След като изгоних съквартиранта си, защото не плащаше наема, започнах да получавам обаждания. Всеки ден — събирачи на дългове. Оказа се, че им е дал моя номер. Опитах се да ги игнорирам… но обажданията не спираха. Накрая, изтощен, вдигнах телефона и казах само едно изречение:
– Аз съм човекът, когото търсите.
От другата страна на линията настъпи тишина. Беше тежка, осезаема тишина, която сякаш погълна целия въздух в малката ми стая. Можех да чуя единствено собственото си сърце, което биеше до пръсване в гърдите ми, и слабото пращене на старата телефонна слушалка. Секундите се нижеха като часове. Очаквах крясъци, заплахи, поредната порция вербална агресия, която ме беше преследвала седмици наред. Но получих само мълчание.
После един глас, напълно различен от грубите, дрезгави тонове, с които бях свикнал, проговори. Беше спокоен, отмерен, почти металически в своята лишеност от емоция.
– Значи най-накрая решихте да бъдете разумен, Виктор. Очаквахме това.
Стомахът ми се сви на топка. Те знаеха името ми. Досега бяха търсили само Симеон. Симеон, бившият ми съквартирант, човекът, който се изпари една нощ, оставяйки след себе си само купчина неплатени сметки и празна бутилка уиски. Дал им е моя номер, това го знаех. Но явно им беше дал и много повече.
– Къде са парите? – продължи гласът, също толкова безизразно. Нямаше нетърпение, нямаше заплаха. Имаше само ледена увереност, която ме прониза до костите. Това не беше обикновен събирач на дългове от фирма за бързи кредити. Това беше нещо друго. Нещо много по-сериозно.
Преглътнах тежко, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си. Идеята ми беше проста – да поема удара, да се представя за Симеон и да им кажа, че ще им платя, само за да спрат тормоза. Да спечеля време. Но сега, изправен пред това неочаквано спокойствие, планът ми изглеждаше детински и наивен.
– Парите… ще ги получите – изрекох аз, думите прозвучаха кухо дори на мен самия.
– Радвам се да го чуя. Но въпросът не беше дали ще ги получим, а къде са те в момента. Има разлика. Нашият клиент не обича неяснотите.
Клиент. Тази дума отекна в съзнанието ми. Симеон никога не беше споменавал за клиент. Говореше за „малко затруднение“, за „един заем, който ще върне веднага“. Беше ми задлъжнял с три наема. Колко голям можеше да е този дълг, за да наемат хора с такива гласове?
– Трябва ми малко време – казах, усещайко как по гърба ми се стича студена пот. – Само няколко дни.
Последва кратък, сух смях от другата страна. Не беше весел смях. Беше звук, който казваше, че съм просто една досадна муха, която ще бъде смачкана.
– Времето е лукс, който Симеон изчерпа. А сега, изглежда, и вие. Утре. Дванадесет часа на обяд. Пред старата захарна фабрика. Елате сам. И с парите. Цялата сума. Знаете коя е.
Преди да успея да отговоря, да попитам каква сума, да кажа, че това е невъзможно, връзката прекъсна. Остави ме в тишината на апартамента, стиснал слушалката с побелели кокалчета.
Апартаментът. Моят апартамент. Крепостта, за която бях теглил кредит преди по-малко от година. Всеки лев, който изкарвах от работата си в малката IT фирма, отиваше за вноската и за таксите в университета, където учех задочно. Бях се съгласил да взема съквартирант само за да мога да дишам малко по-спокойно, да не живея от заплата до заплата. И сега тази крепост се усещаше като капан.
Отидох до прозореца и погледнах надолу към улицата. Нощта беше тиха, лампите хвърляха жълтеникави петна по мокрия асфалт. Градът спеше, а аз се чувствах по-буден и по-уплашен от всякога. Симеон беше изчезнал, но проблемите му не само бяха останали, но и сега носеха моето име.
Кой беше този клиент? Каква беше сумата? И какво, по дяволите, щях да правя утре на обяд пред изоставената фабрика, без нито един лев в джоба си и с чужд, опасен дълг на гърба си?
Едно беше ясно. Наивният ми опит да спра обажданията ме беше хвърлил от тигана директно в огъня. И огънят беше много по-горещ, отколкото можех да си представя.
Глава 2
Нощта беше безсънна. Прекарах я, крачейки из малкия апартамент като звяр в клетка. Всяка сянка ми изглеждаше заплашителна, всеки шум от улицата ме караше да подскачам. Прерових оскъдните вещи, които Симеон беше оставил след себе си. Чифт стари маратонки, няколко измачкани тениски, празна кутия от обувки. Нищо. Никаква следа, никаква бележка, нищо, което да ми подскаже в каква бездна се е забъркал.
На сутринта огледалото ми върна образа на непознат. Очите ми бяха зачервени и хлътнали, лицето – бледо и изпито. Изглеждах като човек, който носи тежестта на света на раменете си. И може би беше точно така.
Часът наближаваше дванадесет. Сърцето ми започна да блъска учестено, превръщайки се в оглушителен тътен в ушите ми. Нямах пари. Нямах и план. Единственото, което имах, беше отчаяната надежда, че мога да ги убедя, да им обясня грешката, да ги накарам да разберат, че аз не съм Симеон. Но гласът от телефона не звучеше като човек, който е склонен да слуша.
Старата захарна фабрика се издигаше като зловещ силует в края на индустриалната зона. Сградата беше призрачна, с изпочупени прозорци, които приличаха на празни очни кухини, и стени, обрасли с бръшлян. Мястото беше идеално за неща, които не трябваше да се виждат.
Спрях на стотина метра, скрит зад ъгъла на един ръждясал склад. Точно в дванадесет пред главния вход на фабриката спря черен, лъскав седан. От него слязоха двама мъже. Единият беше висок и слаб, с облечено по тялото кожено яке. Другият беше по-нисък, набит, с глава, която сякаш израстваше директно от раменете му. Не бяха от типа хора, с които искаш да имаш вземане-даване.
Треперех. Исках да се обърна и да избягам, да се скрия, да изчезна, точно както беше направил Симеон. Но нещо ме задържа. Може би беше инат. Може би беше глупост. А може би беше осъзнаването, че бягството само ще отложи неизбежното. Те знаеха името ми. Вероятно знаеха и къде живея.
Поех си дълбоко дъх и излязох от прикритието си. Вървях бавно, всеки мой ход се усещаше като забавен кадър във филм на ужасите. Когато наближих, високият мъж се обърна към мен. Лицето му беше безизразно, очите му – студени като парченца лед.
– Закъсняваш – каза той. Гласът му беше същият, онзи металически, лишен от емоции глас от телефона. Значи това беше той. Красимир. Така се беше представил при едно от първите обаждания.
– Аз… аз трябва да ви обясня нещо – започнах, но набитият му партньор направи крачка напред и ме сряза.
– Обясненията не ни интересуват. Парите.
– Нямам ги – изтърсих аз. Думите увиснаха във въздуха, тежки и окончателни.
Красимир повдигна леко вежда. Това беше единствената реакция, която си позволи.
– Това е проблем. Голям проблем. За теб.
– Вижте, станала е грешка. Аз не съм Симеон. Аз съм Виктор, неговият бивш съквартирант. Той ви е дал моя номер, измамил ви е.
Набитият мъж се изсмя. Беше гърлен, неприятен смях.
– Грешка, а? Мислиш ни за глупаци ли, хлапе? Вчера по телефона ти беше Симеон, нали? „Аз съм човекът, когото търсите.“ Това бяха твоите думи.
– Опитвах се да ви накарам да спрете да звъните! Бях отчаян!
– Е, сега вече наистина имаш причина да си отчаян – намеси се отново Красимир. Той извади от джоба си смартфон и с няколко докосвания на екрана ми го показа. На дисплея имаше снимка. Снимка на входа на моя блок. Снимка, направена същата сутрин.
– Хубав апартамент. Взе го с кредит, нали? Тежък кредит. Ще е жалко да го загубиш. Или пък нещо да се случи с него. Една газова бутилка може да направи големи щети.
Кръвта замръзна в жилите ми. Това вече не бяха просто обаждания. Това бяха директни, неприкрити заплахи. Те знаеха всичко за мен.
– Какво искате от мен? Аз нямам нищо общо с това!
– Имаше лошия късмет да познаваш Симеон. И още по-лошия късмет да се опиташ да ни изиграеш. Така че сега неговият дълг е твой дълг.
– Какъв дълг? Колко е?
Красимир прибра телефона си. Погледна ме право в очите и студеният му поглед сякаш проби дупка в душата ми.
– Петдесет хиляди.
Изгубих дар слово. Петдесет хиляди. Сумата беше абсурдна, невъобразима. Моят ипотечен кредит беше за малко повече. Та аз работех денонощно, за да изплащам вноските си. Откъде, по дяволите, Симеон беше взел толкова пари? И за какво?
– Това е невъзможно… Аз никога няма да мога да събера такава сума.
– Ще намериш начин – каза Красимир. – Нашият шеф, господин Асен, е много търпелив човек. Но търпението му си има граници. Даваме ти една седмица. Седем дни. Ако дотогава не видим парите, ще започнем да… проявяваме креативност. И повярвай ми, не искаш да видиш колко сме креативни.
Той се обърна, без да каже и дума повече. Набитият мъж ми хвърли един последен презрителен поглед и последва шефа си. Качиха се в черния седан и колата потегли с мръсна газ, оставяйки ме сам пред призрачната фабрика, треперещ и облян в студена пот.
Една седмица. Петдесет хиляди. И името на човек, когото не познавах – Асен.
Бях в капан. И стените му се свиваха около мен с ужасяваща скорост.
Глава 3
Върнах се в апартамента като в транс. Всеки ъгъл, всяка вещ ми напомняше за ипотеката, за дълга, който вече имах и който едва смогвах да обслужвам. А сега върху него се стоварваше нов, чудовищен дълг от петдесет хиляди. Усещах как паниката започва да ме задушава, как ме дърпа надолу към тъмна, лепкава пропаст.
Трябваше да говоря с някого. Не можех да нося това сам. Единственият човек, на когото имах пълно доверие, беше сестра ми, Михаела. Тя беше по-голяма от мен с пет години, работеше като счетоводителка и винаги беше гласът на разума в нашето семейство.
Набрах номера ѝ с треперещи пръсти.
– Вики? Как си? Случило ли се е нещо? – Гласът ѝ беше топъл и загрижен. Тя ме познаваше твърде добре.
– Може ли да се видим? Спешно е.
Срещнахме се в едно малко кафене, далеч от центъра. Разказах ѝ всичко – за Симеон, за обажданията, за глупавия ми опит да се представя за него, за срещата пред фабриката, за сумата, за заплахите. Докато говорех, видях как лицето ѝ пребледнява, а в очите ѝ се изписва страх.
– Боже мой, Виктор… В какво си се забъркал?
– Аз не съм се забъркал! Той ме забърка! Симеон!
– Добре, добре, успокой се – каза тя, протягайки ръка през масата и хващайки моята. – Трябва да мислим трезво. Тези хора… те не се шегуват. Заплашили са те директно. Трябва да отидем в полицията.
Идеята ми беше минала през ума десетки пъти през последните няколко часа. Но всеки път я отхвърлях.
– И какво ще им кажа, Мише? Че съм се представил за друг човек по телефона и сега някакви мутри ме изнудват за пари, които не дължа? Ще ме погледнат като идиот. А и те имат моя адрес, знаят всичко за мен. Ако се оплача, само ще влоша нещата. Ще ги разяря още повече.
Михаела въздъхна тежко. Знаеше, че съм прав. Системата не беше създадена да помага на хора като мен в ситуации като тази.
– Значи трябва да намерим Симеон. Той е единственият, който може да те измъкне от това.
– Но как? Той е изчезнал. Сякаш се е изпарил.
– Никой не се изпарява просто така. Трябва да има някаква следа. Помисли, Виктор! Всичко, което знаеш за него. Къде е работил? Има ли приятели, роднини?
Замислих се. Симеон беше потаен. Рядко говореше за себе си. Знаех, че работи нещо „в строителството“, но винаги беше неясен. Твърдеше, че е от друг град и нямал близки наоколо. Но имаше едно нещо. Една вещ, която бях намерил при последното, отчаяно претърсване на стаята му, след като вече се бях върнал от срещата. Бях я мушнал в джоба си, без да ѝ обърна голямо внимание тогава.
Извадих я. Беше визитна картичка. Луксозна, от дебел картон, с релефни букви. На нея пишеше:
„АСЕН ГРУП – СТРОИТЕЛСТВО И ИНВЕСТИЦИИ“
Под името на фирмата имаше адрес на офис в най-скъпата част на града. Асен. Името, което Красимир беше споменал. Шефът. Значи Симеон не просто е взел пари от този човек. Той е бил свързан с него по някакъв начин. Може би е работил за него.
– Това е – казах аз, подавайки картичката на Михаела. – Това е името на шефа им. Асен.
Тя я взе и я огледа внимателно.
– „Асен Груп“… Чувала съм за тях. Голяма фирма. Строят луксозни комплекси. Имат репутация на… агресивни инвеститори.
– Какво означава „агресивни“?
– Означава, че не се спират пред нищо, за да постигнат целите си. Имаше слухове за изкупуване на имоти под натиск, за съмнителни сделки… Но нищо доказано. Асен е много влиятелен. Има връзки навсякъде.
Сърцето ми се сви. Значи бях изправен не просто срещу улични мутри, а срещу могъщ бизнесмен с армия от адвокати и съмнителна репутация. Шансовете ми ставаха все по-нищожни.
– Какво да правя, Мише? Продавам апартамента и пак няма да събера толкова пари за една седмица. Университетът… работата… всичко ще отиде по дяволите.
– Не се предавай – каза тя твърдо. – Ще намерим изход. Първо, трябва да разберем всичко възможно за този Асен. И за връзката му със Симеон. Второ, мисля, че все пак трябва да се консултираш с адвокат. Не за да подаваш жалба, а за да знаеш какви са правата ти. Или по-скоро липсата на такива. Познавам едно момиче, Радина. Бяхме заедно в гимназията. Сега е млада, но много амбициозна адвокатка. Може би ще се съгласи да те изслуша.
Кимнах, макар и без особен ентусиазъм. Адвокат. Още разходи. Но сестра ми беше права. Трябваше да опитам всичко.
Когато се прибрах, апартаментът ми се стори студен и чужд. Сянката на миналото на Симеон беше легнала тежко върху настоящето ми. Взех визитната картичка и потърсих името „Асен Груп“ в интернет. Излязоха десетки статии – за нови проекти, за благотворителни дарения, за бизнес награди. На снимките Асен изглеждаше като преуспял, уверен в себе си мъж на средна възраст. Беше облечен в скъп костюм, със сребърни нишки в косата и усмивка, която не достигаше до очите му.
В очите му имаше същата студенина, която бях видял в погледа на Красимир.
Затворих лаптопа. Бях уморен, но знаех, че сън няма да ме хване. Трябваше да действам. Трябваше да разбера каква е била връзката между един измамник като Симеон и един от най-влиятелните бизнесмени в града. Защото бях сигурен, че ключът към моето оцеляване се криеше именно в тази тайна. А времето ми изтичаше.
Глава 4
Следващите два дни преминаха в трескаво търсене. Превърнах се в детектив по неволя, ровейки се в живота на Симеон и в публичния образ на Асен. Сънят беше лукс, който не можех да си позволя. Всяка свободна минута извън работа и лекции прекарвах пред компютъра, опитвайки се да сглобя пъзела.
За Асен информацията беше в изобилие, но беше грижливо филтрирана. Той беше стълб на обществото. Женен за красива жена на име Диана, баща на две деца, меценат на изкуствата. Фирмата му, „Асен Груп“, беше безупречна на хартия. Но между редовете на хвалебствените статии се долавяше нещо друго. Намерих няколко стари публикации в малки, независими сайтове, които намекваха за враждебни придобивания на терени и за политически чадър над бизнеса му. Статиите бяха бързо изчезнали или опровергани, но оставаха като малки драскотини върху лъскавата му фасада.
За Симеон, от друга страна, нямаше почти нищо. Сякаш не съществуваше в дигиталния свят. Нямаше профили в социалните мрежи, нямаше следи. Това само по себе си беше подозрително. В днешно време да нямаш дигитален отпечатък означаваше, че или си призрак, или целенасочено се криеш.
Опитах се да подходя от друг ъгъл. Щом Симеон е работил в строителството и е бил свързан с „Асен Груп“, може би е бил на някой от техните обекти. Прегледах всички новини и съобщения за строежите им през последната година. Един от тях привлече вниманието ми – луксозен затворен комплекс в покрайнините на града. Строежът беше съпътстван от скандали. Местните жители протестираха, твърдейки, че земята е придобита незаконно, че разрешителните са издадени в разрез с правилата. Водеща фигура на протестите беше възрастен мъж, който твърдеше, че е бил принуден да продаде наследствената си нива за жълти стотинки.
Свързах се с него под претекст, че съм студент по журналистика и пиша статия за градското планиране. Той се съгласи да говори с мен. Срещнахме се в едно квартално кафене. Разказа ми история, пълна с мъка и гняв. Разказа ми за заплахи, за нощни посещения от „добре облечени момчета“, които го „съветвали“ да приеме офертата на „Асен Груп“. Когато го попитах дали си спомня някой от хората, които са идвали, той описа няколко от тях. И един от тях смразяващо приличаше на Симеон.
– Беше един такъв, по-млад – каза старецът. – С хитра усмивка. Винаги мълчеше, стоеше зад другите, но гледаше така, сякаш оценява всичко. Сякаш пресмяташе колко струваш и как най-лесно може да те счупи.
Значи Симеон не е бил обикновен строителен работник. Бил е от хората за мръсни поръчки. От тези, които подготвят почвата за „агресивните инвестиции“ на Асен. Това обясняваше много. Но не обясняваше защо е взел петдесет хиляди от шефа си. Дали е загазил, опитвайки се да изиграе собствения си работодател? Дали е откраднал парите?
В същото време, Михаела беше уредила срещата с нейната приятелка, адвокатката Радина. Отидох в кантората ѝ с присвито сърце. Очаквах да видя поредния циничен и отегчен от живота правист. Но Радина беше различна. Беше млада, с енергичен поглед и ум, остър като бръснач. Изслуша историята ми внимателно, без да ме прекъсва, задавайки само няколко уточняващи въпроса.
Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и остана замислена за момент.
– Историята ти е… сложна – каза накрая. – От чисто правна гледна точка, ти не дължиш нищо. Няма договор, няма запис на заповед на твое име. Но от практическа гледна точка, си в много опасна ситуация. Тези хора не се интересуват от закона. Те имат свои собствени правила.
– И какви са те? – попитах с горчивина.
– Сила. Натиск. Страх. Те играят извън терена на съда. И Асен е майстор на тази игра. Всички в юридическите среди знаят за него. Той е недосегаем.
Думите ѝ потвърдиха най-големите ми страхове. Бях сам срещу Голиат.
– Но това не означава, че няма какво да се направи – продължи тя, а в очите ѝ проблесна искра. – Тяхната сила е в това, че действат в сянка. Ако успеем да извадим нещата на светло, те ще загубят предимството си. Асен гради имидж на почтен бизнесмен. Последното, което иска, е публичен скандал, който да свърже името му с мутри и изнудване.
– И как да го направим? Да отида в телевизията и да разкажа как съм се направил на идиот по телефона?
– Не. Трябва да намерим нещо срещу него. Нещо реално. Нещо, което да го заболи. Трябва да разберем каква е тази сделка за петдесет хиляди. Защо Симеон е взел тези пари? Къде са отишли те? Ако намерим отговорите на тези въпроси, може да имаме коз, с който да преговаряме.
Планът на Радина беше рискован. Означаваше да ровя още по-дълбоко в мръсните тайни на Асен. Означаваше да се изложа на още по-голяма опасност. Но за пръв път от дни насам видях лъч надежда. Не бях сам. Имах съюзник.
– Добре – казах аз, усещайки как в мен се надига нова решителност. – Ще го направя. Ще разбера какво се е случило.
На излизане от кантората ѝ, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Съдържаше само три думи:
„Остават четири дни.“
Студени тръпки полазиха по гърба ми. Лабиринтът от лъжи се затваряше около мен. Трябваше да намеря изхода, преди да е станало твърде късно.
Глава 5
Времето се топеше като пясък между пръстите ми. Заплашителното съобщение беше ясен знак, че часовникът тиктака и търпението на Асен не е безкрайно. Паниката отново започна да надига глава, но този път я посрещнах с ново оръжие – план. Колкото и рискован да беше, планът, който обсъдихме с Радина, ми даваше посока.
Трябваше да се върна в леговището на звяра – апартамента, който бях споделял със Симеон. Бях го почистил набързо след изчезването му, но сега трябваше да го претърся не като ядосан хазяин, а като следовател. Трябваше да търся неща, които нямат видима стойност, но можеха да крият информация.
Прекарах цяла нощ в стаята му. Разглобих леглото, надигнах всяка дъска от паркета, която изглеждаше леко разхлабена, проверих всяка цепка в стената. В началото не намирах нищо. Само прах и забравени боклуци. Но точно когато бях напът да се откажа, пръстите ми напипаха нещо под подплатата на старото, изтърбушено кресло в ъгъла. Беше малка USB флаш памет, залепена с тиксо за дървената рамка.
Сърцето ми подскочи. Това можеше да е всичко. Можеше да е нищо.
Пъхнах я в лаптопа си с треперещи ръце. На нея имаше само един файл – аудио запис с продължителност около петнадесет минути. Натиснах плей.
Чуха се два гласа. Единият веднага разпознах като гласа на Симеон – леко мазен, с нотка на раболепие. Другият беше по-дълбок, властен, изпълнен с раздразнение. Беше Асен.
Записът беше на техен разговор. Симеон се опитваше да обясни нещо, заекваше, извиняваше се. Асен го прекъсваше грубо, сипеше заплахи. От объркания диалог успях да сглобя картината. Симеон е трябвало да предаде парите – петдесетте хиляди – на някого. Подкуп. Подкуп за общински съветник, който е трябвало да гласува „правилно“ за промяна в статута на поредния апетитен парцел. Но Симеон се е провалил. Парите са изчезнали. Симеон твърдеше, че са му ги откраднали, но Асен не му вярваше. Обвиняваше го, че се е опитал да го изиграе и да избяга с парите.
– Ти не разбираш, момчето ми – ръмжеше гласът на Асен в записа. – Това не бяха мои пари. Това бяха пари на хора, с които не искаш да имаш проблеми. Ти не провали само мен. Ти ни провали всички. И сега ти ще оправиш кашата. Ще намериш тези пари или ще ми ги върнеш от джоба си. Иначе ще те намеря, където и да се скриеш. И ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.
Записът свърши. Седях вцепенен. Значи дългът не е бил просто заем. Било е провален подкуп. Симеон се е озовал между чука и наковалнята – от една страна разяреният Асен, от друга – някакви още по-опасни хора, чиито пари са били заложени. И в паниката си той просто е избягал, оставяйки мен да се справям с последствията.
Този запис беше динамит. Беше доказателство за корупционна схема, в която Асен беше замесен до шия. Беше точно козът, за който говореше Радина.
На следващата сутрин бях в кантората ѝ още преди да е отворила. Пуснах ѝ записа. Докато го слушаше, лицето ѝ остана напълно безизразно, но видях как очите ѝ блеснаха.
– Това е… това е повече, отколкото се надявахме – каза тя, когато записът свърши. – Това е директно доказателство за престъпление. Имаме го.
– И какво правим сега? – попитах, усещайки смесица от страх и въодушевление.
– Сега ние сме тези, които държат картите. Няма да ходим в полицията. Не още. Тези хора имат пипала навсякъде. Ще използваме това, за да го притиснем. Ще поискаме среща с Асен.
– Среща? С него? Сами?
– Не сами. Аз и ти. В моята кантора. На моя територия. Ще му покажем, че знаем. Няма да го заплашваме директно. Просто ще му намекнем, че този запис съществува и може да се озове на много интересни места – в прокуратурата, в медиите. Целта ни не е да го вкараме в затвора. Целта ни е той да те остави на мира. Да анулира този несъществуващ дълг и да изчезне от живота ти завинаги.
Идеята беше колкото гениална, толкова и плашеща. Да се изправя лице в лице с човека, който дърпаше конците. Да го предизвикам.
– Мислиш ли, че ще се съгласи на среща?
– О, да – усмихна се Радина. – Ще се съгласи. Хора като него мразят изненадите. Той ще иска да знае какво точно имаме и колко сме опасни. Ще дойде.
Тя се оказа права. Още същия ден нейният асистент се свърза с офиса на „Асен Груп“ и поиска среща от името на „клиент с информация относно провалена бизнес сделка“. Отговорът дойде изненадващо бързо. Асен щеше да ни приеме на следващия ден. Но не в кантората на Радина.
В неговия офис.
– Иска да играем на негов терен – каза Радина, когато ми съобщи новината. – Очаквано. Иска да демонстрира сила, да ни сплаши.
– И ние ще отидем?
– Разбира се. Но преди това ще вземем предпазни мерки. Ще направя няколко копия на записа. Едно ще оставя при доверен колега в запечатан плик, който да бъде отворен, ако нещо се случи с нас. Друго ще кача в криптиран облак. Той трябва да знае, че дори и да ни неутрализира, информацията пак ще излезе наяве.
Докато говореше, аз я гледах с възхищение. Тя беше безстрашна. В тази битка, в която аз бях просто уплашена жертва, тя беше воин. И за пръв път от началото на този кошмар почувствах, че може би, само може би, имаме шанс да спечелим.
Но докато се подготвяхме за срещата, в ума ми се въртеше един въпрос. Кои бяха тези други хора, за които Асен говореше в записа? Хората, чиито пари всъщност са били това? И дали те щяха да се откажат толкова лесно, дори и Асен да бъде принуден да го направи?
Изглежда, бяхме отворили кутията на Пандора. И сега трябваше да се изправим срещу всички демони, които щяха да излязат от нея.
Глава 6
Офисът на „Асен Груп“ заемаше целия последен етаж на стъклен небостъргач в сърцето на града. Всичко наоколо крещеше за пари и власт – полиран мрамор, скъпи картини по стените, мълчаливи асистентки с безупречни костюми. Чувствах се като мишка, попаднала в дворец.
Бяхме въведени в кабинета на Асен. Беше огромен, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха панорамна гледка към целия град. Самият Асен седеше зад масивно бюро от тъмно дърво. На живо изглеждаше още по-внушителен, отколкото на снимките. Той не стана, когато влязохме. Само ни измери с леден поглед.
– Адвокат Радина и господин Виктор, предполагам – каза той, гласът му беше плътен и спокоен. – Сядайте. Имате десет минути.
Радина седна срещу него, напълно невъзмутима от студения прием. Аз седнах до нея, опитвайки се да скрия треперенето на ръцете си.
– Благодарим ви, че ни приехте, господин Асен – започна тя с равен тон. – Ще бъда директна. Представлявам моя клиент по повод един финансов спор, в който той е въвлечен без вина. Спор за сумата от петдесет хиляди.
Асен се усмихна леко, но усмивката не стигна до очите му.
– Не знам за какво говорите. Аз не се занимавам с толкова дребни суми.
– Разбира се – кимна Радина. – Но може би ще си спомните за един ваш бивш служител. Симеон. И за една задача, която той не е успял да изпълни. Задача, свързана с промяна на статута на определен парцел.
При споменаването на Симеон, видях как мускулче затрептя на челюстта на Асен. Той ни гледаше мълчаливо, оценяващо.
– Вие блъфирате, госпожице адвокат. Опитвате се да ме изнудвате. Това е престъпление.
– Ние не изнудваме никого – отвърна спокойно Радина. – Ние просто търсим справедливост за моя клиент, който е заплашван и тормозен от ваши служители. Имаме доказателства, които биха били много интересни за определени институции. Например, аудио запис на ваш разговор със Симеон.
Това беше. Картата беше хвърлена на масата. Асен замръзна за миг. Погледът му се втвърди. Сега вече знаеше, че не блъфираме.
– И какво искате? – попита той, гласът му беше станал дрезгав.
– Искаме тормозът срещу моя клиент да спре. Веднага. Искаме да потвърдите писмено, че той не ви дължи нищо и никога не ви е дължал. Искаме вие и вашите хора да изчезнете от живота му завинаги.
Настъпи дълга, напрегната тишина. Асен барабанеше с пръсти по бюрото. Гледаше ту мен, ту Радина. В очите му се четеше ярост, но и калкулация. Претегляше рисковете. Един публичен скандал точно сега, когато стартираше най-големия си проект, можеше да му струва милиони. Да не говорим за наказателната отговорност.
– Добре – каза той накрая. Думата прозвуча като изстрел. – Ще получите това, което искате. Моят адвокат ще се свърже с вас, за да оформим документите. А сега си вървете.
Станахме. Чувствах се замаян. Толкова лесно ли беше? Спечелихме ли?
Когато стигнахме до вратата, Асен проговори отново.
– И само още нещо, хлапе – каза той, обръщайки се към мен. – Може и да си се измъкнал този път. Но да знаеш, че има хора, които не се интересуват от записи и адвокати. И те също си искат парите. Отървал си се от мен. Но не си се отървал от тях.
Думите му прозвучаха като прокоба. Излязохме от офиса и се озовахме отново в шумния коридор. Сърцето ми все още биеше лудо.
– Успяхме! – казах аз на Радина, когато влязохме в асансьора. – Ти успя! Беше невероятна!
– Не бързай да се радваш – отвърна тя, лицето ѝ беше сериозно. – Той е прав. Решихме единия проблем, но може би сме създали друг, по-голям. Кои са тези други хора? Трябва да разберем.
През следващите дни всичко се случи точно както Асен беше обещал. Неговият адвокат се свърза с Радина. Подписах декларация, в която се удостоверяваше, че нямам никакви финансови задължения към Асен или фирмите му. Обажданията спряха. Заплахите изчезнаха. Сякаш всичко беше свършило.
Опитвах се да се върна към нормалния си живот. Ходех на работа, на лекции. Но не можех да се отърся от чувството за надвиснала опасност. Думите на Асен отекваха в главата ми. „Те също си искат парите.“
Една вечер, около седмица след срещата в офиса му, се прибирах късно от университета. Улицата пред блока ми беше тиха и пуста. Когато отключвах входната врата, до мен спря тъмен автомобил без никакви отличителни знаци. Прозорецът се свали и един мъж се наведе към мен. Не го бях виждал преди. Беше по-възрастен, с прошарена коса и белег на бузата.
– Виктор? – попита той. Гласът му беше спокоен, но в него се долавяше стоманена нотка.
Кимнах, без да мога да издам звук.
– Ние знаем, че ти не си виновен за парите. Знаем, че Симеон те е натопил. Знаем и за срещата ти с Асен. Той си изми ръцете с теб. Но ние не сме като него. Ние не оставяме нещата недовършени.
Той замълча за момент, оглеждайки ме внимателно.
– Не искаме пари от теб. Искаме друго. Искаме да ни помогнеш да намерим Симеон. И да си върнем това, което ни принадлежи.
Стоях като замръзнал. Значи това бяха те. Другите. И сега стояха пред дома ми. Не ме заплашваха с насилие. Предлагаха ми сделка. Но аз знаех, че сделките с такива хора винаги имат много висока цена.
– А ако откажа? – попитах с пресъхнало гърло.
Мъжът се усмихна студено.
– Няма да откажеш. Защото ние знаем, че и ти искаш да намериш Симеон. Искаш отговори. А ние можем да ти помогнем да ги получиш. Помисли си. Ще те намерим пак.
Прозорецът се вдигна и колата потегли безшумно в нощта.
Останах сам на улицата, треперещ не от студ, а от осъзнаването, че кошмарът не само не е свършил, а тепърва започва. Бях се измъкнал от лапите на един хищник, само за да попадна в полезрението на друг, може би още по-опасен. И този път те не искаха пари. Искаха мен.
Глава 7
Чувствах се като пионка в чужда игра, местена по дъската от невидими ръце. Първо Асен и неговите събирачи на дългове, сега тези нови, мистериозни играчи. Заплахата на Красимир беше директна и брутална, докато подходът на този нов човек беше много по-обезпокоителен – спокоен, почти делови, но с подтекст, който не оставяше място за съмнение. Те бяха по-умни, по-организирани.
Разказах на Радина и Михаела за нощната среща. Михаела беше ужасена.
– Трябва да се махнеш от този апартамент, Вики! Да отидеш някъде, където не могат да те намерят!
– И къде да отида? – попитах уморено. – При мама и татко? Да ги забъркам и тях в тази каша? Тези хора не са глупави. Ако са ме намерили веднъж, ще ме намерят пак. Бягството не е решение.
Радина беше съгласна с мен.
– Той е прав. Бягството ще ги провокира. Те ти предложиха сделка. Това означава, че имат нужда от теб за нещо. Това ни дава известно предимство. Трябва да разберем кои са те и какво точно искат. И защо мислят, че ти можеш да им помогнеш да намерят Симеон.
– Но аз нямам представа къде е той!
– Те може би не знаят това. Или пък си мислят, че знаеш повече, отколкото казваш. Може би Симеон ти е оставил нещо, някаква следа, без ти дори да го осъзнаваш.
Думите ѝ ме накараха да се замисля. Отново и отново прехвърлях в ума си всичко, свързано със Симеон. Разговорите ни, навиците му, малкото неща, които беше споделил. И тогава се сетих. Нещо, което ми се беше сторило незначително тогава. Няколко седмици преди да изчезне, Симеон беше получил колет. Беше развълнуван, почти трескав. Каза, че е от леля му, единствената му жива роднина. Когато го попитах какво има вътре, той само се усмихна загадъчно и каза: „Стари семейни работи.“
Никога не видях какво има в колета. Но си спомнях, че след това той започна да говори за заминаване. За „ново начало“ някъде далеч. Може би в този колет е имало нещо, което му е дало средства или план за бягство?
Споделих това с Радина.
– Това е нещо – каза тя. – Не е много, но е начало. Леля. Знаем ли нещо за нея? Име, адрес?
– Не, нищо.
– Добре, трябва да разберем откъде е дошъл този колет. Може би в пощенския клон пазят някаква информация.
Прекарахме следващия ден в опити да проследим пратката. Беше почти невъзможно. Но след часове на молби и убеждаване, една служителка се съгласи да провери в системата им. И намерихме. Колетът беше изпратен от малък град в планината, на другия край на страната. Името на подателя беше Димитрина.
Димитрина. Лелята на Симеон. Това беше единствената нишка, за която можехме да се хванем.
Преди да успеем да решим какво да правим с тази информация, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах със свито сърце.
– Времето за размисъл изтече, Виктор – каза същият спокоен, стоманен глас от онази вечер. – Реши ли? Ще ни помогнеш ли?
– Кои сте вие? – попитах.
– Нека кажем, че сме… потърпевши бизнес партньори на господин Асен. Той ни дължи услуга. А сега, благодарение на Симеон, и пари. Асен е страхливец. Опита се да прехвърли всичко на вас. Но ние сме различни. Ние си решаваме проблемите. И в момента Симеон е нашият най-голям проблем.
– Аз не знам къде е той.
– Но можеш да разбереш. Знаем за леля му. Димитрина. В малкия планински град. Мислим, че Симеон е там. Или поне е бил там. Искаме да отидеш и да провериш.
Кръвта ми се смрази. Те знаеха. Знаеха всичко, което ние току-що бяхме открили с толкова труд. Те не просто ме следваха. Те бяха винаги една крачка пред мен.
– Защо аз? Защо не отидете вие?
– Защото ако отидем ние, ще го подплашим. Той ще се скрие още по-дълбоко. Но ти… ти си неговият бивш съквартирант. Можеш да отидеш там под някакъв претекст. Да кажеш, че го търсиш, за да си оправите сметките. Той може да ти се довери. Или поне леля му. Искаме да разбереш къде е. И като разбереш, ще ни се обадиш. Само толкова.
Сделката беше дяволска. Да стана примамка. Да предам човек, който, въпреки всичко, бях познавал. Но какъв избор имах? Те държаха всички козове. И знаех, че ако откажа, спокойният им тон бързо ще се промени.
– Добре – прошепнах аз. – Ще го направя.
– Умно момче. Тръгвай утре. И без глупости, Виктор. Без полиция, без адвокати. Ние ще знаем. Винаги знаем.
Връзката прекъсна.
Чувствах се мръсен. Предател. Но и уплашен до смърт. Разказах на Радина за разговора.
– Това е капан – каза тя веднага. – Те те използват. Искат да свършиш мръсната работа вместо тях. И след като намериш Симеон, какво ще стане с теб? Ти си свидетел.
– Какво да правя? Нямам избор!
Тя замълча, лицето ѝ беше напрегнато от мисъл.
– Има един начин. Единственият. Трябва да изпреварим и тях, и Симеон. Ти ще отидеш там. Ще намериш тази жена, Димитрина. Ще се опиташ да говориш с нея, да разбереш къде е Симеон. Но няма да им се обадиш. Вместо това ще се обадиш на мен. И ще се опитаме да стигнем до Симеон първи. Той е ключът към всичко. Ако успеем да го убедим да свидетелства срещу Асен и срещу тези другите, тогава вече ще имаме истинско оръжие. Ще можем да отидем в полицията, но при нашите условия.
Планът беше безумно рискован. Означаваше да измамя хора, които очевидно бяха много по-опасни от Асен. Ако ме хванеха, нямаше да има втори шанс.
Но това беше единственият път към свободата.
На следващата сутрин стегнах една малка чанта, качих се в старата си кола и потеглих към планината. Към малкия град, който не познавах. Към жената, която никога не бях виждал. И към истината, която можеше или да ме освободи, или да ме убие.
Докато карах, непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане. Не видях никого да ме следи. Но усещах погледа им върху себе си. Знаех, че ме наблюдават. И знаех, че всяка моя стъпка се следи. Играта беше започнала. И аз бях точно в центъра ѝ.
Глава 8
Пътуването до планинския град беше дълго и напрегнато. С всеки изминат километър се чувствах все по-откъснат от познатия свят и все по-дълбоко нагазил в територия, която не ми принадлежеше. Пейзажът се променяше, високите сгради отстъпваха място на зелени хълмове, а след това и на суровите, каменисти склонове на планината.
Градчето беше малко, сгушено в долина, сякаш забравено от времето. Калдъръмени улички, стари къщи с каменни покриви и въздух, който миришеше на бор и влажна пръст. Тук сякаш животът течеше с друг ритъм, далеч от напрежението и интригите на големия град. Но аз знаех, че съм дошъл тук именно заради тези интриги.
Намерих адреса на Димитрина лесно. Беше малка, спретната къща в края на града, с малка градинка отпред. От комина се издигаше тънка струйка дим. Спрях колата малко по-надолу по улицата и останах да наблюдавам за няколко минути, събирайки кураж. Какво щях да ѝ кажа? Как щях да я накарам да ми повярва?
Поех си дълбоко дъх и тръгнах към вратата. Почуках. След малко вратата се открехна и на прага се показа възрастна жена. Беше слаба, с набраздено от бръчки лице и проницателни, живи очи. Гледаше ме с недоверие.
– Добър ден – казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи възможно най-спокойно. – Търся госпожа Димитрина.
– Аз съм. А ти кой си?
– Казвам се Виктор. Бях съквартирант на вашия племенник, Симеон.
При споменаването на името му, жената се намръщи. Недоверието в погледа ѝ се смеси с тревога.
– Какво искаш от него?
– Искам само да говоря с него. Имам да уреждам някои неща… финансови. Той ми дължи пари. Тръгна си внезапно и не можах да го намеря. Някой ми каза, че може да е тук.
Лъжата ми прозвуча правдоподобно дори на мен самия. Димитрина ме огледа от глава до пети, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.
– Не е тук – каза тя твърдо. – И не знам къде е.
– Моля ви – настоях аз. – Важно е. Не съм дошъл да правя проблеми. Просто искам да си получа парите за наема. Студент съм, работя, за да се издържам. Всеки лев ми е важен.
Тя се поколеба за миг. Може би в образа на притеснения студент видя нещо, което я накара да смекчи тона.
– Влез – каза тя и отвори вратата по-широко.
Вътре къщата беше скромна, но чиста и подредена. Миришеше на билки и стари книги. Тя ме покани да седна на малка дървена маса и ми наля чаша чай.
– Слушай, момче – започна тя. – Симеон е добро дете, но винаги се забъркваше в каши. Още от малък. Главата му е пълна с мечти за бързи пари и лесен живот. И тези мечти винаги му носят само бели.
– Той беше тук, нали? – попитах тихо.
Тя въздъхна и кимна.
– Беше. Дойде преди няколко седмици. Беше уплашен, говореше несвързано. Каза, че са го заплашвали, че е направил голяма грешка. Остана няколко дни и после пак изчезна.
– Каза ли ви къде отива?
Тя поклати глава.
– Не. Само каза, че трябва да се скрие за известно време. Че трябва да намери „единственото нещо, което може да го спаси“. Не знам какво имаше предвид. Остави ми само това.
Тя се надигна, отиде до един стар скрин и извади от него малък, овехтял бележник. Подаде ми го.
– Това е негов дневник от юношеските му години. Не знам защо го остави. Може би е искал да си спомни кой е бил, преди да се забърка във всичко това. Разгледай го. Може пък ти да намериш нещо, което аз съм пропуснала.
Взех бележника. Беше пълен с драсканици, стихове, планове за бъдещето. Повечето беше безсмислено. Но на последната страница, с дата отпреди десетина години, имаше нещо друго. Карта. Грубо начертана карта на местността около града. И една точка, отбелязана с кръстче. Под нея пишеше: „Нашето скривалище. Само аз и татко знаем.“
– Баща му… – прошепнах аз. – Мислех, че няма родители.
– Баща му почина, когато Симеон беше на петнадесет – каза тихо Димитрина. – Бяха много близки. Ходеха за риба, разхождаха се в планината. Това сигурно е някое от техните места.
Сърцето ми заби лудо. Това беше. Следата. „Единственото нещо, което може да го спаси“. Може би не беше нещо, а някъде. Място, където се чувства в безопасност.
Благодарих на Димитрина, обещах ѝ, че няма да причиня нищо лошо на Симеон, и си тръгнах. Веднага щом се качих в колата, се обадих на Радина.
– Намерих нещо. Мисля, че знам къде може да е. Има една стара хижа или заслон в планината.
– Добре. Не мърдай оттам. Опитай се да намериш мястото, но не влизай. Просто наблюдавай. Аз ще се свържа с един човек, на когото мога да имам доверие. Бивш полицай, сега частен детектив. Ще дойдем възможно най-бързо. Не се обаждай на другите. Ясно ли е?
– Ясно.
Прекъснах връзката. Погледнах картата в бележника. Мястото не изглеждаше далеч. Беше стара ловна хижа, според знаците на картата. Можех да стигна дотам пеша за около час.
Но докато се готвех да тръгна, телефонът ми отново извибрира. Беше същият номер. Номерът на хората, които ме бяха изпратили тук. Поколебах се дали да вдигна. Знаех, че ако не го направя, ще стане подозрително.
– Да? – казах с престорено спокоен глас.
– Какво става, Виктор? Намери ли нещо?
Трябваше да реша за части от секундата. Да ги излъжа или да им кажа част от истината?
– Да – казах. – Говорих с леля му. Каза, че е бил тук, но си е тръгнал. Не знае къде е.
– Сигурен ли си?
– Да. Каза, че бил много уплашен.
От другата страна настана мълчание.
– Добре. Остани там. Не мърдай от града. Ние ще проверим нещо и ще ти се обадим пак. И помни, Виктор. Знаем къде си.
Той затвори. Усетих как ледена пот избива по челото ми. Не ми повярваха. Или поне не напълно. Щяха да проверят. Това означаваше, че времето ми изтичаше още по-бързо. Трябваше да стигна до Симеон преди тях.
Изскочих от колата и се затичах към началото на пътеката, която водеше в планината. Не знаех какво ще намеря в онази хижа. Но знаех, че това е единственият ми шанс. Шанс да намеря Симеон, да го убедя да говори и да се измъкна от тази смъртоносна игра, преди да е станало твърде късно.
Глава 9
Планинската пътека беше стръмна и обрасла. Вървях бързо, почти тичах, подтикван от адреналина и страха. Всяка пращяща клонка, всяка сянка на дърво ме караше да се озъртам панически. Чувствах се преследван, въпреки че не виждах никого зад себе си. Знаех, че са някъде там, че може би вече пътуват насам.
След около час изтощително изкачване, видях хижата. Беше малка дървена постройка, сгушена сред високи борове, почти невидима от разстояние. Изглеждаше стара и неподдържана, но от комина се издигаше тънка струйка дим. Някой беше вътре. Симеон.
Скрих се зад едно голямо дърво и започнах да наблюдавам. Какво трябваше да направя? Да се приближа? Да извикам името му? Ами ако беше въоръжен? Или ако не беше сам?
Докато се колебаех, вратата на хижата се отвори и на прага се показа Симеон. Беше отслабнал, с набола брада и трескав поглед. Озърна се наоколо, сякаш усещаше нечие присъствие, после влезе обратно вътре.
Трябваше да действам. Нямах време да чакам Радина и нейния човек. Те бяха твърде далеч.
Излязох от прикритието си и тръгнах към хижата. Когато наближих, извиках:
– Симеоне! Аз съм, Виктор!
Вратата рязко се отвори отново. Симеон държеше в ръка дебела сопа. Когато ме видя, лицето му се изкриви в гримаса на страх и изненада.
– Какво правиш тук? Как ме намери?
– Трябва да говорим. В голяма беда сме. И двамата.
– Махай се! – изкрещя той. – Те ли те пратиха? Асен ли?
– Не само той, Симеоне. Има и други. Те ме накараха да дойда. Те знаят за това място. Пътуват насам.
При тези думи паниката в очите му се усили. Той се огледа трескаво, сякаш търсеше път за бягство.
– Трябва да ми повярваш – продължих аз, приближавайки се бавно. – Не съм дошъл да те нараня. Дойдох да те предупредя. И да намерим изход. Заедно.
Той се поколеба. Виждаше искреността в очите ми. Свали сопата.
– Влизай – каза той и ме дръпна рязко вътре, залоствайки вратата след нас.
Вътрешността на хижата беше оскъдна – едно легло, маса и огнище, в което пращяха няколко съчки. На масата беше разпръсната купчина документи.
– Какво е това? – попитах аз, кимайки към хартията.
– Това е моята застраховка – каза Симеон. – И моята смъртна присъда. Когато работех за Асен, не бях просто момче за мръсни поръчки. Бях и негов личен асистент понякога. Имах достъп до компютрите му, до файловете му. Копирах всичко. Сделки, банкови преводи, офшорни сметки. Всичко е тук. Доказателства, които могат да го вкарат в затвора за цял живот.
– А парите? Петдесетте хиляди?
– Не съм ги откраднал – каза той с горчивина. – Бяха капан. Асен искаше да се отърве от общинския съветник, който му пречеше. Даде ми парите, за да му ги занеса. Но беше уведомил и онези другите… хората, от които той самият се страхува. Те ме чакаха. Взеха парите и щяха да ме убият. Едвам се измъкнах. Асен е изиграл всички. Искал е да ме използва, за да плати стар свой дълг към тях, а после да се отърве и от мен като ненужен свидетел.
Картината най-после се изясни. Бяхме просто пионки в сложната, мръсна игра на Асен.
– Трябва да се махаме оттук – казах аз. – Те идват. Имат тези документи, можем да отидем в полицията.
Симеон се изсмя горчиво.
– В полицията? Половината от хората там са в джоба на Асен. А другата половина – в джоба на другите. Няма къде да отидем.
В този момент отвън се чу шум. Шум от приближаваща кола.
Погледнахме се с ужас. Бяха дошли. Много по-бързо, отколкото очаквах.
– Има заден изход – прошепна Симеон. – Води към една скала. Можем да се спуснем.
Той грабна документите и ги напъха в една раница. Аз го последвах. Измъкнахме се през малко прозорче в задната част на хижата. Отвън вече се чуваха гласове.
– Претърсете вътре!
Тичахме през гората, без да гледаме назад. Чувахме крясъци и кучешки лай зад нас. Преследваха ни.
Стигнахме до ръба на малка скала. Отдолу имаше стръмен сипей.
– Трябва да скачаме – каза Симеон.
Преди да успея да реагирам, от гората изскочиха две фигури. Единият беше набитият партньор на Красимир. Другият беше мъжът с белега, който ме беше спрял пред дома ми.
Бяхме в капан.
– Край на разходката, момчета – каза мъжът с белега. – Дайте раницата, Симеоне. И всичко ще приключи бързо.
Симеон стисна раницата до гърдите си.
– Никога.
В следващия миг се случиха няколко неща едновременно. От гората зад двамата мъже се чу изстрел. Набитият извика и се свлече на земята. Мъжът с белега се обърна стреснато.
От прикритието на дърветата излезе Красимир. В ръката си държеше пистолет.
– Изглежда, шефът реши, че не може да ви има доверие да довършите работата – каза той с ледена усмивка, насочвайки пистолета към мъжа с белега. – Асен изпраща своите поздрави. Иска си документите обратно. А свидетелите… свидетелите не му трябват.
Бяхме попаднали от един капан в друг. Асен беше изпратил собствения си чистач, за да заличи всички следи. А ние със Симеон бяхме точно в центъра на огневата линия.
Глава 10
Настъпи мъртва тишина, нарушавана единствено от стенанията на ранения мъж на земята. Мъжът с белега и Красимир се гледаха втренчено, като два хищника, които се готвят за скок. Пистолетът в ръката на Красимир не трепваше.
– Значи старият лисугер Асен реши да играе ва банк – каза мъжът с белега, гласът му беше спокоен, въпреки насоченото към него оръжие. – Мислех, че е по-умен. Да се обърне срещу нас е самоубийство.
– Асен вече не се притеснява за вас – отвърна Красимир. – Той се притеснява за това, което е в онази раница. Дай ми я, Симеоне. И може би ще оставя теб и приятелчето ти да си тръгнете.
Лъжата беше толкова очевидна, че беше почти обидна. Красимир нямаше да остави свидетели. Асен беше наредил пълно прочистване.
Симеон ме погледна, в очите му се четеше отчаяние. Стискаше раницата, сякаш животът му зависеше от нея. И той наистина зависеше.
– Не го слушай! – извиках аз.
В този момент на разсейване, мъжът с белега действа. Той се хвърли настрани, търкаляйки се зад едно дърво, точно когато Красимир стреля. Куршумът се заби в кората на дървото със злобно изсвистяване.
Започна престрелка. Мъжът с белега също извади оръжие и започна да отвръща на огъня. Ние със Симеон бяхме заклещени по средата, притиснати до земята, докато куршумите свистяха над главите ни.
– Трябва да се махаме! – изкрещя Симеон в ухото ми. – Сега!
Той посочи към ръба на скалата. Беше лудост. Скокът беше поне десет метра надолу по стръмен, каменист склон. Но да останем тук беше сигурна смърт.
– Давай! – извиках аз.
Докато двамата мъже си разменяха изстрели, ние се затичахме към ръба. Симеон скочи пръв, претърколи се няколко пъти по сипея и изчезна зад една издатина. Аз го последвах. Усетих остра болка в глезена, когато се приземих, но адреналинът ме държеше на крака.
Търкаляхме се и се плъзгахме надолу, камъни и пръст се сипеха около нас. Отгоре се чуваха крясъци и още изстрели. После всичко утихна.
Продължихме да тичаме през гората, без посока, водени единствено от инстинкта за оцеляване. Не знаехме кой е спечелил престрелката горе, но нямахме намерение да чакаме, за да разберем.
След около половин час, напълно изтощени, се свлякохме зад една скала. Глезенът ме болеше ужасно. Симеон беше одраскан и окървавен, но стискаше раницата. Бяхме живи. Засега.
– Какво правим сега? – попитах задъхано.
– Трябва да се свържем с някого. Някой, на когото можем да имаме доверие. Тези документи… те са единственият ни шанс.
– Имам човек. Адвокатка. Казва се Радина. Тя ми помагаше. Трябва да ѝ се обадим.
Извадих телефона си. За мое учудване, имаше слаб обхват. Набрах номера на Радина с треперещи пръсти.
– Виктор! Къде си? Добре ли си? На път сме, но…
– Радина, слушай ме! – прекъснах я аз. – Всичко се обърка. Намерих Симеон, но и те го намериха. И хората на Асен също. Имаше престрелка. Избягахме, но не знам за колко време.
– Къде сте? – попита тя, гласът ѝ беше напрегнат.
Описах ѝ набързо къде се намираме, доколкото можех да се ориентирам.
– Стой там. Не мърдай. Човекът, с когото съм, е бивш полицай от специалните части. Ще ви намерим. И Виктор… пази тези документи. Не ги давай на никого.
Връзката прекъсна.
Седяхме със Симеон в тишината на гората, ослушвайки се за всеки шум. Бяхме изтощени, уплашени и ранени. Но бяхме заедно. И държахме в ръцете си оръжие, което можеше да срине цялата империя на Асен.
Часовете минаваха мъчително бавно. С всяка минута напрежението растеше. Дали Радина щеше да ни намери навреме? Дали Красимир, или мъжът с белега, който и от двамата да беше оцелял, нямаше да ни открие пръв?
Слънцето започна да се скрива зад върховете на планината. Гората ставаше все по-тъмна и зловеща. Точно когато бяхме започнали да губим надежда, чухме шум от приближаващи се стъпки.
Притиснахме се към скалата, сърцата ни щяха да изскочат.
От храстите се показа фигура. Беше висок, слаб мъж на средна възраст, с уморено, но решително лице. Движеше се безшумно, като професионалист. Зад него беше Радина.
– Виктор! – прошепна тя, когато ни видя.
Никога не се бях радвал толкова да видя някого.
Мъжът се представи като Ивайло. Огледа ни бързо, прецени състоянието ни.
– Трябва да ви измъкнем оттук. Веднага. Горе е пълно с полиция, но не е ясно на чия страна са. Ще минем по обиколен път.
Той ни помогна да станем. Аз едвам стъпвах на крака си. Ивайло прегледа глезена ми.
– Изкълчен е, но не е счупен. Ще се оправиш.
Потеглихме през гората, водени от Ивайло. Той се движеше с увереност, сякаш познаваше всяко дърво, всяка пътека.
– Какво стана горе? – попитах аз Радина.
– Намерили са два трупа. И двамата мъже, които описа. Изглежда, са се избили един друг. Но Красимир го няма. Или се е измъкнал, или някой го е прибрал.
Значи Красимир беше жив. И беше на свобода. И знаеше, че ние сме избягали с документите.
Битката не беше свършила. Тя просто се беше преместила на нов, още по-опасен терен. И сега, с документите в нас, ние вече не бяхме просто свидетели. Бяхме основната мишена.
Глава 11
Ивайло ни изведе от планината през тайни пътеки, които само той знаеше. Слязохме в съседно село, където ни чакаше незабележима кола. През цялото време бяхме в напрежение, очаквайки във всеки един момент да бъдем засечени. Но Ивайло беше професионалист. Движеше се тихо и уверено, а Радина, въпреки очевидния стрес, остана спокойна и събрана.
Не се върнахме в големия град. Ивайло ни откара до малка вила, скрита дълбоко в провинцията, собственост на негов доверен приятел. Мястото беше идеалното скривалище – изолирано, без съседи, с един-единствен път, който водеше до него.
Първата ни работа беше да прегледаме съдържанието на раницата. Симеон извади папките и ги разстла на масата. Бяха десетки страници – копия на договори, банкови извлечения от офшорни сметки, имейли, дори скрийншотове на съобщения. Всичко сочеше към огромна схема за пране на пари, корупция и рекет, в центъра на която стоеше Асен. Но той не беше сам. В документите се споменаваха имената на високопоставени политици, магистрати и дори полицаи. Това обясняваше защо Симеон се страхуваше толкова от полицията. Империята на Асен беше пуснала пипалата си навсякъде.
Името на мъжа с белега също беше там. Казваше се Петър и беше представител на „бизнес партньорите“ на Асен – чуждестранна групировка, която е използвала строителната фирма като параван за пране на пари в страната. Петдесетте хиляди са били само малка част от много по-голяма транзакция, която Симеон е провалил, предизвиквайки гнева и на двете страни.
– Това е златна мина – каза Ивайло, след като прегледа документите. – Но е и изключително опасно. С тази информация можете да съборите не просто Асен, а цяла престъпна мрежа. Но те ще направят всичко, за да ви спрат.
– Какъв е планът? – попита Симеон. Гласът му трепереше, но в очите му имаше нова решителност. След всичко, което беше преживял, той вече не беше онзи страхлив хлапак, който бягаше от проблемите си. Беше готов да се бори.
– Първо, трябва да направим копия на всичко това – каза Радина. – Дигитални копия, които да качим на сигурни сървъри. После, трябва да намерим точния човек, на когото да ги дадем. Не можем да отидем в първото РПУ. Трябва ни някой от най-високо ниво, който не е замесен. Някой, който има интерес да разбие тази мрежа.
Ивайло се замисли.
– Познавам един човек. Прокурор в специализираната прокуратура. Казва се Стоянов. Работили сме заедно по няколко случая. Той е един от малкото, на които бих се доверил. Честен е до болка и мрази хора като Асен.
– Добре. Свържи се с него – нареди Радина. – Но бъди дискретен. Нека срещата да е на сигурно място. Дотогава ние оставаме тук.
Следващите няколко дни прекарахме като затворници във вилата. Напрежението беше огромно. Всеки шум отвън ни караше да подскачаме. Аз се възстановявах от контузията на глезена, а Симеон не се отделяше от документите, подреждаше ги, правеше анотации, сякаш се подготвяше за най-важния изпит в живота си.
Говорих много с него. Разказа ми за баща си, за мечтите си, за това как се е подлъгал по обещанията на Асен за бърз успех. Видях в него не просто измамник, а объркан млад мъж, който е направил грешен избор в грешния момент.
Една вечер, докато седяхме на верандата и гледахме звездите, той се обърна към мен.
– Съжалявам, Виктор. За всичко. Че те забърках в тази каша. Че ти съсипах живота.
– Животът ми не е съсипан – отвърнах аз. – Променен е, да. Но може би за добро. Научих неща за себе си, които не подозирах. Че мога да бъда по-силен, отколкото си мисля.
В този момент се осъзнах, че е истина. Кошмарът, през който преминах, ме беше променил. Бях се изправил срещу страховете си, бях поел рискове, бях се борил. Вече не бях просто студент, притеснен за ипотеката си.
На третия ден Ивайло се върна с новини. Прокурор Стоянов се беше съгласил на среща. Но искаше първо да види част от доказателствата, за да се увери, че не е капан. Искаше и основният свидетел, Симеон, да присъства.
Срещата беше насрочена за следващата нощ, в изоставен склад в покрайнините на друг град. Рискът беше огромен. Ако нещо се объркаше, щяхме да бъдем изложени напълно.
– Трябва да отидем – каза Симеон. – Това е единственият ни шанс.
Радина и аз се съгласихме.
Но в нощта преди срещата, докато спях неспокойно, сънувах кошмар. Сънувах Красимир. Той стоеше пред мен и се усмихваше с ледената си усмивка. И казваше само едно изречение: „Мислиш ли, че не знаем?“
Събудих се облян в студена пот. Не беше просто сън. Беше предупреждение. Имах ужасното предчувствие, че Асен и хората му знаеха за нашия план. И че срещата с прокурора нямаше да бъде краят на нашите проблеми, а началото на финалната, най-кървава битка.
Глава 12
Разказах на останалите за лошото си предчувствие. Ивайло го прие на сериозно.
– Инстинктът в такива ситуации е важен. Може и да си прав. Може да има къртица. Или просто да са ни проследили. Трябва да променим плана.
Прекарахме целия следващ ден в разработване на нова стратегия. Планът на Ивайло беше дързък.
– Срещата ще се състои – каза той. – Но не както е уговорено. Виктор, ти и Радина няма да идвате. Ще останете тук. Аз и Симеон ще отидем. Но няма да носим оригиналните документи. Ще носим копия. Оригиналите ще останат при вас. И ще имаме втора, резервна среща с прокурора на друго място, два часа по-късно. Ако на първата среща се появи някой друг, освен Стоянов, ще знаем, че е капан.
– А какво ще правим ние тук? – попитах аз.
– Вие сте нашата застраховка – каза Радина. – Ако нещо се случи с тях, вие имате оригиналите. Ще ги предадете на медиите. Ще се погрижа да имате контакти на точните журналисти. Ако Асен си мисли, D-че като ги елиминира, ще потули всичко, ще се излъже жестоко.
Планът беше рискован, но беше най-доброто, с което разполагахме. Разделихме документите. Напрежението във вилата беше почти физически осезаемо. Симеон написа кратко писмо до леля си, в случай, че не се върне. Аз се обадих на Михаела, без да ѝ казвам подробности, просто за да чуя гласа ѝ.
Когато нощта падна, Ивайло и Симеон потеглиха. Ние с Радина останахме сами, стиснали оригиналните документи и чакащи. Всеки шум, всяка сянка ни караше да подскачаме. Часовете се нижеха с мъчителна бавност.
Телефонът иззвъня точно в уречения час за първата среща. Беше Ивайло.
– Капан е – каза той бързо, гласът му беше напрегнат, а на заден фон се чуваха викове. – Не е Стоянов. Красимир е тук с хората си. Измъкваме се. План Б!
Връзката прекъсна.
Сърцето ми спря. Предчувствието ми се беше оказало вярно. Сега всичко зависеше от това дали Ивайло и Симеон ще успеят да се измъкнат и да стигнат до втората среща.
Мина още един час. Час, който продължи цяла вечност. Накрая телефонът иззвъня отново. Беше непознат номер. Вдигнах.
– Адвокат Радина? – попита непознат глас.
– Да.
– Казвам се Стоянов. С вашите хора съм. В безопасност са. И носят много интересни материали.
Въздъхнах с огромно облекчение. Успели бяха.
Прокурорът беше истински. Ивайло беше успял да го предупреди в последния момент да сменят и второто място. Срещнали са се на трето, напълно импровизирано място. Симеон е дал показания. Документите са били предадени. Машината на правосъдието най-накрая беше задействана.
На следващата сутрин новината избухна. Специализираната прокуратура и полицията провеждаха мащабна акция. Офисът на „Асен Груп“ беше запечатан. Асен беше арестуван при опит да напусне страната. Имената на замесени политици и магистрати започнаха да излизат в медиите. Скандалът беше огромен.
Ние със Симеон бяхме настанени в защитена къща като ключови свидетели по делото. Беше странно. След седмици на бягство и страх, изведнъж бяхме под закрилата на държавата.
Но знаех, че още не е свършило. Асен беше в ареста, но хората му бяха на свобода. Красимир беше изчезнал. Чуждестранната групировка беше загубила много пари и със сигурност търсеше отмъщение.
Делото щеше да е дълго и тежко. Щеше да има заплахи, опити за манипулация. Но ние бяхме готови. Бяхме извървели целия този път и нямахме намерение да се отказваме накрая.
Една вечер, докато гледахме новините, на екрана се появи лицето на Диана, съпругата на Асен. Тя даваше изявление пред медиите. С леден тон, тя обяви, че се развежда със съпруга си и ще сътрудничи на разследването по всякакъв начин. Каза, че отдавна е подозирала за престъпната му дейност, но се е страхувала да говори. В думите ѝ нямаше и капка съжаление. Имаше само студена, пресметлива ярост. Тя не беше просто жертва. Тя беше поредният играч, който се опитваше да спаси себе си от потъващия кораб.
Гледайки я, разбрах, че светът, в който бях попаднал, беше много по-сложен, отколкото си мислех. Свят на предателства, скрити животи и морални дилеми, в който никой не е напълно невинен.
Делото започна. Залата беше пълна с журналисти. Асен седеше на подсъдимата скамейка, изглеждаше състарен и победен. Когато дойде моят ред да свидетелствам, аз се изправих и разказах всичко. От първото обаждане до престрелката в планината. Не изпитвах страх. Само умора и решимост да довърша започнатото.
Симеон беше след мен. Той говори с часове, представяйки документ след документ, разкривайки цялата схема. Той беше основният коз на обвинението.
Процесът продължи месеци. Беше изтощителен. Но накрая справедливостта възтържествува. Асен беше осъден на дълги години затвор. Много от неговите съучастници също получиха присъди. Империята му се срина.
Красимир така и не беше намерен. Той остана като зловеща сянка, напомняне, че злото невинаги бива напълно изкоренено.
След края на делото, ние със Симеон бяхме свободни. Програмата за защита на свидетели приключи. Животите ни трябваше да продължат. Но ние вече не бяхме същите хора.
Глава 13
Животът след процеса беше странен. Тишината беше оглушителна. След месеци на постоянно напрежение, преследване и страх, нормалността се усещаше почти неестествена. Нямаше повече заплашителни обаждания, нямаше сенки, които да ме следят по улицата. Кошмарът беше свършил, но белезите от него останаха.
Върнах се в апартамента си. Мястото, което беше станало сцена на толкова много тревоги, сега изглеждаше просто като дом. Продължих да уча, да работя. Опитвах се да сглобя парчетата от стария си живот. Но нещо се беше променило завинаги. Вече не гледах на света със същата наивност. Бях видял колко тънка е границата между реда и хаоса, между закона и беззаконието.
Симеон получи намалена присъда заради сътрудничеството си. Лежа в затвора малко повече от година. През това време си пишехме понякога. Той беше решил да използва времето вътре, за да учи, да чете. Казваше, че иска да започне на чисто, когато излезе. Искаше да се върне в родния си град и да се грижи за леля си. Беше платил висока цена за грешките си, но изглеждаше, че най-накрая е намерил пътя си.
Радина се превърна в звезда. Случаят „Асен Груп“ я направи един от най-търсените адвокати в страната. Тя обаче не се промени. Остана същата земна, борбена и отдадена на справедливостта жена, която бях срещнал. Виждахме се често. Разговорите с нея ми помагаха да осмисля всичко, което се беше случило. Между нас се беше изградило силно приятелство, изковано в огъня на общата ни битка. Понякога се питах дали не е и нещо повече, но и двамата сякаш не смеехме да прекрачим тази граница. Може би бяхме преживели твърде много заедно, за да рискуваме да развалим това, което имахме.
Един ден получих неочаквано писмо. Беше от баща ми. В него той ми разказваше нещо, което беше пазил в тайна през целия си живот. Преди много години, в началото на кариерата си, той е имал бизнес партньор. Млад, амбициозен и безскрупулен. Този партньор го е измамил, откраднал е общия им проект и го е оставил разорен. Този партньор е бил Асен.
Баща ми беше прекарал години, опитвайки се да забрави предателството, срамувайки се от провала си. Затова и не ми беше казал нищо, когато споменах името на Асен. Не е искал да ме товари със стари семейни вражди.
Четях писмото и всичко си идваше на мястото. Сякаш съдбата ме беше избрала да довърша една недовършена битка. Без да знам, аз бях отмъстил за баща си. Бях затворил един болезнен кръг, който беше започнал десетилетия преди моето раждане.
Тази тайна промени много неща. Разбрах по-добре болката и мълчанието на баща ми през годините. Простих му за това, че не ми е казал. Семейството ни стана по-силно, по-сплотено. Конфликтите от миналото бяха заменени с разбиране.
Богатството на Асен беше конфискувано. Част от него беше използвана за обезщетяване на жертвите му, включително и на онзи възрастен мъж, чиято земя беше отнета насила. Ипотечният ми кредит вече не изглеждаше толкова страшен. Продължавах да го изплащам, но вече не с чувство на тежест, а с усещането, че съм защитил дома си, своята малка крепост.
Понякога се сещах за Красимир. Къде беше той? Дали беше избягал в чужбина? Дали беше започнал нов живот под нова самоличност? Или просто чакаше своя момент? Тази неизвестност беше единствената сянка, която все още падаше върху иначе слънчевия ми хоризонт. Но вече не се страхувах. Ако се появеше отново, щях да го посрещна. Вече знаех как да се боря.
Историята, която започна с едно отчаяно телефонно обаждане, беше приключила. Тя ме беше превела през най-тъмните кътчета на човешката природа – алчност, предателство, насилие. Но ми беше показала и най-светлите – смелост, приятелство, лоялност и несломимия стремеж към справедливост.
Една вечер стоях на прозореца на апартамента си и гледах светлините на града. Телефонът ми иззвъня. За миг сърцето ми трепна – стар рефлекс. Но на екрана беше името на Радина.
– Какво правиш? – попита тя.
– Гледам града – отвърнах аз. – И си мисля колко много се промени всичко.
– Да, промени се – съгласи се тя. – И то за добро. Спечелихме, Виктор.
– Да – казах аз, усмихвайки се за пръв път от много време насам с истинска, лека усмивка. – Спечелихме.
Знаех, че животът пред мен няма да е лесен. Щеше да има нови предизвикателства, нови трудности. Но знаех и че вече съм подготвен. Бях оцелял. И бях готов да живея.
About the Author
