Баща ми беше много известен адвокат и наистина заможен човек. Смъртта му ме завари неподготвена, като внезапна буря в ясен ден, която изтръгва дърветата с корените и оставя след себе си само пустота. Въздухът в огромния ни апартамент, който доскоро ухаеше на скъпи пури и стара хартия, сега беше тежък и застоял, пропит с миризмата на увехнали цветя от погребалните венци. Всяка вещ, всеки ъгъл крещеше за неговото отсъствие. Скръбта беше физическа болка, остра и постоянна, която пронизваше гърдите ми и правеше всяко вдишване мъчително.
Съпругът ми, Борис, седеше на отсрещния край на дългата маса от махагон в трапезарията. Неговата тишина не беше съпричастна. Беше пресметлива, хищническа. През последните няколко дни той се движеше из апартамента като сянка, без да предложи рамо, на което да поплача, без да пророни и една дума на утеха. Сякаш не скърбеше за човека, който му беше помогнал да стартира бизнеса си, а по-скоро изчакваше нещо. Търпеливо, като лешояд, кръжащ над плячката си.
Днес беше третият ден след погребението. Гледах го как разбърква захарта в кафето си, като всяко звънънване на лъжичката в порцелана отекваше в гробовната тишина като удар на чук. Той вдигна поглед, а в очите му нямаше и следа от съчувствие. Имаше само трескав, лошо прикрит пламък на алчност.
„Елена“, започна той с равен тон, който ме накара да настръхна. „Мисля, че е време да поговорим сериозно. Практично.“
„Практично?“, успях да прошепна, а гласът ми беше дрезгав от неизплакани сълзи. „Баща ми е мъртъв от три дни, Борис. Какво може да е толкова практично?“
Той остави лъжичката с прецизно движение до чашата. „Наследството. Колко точно ще получиш? Трябва да знам. Имам планове, бизнесът… знаеш.“
Думите му увиснаха във въздуха, студени и остри като парчета стъкло. В този момент завесата падна. Мъжът, за когото се бях омъжила преди пет години, когото смятах, че обичам, беше непознат. Чудовище с добре познато лице. Цялата ми скръб се трансформира в леден гняв, който прогори сълзите и избистри ума ми. Спомних си безбройните пъти, в които баща ми ме беше предупреждавал за Борис, за неговата безскрупулност, за начина, по който гледаше на хората като на стъпала към собствения си успех. Бях сляпа, глуха за думите му, убедена, че любовта ми може да го промени. Колко наивно.
Погледнах го право в очите, тези очи, които някога ме караха да се чувствам в безопасност, а сега виждах в тях само калкулатор. И с най-спокойния, леден глас, на който бях способна, казах:
„Нищо.“
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всякакъв крясък. Лицето на Борис премина през няколко фази за секунди – от недоумение, през недоверие, до чиста, неподправена ярост.
„Какво искаш да кажеш с „нищо“?“, изсъска той, навеждайки се напред. „Това е невъзможно! Баща ти беше милионер! Ти си единствената му дъщеря! Не се шегувай с мен, Елена, не и сега!“
„Не се шегувам“, отвърнах, усещайки как някаква непозната сила се надига в мен. Силата на баща ми. Неговата стоманена воля. „Оставил е завещание. И в него ясно е посочил, че аз не наследявам нищо от богатството му. Нито стотинка.“
Това беше лъжа. Поне предполагах, че е лъжа. Още не бях виждала завещанието, но в онзи момент, гледайки лицето на съпруга си, изкривено от алчност, знаех, че това е единственото, което трябва да кажа. Това беше моят тест. И той се проваляше с трясък.
„Лъжеш!“, изкрещя той и удари с юмрук по масата. Чашите подскочиха. „Защо го правиш? За да ме накажеш за нещо? Какво съм направил?“
„Ти ми кажи, Борис“, отвърнах тихо. „Ти ми кажи защо първият ти въпрос след смъртта на баща ми не е „Как си?“, а „Колко ще вземеш?“.“
Той се изправи рязко, столът му се изстърга оглушително по мраморния под. Започна да крачи из стаята като звяр в клетка.
„Ти не разбираш!“, викаше той, а вените на врата му изпъкнаха. „Имам дългове! Взех заеми, разчитайки на това! Разчитайки, че баща ти, че ти… че ние ще бъдем осигурени! Имам сделка, която ще ме направи богат, Елена, наистина богат! Но ми трябват пари, за да я финализирам! Заложих всичко!“
„Твоите заеми? Твоите сделки?“, попитах, а гласът ми вече трепереше от гняв. „Ти си заложил бъдещето ни на парите на мъртвец? На парите на баща ми, когото дори не уважи с малко скръб?“
„Скръбта не плаща сметки!“, изрева той в лицето ми. „Трябва да има нещо! Някаква вратичка! Адвокатът му… трябва да говоря с него. Ще оспорим завещанието! Ще кажем, че не е бил с ума си!“
Гледката беше жалка. Мъжът, който се перчеше с успехите си, който караше скъпа кола и носеше маркови костюми, сега беше на ръба на истерията, разкривайки цялата си уязвимост и безхарактерност. Той не беше бизнесмен. Беше комарджия, който е заложил на грешния кон.
„Няма да оспорваш нищо“, казах твърдо. „Това е волята на баща ми. И ще бъде изпълнена.“
„Ще видим!“, изръмжа той, грабна сакото си от облегалката на стола и се втурна към вратата. „Ще говоря с моя адвокат. Ще намерим начин. Ти просто си твърде съсипана, за да мислиш трезво. Но ще се погрижа за всичко.“
Вратата се затръшна след него с оглушителен трясък, който остави след себе си само ехо и тишина. Останах сама в огромната трапезария, трепереща, но и странно овластена. Битката едва сега започваше. И аз знаех, че трябва да бъда силна. Не само за себе си, а и за паметта на баща ми. Той ме беше подготвял за това цял живот, без дори да го осъзнавам. Беше ме учил да разпознавам хищниците. И най-опасният от тях току-що беше показал истинското си лице.
Глава 2
Няколко дни по-късно седях в приемната на адвокатската кантора „Александров и партньори“. Името на баща ми все още стоеше на месинговата табела, лъснато до блясък. Вътре всичко беше такова, каквото го помнех – тежки мебели от тъмно дърво, дебели персийски килими, които поглъщаха звука, и мирис на кожа и увереност. Стените бяха покрити с дипломи и сертификати в рамки, мълчаливи свидетели на десетилетия победи в съдебната зала. Това беше неговата крепост, мястото, където беше недосегаем.
Вратата на кабинета му се отвори и на прага застана млад мъж. Беше висок, с тъмна коса и проницателни сиви очи, които сякаш виждаха повече, отколкото показваха. Носеше безупречен сив костюм, но без онази натрапчива арогантност, която беше характерна за Борис. Това беше Калин, протежето на баща ми. Бях го виждала няколко пъти на фирмени събития. Баща ми говореше за него с рядко срещано възхищение, наричайки го „най-острият юридически ум, който съм срещал от години“.
„Елена, съболезнования. Благодаря ти, че дойде“, каза той с тих и уважителен глас.
Кимнах и влязох в кабинета. Сърцето ми се сви. Всичко беше на мястото си – огромното бюро от орех, затрупано с папки, коженият стол, който все още пазеше очертанията на тялото му, дори полупразната чаша за уиски на малката масичка до прозореца. Сякаш той просто беше излязъл за малко и всеки момент щеше да се върне.
Калин ме покани да седна на един от столовете за посетители, а самият той остана прав, облегнат на ръба на бюрото. Не седна в стола на баща ми. Жест на уважение, който не ми убягна.
„Баща ти ме определи за изпълнител на завещанието си“, започна той директно, без излишни увъртания. „Той беше… много специфичен в инструкциите си.“
Сърцето ми заби по-бързо. Сега щях да разбера дали инстинктивната ми лъжа към Борис ще се окаже пророческа.
Калин отвори една папка и извади от нея няколко листа, прикрепени един към друг. „Завещанието е необичайно, Елена. Трябва да те предупредя.“
Той започна да чете. Официалният език беше сложен, но същината беше ясна. Баща ми оставяше значителни суми на няколко благотворителни организации и на свои дългогодишни служители. След това дойде частта за мен. Калин спря за момент и ме погледна.
„На моята дъщеря, Елена“, прочете той бавно, „оставям месечна стипендия в размер на две хиляди лева, която да покрива основните ѝ нужди. Тази сума ще ѝ бъде изплащана в продължение на една година от датата на смъртта ми.“
Затаих дъх. Две хиляди лева. Сума, достатъчна за скромен живот, но нищожна в сравнение с милионите, които баща ми притежаваше. Беше дори по-зле, отколкото бях излъгала Борис.
„Основната част от състоянието ми“, продължи да чете Калин, „включително всички имоти, акции и банкови сметки, се прехвърля в доверителен фонд. Този фонд ще бъде управляван от мен, Калин. Достъпът до средствата в него ще бъде предоставен на дъщеря ми Елена, но само ако тя изпълни поредица от условия, които съм изложил в отделно приложение към това завещание. Ако тя не успее или откаже да изпълни което и да е от условията в рамките на определения срок, цялото състояние в доверителния фонд ще бъде дарено на…“ Калин млъкна и преглътна. „…на юридическия факултет на университета, в който съм завършил.“
В стаята се възцари тишина. Чувствах се така, сякаш земята се беше отворила под краката ми. Това не беше просто завещание. Това беше игра. Предизвикателство. Пъзел, оставен от баща ми.
„Какви… какви са условията?“, попитах, а гласът ми едва се чуваше.
Калин отвори друго запечатано писмо. „Той е настоявал да ти ги съобщавам едно по едно, след като изпълниш предишното. Срокът за изпълнение на всички е една година.“ Той вдигна поглед към мен, а в очите му се четеше смесица от съчувствие и професионална дистанция. „Първото условие е следното: в рамките на една седмица от днес трябва да се преместиш да живееш в старата му къща извън града. Трябва да останеш там в продължение на един месец. Сама.“
„Сама?“, повторих като ехо.
„Формулировката е точна“, потвърди Калин. „Без съпруга ти. Без приятели. Сама. В къщата има телефонна линия за спешни случаи и достъп до интернет, но условието е да прекъснеш всички други контакти. Целта, според баща ти, е да останеш насаме с мислите си и неговата памет, далеч от външни влияния.“
Къщата. Не бях ходила там от години. Стара, каменна постройка, сгушена в полите на планината, заобиколена от гъста гора. Баща ми я обичаше. Казваше, че там може да мисли най-добре. За мен тя беше пълна с призраци от детството, със спомени за майка ми, която почина, когато бях малка.
„А ако откажа?“, попитах, макар да знаех отговора.
„Тогава играта приключва. И фондът отива в университета“, отвърна Калин спокойно.
Изправих се и отидох до прозореца. Градът кипеше от живот долу, но аз се чувствах напълно изолирана, хваната в капана на последния, най-сложен случай на баща ми. Защо го беше направил? За да ме накаже? Да ме предпази? Или да ме научи на нещо?
„Борис знае ли за това?“, попитах.
„Не. Завещанието е поверително. Само ти, аз и нотариусът знаем съдържанието му. Съпругът ти няма правен статут по него, освен ако не решиш да го информираш.“
Разбира се. Баща ми беше предвидил всичко. Беше изолирал Борис от уравнението по възможно най-категоричния начин. Тази игра беше само за мен.
„Добре“, казах, обръщайки се към Калин. „Приемам. Кога трябва да се преместя?“
„Имаш една седмица. Ще уредя всичко необходимо. Ключовете ще те чакат в кантората.“
Когато излязох от сградата, слънцето ме заслепи. Чувствах се замаяна, но и решена. Баща ми не ме беше обезнаследил. Беше ми дал пътна карта. Карта, която трябваше да разчета сама. А първата спирка по маршрута беше къщата на призраците, мястото, където трябваше да се изправя не само пред неговото наследство, но и пред самата себе си. Знаех, че разговорът с Борис ще бъде грозен, но вече не ме беше страх. Играта беше започнала и аз възнамерявах да я играя по неговите правила. По правилата на баща ми.
Глава 3
Реакцията на Борис беше предвидима, но все пак успя да ме отврати. Когато му съобщих, че заминавам за един месец в старата къща на баща ми, и то сама, той избухна.
„Ти полудя ли?“, изкрещя той, лицето му почервеня от гняв. „Какво е това? Някакъв ритуал на скръбта ли? Аз имам нужда от теб тук! Трябва да решим проблема със завещанието!“
„Няма проблем за решаване, Борис“, отвърнах спокойно, докато сгъвах няколко пуловера и ги слагах в един сак. „Това е условие. И аз ще го изпълня.“
„Условие? Какво условие?“, попита той подозрително.
Разказах му за месечната стипендия, но премълчах за доверителния фонд и поредицата от изпитания. Нямах му доверие. Знаех, че ако разбере за огромното богатство, което е заложено на карта, ще направи всичко, за да саботира усилията ми. Щеше да се опита да ме манипулира, да ме контролира, да намери начин да се докопа до парите.
„Две хиляди лева?“, изсмя се той горчиво. „Подиграл се е с теб! Дори и от гроба! И ти ще отидеш да живееш като отшелник в онази дупка за един месец заради някакво си условие? Какво ще получиш в замяна? Ще ти вдигне стипендията на две и петстотин ли?“
„Правя го заради паметта на баща ми. И защото това е неговата воля“, казах, без да го поглеждам.
„Глупости!“, отсече той. „Има нещо друго, нали? Криеш нещо от мен. Какво е то, Елена? Какво пише в това проклето завещание?“
Той ме сграбчи за ръката. Хватката му беше силна, болезнена. Погледнах го в очите и видях в тях отчаянието на давещ се човек.
„Пусни ме, Борис. Веднага.“ Гласът ми беше тих, но твърд като стомана. Той се сепна, сякаш видя в мен някой друг. Може би видя баща ми. След секунда се отпусна хватката му.
„Добре. Върви“, изсъска той. „Върви си в твоята къща. Но като се върнеш, ще си поговорим отново. И по-добре да имаш добри новини за мен. Защото моите кредитори не са толкова търпеливи като мен.“
Не отговорих. Просто закопчах сака и го оставих в антрето. На следващия ден Калин ми даде ключовете. Пътуването до къщата беше кратко, но имах чувството, че пътувам към друг свят. Колкото по-далеч бях от града, толкова по-леко дишах. Сякаш свалях от плещите си тежестта на лъжите и алчността, които бяха изпълнили дома ми.
Къщата беше точно такава, каквато я помнех. Двуетажна, построена от тъмен речен камък и дърво, с голяма веранда, гледаща към гората. Бръшлян се виеше по една от стените, а покривът беше покрит с мъх. Изглеждаше едновременно призрачна и приканваща. Вътре въздухът беше студен и миришеше на прах и студена пепел от камината. Всичко беше покрито с бели платнища, като призраци на мебели.
Първият ден мина в разопаковане и почистване. Махнах платнищата, избърсах праха, проветрих стаите. С всяко свое действие сякаш събуждах къщата от дългия ѝ сън. Вечерта запалих огън в камината. Пукането на дървата беше единственият звук, който нарушаваше тишината на гората. Седях на пода, увита в одеяло, и гледах как пламъците танцуват. За първи път от седмици се почувствах спокойна. Тук нямаше кой да иска нищо от мен. Нямаше напрежение, нямаше очаквания. Бях само аз и тишината.
През следващите дни започнах да изследвам къщата. Всяка стая пазеше спомени. В кухнята си спомних как майка ми ме учеше да правя сладкиши. В хола виждах баща ми, седнал в голямото си кресло до камината, потънал в някоя книга. Неговата библиотека заемаше цяла стена. Хиляди книги – право, история, философия, класическа литература. Пръстите ми се плъзгаха по кожените подвързии. Това беше неговият свят.
На третия ден се качих на тавана. Беше горещ и прашен, пълен със стари сандъци и забравени вещи. В един ъгъл, под купчина стари вестници, открих нещо, което привлече вниманието ми. Беше стар кожен куфар, заключен с малък катинар. Разклатих го. Вътре нещо изтрака. Любопитството ми надделя. Слязох в мазето, намерих чук и малко длето и с няколко внимателни удара успях да счупя ръждясалия катинар.
Върнах се на тавана, сърцето ми биеше лудо. Отворих куфара. Вътре, грижливо подредени, имаше десетки папки. Не бяха служебни. Бяха озаглавени със странни имена – „Проект Икар“, „Случаят Прометей“, „Операция Немезида“. Отворих една от тях. Беше пълна с изрезки от вестници, ръкописни бележки, диаграми и снимки. Баща ми беше водил свои собствени, тайни разследвания. Неща, които нямаха нищо общо с официалната му практика.
Докато разглеждах една от папките, озаглавена „Сянката“, от нея изпадна малка, черно-бяла снимка. На нея беше баща ми, много по-млад. До него стоеше красива жена с тъжна усмивка, която не познавах. Двамата държаха в ръце бебе. На гърба на снимката с избледняло мастило беше написано само едно име – „Лия“.
Коя беше тази жена? И кое беше това бебе? Баща ми никога не беше споменавал за друга връзка след смъртта на майка ми. Сърцето ми се сви от студено предчувствие. Това ли беше причината за странното завещание? Тези папки, тази снимка… те бяха част от пъзела. Баща ми не ме беше изпратил тук просто за да скърбя. Беше ме изпратил, за да намеря нещо. Да разкрия тайна, която беше пазил през целия си живот.
През следващите седмици животът ми се превърна в трескаво търсене. Денем четях папките, опитвайки се да сглобя пъзела от имена, дати и събития. Нощем сънувах кошмари, в които баща ми се опитваше да ми каже нещо, но гласът му беше само шепот. Борис ми звънеше почти всеки ден. Разговорите ни бяха кратки и напрегнати. Той беше все по-изнервен, заплашваше, молеше, опитваше се да ме манипулира. Аз обаче бях в друг свят. Неговият бизнес, неговите дългове ми изглеждаха далечни и незначителни в сравнение с мистерията, която се разплиташе пред очите ми.
Открих, че баща ми е разследвал огромна схема за финансови измами, в която бяха замесени високопоставени политици и бизнесмени. Имената им бяха кодирани, но уликите бяха там. Той беше събирал доказателства в продължение на години, изграждайки случай, който можеше да срине цяла една корумпирана система. Но защо го е правил тайно? Защо не е използвал силата на закона, която владееше толкова добре?
Една вечер, докато четях един от неговите ръкописни дневници, намерих пасаж, който ме смрази.
„Те знаят, че съм близо. Усещам ги. Наблюдават ме. Ако нещо се случи с мен, Елена е в опасност. Те ще се опитат да стигнат до нея, да я използват. Трябва да я защитя. Трябва да я направя силна. Играта е единственият начин. Тя трябва да се научи да мисли като мен. Да се бори като мен. Само така ще оцелее.“
Изведнъж всичко придоби смисъл. Завещанието не беше тест. Беше тренировъчен лагер. Баща ми не ме беше изоставил. Беше ми дал оръжие – знанието. И ме беше скрил на единственото място, където враговете му не биха се сетили да търсят – в миналото.
Месецът изтичаше. Чувствах се като преродена. Скръбта все още беше там, но вече не беше парализираща. Беше се превърнала в сила, в решимост. Знаех, че като се върна в града, ще се върна в бойно поле. Но вече не бях сама. Имах съюзник – духът на баща ми, неговата мъдрост и неговите тайни. И знаех какво трябва да направя. Трябваше да продължа играта. И да я спечеля.
Глава 4
Връщането в града беше като скок в ледена вода. Шумът, трафикът, напрежението във въздуха – всичко ме връхлетя с пълна сила. Апартаментът, който делях с Борис, ми се стори чужд и студен. Той ме чакаше. Видът му ме шокира. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, а скъпият му костюм изглеждаше смачкан. Арогантността му беше заменена с лошо прикрита паника.
„Най-накрая!“, каза той, когато влязох. „Говори ли с адвоката? Има ли промяна?“
„Не, Борис. Няма промяна“, отвърнах, оставяйки сака си на пода.
„Как така няма промяна? Цял месец седя в онази дупка и нищо? За какво беше всичко това?“
„Това си е моя работа“, отсякох. „А сега, ако обичаш, искам да си взема душ.“
Подминах го и влязох в банята. Докато горещата вода се стичаше по гърба ми, чух гласа му зад вратата.
„Не можеш да ми го причиниш, Елена! Хората на Виктор ме търсят. Искат си парите. Дадох им срок. Казах им, че след като се прочете завещанието…“
„Виктор? Кой е Виктор?“, провикнах се през шума на водата.
„Няма значение! Просто бизнес партньор. Въпросът е, че ми трябват пари. И то веднага!“
Излязох от банята, увита в хавлия. Той стоеше в средата на спалнята, ръцете му трепереха.
„Продадох апартамента на родителите си. Вложих всичко в тази сделка. Взех и заем срещу нашия апартамент. Ипотекиран е, Елена.“
Думите му ме удариха като шамар. „Какво си направил? Без да ми кажеш?“
„Мислех, че ще направя милиони! За нас! За да не се налага да разчитаме на баща ти! Исках да ти докажа, че мога да се справя сам!“
„И успя“, казах с ледена ирония. „Доказа, че си безотговорен комарджия, който е готов да заложи дома ни. Дома, който баща ми ни подари за сватбата.“
„Ще го загубим, Елена! Ако не намеря парите до края на седмицата, банката ще го вземе! Виктор също… той не е от хората, с които можеш да се шегуваш.“
В този момент го съжалих. За една кратка секунда видях в него не хищник, а уплашено момче, което се е забъркало в игра, твърде голяма за него. Но съжалението бързо беше изместено от презрение. Той сам си беше виновен.
На следващия ден отидох в кантората на Калин. Той ме посрещна с лека усмивка.
„Изглеждаш… различно“, отбеляза той.
„Чувствам се различно“, признах си. „Готова съм за следващото условие.“
Калин кимна и отвори нова папка. „Баща ти е предвидил, че първото изпитание ще промени гледната ти точка. Второто е по-практично. И много по-трудно.“
Той ми подаде банкова карта. „Това е сметка на твое име, захранена от доверителния фонд. В нея има точно двадесет хиляди лева.“
Погледнах го въпросително.
„Условието е следното“, обясни Калин. „В рамките на следващите три месеца трябва да използваш тези пари, за да спечелиш още двадесет хиляди. Трябва да удвоиш сумата. Можеш да ги инвестираш, да започнеш малък бизнес, каквото решиш. Но трябва да го направиш сама, без чужда помощ. Целта е да докажеш, че можеш не само да пазиш, но и да умножаваш парите. Че имаш неговия усет.“
Двадесет хиляди лева. Трябваше да ги превърна в четиридесет. Аз, която никога не се бях интересувала от финанси, която работеше като реставратор в малък музей и смяташе фондовия пазар за форма на хазарт. Това беше жесток майтап.
„Той е оставил и нещо като… подсказка“, добави Калин и ми подаде малък, кожен бележник. Беше празен, с изключение на една единствена страница. На нея с познатия почерк на баща ми беше написано:
„Не търси голямата печалба. Търси скритата стойност. Най-ценните неща често са тези, които другите подценяват.“
Скритата стойност. Какво означаваше това?
Прибрах картата и бележника. Чувствах се напълно изгубена. Как, за бога, щях да направя това? Мислите ми се въртяха около проблемите на Борис, ипотеката, мистериозния Виктор. И изведнъж ме осени идея. Луда, рискована, но и брилянтна в своята простота.
Вечерта седнах срещу Борис на същата онази маса, на която той ми беше поискал сметка за наследството.
„Имам предложение за теб“, казах.
Той ме погледна с надежда.
„Ще ти дам двадесет хиляди лева“, продължих. „Но при моите условия.“
Очите му светнаха. „Каквито кажеш! Всичко!“
„Първо, подписваме предбрачен договор. Всичко, което е мое, си остава мое. Всичко, което е на баща ми, е мое. Всичко, което ти спечелиш или загубиш оттук нататък, си е за твоя сметка. Второ, тези пари не са подарък. Те са заем. С лихва. Десет процента. Искам ги обратно след три месеца. И трето, искам да ми разкажеш всичко за твоята „сделка“. Всеки детайл. Кой е Виктор, кои са партньорите ти, каква е схемата.“
Борис пребледня. „Не мога да ти кажа… Опасно е.“
„По-опасно от това да загубиш дома ни и да те преследват кредитори ли е?“, попитах студено. „Това е моето предложение, Борис. Вземи го или го остави.“
Той се колеба дълго. Виждах как в ума му се борят страхът и алчността. Накрая алчността победи.
„Добре“, прошепна той. „Съгласен съм.“
През следващите няколко часа той ми разказа всичко. Сделката беше свързана със закупуване на общински терен на занижена цена чрез вътрешен човек в общината, с цел последваща препродажба на чуждестранен инвеститор за огромна печалба. Виктор беше човекът, който осигуряваше „тихия“ гръб на операцията, мутра от старата школа, която се занимаваше с пране на пари. Партньорите му бяха същите онези имена, които бях виждала в тайните папки на баща ми.
Слушах го и усещах как парченцата от пъзела се наместват. Борис, без да знае, беше пионка в същата онази схема, която баща ми беше разследвал. Те са го използвали, подлъгали са го с обещания за бързи пари, за да го направят зависим и да го използват като бушон, ако нещата се объркат.
На следващия ден отидохме при адвокат. Подписахме договора. Преведох му парите. Той веднага изчезна, за да се разплати с Виктор. Аз останах с копие от договора и с информация, която беше безценна.
Не знаех нищо за инвестиции. Но знаех едно – най-добрата инвестиция е в информацията. Дадох на Борис двадесет хиляди лева, за да си купя време и да получа достъп до вътрешния кръг на враговете на баща ми. Не знаех как точно ще си върна парите с лихвата, но имах чувството, че съм направила най-добрата сделка в живота си.
Баща ми беше казал да търся скритата стойност. И аз я бях намерила. Не на фондовия пазар, а в отчаянието на собствения ми съпруг. Бях инвестирала в неговата слабост. И усещах, че възвръщаемостта ще бъде много по-голяма от десет процента.
Глава 5
Дни след като дадох парите на Борис, в апартамента се възцари странно спокойствие. Той беше спрял да крещи, да заплашва, да се държи като звяр в клетка. Беше се превърнал в сянка, прекарваше повечето време навън, говорейки по телефона с приглушен глас. Мислеше си,- че ме е заблудил, че е получил това, което иска, и сега просто трябва да изчака голямата си печалба. Не подозираше, че аз съм тази, която дърпа конците.
През това време аз се бях заровила в света на баща ми. Прекарвах часове в библиотеката му, четейки книги за корпоративно право, финансови измами и разследващи техники. Свързах се отново с Калин, под предлог, че имам нужда от съвет за моята „инвестиция“. Той беше резервиран, но отзивчив. Обясни ми основни принципи, показа ми как да анализирам фирмени отчети, как да търся несъответствия. Не му разкрих истинския си план, но попивах всяка негова дума. Усещах, че той подозира нещо, но спазваше професионална етика.
Един следобед, докато работех в кабинета на баща ми, на вратата се позвъни. Отворих и пред мен стоеше младо момиче. Може би на двадесет, двадесет и една години. Беше облечена семпло – дънки и тениска, носеше раница на гърба си. Имаше големи, тъмни очи, които ме гледаха с плаха решителност. Имаше нещо познато в чертите ѝ.
„Извинете“, каза тя, „търся… тук ли живееше адвокат Александров?“
„Да. Аз съм дъщеря му, Елена. Той почина преди малко повече от месец.“
Лицето на момичето помръкна. „О, съжалявам. Не знаех. Аз… аз съм Лия.“
Лия. Името от снимката. Сърцето ми подскочи.
„Какво обичате?“, попитах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно.
„Аз съм студентка по право“, обясни тя. „В университета. Пиша курсова работа за най-значимите съдебни дела в страната и случаят „Прометей“, по който е работил баща ви, е основна част от нея. Надявах се да говоря с него, да ми разкаже повече… но щом…“
Случаят „Прометей“. Една от тайните папки. Знаех, че лъже. Или поне не казва цялата истина. Никой студент не би дошъл на вратата на починал адвокат, за да търси информация за курсова работа.
„Влезте“, казах, отстъпвайки встрани. „Може би аз мога да ви помогна. Имам достъп до архива му.“
Тя влезе колебливо. Очите ѝ шареха из огромния апартамент с любопитство, но и с някаква странна тъга. Поканих я да седне в хола.
„Значи, право учите?“, попитах, докато правех кафе.
„Да, трета година. Баща ви е легенда във факултета. Всички професори говорят за него.“
„Да, беше добър в работата си“, казах, подавайки ѝ чашата. „Какво точно ви интересува по случая „Прометей“?“
Тя започна да ми задава въпроси. Въпросите ѝ бяха изненадващо точни и информирани. Не бяха въпроси на студент, който просто чете от учебника. Тя знаеше детайли, които можеше да знае само човек, който е имал достъп до поверителна информация.
Говорихме повече от час. Аз отговарях уклончиво, тествах я, наблюдавах я. Тя беше умна, бърза, но и много предпазлива. Имаше нещо в начина, по който ме гледаше, сякаш търсеше нещо в лицето ми. Одобрение? Разпознаване?
Накрая реших да рискувам.
„Лия“, казах, „защо не ми кажете истинската причина да сте тук?“
Тя се сепна. „Не разбирам…“
„Мисля, че разбирате. Аз също съм разглеждала архива на баща ми. И знам, че случаят „Прометей“ не е публично достояние. Информацията по него е засекретена.“
Тя сведе поглед. Ръцете ѝ, които държаха чашата, леко трепереха.
„Намерих и нещо друго“, продължих тихо. Извадих от джоба си старата черно-бяла снимка и я плъзнах по масата към нея. „Мисля, че това принадлежи на вас.“
Лия погледна снимката. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя вдигна поглед към мен, а в него вече нямаше преструвки. Имаше само болка и копнеж.
„Той… разказвал ли ви е за мен?“, прошепна тя.
„Никога“, отвърнах честно. „Допреди месец не знаех за съществуването ви. Коя е майка ви?“
„Казваше се Анна. Починала е преди пет години. Била е неговата първа любов. Преди майка ви. Разделили са се, защото нейните родители не са го одобрявали. Той е бил просто беден студент по право тогава. Тя се е омъжила за друг. Но те са продължили да се виждат тайно. Аз съм резултат от тази тайна.“
Думите ѝ ме заляха като леден душ. Сестра. Имам сестра. Баща ми, моят идол, моралният компас в живота ми, е водил двойствен живот. Имал е друга дъщеря, която е крил от света. От мен.
„Той знаеше ли за вас?“, попитах, макар да се страхувах от отговора.
„Да. Майка ми му е казала, когато съм се родила. Той е искал да ме припознае, но тя е отказала. Страхувала се е от скандал, от съпруга си. Но той винаги се е грижил за нас. Отдалеч. Плащаше образованието ми, грижеше се да не ни липсва нищо. Всяка година на рождения ми ден получавах подарък без картичка. Знаех, че е от него. Срещали сме се само няколко пъти, тайно, в парка. Казваше ми, че един ден ще ми обясни всичко. Но този ден така и не дойде.“
Тя избърса сълзите си. „Когато майка ми почина, той ми даде ключ от сейф. Каза, че ако нещо се случи с него, трябва да го отворя. Вътре имаше писмо. В него ми разказваше всичко. И ми казваше да ви намеря. Пишеше, че вие сте единственият човек, на когото мога да се доверя.“
Гневът и болката в мен се бореха с едно ново, непознато чувство. Чувство на свързаност с това непознато момиче. Тя беше част от мен, част от баща ми.
„Защо не дойдохте направо при мен? Защо измислихте тази история с курсовата работа?“
„Страхувах се“, призна си тя. „Не знаех как ще реагирате. Можехте да ме изгоните, да ме намразите. Мислех, че ако първо ви опозная, ако ви покажа, че не съм тук, за да искам нещо…“
„Искате ли нещо? От наследството?“, попитах директно.
Тя поклати глава енергично. „Не! Не искам и стотинка. Той се е погрижил за мен. Имам всичко, от което се нуждая. Искам само… искам да разбера. Кой беше той всъщност? И защо е трябвало да живеем така, в тайна?“
Погледнах я. В нейните очи видях същата онази жажда за истина, която гореше и в мен. Разбрах, че баща ми не ни е оставил една на друга случайно. Той е знаел, че ще имаме нужда една от друга. Че само заедно можем да сглобим пъзела на неговия живот.
„Мисля, че започвам да разбирам защо“, казах бавно. „И мисля, че отговорът е в неговите тайни папки. Той не е крил само вас. Криел е и много опасни истини.“
Разказах ѝ всичко – за завещанието, за условията, за къщата, за папките, за финансовата измама, за Борис. Тя слушаше с широко отворени очи, без да ме прекъсва. Когато свърших, в стаята настана тишина.
„Значи… той е оставил на вас да довършите работата му?“, попита тя накрая.
„Мисля, че да. Но не само на мен. На нас.“
Протегнах ръка през масата. „Аз съм Елена.“
Тя пое ръката ми. Ръката ѝ беше топла и силна. „Аз съм Лия. Приятно ми е да се запознаем, сестро.“
В този момент знаех, че вече не съм сама в тази битка. Имах съюзник. Имах сестра. И заедно щяхме да разкрием всяка тайна и да се изправим срещу всеки враг. Точно както баща ни би искал.
Глава 6
Съюзът ми с Лия се оказа безценен. Тя притежаваше остър аналитичен ум, който баща ни очевидно ѝ беше предал. Докато аз бях по-интуитивна и емоционална, тя беше логична и методична. Прекарвахме часове заедно в кабинета, разпръснали папките и документите по огромното бюро. Тя бързо навлезе в сложната материя на финансовите схеми, правеше диаграми, свързваше имена и офшорни компании. Беше като глътка свеж въздух в задушната атмосфера на тайни и лъжи.
Междувременно Борис ставаше все по-нервен. Парите, които му дадох, очевидно бяха потушили пожара само временно. Сделката му се бавеше, а чуждестранният инвеститор, на когото разчиташе, все не се появяваше. Той започна да пие. Всяка вечер се прибираше късно, миришещ на алкохол, и се опитваше да започне скандал. Обвиняваше ме, че съм безсърдечна, че го саботирам, че се радвам на провала му. Аз мълчах и го наблюдавах. Всяка негова дума, всяко негово действие беше информация, която трупах.
Един ден той се прибра по-рано от обикновено. Беше трезвен, но лицето му беше сиво. Носеше официален плик.
„Това дойде за теб“, каза той и го хвърли на масата.
Беше призовка. Борис, чрез своя адвокат, беше завел дело за оспорване на завещанието на баща ми. Ищецът твърдеше, че в последните месеци от живота си баща ми не е бил с ясен разсъдък и е бил подложен на външно влияние, което го е накарало да състави „нелогично и несправедливо“ завещание. Искаше се назначаването на съдебно-психиатрична експертиза и анулиране на документа.
Прочетох го и се изсмях.
„Мислиш, че е смешно?“, попита Борис.
„Смешно е, да. Жалко и смешно. Мислиш ли, че имаш някакъв шанс срещу завещание, написано от най-добрия адвокат в страната? Той е предвидил и този ход, Борис. Сигурна съм.“
„Моят адвокат, Петров, казва, че имаме голям шанс. Условията са абсурдни. Това, че те е изпратил сама в онази къща, че те кара да инвестираш пари… всичко това говори за нестабилност. Ще намерим свидетели, лекари…“
„Няма да намериш нищо“, прекъснах го аз. „Но давай, опитай. Ще бъде интересно да гледам как се проваляш.“
Въпреки думите ми, призовката ме разтревожи. Не защото се страхувах, че Борис ще спечели. А защото това означаваше война. Открита, мръсна война, която щеше да се води в съдебната зала.
Обадих се на Калин и му разказах. Той въздъхна тежко.
„Очаквах го. Петров е лешояд. Специализирал е в такива дела. Ще се опита да очерни паметта на баща ти, да те изкара теб некомпетентна. Ще бъде грозно, Елена.“
„Какво да правя?“, попитах.
„Нищо. Продължавай да изпълняваш условията. Не се поддавай на провокации. Аз ще се погрижа за правната страна. Баща ти остави много ясни инструкции и за този случай. Имаме свидетели, епикризи, всичко необходимо, за да докажем, че е бил в перфектно психическо здраве до последния си дъх. Но делото ще отнеме време и нерви.“
През следващите седмици напрежението в апартамента стана непоносимо. Адвокатът на Борис, Петров, започна да ни тормози. Искаше достъп до медицинските документи на баща ми, до личните му вещи, разпитваше съседи, бивши колеги. Борис се държеше така, сякаш вече е спечелил. Той се опитваше да ме третира като луда, подхвърляше намеци за моето „нестабилно“ състояние пред приятели, опитваше се да ме изолира.
Една вечер се прибрах и го заварих да рови в кабинета на баща ми.
„Какво правиш?“, изкрещях.
„Търся доказателства!“, отвърна той нагло. „Нещо, което да покаже, че старият е изкукал.“
Това беше последната капка.
„Махай се“, казах с леден глас.
„Какво?“
„Събери си нещата и се махай от този апартамент. Веднага.“
„Нямаш право да ме гониш! Това е и мой дом! Ипотекиран е заради мен!“
„Вече не. Днес изтеглих парите от моята „стипендия“ и платих вноската по ипотеката. Така че, технически, аз плащам за покрива над главата ти. А сега се изпарявай, преди да съм извикала полиция.“
Той ме гледаше невярващо, но в очите ми видя, че не се шегувам. С ругатни и заплахи той започна да събира вещите си в един куфар. Когато си тръгваше, се обърна на вратата.
„Ще съжаляваш за това, Елена! Ще те унищожа в съда! Ще останеш без нищо!“
„Чакам с нетърпение“, отвърнах и затръшнах вратата след него.
Останах сама в тихия апартамент. За първи път от месеци можех да дишам свободно. Да, предстоеше битка. Но поне вече нямаше да се налага да деля едно пространство с врага.
Разказах на Лия за случилото се. Тя ме прегърна.
„Добре си направила. Сега можем да работим спокойно. Имам идея.“
Тя разтвори една от папките – „Проект Икар“. Беше свързана с приватизацията на голям държавен завод преди години. Баща ми беше събрал доказателства, че оценката на завода е била умишлено занижена десетократно, за да може да бъде закупен от фирма, свързана с един от основните играчи в схемата, която разследвахме.
„Виж това“, каза Лия и посочи един ред в баланса на фирмата-купувач. „Те са отчели закупения завод като актив на реалната му стойност, а не на тази, на която са го купили. И са използвали този „раздупен“ актив като обезпечение, за да изтеглят огромен банков кредит.“
„И?“, попитах аз, все още неразбираща напълно.
„И банката, която им е отпуснала кредита, е същата, която е дала заем и на Борис. И която сега държи ипотеката на този апартамент. Всичко е свързано, Елена. Това е една и съща мрежа.“
„Какво предлагаш?“, попитах.
„Предлагам да използваме тяхното оръжие срещу самите тях. Баща ти е казал да търсим скритата стойност. Ами ако скритата стойност не е в акции или имоти, а в информация? Информация, която може да срине цяла банка.“
Планът ѝ беше дързък и опасен. Да използваме анонимно информацията от папката „Проект Икар“, за да окажем натиск върху банката. Да ги накараме да разберат, че някой знае за мръсните им сделки.
„Но как това ще ми помогне да удвоя моите двадесет хиляди?“, попитах аз.
„Няма“, отвърна Лия с лукава усмивка. „Но ще ти купи нещо много по-ценно. Време и спокойствие. И ще накара враговете ти да направят грешка. А когато те направят грешка, ти ще можеш да се възползваш. Това е твоята инвестиция. Инвестиция в хаос.“
Хареса ми. Беше точно в стила на баща ми. Не директна атака, а фина манипулация. Да посееш семената на съмнението и да чакаш бурята.
През следващите дни с Лия подготвихме анонимен пакет с копия на ключови документи от папката и го изпратихме до председателя на управителния съвет на банката. Не искахме нищо. Просто го изпратихме.
Сега оставаше да чакаме. И да се подготвим за следващия ход на Борис и неговия адвокат. Битката се водеше на няколко фронта, но за първи път имах чувството, че ние сме тези, които настъпват.
Глава 7
Ефектът от анонимния пакет надмина и най-смелите ни очаквания. Само няколко дни след като го изпратихме, Калин ми се обади. Гласът му беше напрегнат.
„Елена, не знам какво си направила, но адвокат Петров току-що се свърза с мен. Искат да се срещнем. И тримата. Предлагат споразумение.“
„Споразумение?“, попитах изненадано.
„Да. Звучеше много… разтревожен. Срещата е утре в моята кантора. Бъди готова за всичко.“
На следващия ден влязох в кантората на Калин с Лия до себе си. Обясних на Калин коя е тя и каква е връзката ѝ с баща ми. Той я погледна с изумление, но и с разбиране. Сякаш още едно парченце от пъзела на шефа му си беше дошло на мястото.
Борис и адвокат Петров вече бяха там. Петров беше нисък, плешив мъж с мазни очички, които шареха нервно из стаята. Борис изглеждаше още по-зле. Беше блед и измъчен.
„Госпожо“, започна Петров с престорена любезност. „След като разгледахме отново казуса, решихме, че едно дълго и неприятно дело не е в интерес на никого. Клиентът ми е готов да оттегли иска си, ако се стигне до разумно споразумение относно подялбата на наследството.“
Калин се канеше да отговори, но аз го спрях с жест.
„Няма да има никакво споразумение относно наследството“, казах студено. „Волята на баща ми ще бъде изпълнена до последната буква. Искът ще бъде оттеглен безусловно. В противен случай ще се видим в съда. И повярвайте ми, господин Петров, ще направя така, че това да е последното дело, което водите.“
В гласа ми имаше заплаха, която дори аз не знаех, че притежавам. Петров преглътна. Той погледна към Борис, който седеше със сведен поглед.
„Но… има и въпросът с ипотеката на апартамента“, каза Петров, сменяйки тактиката. „Банката… банката внезапно изисква цялата сума по кредита да бъде погасена предсрочно. Иначе ще пристъпят към публична продан.“
Вътрешно ликувах. Планът на Лия беше проработил. Банката беше в паника. Искаха да се отърват от всичко, което ги свързваше със схемата, включително и от кредита на Борис.
„Това е проблем на господин Борисов“, каза Калин официално. „Моята клиентка няма нищо общо с неговите финансови задължения.“
„Но тя живее там!“, изхленчи Борис. „Това е и неин дом!“
„Вече не е твой дом, Борис“, казах аз. „Ти се изнесе. А що се отнася до апартамента, имам решение.“ Обърнах се към Калин. „Калин, искам да използвам двадесетте хиляди лева от инвестиционната ми сметка, плюс личната ми стипендия, като първоначална вноска, за да закупя апартамента от банката на публичната продан. Може ли да се уреди?“
Калин ме погледна за момент, след което на лицето му се появи широка усмивка. Той разбра играта ми.
„Разбира се, Елена. Дори мисля, че можем да договорим с банката директна продажба на преференциална цена, предвид… обстоятелствата. Сигурен съм, че ще бъдат много сговорчиви.“
Лицето на Борис беше маска на ужас и неразбиране. Той осъзна, че губи всичко. Не само наследството, но и дома си.
„Не можеш!“, извика той. „Аз… аз имам права!“
„Вече нямаш никакви права, Борис“, казах тихо. „Подписа предбрачен договор. Оттегляш иска си за завещанието. А апартаментът ще стане моя собственост. Напълно законно. И знаеш ли кое е най-хубавото? Ще го купя с парите, които ти мислеше, че ще откраднеш. Това е моята инвестиция. И както виждаш, тя вече започва да се изплаща.“
След тази среща нещата се развиха светкавично. Искът беше оттеглен. Банката, повече от щастлива да приключи случая тихомълком, ми продаде апартамента на цена, малко по-висока от остатъка по ипотеката. Използвах парите от баща ми, за да го платя. Технически, не бях удвоила парите, но бях превърнала двадесет хиляди лева в апартамент на стойност стотици хиляди. Калин беше впечатлен.
„Баща ти щеше да се гордее с теб“, каза ми той, когато подписахме документите. „Ти не просто следваш правилата на играта. Ти ги пренаписваш.“
Чувствах се силна, непобедима. Бях отблъснала първата атака, бях си върнала дома и бях изхвърлила Борис от живота си. Но знаех, че това е само началото. Истинските врагове, хората зад Борис, все още бяха в сенките. И те нямаше да се откажат толкова лесно.
Една вечер, докато с Лия празнувахме победата си с чаша вино, тя стана сериозна.
„Елена, има нещо, което трябва да ти кажа. Относно университета.“
„Какво има?“, попитах.
„Един от професорите ми… той е много близък с един от хората от списъка на баща ти. Същият, който стои зад приватизацията на завода от „Проект Икар“. Напоследък професорът се държи странно. Задава ми въпроси за теб, за семейството ти. Опитва се да разбере с какво се занимавам.“
Студени тръпки полазиха по гърба ми. „Мислиш ли, че подозират нещо? Че знаят за теб?“
„Не знам. Но трябва да бъдем много внимателни. Те са навсякъде. В съда, в банките, дори в университета. Мрежата им е по-голяма, отколкото си представяме.“
Права беше. Бяхме спечелили битка, но войната тепърва предстоеше. И врагът беше много по-близо, отколкото предполагах.
Глава 8
Победата ми в битката за апартамента ми донесе огромно удовлетворение, но и ме направи по-предпазлива. Знаех, че съм размътила водата и че акулите в нея скоро ще започнат да кръжат. Предупреждението на Лия за нейния професор само потвърди страховете ми. Враговете на баща ми бяха влиятелни и имаха очи и уши навсякъде.
Калин ми се обади няколко дни по-късно, за да ми съобщи третото условие от завещанието. Гласът му беше сериозен.
„Елена, това е може би най-странното и най-опасното условие досега. Баща ти го е нарекъл „Тестът на доверието“.“
„Какво трябва да направя?“, попитах, а сърцето ми вече биеше ускорено.
„Трябва да намериш човек на име Виктор. Същият онзи Виктор, кредиторът на Борис. Трябва да се срещнеш с него и да го убедиш да ти стане… съюзник.“
Едва не изпуснах телефона. „Да го убедя да ми стане съюзник? Виктор? Мутрата, която пере пари за хората, които разследвам? Това е лудост! Той ще ме убие!“
„Знам как звучи“, каза Калин спокойно. „Но баща ти е оставил подробни инструкции. В една от тайните му папки, озаглавена „Ахилесовата пета“, има информация, която може да унищожи Виктор. Не става въпрос за престъпленията му, за тях той не се притеснява. Става въпрос за нещо лично. Нещо, което той пази в дълбока тайна. Баща ти вярва, че ако му представиш тази информация не като заплаха, а като предложение за взаимопомощ, той ще те изслуша.“
„И каква е тази информация?“, попитах.
„Не знам. Папката е запечатана с восъчен печат. Инструкциите на баща ти са ясни – само ти имаш право да я отвориш. И то непосредствено преди срещата с Виктор.“
Това беше капан. Или гениален ход. Не можех да преценя. Да отида сама в леговището на звяра, въоръжена само с една папка, чието съдържание не знаех.
Прекарах следващите няколко дни в проучване. С помощта на Лия и контактите, които баща ми беше описал в дневниците си, успях да открия къде Виктор прави своите „бизнес“ срещи. Беше луксозен, но дискретен ресторант в покрайнините на града, известен с това, че е „неутрална територия“.
В уречения ден облякох най-семплата си черна рокля. Сложих папката „Ахилесовата пета“ в чантата си. Ръцете ми трепереха, но лицето ми беше безизразно. Преди да тръгна, Лия ме прегърна.
„Внимавай, моля те. Ако до час не се обадиш, ще звънна на Калин.“
Кимнах. Когато пристигнах в ресторанта, бях отведена в отделно сепаре в дъното на залата. Виктор вече беше там. Беше едър мъж на около петдесет, с белези по лицето и студени, мъртви очи. До него стояха двама телохранители, които ме изгледаха от глава до пети.
„Значи, ти си жената на оня нещастник Борис“, изръмжа Виктор, без дори да се опита да бъде любезен. „Какво искаш? Да ми се молиш да го оставя на мира ли? Късно е. Той ми дължи много повече от парите, които ми върна.“
„Не съм тук заради Борис“, казах, сядайки срещу него. „Тук съм, за да ви направя предложение.“
Той се изсмя. „Ти? На мен? Момиченце, я се прибирай вкъщи да си играеш с куклите.“
„Куклите ми са малко по-различни“, отвърнах и извадих папката от чантата си. Счупих восъчния печат и я отворих. Вътре имаше само един документ – копие от акт за раждане. И една снимка. На нея беше младо момиче с лъчезарна усмивка, което свиреше на цигулка.
Подадох му документите. Той ги погледна с презрение, но когато видя името на детето и името на майката, лицето му се промени. Цветът се оттече от него. Ръката му, която държеше акта за раждане, започна да трепери.
„Откъде… откъде имаш това?“, прошепна той, а гласът му беше неузнаваем.
„Баща ми беше много добър адвокат. И още по-добър следовател“, отвърнах спокойно. „Знам за дъщеря ви, Виктор. Знам, че живее в чужбина с майка си под друга самоличност. Знам, че е изключително талантлива цигуларка и че вие плащате за скъпото ѝ обучение в консерваторията. Знам, че това е единственото добро нещо в живота ви. И знам, че вашите „партньори“ не биха се поколебали да я използват срещу вас, ако разберат за нейното съществуване.“
Той ме гледаше с ужас. Бях докоснала единственото му уязвимо място. Неговата Ахилесова пета.
„Какво искаш?“, попита той, а в очите му вече нямаше надменност, а само страх.
„Искам съюз. Вие работите за същите хора, които унищожиха баща ми и които сега се опитват да унищожат и мен. Те ви използват, точно както използваха Борис. Когато вече не сте им нужен, ще ви смачкат. И ще посегнат на единственото, което обичате.“
Наведох се напред. „Аз имам информация. Информация, събирана от баща ми в продължение на десетилетия. Достатъчно, за да ги вкарам всички в затвора за дълго. Но ми трябва човек отвътре. Някой, който да ми каже кога и къде ще ударят следващия път. Някой, който да потвърди информацията ми с вътрешни доказателства.“
Той мълчеше. В главата му очевидно се водеше битка.
„Помислете, Виктор“, продължих. „Можете да продължите да бъдете тяхно куче на каишка, докато не решат да ви приспят. Или можете да ми помогнете да ги унищожа и да си осигурите бъдеще, в което дъщеря ви ще е в безопасност и ще може да се гордее с баща си. Изборът е ваш.“
Изправих се. „Това е моят номер. Обадете ми се, когато решите на чия страна сте.“
Оставих визитката си на масата и си тръгнах, без да поглеждам назад. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, но се движех с привидна увереност. Когато се качих в колата си, краката ми омекнаха. Бях рискувала всичко.
Чаках три дни. Три дни на агонизиращо напрежение. Не знаех дали Виктор ще ми се обади, или ще изпрати хората си да ме накарат да замълча завинаги.
На четвъртия ден телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер.
„Аз съм“, каза гласът на Виктор. „Искам да се срещнем. Но този път по моите правила.“
Условието беше изпълнено. Бях намерила най-неочаквания и най-опасния съюзник. И играта навлезе в своята финална, най-смъртоносна фаза.
About the Author
