мъжът, заради когото се беше отказала от мечтите си. Той не беше зъл. Той не беше дори хитър. Той беше слаб. Жалък, страхлив и слаб.
— Мартин ми предложи сделка. – каза тя с леден глас.
Иво вдигна просълзения си поглед.
— Искат да оттеглят иска срещу мен. В замяна искат флашката.
— Флашката? – Той се сепна. – Ти си я намерила?
— Да. Искат я. И искат да свидетелствам. Срещу теб, срещу Драганов и срещу Стела.
Ужасът по лицето на Иво беше пълен. – Не! Лиди, не можеш! Те ще ме унищожат! Ще отида в затвора! А детето… какво ще стане с детето?
— Ти трябваше да мислиш за това, Иво. – каза тя. – Трябваше да мислиш за това, преди да подпишеш пълномощното. Преди да спиш с нея. Преди да излъжеш.
— Моля те! – Той се опита да стане, но беше твърде слаб. – Лидия, ти си добра. Ти не си като тях. Не го прави. Ще избягаме. Ще започнем отначало. Аз още те обичам!
Лидия го гледаше дълго. Любовта. Каква празна дума.
— Не, Иво. – каза тя. – Ти не ме обичаш. Ти обичаш идеята аз да те спасявам. Но аз свърших. Аз вече не спасявам никого.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— Лидия! Не ме оставяй! Моля те! Аз съм твоят съпруг!
Тя спря на вратата, но не се обърна.
— Не. Ти си просто… незрял.
И тя излезе, затваряйки вратата след себе си.
Глава 10: Морален избор
Лидия се върна в евтиния хотел. В стаята беше задушно и миришеше на стар тютюн. Тя седна на ръба на леглото.
Имаше избор.
Вариант А: Да приеме сделката на Мартин. Да даде флашката, да свидетелства. Да предаде Иво, колкото и да го заслужаваше, и да хвърли Стела и нероденото ѝ дете на вълците. В замяна тя щеше да е свободна. Чиста. Щеше да загуби къщата, да, но нямаше да има дългове. Щеше да може да започне отначало. Това беше умният ход. Това беше ходът на Таня.
Вариант Б: Да откаже. Да се опита да се бори с Мартин в съда, използвайки флашката. Битка, която Таня каза, че е почти невъзможно да спечели. Мартин щеше да зарови записа, да го обяви за невалиден. Лидия щеше да загуби. Щеше да загуби къщата и пак щеше да дължи милиони. Щеше да бъде в съдебни дела до края на живота си. Това беше ходът на жертвата.
Вариант В: Да избяга. Да вземе парите и бижутата от чантата си и да изчезне. Да замине за друга държава, да си смени името. Да остави Иво, Стела, Драганов и Мартин да се оправят сами. Това беше страхливият ход. Това беше… незрелият ход.
Тя легна по гръб и се загледа в напукания таван.
Признанието на Иво я беше променило. Докато мислеше, че е нападнат, тя изпитваше гняв, но и капка съчувствие. Сега… сега изпитваше само презрение. Лъжата за нападението беше по-лоша от изневярата, по-лоша от дълговете. Беше манипулация на най-ниско ниво.
Ами Стела? Тя беше също толкова виновна, колкото и Драганов. Беше използвала бременността си като оръжие, първо срещу Иво, после срещу Лидия. Детето беше просто още един коз в играта ѝ.
А Драганов? Той беше мозъкът. Той заслужаваше всичко, което го очакваше.
Ами Мартин? Той беше просто адвокат, вършещ работата си. Безмилостно, да, но не беше той този, който беше създал кашата. Той просто я почистваше.
Решението не беше морално. То беше прагматично.
Вдигна телефона и се обади на Таня.
— Взех решение.
— Слушам те.
— Приемам сделката на Мартин. Но имам едно условие.
— Мартин не приема условия. – отвърна Таня.
— Ще приеме това. – каза Лидия. – Искам пълна защита за брат ми, Явор.
— Явор? Какво общо има той?
— Взел е пари от Стела. Знаел е за връзката им. Не много, но достатъчно, за да го обвинят в съучастие или прикриване, ако Драганов реши да играе мръсно. Искам писмено споразумение от Мартин, че Явор е извън всичко това. Че няма да бъде призоваван, нито разследван.
Имаше пауза от другата страна.
— Това… – каза Таня, – е много умен ход. Добре. Ще говоря с Мартин. Мисля, че ще се съгласи. По-добре е да има един напълно съдействащ свидетел (теб), отколкото един компрометиран (Явор).
— И още нещо. – каза Лидия.
— Да?
— Искам аз да съм тази, която ще даде флашката на Мартин. Лично.
Таня се засмя тихо. – Искаш да видиш лицето му, а? Добре, Лидия. Започваш да ми харесваш. Утре сутрин, десет часа, в неговия офис.
Глава 11: Новият съюзник
На следващата сутрин Лидия влезе в офиса на Мартин. Този път Таня я чакаше във фоайето, но не се качи с нея. „Това е твоят момент“, беше казала тя. „Трябва да го направиш сама.“
Мартин я чакаше в същата зала. Този път беше сам. На масата имаше два документа.
— Госпожо Лидия. – Той посочи стола.
Тя седна.
— Таня ми предаде вашите условия. – каза той. – Това е споразумението за имунитет на брат ви. Прочетете го.
Лидия го прочете. Беше кратко и ясно. Явор беше извън играта.
— Добре. – каза тя.
— Това е вашето споразумение. – Той плъзна втория документ. – То гласи, че „Кредо Капитал“ оттегля всички искове срещу вас. В замяна, вие предавате всички налични доказателства и се съгласявате да сътрудничите напълно на нашето разследване и последващия съдебен процес срещу Драганов, Иво и Стела.
Тя го прочете внимателно. Всичко беше точно.
— А къщата?
— Къщата е обезпечението по заема. Тя ще бъде продадена, за да покрие част от щетите, които вашите… партньори… са нанесли. Вие ще трябва да я напуснете до края на седмицата.
Лидия кимна. Очакваше го. Къщата беше просто тухли.
Тя подписа документа. След това Мартин подписа и двата екземпляра и ѝ подаде нейните копия.
— Флашката. – каза той, протягайки ръка.
Лидия я извади от джоба си. Но вместо да му я даде, тя я постави на масата помежду им.
— Преди да ви я дам, искам да ви попитам нещо.
Мартин повдигна вежда.
— В самолета. Защо бяхте толкова ядосан? Защо ме нарекохте „незряла“?
Мартин се облегна назад. Той я гледаше дълго време.
— Това има ли значение?
— За мен има.
Той въздъхна. Погледът му се отмести към града зад прозореца.
— Дъщеря ми, Ани. Майка ѝ ни напусна преди шест месеца. Замина с друг мъж. Каза ми, че съм… скучен. Че съм прекалено обсебен от работата си. Че съм бил „зрял“, когато се е омъжила за мен, а сега съм просто „стар“.
Той погледна отново към Лидия.
— Ани не плачеше, защото искаше прозореца. Тя плачеше, защото това беше първият ѝ полет без майка ѝ. Тя е уплашена до смърт, че и аз ще я изоставя, точно като нея. Когато вие, възрастна жена, която имаше всичко под контрол, отказахте да помогнете на едно уплашено дете заради собствения си комфорт… това ми напомни за нея. За съпругата ми. За нейния егоизъм. Беше несправедливо спрямо вас. Но в онзи момент, да, мислех, че сте незряла.
Лидия не каза нищо. Тя просто плъзна флашката по масата към него.
Мартин я взе.
— Сгреших за вас, госпожо Лидия. – каза той тихо. – Очевидно сте много по-зряла, отколкото предполагах. Моите адвокати ще се свържат с Таня за насрочване на показанията ви.
Лидия се изправи.
— Има още нещо. – каза тя.
Мартин я погледна въпросително.
— Стела. Тя е бременна.
Лицето на Мартин не трепна. – Знам.
— Каквото и да правите… детето не е виновно.
— Аз не преследвам деца. – каза Мартин. – Аз преследвам пари. Стела ще има своя шанс да сключи сделка. Точно като вас. Дали ще го приеме, си е неин избор.
Лидия кимна. Това беше всичко, което можеше да направи.
Тя излезе от офиса, този път с високо вдигната глава.
Глава 12: Двойна игра
Времето се завъртя бързо. Лидия, с помощта на Явор, събра най-необходимото от къщата. Повечето от луксозните мебели, дрехи и произведения на изкуството бяха част от активите, които „Кредо“ запорира. Тя не изпита носталгия. Все едно напускаше чужд живот.
Нае си малък, слънчев апартамент под наем в стара кооперация. Плати депозита с парите от сейфа.
Явор беше до нея през цялото време. Чувството му за вина го беше превърнало в неин пръв помощник. Той ѝ помогна да пренесе кашоните, сглоби новите евтини мебели и се увери, че хладилникът ѝ е пълен.
— Не знам как да ти благодаря, Явка. – каза му тя една вечер, докато ядяха пица на пода сред кашоните.
— Недей, Лиди. Аз съм този, който трябва да се извинява. Бях такъв глупак.
— Всички бяхме. – каза тя. – Важното е какво правим сега. Как върви в университета?
— Добре. Таня… тя ми предложи стаж. – каза той, изчервявайки се леко. – Каза, че имам „инстинкт за мръсни дела“. Мисля, че беше комплимент.
Лидия се засмя. Беше първият ѝ истински смях от седмици.
Междувременно, правната машина на Мартин се беше задействала с пълна сила.
Иво беше изписан от болницата и веднага му бяха повдигнати обвинения в измама, фалшифициране на документи и присвояване. Факта, че Лидия свидетелства срещу него, го беше съсипал. Той се беше сринал напълно и беше признал всичко, опитвайки се да хвърли цялата вина върху Драганов и Стела.
Драганов, разбирайки, че е в капан, се опита да избяга от страната. Но Мартин беше предвидил това. Сметките на Кайманите бяха замразени, а Драганов беше арестуван на летището, с куфар, пълен с пари в брой, и еднопосочен билет за страна без екстрадиция.
Оставаше Стела.
Тя беше единствената, която все още беше на свобода, но обвиненията срещу нея се трупаха. Мартин ѝ беше предложил сделка: да върне парите, които беше наследила и вложила (и впоследствие изтеглила тайно), и да свидетелства срещу Драганов, в замяна на условна присъда, предвид бременността ѝ.
Един следобед, някой почука на вратата на новия апартамент на Лидия.
Беше Стела.
Тя изглеждаше ужасно. Скъпите ѝ дрехи бяха смачкани, лицето ѝ беше подпухнало от плач, а бременността ѝ вече леко ѝ личеше.
— Какво искаш? – попита Лидия, без да я кани да влезе.
— Трябва да ми помогнеш. – прошепна Стела.
— Да ти помогна? Аз?
— Мартин… той ме притиска. Иска да върна парите. Но аз… аз ги нямам.
— Какво? Ти ми каза, че…
— Излъгах! – извика Стела. – Разбира се, че излъгах! Нямах наследство. Всичко беше лъжа, за да впечатля Иво, за да вляза в играта. Парите, които „вложих“… бяха заем. От същите хора като на Иво, само че от друга фирма. Мислех, че ще направя бърз удар и ще ги върна. Но Драганов… той взе всичко.
Лидия я гледаше, изумена от дълбините на измамата.
— И сега… те ме търсят. – Стела се разплака. – Не Мартин. Другите. Те казаха… казаха, че ако не платя до утре, ще… ще се погрижат за мен. И за детето.
— И очакваш аз да направя какво? – попита Лидия студено. – Аз нямам пари.
— Не искам пари. Искам да говориш с Мартин. – Стела я хвана за ръката. – Моля те. Ти си единствената, която той уважава. Кажи му да ми даде защита. Кажи му, че ще направя всичко, само да ме измъкне от това. Ще свидетелствам, ще… ще кажа каквото иска. Моля те, Лидия!
Лидия погледна към тази съсипана жена. Жената, която беше откраднала съпруга ѝ, парите ѝ и дома ѝ. Жената, която я беше нарекла „декорация“.
Тя изпита само съжаление. Не към Стела. А към нероденото дете.
— Добре. – каза Лидия. – Ще се обадя на Таня. Тя ще говори с Мартин. Но не го правя заради теб.
Глава 13: Конфронтацията
Голямото дело не беше едно. Беше поредица от изслушвания, показания и съдебни битки. Но ключовият момент беше денят, в който всички бяха събрани в една зала за предварително изслушване.
Лидия беше там, с Таня до нея.
Мартин беше там, представлявайки „Кредо Капитал“.
Иво беше там, с държавен защитник, изглеждаше с десет години по-стар.
Драганов беше там, със собствен екип от скъпи адвокати, изглеждаше студен и невъзмутим, сякаш всичко това беше просто досадна формалност.
Стела беше там, също с адвокат, и видимо бременна. Тя седеше възможно най-далеч от Иво.
Залата беше пълна с напрежение.
Драганов пръв взе думата. Неговият адвокат твърдеше, че всички транзакции са били законни, одобрени от Иво и обезпечени с пълномощното на Лидия. Той твърдеше, че Драганов е бил просто изпълнител, а Иво и Лидия са били тези, които са се опитали да измамят инвеститорите.
Тогава дойде ред на Мартин. Той беше спокоен, методичен. Той представи имейлите. Представи банковите извлечения от Кайманите. И тогава пусна аудиозаписа.
Гласът на Драганов, обсъждащ измамата, изпълни залата. Адвокатите му скочиха, крещейки „Недопустимо!“, но съдията ги накара да млъкнат.
След това Мартин призова Иво.
Иво беше жалка гледка. Той призна всичко. Призна за пълномощното, за лъжите, за фалшивото нападение. Той плачеше, сочейки към Драганов и Стела. „Те ме накараха! Те ме измамиха! Аз я обичах… обичах Стела, а тя… тя ме използва!“
Стела извика: „Лъжец! Ти ми обеща всичко!“
Залата избухна в хаос. Съдията удари с чукчето.
Тогава Мартин призова Лидия.
Тя седна на свидетелската скамейка. Беше спокойна. Разказа всичко, започвайки от полета. Разказа за думите на Драганов в колата. За срещата в болницата. За разкритията на Явор. За разговора, който беше подслушала в кабинета.
Адвокатът на Драганов се опита да я атакува.
— Госпожо Лидия, не е ли вярно, че сте водели екстравагантен начин на живот? Че сте харчели парите на съпруга си безконтролно?
— Аз имах собствена кариера като архитект, преди съпругът ми да ме убеди да се откажа от нея. Къщата, която загубих, е по мой дизайн.
— Не е ли вярно, че сте подписали пълномощното?
— Да, вярно е.
— Значи сте знаели за какво подписвате?
— Не. Аз вярвах на съпруга си. Грешка, която няма да повторя.
— Значи признавате, че сте били… как да се изразя… незряла?
Лидия погледна към Мартин. Той я гледаше. След това тя се обърна към адвоката.
— Аз признавам, че съм била доверчива. Има разлика. Незрели са хората, които взимат заеми, които не могат да върнат. Незрели са хората, които лъжат партньорите си. Незрели са хората, които мамят клиентите си. Аз не съм нито едно от тези неща. Аз съм просто човек, който си плати за грешката.
В залата се възцари тишина. Адвокатът нямаше повече въпроси.
Глава 14: Цената на свободата
Присъдите бяха произнесени месеци по-късно. Беше дълъг и сложен процес, но благодарение на флашката и показанията на Лидия, Иво и Стела (която в крайна сметка прие сделката на Мартин), резултатите бяха ясни.
Драганов беше признат за виновен по всички обвинения. Измама в особено големи размери, заговор, пране на пари. Той получи ефективна присъда от дванадесет години. Неговата империя, изградена върху лъжи, се срина.
Иво, заради сътрудничеството си и очевидната му роля на „полезен идиот“, както го нарече прокурорът, получи по-лека присъда. Три години условно, но пълна финансова разруха. Той беше обявен в банкрут и задължен да изплаща дълговете си до края на живота си.
Стела, предвид бременността и ключовите ѝ показания срещу Драганов, се размина най-леко. Условна присъда и общественополезен труд. Тя беше загубила всичките си пари и репутацията си. Роди момиченце няколко седмици след края на делото. Никой не знаеше къде е отишла след това.
Лидия загуби всичко материално. Къщата беше продадена на търг от „Кредо Капитал“. Всичките ѝ общи сметки бяха изпразнени.
Но тя беше свободна.
В деня след последното заседание, тя седеше в малкия си апартамент и пиеше кафе. Таня беше при нея.
— Е – каза Таня, вдигайки чашата си. – Поздравления. Оцеля.
— Благодарение на теб.
— Не. Благодарение на теб. Ти направи трудните избори. – Таня се усмихна. – Мартин ти изпраща това.
Тя подаде на Лидия плик. Вътре имаше чек. Не беше голяма сума, но не беше и малка.
— Какво е това? – попита Лидия.
— „Кредо“ успя да възстанови голяма част от парите от Кайманите, благодарение на теб. Повече, отколкото са очаквали. Мартин каза, че това е… „комисионна за съдействие“. Или може би просто извинение за коментара в самолета.
Лидия погледна чека. Беше достатъчно, за да живее спокойно една година. Достатъчно, за да започне отначало.
— Явор каза, че си започнала да рисуваш отново. – каза Таня. – Архитектурни планове.
— Просто скицирам. – отвърна Лидия. – Отдавна не съм в играта.
— Никога не е късно да се върнеш. – каза Таня, изправяйки се. – А сега, ако ме извиниш, отивам да съсипя един друг арогантен мъж в съда. Стажантът ми ме чака.
Глава 15: Новият прозорец
Мина една година.
Животът на Лидия беше неузнаваем. Малкият апартамент вече беше уютен. Стените бяха покрити не със скъпи картини, а с нейни собствени архитектурни скици. Тя беше започнала работа в малка, но иновативна фирма. Работата беше трудна, заплащането – скромно, но беше нейно. Тя проектираше. Тя създаваше.
Разводът ѝ с Иво беше финализиран тихо. Той не го оспори.
Явор беше във втората си година стаж при Таня и вече беше спечелил първото си малко дело. Той често се отбиваше при сестра си за вечеря.
Един следобед, Лидия пътуваше с автобус. Отиваше на оглед на нов обект извън града. Беше пролет, всичко цъфтеше. Тя седна до прозореца, наслаждавайки се на слънцето.
На следващата спирка се качи млада майка с малко момченце, на не повече от шест години. Автобусът беше пълен. Единствените свободни места бяха до Лидия.
Майката седна, а момченцето застана между нея и Лидия, взирайки се жадно навън.
— Искам до прозореца! – измрънка то. – Мамо, искам да гледам камионите!
Майката въздъхна. – Миличък, мястото е заето. Стой мирно.
Момчето започна да се нацупва, очите му се напълниха със сълзи.
Лидия го погледна. Погледна майка му, която изглеждаше изтощена.
Тя се усмихна.
— Всичко е наред. – каза тя. – Аз мога да се преместя.
Тя стана, размени се с майката и остави момченцето да се залепи за стъклото, цъкайки с възторг при всяка преминаваща кола.
— Много ви благодаря. – каза майката. – Наистина.
— Няма проблем. – отвърна Лидия.
Тя стоеше на пътеката, държеше се за дръжката и гледаше напред, през предното стъкло на автобуса. Слънцето огряваше пътя пред нея.
Вече не ѝ трябваше прозорец. Тя имаше целия хоризонт.
About the Author
