Срещата беше банална, почти досадна в своята предвидимост. Ресторантът – от онези, които залагаха повече на приглушената светлина и тежките завеси, отколкото на кулинарните си постижения. Момичето, Михаела, беше красива по онзи фин, почти незабележим начин, който те кара да се вглеждаш отново и отново. Говореше малко, усмихваше се загадъчно и оставяше дълги паузи, които аз, в ролята си на преуспяващ млад бизнесмен, се чувствах длъжен да запълвам с истории за последните си сделки и пътувания.
Всичко вървеше по сценарий. Поръчахме си ризото с морски дарове – избор, който ми се стори достатъчно изискан, за да впечатли, и достатъчно стандартен, за да не рискувам. Михаела почти не докосваше храната си, само побутваше с вилица една скарида, сякаш водеше някаква своя, вътрешна битка с нея.
Тогава започна. Първоначално беше просто леко неразположение, притъпена тежест в стомаха. Отдадох го на напрегнатата седмица в офиса, на безбройните чаши кафе, които бях изпил. Но болката се засилваше, прерастваше в остри, пронизващи спазми, които ме караха да се потя студено.
– Извинявай, трябва да отида до тоалетната за момент – промърморих, опитвайки се да не изкривявам лицето си в гримаса.
Тя кимна, без да вдига поглед от чинията си. Усмивката ѝ, ако изобщо я имаше, беше изчезнала.
Пътят до тоалетната ми се стори безкраен. Всяка крачка беше агония. Влязох вътре и се плиснах с ледена вода. Огледах се в огледалото – бях блед, с тъмни кръгове под очите. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Не бях ял нищо необичайно през деня.
Когато спазмите леко отпуснаха хватката си, тръгнах обратно към масата. Минавах покрай бара, когато една ръка ме сграбчи за лакътя. Беше сервитьорът – млад мъж, когото бях забелязал по-рано заради лекото му накуцване. Очите му бяха разширени от тревога.
– Господине – прошепна той, оглеждайки се панически. – Трябва да внимавате.
– Какво има? – попитах раздразнено, все още замаян от болката.
– Жената, с която сте. Докато бяхте в тоалетната… видях я. Извади едно малко шишенце от чантата си и капна нещо във вашата чиния. Не исках да вдигам шум, но… не изглеждаше добре.
Думите му увиснаха във въздуха, тежки и зловещи. Светлините на ресторанта изведнъж ми се сториха прекалено ярки, смехът от съседната маса – оглушителен. Леденият пот отново изби по челото ми. Болката в стомаха ми вече не беше просто физическа. Беше болката от осъзнаването.
Върнах се на масата. Краката ми бяха омекнали. Михаела вдигна поглед, в очите ѝ проблесна нещо, което не можах да разчета – страх, очакване, може би дори съжаление.
Седнах и се усмихнах. Това беше най-трудната усмивка в живота ми.
– Знаеш ли, изведнъж ми мина всякакъв апетит. Но това ризото изглежда превъзходно. Не искам да отиде на вятъра. Защо не го опиташ ти? Настоявам.
Погледнах я право в очите, без да мигам. Предложих ѝ моята чиния с жест, който беше едновременно покана и обвинение.
Тя пребледня. Устните ѝ потрепериха.
– Не, благодаря. Наистина съм сита.
– Само една хапка – настоях аз, гласът ми беше станал ледено спокоен. – Заради мен.
Тя отстъпи назад със стола си, сякаш чинията беше змия, готова да я ухапе. В очите ѝ вече нямаше нищо друго освен чист, неподправен ужас.
Оказа се, че тя беше ключът към врата, за чието съществуване дори не подозирах. Врата към свят на тайни, лъжи и предателства, който щеше да преобърне живота ми завинаги.
Глава 2
Тишината, която се спусна над масата, беше по-тежка от кадифените завеси наоколо. Михаела ме гледаше с очите на уплашено животно, хванато в капан. Ръцете ѝ, скръстени в скута, трепереха видимо. В този момент разбрах, че нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат. Това не беше просто опит за грабеж. Имаше нещо друго, нещо лично.
– Добре – казах тихо, като отместих чинията настрани. – Щом не си гладна. Ще повикам сервитьора за сметката.
Тя не каза нищо, само кимна едва забележимо. Докато плащах, усещах погледа ѝ върху себе си – смесица от страх и може би облекчение. Облекчение, че не съм вдигнал скандал, че не съм извикал полиция. Това ми даде предимство.
Излязохме мълчаливо от ресторанта. Студеният нощен въздух ме удари като плесница и леко проясни мислите ми. Болката в стомаха беше почти изчезнала, заменена от ледено спокойствие. Адреналинът изостряше сетивата ми.
– Ще те изпратя – предложих, сякаш нищо не се беше случило.
Тя се сепна.
– Не, няма нужда. Ще се прибера сама.
– Настоявам – повторих аз, като този път в гласа ми имаше стоманена нотка, която не допускаше възражение.
Пътувахме в мълчание. Колата се плъзгаше по празните булеварди, а аз я наблюдавах с периферното си зрение. Беше свита на седалката, загледана през прозореца, сякаш се опитваше да се слее с тъмнината навън. Живееше в стар, леко занемарен блок в един от крайните квартали. Гледката не се връзваше с изисканата рокля, която носеше.
Спрях пред входа. Преди да успее да избяга, се обърнах към нея.
– Няма да те питам защо го направи. Поне не тази вечер. Но искам да знаеш, че ще разбера. Искам номера ти. И ще ми го дадеш.
Тя се поколеба само за миг, после бързо продиктува цифрите. Знаеше, че няма избор. Докато се отдалечаваше към входа, осветена от фаровете на колата ми, изглеждаше крехка и уязвима. Но аз вече не се заблуждавах. Тази жена беше опасна.
Прибрах се в луксозния си апартамент в центъра на града, но усещането за уют и сигурност беше изчезнало. Налях си чаша уиски и се загледах в нощния град. Кой беше изпратил Михаела? И защо? Врагове в бизнеса имах много. Конкуренцията беше жестока, особено сега, когато се борех за огромен договор за изграждане на нов бизнес комплекс. Проект, който можеше да ме изстреля в съвсем друга орбита.
Най-големият ми конкурент беше Димо – безскрупулен бизнесмен, известен с това, че не подбираше средствата си. Дали той стоеше зад това? Да ме извадят от строя за няколко дни, за да пропусна финалните преговори? Звучеше правдоподобно.
На следващата сутрин първата ми работа беше да се обадя на Анелия. Тя беше повече от адвокат на фирмата ми. Беше единственият човек, на когото имах пълно доверие. Умна, остра и безкомпромисна, тя беше моята скала в бурното море на бизнеса.
– Александър? Случило ли се е нещо? Рядко звъниш толкова рано.
Разказах ѝ всичко, без да спестявам детайли. От другата страна на линията настъпи мълчание.
– Трябваше веднага да извикаш полиция – каза тя накрая, гласът ѝ беше напрегнат. – И да отидеш в болница. Какво, ако това нещо беше смъртоносно?
– Но не беше. Беше нещо, което да предизвика остра, но кратка болка. Нещо, което да ме извади от равновесие. Планът не е бил да ме убият, а да ме неутрализират. Ако бях извикал полиция, щеше да стане медиен цирк. Репутацията ми щеше да пострада. А аз имам нужда от чист имидж точно сега, Анелия, знаеш го.
– И какво смяташ да правиш? Да си играеш на детектив?
– Смятам да разбера кой стои зад това. И да отвърна на удара. Но не директно. Ще го направя по моя начин. Искам да провериш това момиче, Михаела. Всичко, което можеш да намериш за нея. Семейство, приятели, работа, дългове… особено дългове.
– Ще го направя, Александър. Но те предупреждавам – внимавай. Нагазваш в дълбоки води.
След като затворих, се обадих на сестра си, Десислава. Тя беше моят морален компас, човекът, който винаги ме приземяваше. Беше художник, пълна моя противоположност – емоционална, импулсивна и дълбоко подозрителна към света на големите пари, в който се движех аз.
– Снощи си бил на среща – започна тя без предисловие. Сигурно майка ни ѝ беше казала. – Как мина?
– Интересно – отвърнах уклончиво.
– Само толкова? Хайде, разказвай. Намери ли най-после някоя, която не се интересува само от банковата ти сметка?
Думите ѝ ме ужилиха.
– Не е толкова просто, Деси. Светът не е черно-бял.
– Твоят свят може би. В моя нещата са ясни. Внимавай, братле. Тези жени около теб са хищници.
Не ѝ разказах за случилото се. Не исках да я тревожа. Но думите ѝ останаха да витаят в съзнанието ми. Хищници. Дали Михаела беше хищник? Или беше просто примамка, изпратена от по-голям звяр?
По-късно през деня Анелия се обади. Гласът ѝ беше сериозен.
– Намерих нещо. Михаела няма почти нищо на свое име. Работи като администратор в малка фирма. Но има по-малък брат, Даниел. Студент е, първа година в университета. И преди няколко месеца е изтеглил огромен потребителски кредит. Много по-голям, отколкото студент може да си позволи или да обслужва. Освен това, преди година е взел ипотечен кредит за малък апартамент, вероятно с помощта на родителите им, които вече не са между живите. Сега обаче вноските по ипотеката закъсняват. А потребителският кредит е просрочен. Момчето е затънало до гуша.
Картината започваше да се подрежда. Дълговете. Това беше слабото място. Това беше лостът за изнудване. Някой беше притиснал Михаела до стената, използвайки брат ѝ. И този някой най-вероятно беше Димо.
Реших да действам. Написах съобщение на Михаела.
„Искам да се видим. Днес. В парка до университета на брат ти. В три часа. Ела сама.“
Трябваше да я погледна в очите отново. Трябваше да разбера дали е жертва, или съучастник. И дали мога да я обърна в свой съюзник. Играта на котка и мишка едва сега започваше.
Глава 3
Паркът беше пълен със студенти, които се радваха на последните топли слънчеви лъчи на есента. Намерих една уединена пейка и зачаках. Точно в три часа я видях да идва. Беше облечена семпло – дънки и обикновена блуза. Без грим, косата ѝ прибрана набързо. Изглеждаше уморена и уплашена. Сякаш беше остаряла с десет години само за една нощ.
Тя седна на другия край на пейката, спазвайки дистанция.
– Защо ме извика тук? – попита тя, гласът ѝ беше едва доловим шепот.
– Защото искам отговори, Михаела. Искам да знам кой те изпрати.
Тя сведе поглед към изтърканите си кецове.
– Не мога да ти кажа.
– Заради брат ти, нали? Заради Даниел. Заради дълговете му.
Тя вдигна рязко глава, в очите ѝ се четеше паника.
– Откъде знаеш? Следиш ли ме?
– Правя си домашното. Знам, че е затънал. Знам, че го използва, за да те контролира. Кой е той, Михаела? Димо ли е?
При споменаването на името му тя трепна. Това беше всичко, от което имах нужда. Потвърждението.
– Ти не разбираш – прошепна тя, а в очите ѝ се появиха сълзи. – Тези хора не са като теб. Те не си играят. Ако проговоря, ще наранят Даниел. Той е всичко, което имам. Родителите ни починаха преди две години в катастрофа. Аз съм отговорна за него.
– И затова реши да нараниш мен? Непознат човек, който просто те покани на вечеря?
– Нямах избор! – извика тя, като веднага след това се огледа притеснено. – Казаха, че ще бъде просто нещо, което да те разболее за ден-два. Казаха, че няма да е опасно. Заклеха се. Трябваше да го направя, за да отпишат част от дълга на Даниел. Той… той се е забъркал с грешните хора. Не става въпрос само за банката. Има и други, много по-страшни кредитори.
Историята ѝ звучеше достоверно. Отчаянието в гласа ѝ, страхът в очите ѝ. Тя не беше злодей. Беше просто пионка в чужда игра. Пионка, която аз можех да използвам.
– Ще ти предложа сделка, Михаела – казах, гласът ми беше спокоен и отмерен. – Ти ще ми помогнеш да срина Димо. Ще работиш за мен. Ще се преструваш, че все още си на негова страна, но ще ми докладваш всяка негова стъпка. В замяна, аз ще уредя дълговете на брат ти. Всичките. И банковите, и онези, „другите“. Ще се погрижа никой повече да не го докосне.
Тя ме гледаше невярващо.
– Защо ще правиш това? Защо ще ми помогнеш?
– Защото Димо ми отне нещо много по-ценно от един договор. Отне ми спокойствието. Показа ми, че съм уязвим. А аз не обичам да се чувствам уязвим. Искам да го унищожа, Михаела. Не просто да го победя в бизнеса. Искам да го залича. А ти ще ми помогнеш.
Тя мълчеше дълго време, вглеждайки се в лицето ми, сякаш се опитваше да прочете истинските ми намерения.
– Как мога да съм сигурна, че ще спазиш обещанието си?
– Не можеш. Ще трябва да ми се довериш. Точно както аз ще трябва да се доверя на теб. Имаш ли по-добър вариант?
Тя бавно поклати глава. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, но в погледа ѝ вече се четеше и нещо друго. Решителност.
– Добре. Ще го направя.
– Отлично. Сега се прибери и чакай инструкции. Дръж се нормално. Ако Димо се свърже с теб, кажи му, че си свършила работата, но аз съм се усъмнил в нещо и съм си тръгнал рано. Кажи му, че чакаш следващите му нареждания.
Тя стана и си тръгна, без да каже и дума повече. Гледах я как се отдалечава, малка и крехка фигура на фона на огромната сграда на университета, където брат ѝ вероятно в момента слушаше лекции, без да подозира в каква мрежа е попаднал.
Чувствах се странно. Част от мен я съжаляваше. Но друга, по-голямата, прагматичната част, виждаше в нея перфектния инструмент. Троянски кон в лагера на врага.
Вечерта се срещнах с Анелия в един тих бар. Разказах ѝ за плана си. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като въртеше в ръце чашата си с вино.
– Това е лудост, Александър – каза тя, когато свърших. – И е изключително рисковано. Доверяваш се на жена, която се опита да те отрови. Какво ще стане, ако тя просто вземе парите ти и изчезне? Или по-лошо – какво ще стане, ако те предава двойно и докладва всичко на Димо?
– Няма да го направи. Тя е притисната до стената. Аз съм единственият ѝ изход. Освен това, видях го в очите ѝ. Тя мрази Димо толкова, колкото и аз. Може би дори повече, защото той я е унижил, превърнал я е в престъпник.
– Интуицията не е доказателство в съда, Александър. А ако нещо се обърка, може да се озовеш в съда. Или в болницата. Този път наистина.
– Знам рисковете, Анелия. Но няма да се откажа. Димо премина границата. Искам да започнеш да подготвяш дело срещу него. Трябва ни нещо, с което да го ударим, когато му дойде времето. Провери всичките му договори, всичките му сделки. Търси пропуски, нередности, каквото и да е. Той е мръсен играч, сигурен съм, че е оставил следи.
Анелия въздъхна.
– Добре. Ще го направя. Но ако този план се провали, не казвай, че не съм те предупредила. И още нещо. Пази се. Не само от Димо. А и от нея. Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
Докато се прибирах, думите ѝ отекваха в главата ми. Знаех, че е права. Вървях по ръба на бръснача. Но за пръв път от много време се чувствах истински жив. Това вече не беше просто бизнес. Беше война. И аз възнамерявах да я спечеля.
Глава 4
Следващите няколко дни бяха изпълнени с напрегнато очакване. Ходех на работа, провеждах срещи, подписвах договори, но съзнанието ми беше другаде. Бях в непрекъснат контакт с Михаела чрез предплатени телефони, които сменяхме редовно. Тя ми докладваше за всяко обаждане от Димо. Засега той беше притихнал, вероятно изчакваше да види какъв ще е ефектът от проваления му план.
Междувременно, екипът на Анелия работеше на пълни обороти. Преравяха всяка публична информация за фирмите на Димо. Картината, която се очертаваше, беше мръсна. Използване на офшорни компании, съмнителни обществени поръчки, няколко висящи дела за неизплатени заплати на подизпълнители. Димо беше акула, която оставяше кървава диря след себе си. Но всичко беше на ръба на закона. Нямаше нищо, за което да се хванем достатъчно здраво. Все още.
Една вечер сестра ми Десислава дойде на гости. Носеше бутилка червено вино и притеснен поглед.
– Не изглеждаш добре, Алекс – каза тя, докато се настаняваше на дивана в просторния ми хол. – Разсеян си, напрегнат. Какво става? Свързано ли е с онази жена от срещата?
– Всичко е наред, просто съм затрупан с работа. Преговорите за новия комплекс са във финалната фаза.
– Не ме лъжи. Познавам те. Не е само работа. Има нещо друго. Имаш онзи поглед, който имаше, когато баща ни реши да ипотекира къщата, за да започне първия си бизнес. Поглед на човек, който залага всичко на една карта.
Баща ми беше починал преди пет години от инфаркт, оставяйки след себе си една малка, но стабилна строителна фирма, която аз бях превърнал в империя. Но споменът за риска, който беше поел, все още беше жив.
– Тогава той успя – отвърнах аз.
– Да, но на каква цена? Работеше по осемнадесет часа на ден. Почти не го виждахме. Не искам същото да се случи и с теб, Александър. Парите не са всичко.
– Знам. Но тук не става въпрос за пари, Деси. Става въпрос за принципи.
Тя ме погледна изпитателно, но не продължи да разпитва. Знаеше, че няма да ѝ кажа повече. Говорихме за изложбата, която подготвяше, за новите ѝ картини. Опитвах се да се потопя в нейния свят, свят на цветове и емоции, толкова различен от моя. Но не можех. Призракът на Димо и лицето на Михаела не излизаха от съзнанието ми.
Пробивът дойде няколко дни по-късно. Михаела ми се обади, гласът ѝ трепереше от вълнение.
– Той се свърза с мен. Иска да се видим.
– Кога и къде? – попитах, а сърцето ми заби учестено.
– Утре, в едно кафене в покрайнините. Каза, че има нова задача за мен.
– Добре. Слушай внимателно. Трябва да запишеш разговора. Ще ти дам едно устройство, малко е, можеш да го скриеш в дрехите си. Дръж се естествено. Бъди уплашена, но покорна. Точно както той очаква да бъдеш. Разбра ли?
– Да. Но ме е страх.
– Знам. Но трябва да го направиш. Мисли за брат си.
На следващия ден се срещнахме за кратко в една безлюдна уличка. Дадох ѝ записващото устройство, скрито в малка брошка. Показах ѝ как работи. Ръцете ѝ бяха ледени.
– Всичко ще е наред – опитах се да я успокоя, макар и самият аз да не бях сигурен.
Часовете, докато чаках да се обади след срещата, бяха най-дългите в живота ми. Разхождах се из офиса си като лъв в клетка, неспособен да се концентрирам върху каквото и да било. Всеки възможен сценарий минаваше през главата ми. Ами ако Димо я разкрие? Ако ѝ направи нещо? Носех отговорност за нея.
Най-накрая телефонът иззвъня.
– Аз съм. Всичко мина добре. Имам записа.
Въздъхнах с облекчение.
– Къде си? Ще дойда да го взема.
– Не. Той ме следи. Поне така каза. Ще го скрия на уговореното място. В парка, под пейката, на която се срещнахме. В една празна кутия от цигари.
– Добре. Бъди внимателна.
Изчаках да се стъмни и отидох в парка. Чувствах се като герой от шпионски филм. Намерих кутията точно там, където беше казала. Прибрах се вкъщи и с треперещи ръце пуснах записа.
Гласът на Димо беше мазен и самодоволен.
„Справи се добре, момиче. Макар че оня копелдак се усети и не изяде всичко. Но ефектът беше постигнат. Разклатихме го. Сега е време за второ действие.“
„Какво искаш да направя?“, чух тихия глас на Михаела.
„Той се бори за договора за „Скайлайн Тауърс“. Аз също. Финалните оферти се подават след седмица. Искам да знам неговата цена. Искам да знам всеки детайл от офертата му. Ще намериш начин да се добереш до него. Прелъсти го, ако трябва. Влез в апартамента му, в офиса му. Не ме интересува как. Искам тази информация. Ако ми я донесеш, дългът на братчето ти ще бъде забравен завинаги. Ако се провалиш… е, знаеш какво ще се случи.“
Записът свърши. Стиснах юмруци. Значи това беше. Корпоративен шпионаж. Толкова елементарно и толкова мръсно. Но Димо беше допуснал грешка. Беше се самозаписал. Беше ми дал в ръцете оръжие, с което да го унищожа.
Веднага се обадих на Анелия.
– Имам го. Имам доказателство.
– Какво доказателство?
– Запис. Признава си всичко. Опит за нанасяне на телесна повреда, изнудване, подбудителство към промишлен шпионаж. Имаме го, Анелия.
Тя замълча за момент.
– Това променя всичко, Александър. Но трябва да сме много внимателни как ще го използваме. Един незаконно направен запис може да не издържи в съда. Но със сигурност може да бъде използван по други начини.
– Какви начини?
– Нека го чуя. И тогава ще обсъдим стратегията. Но едно е сигурно. Войната навлезе в нова фаза.
Глава 5
Срещнахме се с Анелия в нейния офис късно вечерта. Атмосферата беше стерилна и делова, точно като нея самата. Огромни рафтове с папки и юридическа литература заемаха цяла стена. През прозореца се виждаха светлините на града, които ми напомниха за моята собствена кула от слонова кост, която сега беше под обсада.
Пуснаx записа. Анелия слушаше с каменно лице, само леко присвитите ѝ очи издаваха концентрацията ѝ. Когато гласът на Димо заглъхна, тя дълго мълча, вперила поглед в тъмнината навън.
– Прав си. Това е динамит – каза тя накрая. – Но е динамит с къс фитил. Ако го използваме грешно, ще избухне в ръцете ни.
– Какво имаш предвид?
– Първо, както казах, записът е направен без знанието на Димо, което го прави проблематичен като пряко доказателство в съда. Адвокатите му ще го оспорят и най-вероятно ще успеят да го изключат от делото. Второ, ако го предадем на полицията, ще започне разследване, което ще стане публично достояние. Медиите ще те разкъсат. „Бизнесмен замесен в скандал с отравяне и шпионаж“. Това ще срине репутацията ти и ще застраши договора за „Скайлайн Тауърс“ много повече от всичко, което Димо би могъл да направи.
– Значи казваш, че това е безполезно? – попитах разочаровано.
– Не. Не казвам, че е безполезно. Казвам, че не трябва да го използваме като меч, а като щит. И като лост за изнудване.
Погледнах я въпросително.
– Димо иска твоята оферта – продължи тя, а в очите ѝ проблесна хищна светлинка. – Ами ако му я дадем?
– Какво? Да не си луда?
– Дай ми шанс да довърша. Ще му дадем фалшива оферта. Оферта, която изглежда напълно реална, но е с леко завишени цени. Достатъчно високи, за да го накарат да подаде своята оферта малко под нашата, мислейки си, че така ще спечели. Но всъщност истинската ни оферта, която ще подадем в последния момент, ще бъде значително по-ниска. Той ще се самоизлъже. Ще подаде цена, която е по-висока от нашата истинска, но по-ниска от фалшивата, която е видял. Ще го хванем в собствения му капан.
Планът беше гениален в своята простота.
– А записът? – попитах.
– Записът е нашата застраховка. След като спечелим договора, ще се срещнеш с Димо. Ще му пуснеш записа. И ще му дадеш избор. Или да се оттегли тихо и кротко от бизнеса, да продаде фирмите си и да изчезне от хоризонта, или ти ще предадеш записа не на полицията, а на жена му. И на основния му инвеститор – един много консервативен чуждестранен фонд, който държи на безупречната репутация.
Останах безмълвен. Анелия беше безпощадна. Тя беше превърнала едно мръсно престъпление в перфектна бизнес стратегия.
– А Михаела? Каква е нейната роля в това?
– Тя трябва да му предаде фалшивата оферта. Това е най-рискованата част. Трябва да е много убедителна.
– Ще се справи. Тя има мотивация.
– Надявам се. Защото ако той се усети, и двамата сте свършени.
През следващите два дни с моя финансов екип подготвихме две оферти. Една фалшива, перфектно изпипана, с реалистични, но леко завишени разчети. И една истинска, агресивно ниска, на ръба на рентабилността, но достатъчна, за да спечелим. Рискувах много, но залогът беше огромен.
Срещнах се отново с Михаела. Обясних ѝ плана. Тя пребледня, докато ме слушаше.
– Искаш да отида отново при него? Да го лъжа в очите? Ако разбере…
– Няма да разбере. Ти си под огромен стрес, уплашена си, готова на всичко, за да спасиш брат си. Точно така трябва да изглеждаш. Ще му кажеш, че си успяла да снимаш документите, докато съм бил под душа. Ще му предадеш една флашка с файловете.
– Ами парите за брат ми?
– Вече се погрижих за това. Анонимен благодетел погаси всичките му задължения. И към банките, и към… другите. Той е в безопасност, Михаела. Сега ти трябва да си свършиш твоята част от работата. Не за него. А за себе си. За да си върнеш живота, който този човек се опита да ти отнеме.
Тя ме погледна, в очите ѝ имаше смесица от благодарност и недоверие.
– Защо правиш това? Можеше просто да ме предадеш на полицията.
– Защото не обичам насилниците – отговорих просто. – А Димо е точно такъв. Сега върви. И бъди убедителна.
Тя кимна и си тръгна. Гледах след нея и се молех да не съм допуснал фатална грешка. Залагах бъдещето на компанията си и може би дори собствената си безопасност на смелостта на една жена, която доскоро беше мой враг.
Денят за подаване на офертите настъпи. Беше сив и дъждовен, сякаш времето отразяваше моето собствено настроение. Михаела беше предала флашката на Димо предишната вечер. Срещата била кратка и напрегната. Той грабнал флашката и я отпратил без много приказки.
В единадесет часа, час преди крайния срок, видях как куриер от фирмата на Димо влезе в сградата на възложителя, за да подаде тяхната оферта. Усмихнах се. Рибата беше захапала въдицата.
В единадесет и половина моят представител подаде нашата истинска, по-ниска оферта.
Сега оставаше само да чакаме. И да се подготвяме за финалната конфронтация.
Глава 6
Чакането беше мъчително. Всеки звън на телефона ме караше да подскачам. Опитвах се да работя, но мислите ми непрекъснато се връщаха към Димо и неговата реакция, когато разбере, че е измамен. Представях си лицето му, изкривено от гняв и унижение. Тази мисъл ми носеше мрачно удовлетворение.
Резултатите трябваше да бъдат обявени на следващия ден в десет сутринта. Прекарах нощта буден, преповтаряйки наум всеки детайл от плана. Нямаше място за грешки.
В десет и пет телефонът ми иззвъня. Беше представител на инвеститорите. Гласът му беше делови и безизразен.
– Господин Александров, обаждам се, за да Ви уведомя официално, че вашата компания печели търга за изграждането на „Скайлайн Тауърс“. Вашата оферта беше най-изгодна. Поздравления.
Затворих телефона и си позволих да изпитам миг на триумф. Успяхме. Планът на Анелия беше сработил перфектно. Но това беше само спечелена битка, не и войната.
Веднага се обадих на Димо.
– Искам да се видим – казах, без да му давам време да реагира. – След един час. В моя офис. Идвай сам.
В слушалката настъпи мълчание, след което чух леденостудения му глас.
– Нямам за какво да говоря с теб.
– О, мисля, че имаш. Имам нещо, което ще ти е много интересно да чуеш. Нещо за едно момиче на име Михаела и една много интересна задача, която си ѝ поставил.
Чух как дъхът му секна.
– След един час – повторих и затворих.
Точно час по-късно вратата на кабинета ми се отвори и Димо влезе. Лицето му беше маска от ярост.
– Какво, по дяволите, си направил? – изсъска той. – Офертата ти беше с десет процента по-висока! Видях я!
– Седни, Димо – казах спокойно, посочвайки креслото пред бюрото ми. – Имаме много да си говорим.
Той остана прав, гледайки ме с омраза.
– Първо искам да чуеш нещо – казах и натиснах копчето на малък диктофон на бюрото си.
От колонките се разнесе гласът му, мазен и самодоволен, докато даваше инструкции на Михаела. С всяка дума лицето на Димо пребледняваше, яростта се заменяше с неверие, а след това и със страх. Когато записът свърши, той се свлече в креслото.
– Как…
– Това няма значение. Важното е, че го имам. Имам и свидетел, готов да потвърди всичко в съда. Михаела.
– Тази кучка! Ще я унищожа!
– Няма да направиш нищо – прекъснах го аз, гласът ми беше станал твърд като стомана. – Ще ме слушаш много внимателно. Това е сделката, която ти предлагам. В рамките на следващия месец ще продадеш всичките си активи в страната. Ще прехвърлиш фирмите си, ще се оттеглиш от всички проекти. Ще изчезнеш. Ще се преместиш в някоя слънчева страна без право на екстрадиция и ще си харчиш мръсните пари. И никога повече няма да се занимаваш с бизнес тук.
Димо ме гледаше, сякаш съм полудял.
– Ти си луд! Никога няма да го направя!
– Това е първият вариант. Вторият е следният: утре сутрин този запис, заедно с подробно писмено обяснение, ще бъде на бюрото на жена ти. Чувам, че бракът ви и без това не е в цветущо състояние, особено след като тя разбра за малката ти афера със секретарката. Представям си как ще ѝ се отрази новината, че си използвал млади момичета, за да тровиш бизнес конкурентите си. След това копие от записа отива в централата на онзи швейцарски инвестиционен фонд, който наля толкова много пари в твоите проекти. Те са много чувствителни на тема репутация. И накрая, оригиналът отива в прокуратурата. Изборът е твой, Димо.
Той мълчеше. Гледаше ме с празен поглед. В рамките на няколко минути целият му свят се беше срутил. Виждах как в главата му се въртят колелцата, как преценява вариантите. Знаех, че съм го победил.
– Имаш двадесет и четири часа да решиш – казах, ставайки от стола си, в знак, че разговорът е приключил. – А сега се махай от офиса ми.
Той стана бавно, като старец. Погледът му вече не беше гневен, а празен. Победен. Без да каже и дума, той се обърна и излезе.
Когато вратата се затвори след него, почувствах огромно облекчение. Но триумфът беше горчив. Бях се спуснал до неговото ниво. Бях използвал изнудване и заплахи. Бях станал като него. Погледнах отражението си в тъмния прозорец. Човекът, който ме гледаше, беше по-студен и по-безмилостен от онзи, който беше отишъл на среща с Михаела преди няколко седмици.
Вечерта се обадих на Михаела.
– Всичко свърши. В безопасност си. Димо повече няма да ви притеснява. Нито теб, нито брат ти.
– Благодаря ти – прошепна тя. В гласа ѝ се долавяше безкрайна умора.
– Какво ще правиш сега?
– Не знам. Може би ще се преместим. Ще започнем на чисто някъде другаде.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Не. Справихме се. Ти изпълни своята част от сделката, аз – моята. Квитно сме.
Думите ѝ бяха студени. Не ме упрекваше, но и не ми благодареше. Бяхме просто двама души, които обстоятелствата бяха събрали за кратко в една мръсна игра.
– Пази се, Михаела.
– И ти, Александър.
Връзката прекъсна. Знаех, че никога повече няма да я видя. Тя беше призрак от една битка, която бях спечелил, но която беше оставила дълбоки белези в душата ми. Бях спасил империята си, но се питах на каква цена. И дали си е струвало.
Глава 7
Животът постепенно се върна към обичайния си ритъм, но само привидно. Спечеленият договор за „Скайлайн Тауърс“ изискваше цялото ми внимание. Дните ми бяха изпълнени със срещи с архитекти, инженери и подизпълнители. Работех трескаво, сякаш се опитвах да избягам от мислите си, да запълня празнината, която се беше отворила в мен.
Димо спази своята част от сделката. В рамките на няколко седмици финансовите издания гръмнаха с новината за неговото внезапно оттегляне от бизнеса. Официалната версия беше „здравословни причини“. Той разпродаде активите си на безценица и изчезна, точно както му бях наредил. Никой не задаваше въпроси. В нашия свят изгряващите и залязващите звезди бяха често явление.
Една вечер сестра ми Десислава ме посети в офиса. Носеше една от своите картини, голямо абстрактно платно в бурни, тъмни цветове, прорязано от една-единствена ярка, почти кървава линия.
– Това е за теб – каза тя. – Нарекох я „Пирова победа“.
Погледнах я, после платното. Тя винаги успяваше да види право през мен.
– Толкова ли е очевидно? – попитах.
– Само за мен. Изглеждаш като човек, който е изкачил върха, но е осъзнал, че е сам там. И че гледката не е толкова хубава, колкото си е представял. Каквото и да се е случило, Алекс, надявам се да си е струвало.
Не ѝ отговорих. Какво можех да ѝ кажа? Че бях принудил жена да рискува живота си? Че бях използвал мръсните методи на врага си, за да го победя? Че се чувствах по-празен от всякога?
Започнах да избягвам хората. Отказвах покани за вечери и събития. Прекарвах повечето време сам, в апартамента си, с чаша уиски в ръка, загледан в светлините на града. Образът на Михаела не ми даваше мира. Какво се беше случило с нея и брат ѝ? Бяха ли успели да започнат на чисто? Чувствах се отговорен за тях, но знаех, че тя никога повече няма да приеме помощ от мен.
Един ден Анелия ми се обади.
– Искам да те видя. Не е по работа.
Срещнахме се в същия онзи тих бар, където обсъждахме стратегията си. Тя изглеждаше различно извън офиса – беше свалила строгия си костюм и беше облякла елегантна рокля.
– Притесняваш ме, Александър – каза тя, след като поръчахме питиета. – Не си на себе си.
– Просто съм уморен. Този проект е огромен.
– Не е от проекта. Свързано е с Димо и онова момиче, нали? Чувстваш се виновен.
– Не е вина. По-скоро… разочарование. От себе си.
– Направи това, което трябваше, за да се защитиш. Той започна пръв. Ти просто довърши играта.
– Но харесва ли ти начинът, по който я довърших? Харесва ли ти човекът, в когото се превърнах?
Тя ме погледна право в очите. Погледът ѝ беше мек, нещо, което рядко виждах у нея.
– Виждам човек, който е бил изправен пред морален избор и е взел трудно решение. Виждам човек, който е платил цена за победата си. Това не те прави лош, Александър. Прави те човек. В нашия свят на акули, ти показа, че все още имаш съвест. Това е повече, отколкото може да се каже за повечето хора, които познавам.
Думите ѝ бяха като балсам за душата ми. За пръв път от седмици почувствах, че някой ме разбира.
– Може би си права.
– Знам, че съм права. А сега престани да се самосъжаляваш и си изпий питието. Животът продължава. Имаш да строиш небостъргач.
Говорихме още дълго. За работа, за живота, за мечтите. Открих една различна Анелия – жена с чувство за хумор, с интереси извън правото, с неочаквана топлина. Когато се разделихме, почувствах лекота, каквато не бях изпитвал отдавна.
Няколко дни по-късно получих писмо. Нямаше обратен адрес. Вътре имаше само една пощенска картичка с изглед от малък крайморски град. На гърба имаше кратък, написан на ръка текст:
„Започнахме на чисто. Той отново се усмихва. Благодаря ти. М.“
Стиснах картичката в ръка. Това беше опрощението, от което се нуждаех. Не от нея. А от себе си.
Знаех, „Скайлайн Тауърс“ нямаше да бъде просто поредният ми бизнес проект. Щеше да бъде символ. Символ на ново начало. Сграда, която се издига от пепелта на една мръсна битка. Сграда, която щеше да ми напомня всеки ден, че дори и в най-тъмните моменти, винаги има път нагоре.
Погледнах през прозореца на офиса си. Градът се простираше в краката ми, огрян от утринното слънце. Вече не се чувствах сам на върха. Знаех, че ме чака много работа. Но за пръв път от много време насам, гледах към бъдещето с надежда. Войната беше свършила. Време беше да започна да строя.
Глава 8
Строежът на „Скайлайн Тауърс“ се превърна в моя мания. Всеки ден бях на обекта, сред прахоляка и шума на машините. Наблюдавах как основите се изливат, как стоманената конструкция започва да се издига към небето, етаж след етаж. Тази сграда беше моето изкупление. Влагах в нея цялата си енергия, опитвайки се да изградя нещо чисто и трайно, нещо, което да заличи мръсотията от миналото.
Отношенията ми с Анелия постепенно се промениха. Деловата дистанция между нас започна да се топи. Започнахме да вечеряме заедно, не за да обсъждаме договори и клаузи, а просто за да бъдем заедно. Открих, че компанията ѝ ми е приятна. Тя беше единственият човек, който знаеше цялата история и не ме съдеше. Разговорите с нея бяха като котва в бурния океан на моите мисли.
Една вечер, докато се разхождахме край реката след вечеря, тя спря и се обърна към мен.
– Мислиш ли още за нея? – попита тихо.
Знаех коя има предвид.
– Понякога. Чудя се дали е добре.
– Тя е силна. Ще се справи. Ти ѝ даде шанс, който малко хора биха дали.
– Или просто я използвах за собствените си цели.
– Може би и двете. Светът не е черно-бял, Александър. Сам го каза веднъж. Време е да си простиш и да продължиш напред.
Тя протегна ръка и докосна моята. Жестът беше плах, почти несигурен, но в него имаше повече топлина, отколкото бях усещал от години. В този момент, под светлината на уличните лампи, осъзнах, че може би бъдещето ми не е да бъда сам на върха на моя небостъргач.
Но миналото имаше свой собствен начин да напомня за себе си.
Един ден в офиса ми дойде неочакван посетител. Беше млад мъж, около двадесетгодишен, с интелигентни, но неспокойни очи. Представи се като Даниел. Братът на Михаела.
Сърцето ми подскочи.
– Влез, седни – казах, опитвайки се да овладея изненадата си. – Какво те води насам? Сестра ти добре ли е?
– Добре е, да. Работи в една малка галерия в града, в който живеем сега. Рисува в свободното си време. Казва, че това я успокоява.
– Радвам се да го чуя.
– Аз… дойдох да ти благодаря – каза той, като избягваше погледа ми. – И да ти върна това.
Той постави на бюрото ми дебел плик.
– Какво е това?
– Първата вноска. За парите, които си дал, за да… знаеш. За да ме измъкнеш. Отне ми време, но си намерих работа, спестявам от всичко. Ще ти върна всеки лев. С лихвите.
Бях поразен.
– Няма нужда да правиш това, Даниел. Приеми го като подарък.
– Не мога – каза той твърдо, като най-накрая ме погледна в очите. В погледа му имаше гордост. – Направих ужасна грешка. Подведох сестра си, поставих я в ужасна ситуация. Дългът, който имам, не е само финансов. Той е морален. И трябва да го изплатя сам. Това е единственият начин да си простя.
Разбрах го. Разбрах нуждата му да поправи грешките си, да възстанови самоуважението си. Беше същото, което аз се опитвах да направя, строейки моята кула от стомана и стъкло.
– Добре – казах. – Приемам. Но при едно условие. Ще идваш всеки месец да ми носиш вноската лично. И ще ми разказваш как върви ученето. И работата.
Той се поколеба, после кимна с лека усмивка.
– Става.
След като си тръгна, дълго гледах плика с парите. Те бяха много повече от банкноти. Те бяха символ на отговорност, на изкупление, на желанието да бъдеш по-добър човек.
Този ден нещо в мен се промени. Стената от цинизъм, която бях изградил около себе си, започна да се руши. Разбрах, че не можеш да избягаш от миналото си, но можеш да се учиш от него. Разбрах, че истинската сила не е в това да побеждаваш враговете си, а в това да намериш сили да простиш. Първо на другите. А после, най-трудното, на себе си.
Строежът на „Скайлайн Тауърс“ продължи. Сградата растеше, променяйки силуета на града. Но вече не я виждах като паметник на една горчива победа. Виждах я като обещание. Обещание за бъдеще, изградено не върху отмъщение, а върху прошка. Не върху руините на миналото, а върху здравите основи на надеждата. И знаех, че когато последният етаж бъде завършен и погледна града от върха, вече няма да бъда сам.
About the Author
