Автобусът, изхриптявайки няколко продължителни звука от дълбините на двигателя си, изведнъж рязко подскочи, сякаш се опитваше да отърси умората — и спря. Сякаш по сигнал, всички пътници застинаха — някои в напрегнато очакване, други с тревога, трети с обичайното безразличие, което често придружаваше дългите пътувания. Въздухът в салона се сгъсти, изпълнен с невидимото напрежение на стотици несбъднати планове и отложени срещи. Външният свят, доскоро размазан пейзаж от сиви дървета и бели полета, сега се взираше в тях през замъглените прозорци, обещавайки само студ и тишина.
Шофьорът, мъж с уморено лице и ръце, привикнали към волана, разкопча колана си с шумно издишване. Тежко се изправи, сякаш всяко движение му костваше огромно усилие, и скочи в пътеката. Погледът му обходи салона, спирайки се за миг на всяко лице, преди да произнесе думите, които щяха да променят плановете на всички.
— Уважаеми пътници! — извика високо, гласът му кънтеше в затвореното пространство. — Непредвидена повреда. Автобусът няма да продължи. Свързвам се с базата и ще изпратят друг. Който не може да върви пеша, нека остане. Но да предупредя: парното не работи. Студено ще е. А тези, които могат да изминат останалите шест километра до крайната спирка — излизайте сега.
В салона се надигна недоволен шум. Шепотът се превърна в мърморене, мърморенето — в разменени реплики. Някои се съветваха помежду си, лицата им изразяваха тревога и раздразнение. Други вече започваха да събират багажа си, с примирение или решителност. Изведнъж един глас — рязък и уверен, като удар с камшик — разцепи тишината, налагайки ред и решителност.
— Е, какво пак мрънкате? Всичко ви го каза ясно! Който не може — да седи и да чака. Аз, между другото, тръгвам!
Говореше жена около петдесетте, облечена в износено яке и захабени обувки, които бяха виждали много пътища и още повече трудности. Лицето ѝ бе набраздено от бръчки, дълбоки като речни корита, сякаш всеки ден от живота ѝ бе оставил белег, разказващ история за борба и издръжливост. Очите ѝ, въпреки умората, светеха с непримирима искра. С решителен жест метна на рамо стара раница, сякаш бе чакала точно този момент, и уверено се запъти към изхода, без да погледне назад.
Навън валеше лек сняг, нежен и почти безшумен, но въздухът беше чист и свеж, макар и пронизващо студен. Всяко вдишване пареше в гърдите, носейки със себе си обещание за зима. Рада — така се казваше жената — бодро закрачи по пътя, придържайки чантата си, в която носеше малкото си имущество и още по-малкото си надежди. На екрана на стар мобилен телефон, намерен случайно на автогарата и работещ на магия, светеха цифрите: „15:42“.
„До час и половина трябва да съм там“, мислеше си тя, ускорявайки крачка. „Само да не закъснея. Рано се стъмва…“
Мислите ѝ се редуваха бързо, като снежинките, които се вихреха около нея. Трябваше да стигне до града, да намери адреса, да се срещне с човека, който ѝ беше обещал работа. Работа, която можеше да промени всичко. Или поне да ѝ даде шанс да оцелее през зимата. Всяка стъпка беше инвестиция в бъдещето, макар и несигурно.
Скоро обаче гърбът ѝ започна да се изпотява от усилието. Дишането ѝ се задълбочи, сякая самият студ се сгъстяваше и ѝ тежеше, притискайки я с невидима сила. Рада спря, пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои пулса си, и се скара наум:
„Не трябва да бързам. Ще се изпотя и ще измръзна. По-добре бавно и сигурно.“
Тя отново тръгна, този път с по-умерен ритъм, опитвайки се да запази енергията си. Пътят беше пуст, обгърнат от бяла тишина, нарушавана само от скърцането на снега под краката ѝ и свистенето на вятъра, който започваше да се усилва. Внезапен порив на вятъра я блъсна в гърдите, почти я събори, разпилявайки снежинките около нея като милиони малки кристали.
„О, не… точно виелица ми липсваше“, въздъхна тя, усещайки как снежинките се лепят по лицето ѝ, топяха се и се превръщаха в ледени капчици.
И наистина — снежната буря се засилваше с всяка изминала минута. Вятърът се завихри, превръщайки нежния снеговалеж в яростна вихрушка. Снегът се мяташе на всички страни, скривайки пътя, дърветата, хоризонта. Светът се превърна в бяла, движеща се стена. Рада се опита да върви направо, но преспите ставаха по-високи, а ориентирите — все по-малко. Автобусът, който допреди малко беше единствената ѝ връзка с цивилизацията, се изгуби в бялата мъгла, погълнат от стихията.
Пътят рязко зави надясно, но там, където трябваше да има асфалт, вече се виждаха само непреодолими преспи, натрупани от вятъра. Рада се огледа — нищо не ѝ беше познато. Всяко дърво, всеки храст изглеждаше еднакво в тази бяла пустош. Избра посока наслуки, водена от инстинкт за оцеляване, който я бе съпътствал през целия ѝ живот. С всяка крачка снегът ставаше по-дълбок, а краката ѝ — все по-тежки, сякаш бяха оковани в олово. Обувките ѝ, съвсем неподходящи за такова време, потъваха в меката, но безпощадна снежна маса, пропускайки студа до кожата ѝ.
Рада спря. Мислите ѝ се блъскаха една в друга, като изплашени птици в клетка: да се върне или да продължи? Връщането изглеждаше невъзможно — пътят назад беше изчезнал, затрупан от снега. Продължаването напред беше скок в неизвестното.
Снегът продължаваше да вали, покривайки всичко с гъст бял слой, който изтриваше всяка следа от човешко присъствие. Нямаше как да различи къде е пътят и къде е просто поле. Спомняйки си, че е отбелязала посоката, тя извади телефона и включи фенерчето. То освети няколко метра напред, но бързо угасна — батерията се предаде, оставяйки я в пълна тъмнина.
Тъмнината я погълна изцяло, като огромна, студена прегръдка. Единственият звук беше вой на вятъра и свистенето на снега.
„Защо изобщо тръгнах по този път в това време?“ — ругаеше се тя, когато в далечината, едва различими през виелицата, съзря слаби светлинки.
„Село! Там може да се стопля“, зарадва се Рада, в сърцето ѝ проблесна искра надежда. Събра последни сили, които не знаеше, че притежава, и продължи напред, стъпка по стъпка, към спасението.
След дълго пробиване през снежната буря, която сякаш нямаше край, стигна до малка къща в края на селото. Тя стоеше отделено от другите, като самотен страж на границата между цивилизацията и дивата природа. Прозорците ѝ бяха заковани със стари, изгнили капаци, сякаш отдавна беше изоставена, забравена от времето и хората. Рада едва стигна до верандата, краката ѝ трепереха от изтощение и студ. Започна да чука — първо силно, с надежда да привлече внимание, после все по-слабо, когато силите я напускаха.
Когато гласът ѝ вече едва се чуваше, тя машинално дръпна дръжката на вратата — и тя неочаквано поддаде, отваряйки се със скърцане, което прозвуча като въздишка в тишината. Вътре беше студено, но поне не духаше. Мирисът на старо дърво, прах и застоял въздух я блъсна в носа, но обещаваше убежище.
Рада напипа кибрит в джоба си, драсна клечка. Малката искра освети стаята за миг, разкривайки очертанията на стар плот, печка, керосинова лампа. Тя внимателно отиде до лампата, опита се да я запали. След няколко опита, пламъкът светна — и помещението моментално стана по-уютно, прогонвайки част от мрака и студа.
До печката стоеше кофа с дървени трески. Рада ги събра, добави суха трева, която намери на пода, и ги запали. Пламъкът весело затанцува, хвърляйки причудливи сенки по стените, и тя протегна ръце към него, наслаждавайки се на всяка капка топлина, която проникваше в премръзналото ѝ тяло.
„Слава Богу… няма да умра от студ“, помисли си тя, умората я поваляше. Затвори очи, позволявайки на топлината да я обгърне, и се отпусна, знаейки, че за момента е в безопасност.
Глава 2: Убежището
Пламъците в печката танцуваха, хвърляйки оранжеви отблясъци по стените, и Рада се отпусна на стария дървен стол, който намери до масата. Умората я поваляше, но адреналинът от преживяното я държеше будна. Огледа стаята. Беше малка, с един прозорец, затворен с капаци, и още една врата, която вероятно водеше към друга стая или килер. Мебелите бяха оскъдни: маса, два стола, малък скрин в ъгъла. Всичко беше покрито с дебел слой прах, но изглеждаше здраво.
Миризмата на старо дърво и мухъл беше силна, но вече не толкова задушаваща. С всяка минута стаята се изпълваше с топлина, която прогонваше ледената хватка на студа. Рада се почувства малко по-добре. Извади от раницата си парче сух хляб и бутилка вода. Изпи водата бавно, на малки глътки, усещайки как всяка капка съживява тялото ѝ. Хлябът беше твърд, но хранителен.
„Трябва да съм благодарна, че намерих това място“, помисли си тя. „Кой знае какво щеше да стане, ако бях останала навън.“
Напрежението от последните часове започна да отшумява, заменяйки се с усещане за относителна сигурност. Въпреки това, инстинктът ѝ за самосъхранение оставаше нащрек. Защо тази къща беше изоставена? Кой живееше тук преди? И защо вратата беше отключена?
Тя се изправи и отиде до скрина. Отвори го внимателно. Вътре имаше няколко стари, проядени от молци дрехи, няколко празни буркана и купчина пожълтели вестници. Нищо интересно. Затвори го и се запъти към другата врата. Дръжката беше студена и тежка. Отвори я. Зад нея се разкри малка спалня. Едно легло, покрито с прашно одеяло, и малка нощна шкафче. Помещението беше още по-студено от основната стая.
Рада се върна в топлата стая. Погледна керосиновата лампа. Пламъкът ѝ беше спокоен, хвърляйки мека светлина. В този момент тя забеляза нещо на масата, което досега не беше видяла. Под един от вестниците, които беше преместила, лежеше малък, кожен бележник. Беше стар, с изтъркани корици, но изглеждаше добре запазен.
Любопитството надделя над умората. Рада посегна към бележника. Отвори го. Вътре, спретнато изписани с мастило, имаше дати и кратки бележки. Повечето бяха за времето, за реколтата, за събития в селото. Но няколко страници привлякоха вниманието ѝ. Бяха написани с по-нервен почерк и съдържаха странни думи.
„…днес видяхме светлините над хълма. Не са от селото. Движат се странно…“
„…звуци от гората. Не са животни. Повтарящи се, механични…“
„…той дойде отново. Питаше за картата. Казах му, че я нямам. Очите му… ледени.“
Рада настръхна. Какви светлини? Какви звуци? Кой е „той“? И каква карта? Сърцето ѝ заби по-бързо. Това не беше просто изоставена къща. Имаше нещо повече.
Тя продължи да чете. Последните записи бяха отпреди няколко месеца. Почеркът ставаше все по-разтреперан, думите — по-неясни.
„…скрих я. Никой няма да я намери. Тя е ключът…“
„…те идват. Чувам ги. Няма изход…“
Последната страница беше празна, но на нея имаше следа от нещо, което изглеждаше като изсъхнала кръв. Рада изпусна бележника. Той падна на масата с глух звук. Ръцете ѝ трепереха.
„Какво е станало тук?“ — прошепна тя на глас, гласът ѝ прозвуча чуждо в тишината.
Умората я напусна, заменена от нарастващо безпокойство. Тази къща не беше просто убежище. Беше място, което пазеше тайни. И тя, Рада, сега беше част от тях.
Погледна към прозореца. Виелицата продължаваше да вилнее навън, но сега тя не беше единствената ѝ грижа. Нещо друго, по-зловещо, се криеше в сенките на тази стара къща.
Рада реши да не спи. Или поне не веднага. Трябваше да разбере повече. Започна да претърсва стаята по-внимателно, търсейки нещо, което можеше да ѝ даде повече информация. Под един от дъските на пода, които изглеждаха леко разхлабени, тя откри малка, метална кутия. Беше заключена.
Рада се опита да я отвори, но без успех. Ключалката беше стара, но здрава. В този момент, отвън се чу силен, пронизителен вой. Не беше вятър. Звучеше като животно, но по-голямо, по-зловещо. Воят се повтори, по-близо този път.
Рада замръзна. Сърцето ѝ биеше лудо. Погледна към вратата. Беше я заключила, но дали щеше да издържи?
Воят се чу отново, този път толкова близо, че сякаш беше пред самата къща. След това настъпи тишина. Пълна, зловеща тишина, която беше по-страшна от самия вой.
Рада остана неподвижна, вслушвайки се в мрака. Минаха минути, които ѝ се сториха като часове. Нищо. Само звукът на собственото ѝ дишане и пукането на дървата в печката.
Бавно, с треперещи ръце, тя се приближи до прозореца. Разтвори леко една от пролуките в капаците и надникна навън. Виелицата беше започнала да отслабва. Луната, макар и скрита зад облаци, хвърляше бледа светлина върху снежния пейзаж.
Нищо. Никакви следи. Никакви животни. Само безкрайни бели преспи.
„Вероятно е било някое диво животно“, опита се да се успокои тя, но знаеше, че не вярва на собствените си думи. Воят беше твърде странен, твърде… неестествен.
Рада се върна до масата, взе бележника и отново го прегледа. „Светлините над хълма… звуци от гората… той дойде отново…“ Всичко това започваше да придобива зловещ смисъл.
Тя седна отново на стола, притискайки бележника до гърдите си. Умората отново я повали. Знаеше, че трябва да спи, но страхът я държеше будна. В крайна сметка, изтощението надделя. Очите ѝ се затвориха, а сънят я погълна, но дори и в него, сенките на тайните я преследваха.
Глава 3: Следите
Сутринта дойде бавно, с бледа, синкава светлина, която проникваше през пролуките в капаците. Рада се събуди рязко, с усещане за студ, което пронизваше костите ѝ. Печката беше изгаснала, а стаята отново беше ледена. Първият ѝ инстинкт беше да запали огън, но после си спомни за бележника и за воя от нощта.
Стана бавно, разтривайки премръзналите си ръце. Отиде до прозореца и отвори капаците. Гледката навън я остави без дъх. Виелицата беше спряла. Светът беше преобразен. Всичко беше покрито с дебел, девствен слой сняг, който блестеше под бледата слънчева светлина. Дърветата бяха отрупани с бял пух, а покривите на къщите в далечината изглеждаха като захарни творения.
Но това, което я накара да замръзне, бяха следите пред вратата.
Бяха големи, дълбоки и странни. Не приличаха на животински следи. Бяха твърде правилни, твърде… човешки, но в същото време твърде големи, за да бъдат на обикновен човек. Имаха по пет пръста, но изглеждаха по-широки и по-къси от нормални стъпки. И най-странното — водеха от гората, минаваха покрай къщата и изчезваха в далечината, сякаш съществото, което ги беше оставило, просто се беше изпарило във въздуха.
Рада се взираше в тях, сърцето ѝ биеше лудо. Това бяха следите от воя. От онова, което беше дошло през нощта.
Тя се облече бързо, навлече якето си и излезе навън. Студеният въздух я блъсна в лицето, но тя едва го усети. Приближи се до следите. Наведа се и ги докосна. Снегът беше твърд, а отпечатъците бяха ясни, сякаш направени преди минути.
„Какво е това?“ — прошепна тя.
Следите водеха към гората. Инстинктът ѝ крещеше да се върне в къщата, да се скрие. Но любопитството, съчетано с необяснимото чувство, че тези следи са свързани с тайните на бележника, я караше да ги последва.
Тя тръгна бавно, стъпка по стъпка, следвайки странните отпечатъци. Снегът скърцаше под краката ѝ. Тишината беше пълна, нарушавана само от собственото ѝ дишане. Следите я отведоха дълбоко в гората, където дърветата бяха по-гъсти, а светлината — по-слаба.
Изведнъж следите свършиха. Сякаш съществото просто се беше издигнало във въздуха. Рада се огледа. Нищо. Само дървета и сняг.
Но тогава, в далечината, тя видя нещо. Едва различимо, скрито сред дърветата, се виждаше нещо, което приличаше на малка постройка. Беше направена от дърво и камък, обрасла с мъх и сняг, сякаш беше част от самата гора.
Рада се приближи внимателно. Постройката беше стара, почти рухнала. Вратата ѝ беше открехната. Отвътре струеше странна, едва доловима миризма — на старо желязо и нещо, което не можеше да определи.
Тя надникна вътре. Беше тъмно и студено. В средата на стаята имаше нещо, което приличаше на голям, метален уред. Беше покрит с ръжда и прах, но формата му беше странна, като на някаква машина. Около него имаше разхвърляни инструменти и няколко стари тетрадки.
Рада влезе вътре. Въздухът беше тежък и застоял. Приближи се до уреда. Беше студен на допир. Погледна към тетрадките. Една от тях беше отворена. Вътре имаше рисунки на звезди, планети и странни символи. Под тях имаше текст, написан на език, който Рада не разбираше.
„Какво е това място?“ — прошепна тя.
В този момент, отвън се чу звук. Стъпки. Множество стъпки, които идваха от гората. Рада замръзна. Някой идваше. Идваше към нея.
Тя се скри зад големия уред, опитвайки се да се слее със сенките. Сърцето ѝ биеше като барабан. Чуваше гласове. Мъжки гласове. Говореха на език, който не разбираше, но тонът им беше груб, заплашителен.
Вратата се отвори с трясък. В стаята влязоха двама мъже. Бяха едри, облечени в тежки зимни дрехи, лицата им бяха скрити под качулки. Носеха оръжия — нещо, което приличаше на пушки.
„Тук е!“ — каза единият от тях на непознат език.
„Сигурен ли си? Не виждам нищо.“ — отговори другият.
Те започнаха да претърсват стаята. Рада се свиваше зад уреда, опитвайки се да остане невидима. Страхът я беше парализирал.
Мъжете се приближаваха. Единият от тях се наведе и взе една от тетрадките. Започна да я прелиства.
„Това е тя. Картата.“ — каза той, гласът му беше изпълнен с триумф.
„Значи е тук. Трябва да я намерим.“ — отговори другият.
Рада разбра. Те търсеха картата, за която се говореше в бележника. И изглежда, че я бяха намерили. Но какво означаваше това? И защо беше толкова важно?
Единият от мъжете се приближи до уреда. Рада затаи дъх. Той беше на няколко крачки от нея.
„Няма нищо тук.“ — каза той, поглеждайки към уреда.
„Търси по-добре. Може да е скрита някъде.“ — отговори другият.
Мъжете продължиха да търсят. Рада видя своя шанс. Бавно, тихо, тя започна да се промъква към вратата. Всяко движение беше мъчително бавно, всеки звук можеше да я издаде.
Когато стигна до вратата, тя се измъкна навън и започна да тича. Тичаше през снега, без да поглежда назад, без да знае накъде отива. Единственото, което искаше, беше да се махне от това място, от тези мъже, от тази зловеща тайна.
Чуваше гласовете им зад себе си. Бяха я забелязали. Започнаха да я преследват.
Рада тичаше по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно. Краката ѝ горяха, дробовете ѝ се свиваха от студ. Но страхът я караше да продължава.
Тя се спъна и падна в дълбок преспи. Чуваше стъпките им все по-близо. Нямаше време. Трябваше да се скрие.
Видя една голяма, паднала дърво. Промъкна се под него, опитвайки се да се скрие от погледите им. Снегът я покриваше, осигурявайки ѝ временно прикритие.
Мъжете минаха покрай нея, говорейки си на непознатия език. Рада затаи дъх, молейки се да не я видят.
След няколко минути гласовете им започнаха да затихват. Отдалечаваха се.
Рада изчака още малко, преди да се измъкне изпод дървото. Беше премръзнала, но жива.
Трябваше да се върне в къщата. Беше единственото безопасно място, което познаваше. И трябваше да разбере какво се случва. Тази карта… какво беше тя?
Глава 4: Неочакван гост
Рада се върна в къщата, трепереща от студ и страх. Заключи вратата, подпря я с един от столовете и се сви до изгасналата печка. Сърцето ѝ все още биеше лудо. Мъжете. Картата. Тази странна постройка в гората. Всичко това беше твърде много.
Тя запали отново огъня, този път с повече дърва, за да осигури по-дълготрайна топлина. Докато пламъците се разгаряха, тя се опита да успокои дишането си. Трябваше да мисли.
Какво знаеше?
Къщата не беше просто изоставена.
Някой е живял тук и е водил бележки за странни събития.
Има някаква „карта“, която е много важна.
Има хора, които я търсят, и са опасни.
Рада си спомни за металната кутия, която беше намерила под дъските на пода. Може би ключът към нея беше някъде в къщата. Или пък самата кутия съдържаше повече информация.
Тя започна да претърсва отново, този път по-систематично. Всяка пукнатина, всяка ниша, всяка стара вещ. Минаваше с ръка по стените, по пода, по тавана. Търсеше нещо скрито, нещо, което можеше да ѝ помогне да разбере.
След около час търсене, докато преглеждаше стария скрин, тя забеляза, че дъното на едно от чекмеджетата е двойно. С треперещи ръце го повдигна. Под него имаше малък, изящен ключ, направен от месинг. Беше стар, но изглеждаше здрав.
Рада грабна ключа и се втурна към металната кутия. Ръцете ѝ трепереха, докато го пъхаше в ключалката. Завъртя го. Чу се тихо щракване. Кутията се отвори.
Вътре имаше няколко неща:
Снопче пожълтели писма, завързани с панделка.
Малка, дървена фигурка на птица.
И най-важното — още един бележник, по-малък от първия, с кожени корици и метална закопчалка.
Рада отвори новия бележник. Почеркът беше същият като в първия, но този път думите бяха по-лични, по-емоционални.
„…той е тук. Не мога да го прогоня. Той знае за картата. Но аз няма да му я дам. Тя е опасна в грешни ръце…“
„…те са навсякъде. Чувам ги през нощта. Шепнат. Търсят. Знам, че скоро ще ме намерят…“
„…скрих я. На място, където никой няма да я търси. Под звездите. Тя е ключът към тяхното завръщане…“
„…нямам много време. Трябва да предупредя хората. Но как? Те няма да повярват…“
Последният запис беше отпреди няколко дни.
„…той се върна. Този път не беше сам. Имаше още един. Говореха за… портал. За отваряне на нещо. Трябва да спра това. На всяка цена…“
Рада вдигна глава. Портал? Какво означаваше това? И кой беше този „той“?
Докато размишляваше, чу силно чукане на вратата. Сърцето ѝ подскочи. Замръзна. Кой можеше да е? Мъжете от гората?
Чукането се повтори, по-силно този път.
„Има ли някой вътре?“ — прозвуча мъжки глас, но този път на чист български. Гласът беше спокоен, но настойчив.
Рада се поколеба. Да отвори ли? Или да се скрие?
„Аз съм Стефан. Загубих се в бурята. Видях светлина. Мога ли да вляза? Замръзвам.“ — продължи гласът.
Рада се приближи до вратата. Погледна през малката пролука в дървото. Видя мъж, висок, с широки рамене, облечен в дебело палто. Лицето му беше почервеняло от студ, а по брадата му имаше скреж. Изглеждаше безобиден, но Рада беше научена да не вярва на първите впечатления.
„Кой си ти?“ — попита тя, гласът ѝ беше дрезгав.
„Казах ви, Стефан. Търся подслон. Автобусът ми се повреди. Вие ли сте единствената тук?“
Рада се поколеба. Ако беше от онези мъже, нямаше да пита. Щеше да разбие вратата.
„Добре. Но само за да се стоплиш. И без глупости.“ — каза тя и бавно отвори вратата.
Стефан влезе, внасяйки със себе си вихрушка от студен въздух и сняг. Той беше млад, вероятно около тридесетте, с проницателни сини очи и решителна челюст. Изглеждаше изтощен, но в погледа му имаше нещо, което подсказваше интелигентност и скрита сила.
„Благодаря ви. Мислех, че ще замръзна навън.“ — каза той, потривайки ръце.
„Седни до печката. Имаш ли багаж?“
„Само тази раница.“ — той посочи малка, елегантна раница на гърба си. Изглеждаше като бизнесмен, закъсал в снега.
„Откъде идваш?“ — попита Рада, докато той се настаняваше до огъня.
„От София. Пътувах за среща в съседния град. Но бурята…“ — той замълча, поклащайки глава. — „А вие? Сами ли сте тук?“
Рада се поколеба. Да му каже ли за мъжете? За бележниците? За картата?
„Да. Сама съм. Автобусът ми също се повреди.“ — отговори тя, решавайки да не разкрива всичко веднага. Трябваше да го опознае по-добре.
Стефан кимна. Изглеждаше, че не се съмнява в думите ѝ. Той извади от раницата си термос и сандвичи.
„Искате ли? Имам достатъчно.“ — предложи той.
Рада беше гладна. Кимна. Взе един сандвич. Хлябът беше мек, а пълнежът — вкусен. Беше най-доброто нещо, което беше яла от дни.
„Благодаря.“ — каза тя.
Докато ядяха, Стефан започна да говори за работата си. Беше финансов анализатор в голяма компания. Пътуваше често. Изглеждаше умен и образован.
„Вие с какво се занимавате?“ — попита той.
Рада се замисли. Не можеше да му каже истината. Не още.
„Пенсионер съм. Пътувах да посетя роднини.“ — излъга тя.
Стефан кимна. Не зададе повече въпроси.
След като се нахраниха, Стефан се изправи.
„Трябва да се свържа с колегите си. Имам сателитен телефон, но няма обхват тук.“ — каза той, опитвайки се да намери сигнал.
„Няма да намериш. Тук няма обхват.“ — каза Рада.
„Значи сме откъснати от света.“ — той въздъхна. — „Е, поне сме на топло.“
Рада го наблюдаваше. Изглеждаше искрен. Но нещо в нея я караше да бъде нащрек. Може би беше просто инстинкт за самосъхранение. Или пък беше научена да не вярва на никого.
„Трябва да ви покажа нещо.“ — каза тя, решавайки да поеме риск. Извади двата бележника и металната кутия.
Стефан я погледна с любопитство.
„Какво е това?“ — попита той.
Рада му разказа за къщата, за бележниците, за странните записи, за воя през нощта и за мъжете в гората. Разказа му всичко, което знаеше.
Стефан я слушаше внимателно, без да я прекъсва. Лицето му ставаше все по-сериозно.
Когато тя приключи, той взе бележниците и започна да ги прелиства. Очите му се движеха бързо по страниците.
„Това е… невероятно.“ — каза той. — „Тези символи… изглеждат като древни писмености. А тези рисунки…“
Той се замисли за момент.
„Има нещо, което не разбирам. Защо някой би търсил карта, свързана с портал? И какво означава „под звездите“?“
Рада поклати глава. „Нямам представа. Но тези мъже… те бяха опасни. И те търсеха тази карта.“
Стефан кимна. „Трябва да разберем какво става. Тази къща… тя крие нещо повече от това, което виждаме.“
В този момент, отвън се чу силен трясък. Сякаш нещо тежко се беше стоварило на земята.
Рада и Стефан се спогледаха.
„Какво беше това?“ — прошепна Рада.
Стефан стана и отиде до прозореца. Погледна навън.
„О, не.“ — каза той, гласът му беше изпълнен с тревога. — „Има някой.“
Рада се приближи до него. Погледна навън. През пролуките в капаците видя силует. Беше голям, тъмен, движеше се бавно към къщата.
„Кой е това?“ — попита Рада.
„Не знам. Но не е човек.“ — каза Стефан. — „Изглежда… като животно. Но твърде голямо.“
Сърцето на Рада заби лудо. Воят. Следите. Това беше то.
„Трябва да се скрием.“ — каза тя.
„Няма къде.“ — отговори Стефан. — „Трябва да се изправим срещу него. Или да се опитаме да го прогоним.“
Силно чукане на вратата. Този път не беше човешко. Беше като удар с чук.
Вратата започна да се тресе. Дървото скърцаше.
„Идва.“ — каза Стефан. — „Пригответе се.“
Рада грабна един от дървените столове. Стефан взе металната кутия.
Чукането се усили. Вратата започна да се цепи.
„Каквото и да е, няма да го пуснем вътре.“ — каза Рада, гласът ѝ беше изпълнен с решителност.
Глава 5: Тайните на къщата
Вратата се разцепи с оглушителен трясък, а студеният въздух нахлу в стаята, носейки със себе си миризма на сняг и нещо остро, почти метално. На прага стоеше огромна фигура, сякаш излязла от най-мрачните кошмари. Беше висока над два метра, покрита с гъста, тъмна козина, а очите ѝ светеха с неестествена, червеникава светлина. Зъбите ѝ бяха остри и дълги, а ноктите — като ками.
Рада и Стефан застинаха, парализирани от ужас. Това не беше животно. Беше нещо друго. Нещо, което не би трябвало да съществува.
Съществото пристъпи в стаята, движейки се бавно, сякаш преценяваше плячката си. Главата му се завъртя, оглеждайки ги с хищнически поглед. От гърлото му се разнесе ниско ръмжене, което разтърси въздуха.
„Какво е това, по дяволите?“ — прошепна Стефан, гласът му беше дрезгав от страх.
„Не знам. Но трябва да го спрем.“ — отговори Рада, стиснала здраво стола в ръцете си.
Съществото се приближи. Рада видя своя шанс. С вик, тя замахна със стола към главата му. Столът се разби в твърдия череп на съществото с глух звук. То изръмжа и отстъпи назад за момент, но ударът не му нанесе видима вреда.
Стефан се възползва от момента. Хвърли металната кутия към съществото, целейки се в очите му. Кутията удари едното око, съществото изпищя пронизително и се хвана за главата.
„Бягай!“ — извика Стефан.
Двамата се втурнаха към задната врата, която водеше към спалнята. Съществото се възстанови бързо и се хвърли след тях.
Те се затвориха в спалнята, но знаеха, че вратата няма да издържи дълго. Чуваха ударите на съществото отвън, което се опитваше да я разбие.
„Трябва да има някъде изход!“ — каза Рада, оглеждайки стаята.
Стефан започна да претърсва стените, търсейки скрити врати или проходи.
„Чакай!“ — извика Рада. — „Бележникът! „Скрих я. На място, където никой няма да я търси. Под звездите.““
„Какво означава това?“ — попита Стефан.
„Не знам. Но може би има нещо под леглото. Или под пода.“
Те започнаха да вдигат леглото. Беше тежко, но успяха да го преместят. Под него нямаше нищо.
„Пода!“ — каза Рада. — „Трябва да има нещо под пода.“
Започнаха да чукат по дъските, търсейки кухина. Чуваха как вратата започва да поддава.
„Ето!“ — извика Стефан. — „Тук е кухо!“
Той започна да дърпа една от дъските. Беше трудна, но с общи усилия успяха да я повдигнат. Под нея се разкри малко, тъмно пространство.
„Влизай!“ — каза Рада.
Стефан се промъкна вътре. Рада го последва. Точно когато се скриха, вратата на спалнята се разби с трясък. Съществото нахлу в стаята.
Те бяха в тесен, тъмен тунел. Въздухът беше студен и влажен. Рада извади телефона си, но си спомни, че батерията му е изтощена.
„Нямаш ли фенерче?“ — попита тя Стефан.
„Да, имам.“ — той извади малко, мощно фенерче от раницата си. Включи го.
Светлината освети тунела. Беше стар, изграден от камъни, с нисък таван. Изглеждаше като таен проход.
„Къде отива това?“ — попита Рада.
„Не знам. Но трябва да вървим напред.“ — отговори Стефан.
Те започнаха да се движат по тунела. Беше тесен, на места трябваше да се навеждат. Чуваха ръмженето на съществото над себе си, което претърсваше къщата.
Тунелът се спускаше надолу, след това завиваше рязко. Въздухът ставаше все по-студен.
„Чувате ли това?“ — прошепна Рада.
Отпред се чуваше тих, монотонен звук. Като бръмчене.
„Какво е това?“ — попита Стефан.
„Не знам. Но не ми харесва.“
Те продължиха напред. Бръмченето ставаше по-силно.
Изведнъж тунелът свърши. Пред тях се разкри голяма, естествена пещера. Беше осветена от странна, синкава светлина, която идваше от тавана. По стените имаше кристали, които блестяха и отразяваха светлината.
В центъра на пещерата имаше нещо, което приличаше на голям, кръгъл камък. Беше гладък, черен и излъчваше леко бръмчене. Около него имаше странни символи, изписани по пода.
„Това е…“ — започна Стефан.
„Порталът.“ — довърши Рада. — „За който се говореше в бележника.“
Те се приближиха до камъка. Беше студен на допир. Символите около него светеха със същата синкава светлина.
„Какво правим сега?“ — попита Рада.
„Не знам. Но трябва да разберем какво е това.“ — отговори Стефан.
Той извади втория бележник, този, който беше намерил в металната кутия. Започна да прелиства страниците.
„Ето!“ — извика той. — „Тук има рисунка. Прилича на този камък. Има и текст под нея.“
Стефан започна да чете на глас, превеждайки думите, които бяха на непознат език.
„Това е Вратата. Вратата между световете. Тя се отваря само под определени звезди. За да я затвориш, трябва да се използва… ключът.“
„Ключът?“ — попита Рада.
„Да. Тук пише… „Ключът е в сърцето на планината. Той е направен от същата материя като Вратата.““
„Сърцето на планината?“ — Рада се огледа. — „Къде е това?“
„Не знам. Но трябва да го намерим. Преди да е станало твърде късно.“
В този момент, от тунела се чу ръмжене. Съществото беше намерило входа.
„Идва!“ — каза Рада.
„Трябва да се скрием!“ — отговори Стефан.
Те се скриха зад един голям кристал. Съществото нахлу в пещерата. Погледна към портала, след това към тях. Очите му светеха с още по-ярка червена светлина.
„Знае, че сме тук.“ — прошепна Рада.
Съществото се приближи до портала. Започна да издава странни звуци, като шепот, но по-дълбок, по-зловещ. Символите около портала започнаха да светят по-ярко. Камъкът започна да вибрира.
„Какво прави?“ — попита Рада.
„Опитва се да го отвори.“ — отговори Стефан. — „Трябва да го спрем.“
Но как? Те бяха беззащитни.
Изведнъж, от дълбините на пещерата, се чу друг звук. По-дълбок, по-мощен вой. Съществото замръзна. Обърна се към източника на звука.
От мрака излезе друга фигура. Беше по-голяма от първото същество, с по-тъмна козина и още по-яркочервени очи. Изглеждаше по-старо, по-мощно.
Двете същества се изправиха едно срещу друго. Започнаха да ръмжат, да се заплашват.
„Какво става?“ — попита Рада.
„Не знам. Но изглежда, че не са приятели.“ — отговори Стефан.
По-голямото същество се хвърли към по-малкото. Започнаха да се бият. Битката беше яростна, изпълнена с ръмжене, писъци и удари. Скали се отчупваха от стените, кристали се разбиваха.
Рада и Стефан гледаха, парализирани от ужас.
„Това е нашият шанс.“ — каза Стефан. — „Трябва да намерим ключа.“
Те се измъкнаха от прикритието си. Докато съществата се биеха, те започнаха да търсят. „Сърцето на планината“. Какво означаваше това?
Рада погледна към тавана на пещерата. Светещите кристали. Може би там беше ключът.
„Горе!“ — извика тя. — „Кристалите!“
Стефан погледна нагоре. „Може би. Но как да стигнем до тях?“
Пещерата беше висока. Нямаше стълби, нямаше пътеки.
В този момент, по-голямото същество хвърли по-малкото към стената. То се удари с трясък в скалата и падна на земята, неподвижно.
Победителят се обърна към портала. Започна отново да издава странните звуци. Камъкът започна да вибрира още по-силно.
„Нямаме време!“ — каза Рада.
Стефан забеляза нещо. Една от стените на пещерата имаше издатини, като естествени стъпала.
„Ето!“ — извика той. — „Можем да се изкачим оттук!“
Той започна да се катери. Рада го последва. Беше трудно, но успяваха да се задържат.
Когато стигнаха до върха, видяха, че един от кристалите светеше по-ярко от останалите. Беше голям, с формата на сърце.
„Това е то!“ — каза Рада. — „Ключът!“
Стефан посегна към него. Кристалът беше студен на допир, но излъчваше странна енергия. Той го взе.
В този момент, съществото долу изрева. Беше ги забелязало. Започна да се катери по стената към тях.
„Бързо!“ — каза Рада. — „Трябва да затворим портала!“
Стефан скочи долу, държейки кристала. Приближи се до портала. Съществото беше почти до тях.
„Какво да правя?“ — попита Стефан.
Рада си спомни думите от бележника: „За да я затвориш, трябва да се използва… ключът.“
„Постави го върху камъка!“ — извика тя.
Стефан постави кристала върху черния камък. В момента, в който го направи, кристалът започна да свети с ослепителна светлина. Символите около портала избухнаха в сияние. Камъкът започна да вибрира още по-силно, но този път вибрациите бяха различни, сякаш нещо се затваряше.
Съществото изрева от ярост. Хвърли се към тях.
Но беше твърде късно.
Светлината от портала стана толкова силна, че ги заслепи. Чу се оглушителен звук, като експлозия.
Когато светлината отслабна, порталът беше изчезнал. Камъкът беше там, но вече не светеше. Символите бяха избледнели.
А съществото… го нямаше.
Тишина. Пълна, абсолютна тишина.
Рада и Стефан стояха там, дишайки тежко, все още шокирани от преживяното.
„Успяхме.“ — прошепна Рада.
Стефан кимна. „Да. Успяхме.“
Те се спогледаха. Очите им бяха изпълнени с облекчение, но и с много въпроси.
„Какво беше това?“ — попита Рада.
„Не знам. Но мисля, че току-що спасихме света.“ — отговори Стефан.
Глава 6: Миналото на Рада
След като опасността отмина, Рада и Стефан се върнаха в къщата. Въздухът беше изпълнен с миризма на изгоряло дърво и прах. Вратата беше разбита, но сега това изглеждаше маловажно. Седнаха до печката, която Стефан отново запали, и се опитаха да осмислят случилото се.
„Значи… това е бил портал към друг свят?“ — попита Рада, все още невярваща.
Стефан кимна. „Изглежда така. Бележникът го описва като „Вратата между световете“. А съществото… вероятно е било оттам.“
„Но защо е искало да го отвори? И защо е търсело картата?“
„Предполагам, че картата показва как да се отвори или контролира порталът. А съществото… може би е искало да доведе още от своя вид. Или да избяга.“
Рада се замисли. „А кой е написал бележниците? И защо е крил всичко това?“
„Вероятно е бил човекът, който е живял тук. Може би е знаел за портала и се е опитвал да го пази.“
Въздухът се изпълни с мълчание. Умората започна да ги поваля.
„Трябва да си починем.“ — каза Стефан. — „Утре ще помислим какво да правим.“
Рада кимна. Тя се отпусна на стола, но сънят не идваше лесно. Умът ѝ беше изпълнен с образи на съществото, на портала, на тайните, които бяха разкрили.
Докато лежеше будна, мислите ѝ се върнаха към собственото ѝ минало. Защо беше на този автобус? Защо беше избягала?
Рада не беше просто пенсионерка, която пътуваше да посети роднини. Тя беше бивш финансов анализатор, работила за една от най-големите инвестиционни банки в страната. Имаше остър ум, невероятна памет за числа и инстинкт за разкриване на измами. Именно този инстинкт я беше довел дотук.
Преди няколко месеца, докато преглеждаше финансовите отчети на един от най-големите клиенти на банката — компания за недвижими имоти, наречена „Феникс Груп“ — тя забеляза нещо нередно. Огромни суми пари се превеждаха към офшорни сметки, без никакво логично обяснение. Сумите бяха толкова големи, че можеха да сринат цялата икономика на страната, ако излязат наяве.
Рада започна да копае по-дълбоко. Откри, че „Феникс Груп“ е свързана с мрежа от подставени фирми, които се занимаваха с пране на пари. Но не просто пране на пари. Парите идваха от много странни източници. Някои от преводите бяха свързани с изследвания на древни артефакти, други — с финансиране на съмнителни научни проекти в отдалечени райони.
Колкото повече копаеше, толкова по-опасна ставаше ситуацията. Тя откри, че зад „Феникс Груп“ стои мощен и безскрупулен бизнесмен на име Едуард, който имаше връзки на най-високо ниво в правителството и подземния свят. Той беше известен с това, че е безмилостен и че премахва всеки, който му се изпречи на пътя.
Рада се опита да предупреди шефовете си, но те я отхвърлиха. Казаха ѝ, че е параноична, че си въобразява. Но тя знаеше, че не е. Доказателствата бяха неоспорими.
Една вечер, докато работеше до късно в офиса, тя откри нещо, което промени всичко. Една от офшорните сметки беше свързана с покупка на земя в този отдалечен район, където сега се намираше. Земята беше закупена от частно лице, но Рада проследи парите до „Феникс Груп“.
И тогава видя нещо още по-шокиращо. В документите за собственост имаше карта. Карта, която приличаше на тази, за която се говореше в бележника. Карта, на която беше отбелязано мястото на тази къща и на пещерата.
Рада осъзна, че е попаднала на нещо много по-голямо от финансова измама. Това беше конспирация, която вероятно включваше древни тайни, извънземни технологии и хора, готови на всичко, за да ги контролират.
Тя знаеше, че животът ѝ е в опасност. Едуард нямаше да се поколебае да я премахне, ако разбереше, че е разкрила тайните му. Затова тя изтегли всички доказателства, които имаше, и избяга. Остави всичко зад себе си — кариерата си, дома си, живота си. Единственото, което имаше, бяха няколко хиляди лева в брой и надеждата да се скрие.
Пътуваше от град на град, опитвайки се да се изгуби. Сменяше автобуси, влакове, спираше в малки, забравени от Бога села. Целта ѝ беше да стигне до едно отдалечено село, където имаше стара приятелка, която можеше да ѝ помогне да изчезне завинаги.
Но съдбата имаше други планове. Автобусът се повреди. Бурята я хвана. И сега беше тук, в тази изоставена къща, насред конспирация, която надхвърляше най-смелите ѝ представи.
Рада отвори очи. Погледна към Стефан, който спеше спокойно до печката. Той беше непознат, но в този момент беше единственият ѝ съюзник. Трябваше да му се довери. Трябваше да му разкаже всичко.
Защото знаеше, че Едуард няма да се спре пред нищо, за да намери картата и да контролира портала. И ако Рада беше разкрила част от тайните му, той щеше да я преследва до края на света.
Глава 7: Първи улики
Сутринта, след като се събудиха, Рада и Стефан се почувстваха малко по-добре. Умората все още ги тежеше, но шокът от преживяното започваше да отшумява. Седнаха до печката, пиейки топла вода и ядейки остатъците от сандвичите на Стефан.
„Трябва да разберем какво се случва.“ — каза Рада. — „Тази карта… тя е ключът към всичко.“
„Съгласен съм.“ — отговори Стефан. — „Но откъде да започнем? Знаем само, че е свързана с портала и че някой я търси.“
Рада му разказа за миналото си, за работата си във финансовия сектор, за „Феникс Груп“ и за Едуард. Разказа му за парите, за офшорните сметки, за покупката на земя в този район и за картата, която беше видяла в документите.
Стефан я слушаше с нарастващо изумление. Когато тя приключи, той се замисли за момент.
„Значи Едуард е замесен.“ — каза той. — „Това променя всичко. Той е много опасен човек.“
„Знам.“ — отговори Рада. — „Затова избягах. Но сега… изглежда, че съдбата ме върна обратно в неговата игра.“
„Трябва да намерим тази карта.“ — каза Стефан. — „Ако Едуард я получи, кой знае какво ще направи.“
„Но къде е? Бележникът казваше „под звездите“.“
„Може би това е метафора. Или пък…“ — Стефан се замисли. — „Може би е свързано с небето. С астрономията.“
Рада си спомни за рисунките на звезди и планети в тетрадките, които бяха намерили в постройката в гората.
„В постройката! Там имаше рисунки на звезди и планети.“ — каза тя.
„Значи трябва да се върнем там.“ — отговори Стефан.
Въпреки страха, Рада знаеше, че няма друг избор. Трябваше да разберат истината.
Те се облякоха топло и излязоха навън. Снегът беше спрял да вали, а небето беше ясно. Слънцето грееше, но въздухът беше пронизващо студен.
Следите на съществото бяха изчезнали, покрити от новия сняг. Но пътеката към постройката беше ясна.
Когато стигнаха до нея, видяха, че вратата е отворена. Вътре всичко беше разхвърляно. Мъжете на Едуард бяха претърсили всичко.
„Изглежда, че са търсили нещо.“ — каза Стефан.
„Да. Картата.“ — отговори Рада.
Те започнаха да претърсват постройката. Всяка ниша, всяка пукнатина. Търсеха нещо, което можеше да им даде улики.
Стефан забеляза нещо на пода. Беше малък, метален предмет, приличащ на компас, но с необичайни символи по него.
„Какво е това?“ — попита Рада.
„Не знам. Но изглежда старо. И е свързано с астрономията.“ — каза Стефан.
Той го взе. Компасът беше студен на допир, но излъчваше лека вибрация.
„Може би това е ключът.“ — каза Рада. — „Ключът към картата.“
„Но как работи?“ — попита Стефан.
В този момент, отвън се чуха гласове. Множество гласове. Мъжете на Едуард се връщаха.
„Трябва да се скрием!“ — каза Рада.
Те се скриха зад големия уред в постройката. Чуваха стъпките им, които се приближаваха.
Вратата се отвори. Влязоха трима мъже. Бяха същите, които Рада беше видяла предишния ден.
„Сигурен ли си, че е тук?“ — попита единият.
„Да. Шефът каза, че е тук. Трябва да я намерим.“ — отговори другият.
Те започнаха да претърсват постройката отново.
Рада и Стефан се свиваха зад уреда, опитвайки се да останат невидими.
Единият от мъжете се приближи до уреда. Рада затаи дъх. Той беше на няколко крачки от тях.
„Няма нищо тук.“ — каза той.
„Търси по-добре. Може да е скрита някъде.“ — отговори другият.
Мъжете продължиха да търсят. Рада видя своя шанс. Бавно, тихо, тя започна да се промъква към вратата.
Стефан я последва.
Когато стигнаха до вратата, те се измъкнаха навън и започнаха да тичат. Тичаха през гората, без да поглеждат назад.
Чуваха гласовете им зад себе си. Бяха ги забелязали. Започнаха да ги преследват.
Рада и Стефан тичаха по-бързо, отколкото си мислеха, че е възможно. Краката им горяха, дробовете им се свиваха от студ. Но страхът ги караше да продължават.
Те стигнаха до малка поляна. В средата ѝ имаше голямо, старо дърво.
„Трябва да се скрием!“ — каза Рада.
„Няма къде!“ — отговори Стефан.
Мъжете бяха почти до тях.
Изведнъж, Стефан погледна към компаса в ръката си. Той започна да свети. Стрелката му се завъртя и посочи към дървото.
„Там!“ — извика Стефан. — „Под дървото!“
Те се втурнаха към дървото. В основата му имаше малка кухина.
„Влизай!“ — каза Стефан.
Рада се промъкна вътре. Стефан я последва. Точно когато се скриха, мъжете нахлуха на поляната.
„Къде са?“ — извика единият.
„Трябва да са наблизо.“ — отговори другият.
Те започнаха да претърсват поляната.
Рада и Стефан се свиваха в кухината, опитвайки се да останат невидими. Чуваха гласовете им, които се приближаваха.
„Няма ги.“ — каза единият. — „Изглежда, че са избягали.“
„Няма значение. Шефът ще ги намери.“ — отговори другият. — „Важното е да намерим картата.“
Мъжете се отдалечиха.
Рада и Стефан изчакаха още малко, преди да излязат. Бяха премръзнали, но живи.
„Какво беше това?“ — попита Рада, сочейки компаса.
„Не знам. Но изглежда, че ни показа къде да се скрием.“ — отговори Стефан. — „И може би… къде е картата.“
Те се върнаха до дървото. Стефан погледна към компаса. Той светеше по-ярко. Стрелката му сочеше към корена на дървото.
„Тук е.“ — каза Стефан.
Те започнаха да копаят. Снегът беше твърд, но успяха да го разчистят. Под него откриха нещо. Беше малка, дървена кутия, покрита с мъх.
Стефан я отвори. Вътре имаше карта. Беше стара, пожълтяла, с рисунки на звезди, съзвездия и странни символи. В центъра на картата имаше отбелязано място. Мястото на тази къща. И на пещерата.
„Това е тя.“ — прошепна Рада. — „Картата.“
„Да. И сега я имаме ние.“ — отговори Стефан.
Но знаеха, че това е само началото. Едуард нямаше да се спре. И сега, когато имаха картата, те бяха още по-голяма мишена.
Глава 8: Срещата
С картата в ръце, Рада и Стефан се върнаха в къщата. Въздухът беше изпълнен с напрежение, но и с усещане за победа. Бяха намерили това, което Едуард търсеше.
„Трябва да разберем какво означава тази карта.“ — каза Рада, разгъвайки я на масата.
Картата беше сложна. Имаше много символи, които не разбираха. Но едно нещо беше ясно: тя показваше разположението на звездите в определен момент от времето и как те се свързват с портала.
„Тук има нещо.“ — каза Стефан, сочейки към един от символите. — „Прилича на дата. Или на координати.“
Рада се наведе по-близо. „Да. Изглежда като дата. Но в какъв календар?“
Докато разглеждаха картата, чуха шум отвън. Не беше вятър. Беше звук от мотор.
„Кола.“ — прошепна Стефан.
Те се спогледаха. Едуард. Беше ги намерил.
„Трябва да се скрием.“ — каза Рада.
Но къде? Къщата беше малка, а вратата — разбита.
„Тунелът!“ — каза Стефан. — „В пещерата!“
Те грабнаха картата и се втурнаха към спалнята. Влязоха в тунела и се скриха точно навреме.
Чуха как колата спира пред къщата. След това се чуха стъпки. Множество стъпки.
„Претърсете всичко!“ — извика мъжки глас. Беше Едуард. Гласът му беше студен, властен, изпълнен с гняв.
Рада и Стефан се свиваха в тунела, слушайки как мъжете нахлуват в къщата. Чуваха как чупят мебели, как претърсват всяко кътче.
„Няма ги!“ — извика един от мъжете.
„Трябва да са наблизо.“ — отговори Едуард. — „Не могат да са изчезнали.“
„Шефе, вратата към спалнята е разбита. Може да са се скрили там.“
„Проверете!“
Рада и Стефан чуха как мъжете влизат в спалнята. Чуваха как претърсват леглото, скрина.
„Няма ги тук.“ — каза един от тях.
„Търсете по-добре! Може да има скрит проход!“ — извика Едуард.
Рада и Стефан затаиха дъх. Бяха ги разкрили.
Чуваха как мъжете започват да чукат по дъските на пода.
„Ето!“ — извика един от тях. — „Тук е кухо!“
Сърцето на Рада заби лудо. Бяха ги намерили.
„Пригответе се.“ — прошепна Стефан.
Дъските на пода започнаха да се повдигат. Светлина проникна в тунела.
„Ето ги!“ — извика един от мъжете.
Рада и Стефан излязоха от тунела. Пред тях стояха Едуард и трима от неговите хора. Едуард беше висок, елегантен мъж на около петдесетте, с проницателни, студени очи и хищническа усмивка. Носеше скъп костюм, който изглеждаше нелепо насред тази изоставена къща.
„Ах, ето ви и вас.“ — каза Едуард, гласът му беше като лед. — „Знаех, че ще се появите. Къде е картата?“
Рада стисна картата в ръцете си. „Няма да я получите.“
Едуард се засмя. „Наистина ли мислите, че можете да ме спрете? Аз съм Едуард. Аз контролирам всичко.“
„Не и това.“ — каза Стефан. — „Това е по-голямо от теб.“
„Глупости.“ — Едуард махна с ръка. — „Дайте ми картата. Или ще съжалявате.“
„Няма да я дадем.“ — отговори Рада.
Едуард кимна на един от хората си. „Вземете я.“
Мъжът се хвърли към Рада. Стефан се намеси. Започна битка.
Стефан беше силен, но мъжете на Едуард бяха повече. Рада се опита да помогне, но беше бутната настрана.
Едуард наблюдаваше с усмивка.
В разгара на битката, Рада видя своя шанс. Докато мъжете бяха заети със Стефан, тя се втурна към вратата.
„Тя бяга!“ — извика един от мъжете.
Едуард изрева от гняв. „Спрете я! Не я пускайте да избяга с картата!“
Рада тичаше през снега, без да поглежда назад. Чуваше стъпките им зад себе си. Бяха я преследвали.
Тя тичаше към гората, към пещерата. Беше единственото място, където можеха да се скрият.
Стефан успя да се отскубне от мъжете на Едуард и се хвърли след нея.
„Бягай, Рада!“ — извика той. — „Бягай!“
Те тичаха през гората, снегът скърцаше под краката им. Чуваха изстрели зад себе си.
„Стрелят!“ — извика Стефан.
Рада се спъна и падна. Картата изхвърча от ръцете ѝ.
„Картата!“ — извика тя.
Един от мъжете на Едуард се приближи. Наведе се и взе картата.
„Имам я, шефе!“ — извика той.
Едуард се приближи, усмихнат. „Браво. Сега вече нищо не може да ме спре.“
Рада и Стефан бяха хванати. Бяха беззащитни.
„Какво ще правиш с нас?“ — попита Рада.
„О, нищо особено.“ — отговори Едуард. — „Просто ще се погрижа да не пречите повече.“
Той кимна на хората си. Те ги хванаха.
„Водете ги в пещерата.“ — каза Едуард. — „Ще ги използваме като… свидетели.“
Рада и Стефан бяха принудени да вървят към пещерата. Знаеха, че това е краят.
Но тогава, от дълбините на гората, се чу силен вой. Същият вой, който Рада беше чула през нощта.
Едуард и хората му замръзнаха.
„Какво беше това?“ — попита един от мъжете.
„Не знам. Но не ми харесва.“ — отговори Едуард.
Воят се повтори, по-близо този път.
От сенките на гората излезе фигура. Беше голямото същество, което Рада и Стефан бяха видели в пещерата. Беше ранено, но живо. Очите му светеха с ярост.
Едуард и хората му извадиха оръжията си.
„Стреляйте!“ — извика Едуард.
Те започнаха да стрелят по съществото. Куршумите се рикошираха от гъстата му козина, без да му нанасят видима вреда.
Съществото се хвърли към тях. Започна битка.
Рада и Стефан видяха своя шанс. Докато съществото се биеше с мъжете на Едуард, те се отскубнаха и започнаха да бягат.
Тичаха към пещерата. Знаеха, че трябва да се върнат там.
Когато стигнаха до входа, чуха писъци зад себе си. Съществото беше надвило мъжете на Едуард.
Те влязоха в пещерата. Порталът беше затворен, но камъкът беше там.
„Трябва да го отворим отново.“ — каза Стефан. — „Трябва да го използваме срещу Едуард.“
„Но как?“ — попита Рада. — „Нямаме ключа.“
Стефан погледна към кристала, който беше оставил в пещерата. Беше там, светеше слабо.
„Имаме го.“ — каза той.
Те се приближиха до портала. Стефан взе кристала.
„Какво ще правим?“ — попита Рада.
„Ще отворим портала. И ще пуснем съществото да се върне у дома.“ — отговори Стефан. — „Или пък… ще го използваме, за да се отървем от Едуард.“
Глава 9: Мрежата се затяга
Докато Рада и Стефан стояха пред затворения портал, обмисляйки следващия си ход, откъм входа на пещерата се разнесе нов, пронизителен вой. Този път беше различен – по-скоро израз на болка и гняв, отколкото на хищническа ярост. Съществото, което ги беше спасило, изглежда, беше ранено. Едуард и хората му не се бяха предали лесно.
„Трябва да побързаме!“ – каза Рада, усещайки как времето ги притиска. „Ако Едуард влезе тук, всичко е загубено.“
Стефан държеше кристалния ключ. „Помниш ли как го затворихме? Поставих го върху камъка.“
„Да, но за да го отворим…“ – Рада прелисти бележника. „Тук пише: „За да се отвори Вратата, трябва да се активира с енергията на кръвта, пролята под звездите, и да се произнесат думите на древните.““
„Кръв? Думи?“ – Стефан се намръщи. „Това звучи… опасно.“
„Нямаме избор.“ – Рада погледна към входа на пещерата, откъдето вече се чуваха стъпки. „Идва.“
Едуард, макар и с разкъсани дрехи и кървяща рана на ръката, влезе в пещерата, следван от двама от хората си. Лицето му беше изкривено от ярост. В ръката си държеше картата, която беше взел от Рада.
„Ето ви и вас, плъхове!“ – изрева той. „Мислите, че можете да се скриете от мен? Никой не може да се скрие от Едуард!“
Той видя портала, след това кристала в ръката на Стефан. Очите му светнаха.
„Значи сте го намерили. Ключа.“ – каза той, усмивката му беше зловеща. „Дайте ми го. И тогава може би ще ви оставя да живеете.“
„Никога!“ – каза Рада.
„Глупаци.“ – Едуард кимна на хората си. „Вземете ги.“
Мъжете се хвърлиха към тях. Рада и Стефан се отдръпнаха, опитвайки се да спечелят време.
„Какво да правим с кръвта?“ – прошепна Рада.
Стефан погледна към раната на Едуард. „Неговата кръв.“
„Но как?“
Докато мъжете се приближаваха, Стефан видя своя шанс. Той се хвърли към Едуард, целейки се в ръката му. Едуард извика от изненада, но Стефан успя да го удари по ранената ръка. Картата изхвърча от ръцете му и падна на земята.
„Картата!“ – извика Едуард.
Рада се хвърли към картата. Взе я.
„Сега думите!“ – извика тя.
Стефан погледна към бележника. Започна да чете на глас, произнасяйки думите на древния език. Гласът му кънтеше в пещерата, а символите по портала започнаха да светят.
Едуард изрева от гняв. „Спрете ги!“
Мъжете се опитаха да ги спрат, но беше твърде късно.
Стефан произнесе последните думи. Кристалът в ръката му избухна в сияние. Той го докосна до камъка на портала.
В този момент, от раната на Едуард излезе капка кръв. Тя падна върху камъка.
Порталът избухна в ослепителна светлина. Синя, пулсираща енергия се разнесе из пещерата. Камъкът започна да се върти, а символите около него се завъртяха заедно с него.
От портала се разнесе силен, пронизителен звук, като вихрушка от вятър и енергия.
Едуард и хората му бяха отхвърлени назад от силата на енергията. Те паднаха на земята, зашеметени.
От портала започна да излиза нещо. Беше голямото същество, което Рада и Стефан бяха видели преди. Но този път не беше само. Зад него се появиха още. Десетки, стотици същества, които излизаха от портала, изпълвайки пещерата.
Бяха същите същества, които бяха видели в гората. Но този път бяха много.
Едуард и хората му се изправиха, ужасени.
„Какво е това?“ – прошепна един от мъжете.
„Армия.“ – отговори Едуард, лицето му беше бледо.
Съществата започнаха да се движат към тях.
„Трябва да бягаме!“ – извика Едуард.
Но беше твърде късно. Съществата ги обградиха.
Рада и Стефан стояха до портала, наблюдавайки с ужас. Бяха отворили портала. И бяха пуснали… нещо, което не можеха да контролират.
„Какво направихме?“ – прошепна Рада.
„Не знам.“ – отговори Стефан. – „Но мисля, че току-що отворихме кутията на Пандора.“
Съществата се приближаваха към Едуард и хората му. Чуваха се писъци.
Рада и Стефан се спогледаха. Трябваше да избягат.
„Към тунела!“ – каза Рада.
Те се втурнаха към тунела, който водеше обратно към къщата. Съществата бяха заети с Едуард и хората му.
Когато стигнаха до къщата, видяха, че тя е пълна с още същества. Бяха навсякъде.
„Няма изход!“ – каза Стефан.
Рада погледна към прозореца. Беше единственият им шанс.
„През прозореца!“ – извика тя.
Те разбиха прозореца и скочиха навън. Снегът беше дълбок, но те тичаха, без да поглеждат назад.
Чуваха ръмженето на съществата зад себе си. Бяха ги забелязали.
Тичаха през гората, без да знаят накъде отиват. Единственото, което искаха, беше да се махнат от това място, от тези същества, от тази ужасна грешка, която бяха направили.
Глава 10: Разкрития
Бягството на Рада и Стефан през заснежената гора беше хаотично и изпълнено с паника. Всеки звук, всяка сянка ги караше да подскачат. Съществата от портала, сега освободени, се разпръснаха из околността, а техните зловещи вопли кънтяха в нощта.
„Трябва да стигнем до селото!“ – извика Стефан, задъхан. „Може би там ще намерим помощ!“
„Кой ще ни повярва?“ – отвърна Рада, докато се спъваше в корени. „Ще ни помислят за луди!“
Те продължиха да тичат, но силите им ги напускаха. Студът пронизваше костите им, а страхът изцеждаше всяка капка енергия. Изведнъж, Стефан се спъна и падна в дълбок преспи.
„Стефан!“ – извика Рада и се върна при него.
Той се опитваше да се изправи, но кракът му беше изкълчен.
„Не мога да вървя.“ – каза той, лицето му беше изкривено от болка.
Рада се огледа. Бяха насред гората, без никакво прикритие. Съществата се приближаваха.
„Трябва да се скрием.“ – каза тя.
Видяха малка скална ниша, едва забележима сред снега. Рада помогна на Стефан да се промъкне вътре. Тя го последва.
Нишата беше тясна и студена, но поне ги скриваше. Чуваха ръмженето на съществата, които минаваха покрай тях.
„Какво ще правим сега?“ – прошепна Стефан.
Рада извади картата. „Трябва да разберем какво е това. И как да го спрем.“
Тя разгъна картата. Под светлината на фенерчето на Стефан, тя започна да разглежда символите.
„Тези символи…“ – каза тя. – „Приличат на тези в бележника. Но тук има нещо повече.“
Тя забеляза, че някои от символите на картата съответстват на съзвездия. А други – на места. Едно от местата беше отбелязано с кръстче.
„Това е!“ – извика Рада. – „Това е мястото, където е скрит ключът за затваряне на портала. И е свързано със съзвездие.“
„Кое съзвездие?“ – попита Стефан.
„Не знам. Но тук има нещо друго.“ – Рада посочи към друг символ. – „Прилича на… храм. Или на древно светилище.“
„Значи ключът е в някакво древно светилище, свързано със съзвездие.“ – каза Стефан. – „Но къде е това?“
Рада се замисли. Спомни си за финансовите отчети на „Феникс Груп“. За покупката на земя в този район. За изследванията на древни артефакти.
„Едуард.“ – прошепна тя. – „Той знае за това. Затова е купил земята тук.“
„Значи той търси същия ключ?“ – попита Стефан.
„Не. Той иска да отвори портала. Затова е търсил картата, която показва как да го активира. А ние… ние го затворихме. Но сега го отворихме отново.“
Рада осъзна цялата картина. Едуард не беше просто бизнесмен, който пере пари. Той беше част от нещо много по-голямо. Нещо, което включваше древни тайни, извънземни същества и контрол над светове.
„Трябва да намерим това светилище.“ – каза Рада. – „Преди Едуард да е разбрал какво сме направили.“
„Но как? Кракът ми…“ – Стефан изстена от болка.
„Ще те влача, ако се наложи.“ – каза Рада. – „Няма да се предаваме.“
В този момент, отвън се чуха гласове. Мъжки гласове.
„Търсете ги! Не могат да са далеч!“ – извика Едуард.
Рада и Стефан затаиха дъх. Бяха ги намерили.
„Трябва да се махнем оттук.“ – прошепна Стефан.
Рада погледна към картата. Мястото на светилището беше отбелязано на няколко километра оттук, дълбоко в планината.
„Ще вървим.“ – каза тя. – „Нямаме избор.“
Те излязоха от нишата. Снегът беше дълбок, но Рада помогна на Стефан да се движи. Той се опираше на нея, куцайки с всеки крак.
Чуваха гласовете на Едуард и хората му, които се приближаваха.
„Трябва да стигнем до светилището.“ – каза Рада. – „Там ще намерим отговори.“
Глава 11: Бягство и преследване
Бягството на Рада и Стефан през заснежената планина се превърна в мъчителна агония. Всяка стъпка беше борба. Кракът на Стефан пулсираше от болка, а Рада усещаше как силите ѝ я напускат. Но страхът от Едуард и съществата от портала ги караше да продължават.
Снегът беше дълбок, а теренът – неравен. Изкачваха се по стръмни склонове, пробиваха си път през гъсти храсти, спускаха се по заледени дерета. Картата, която Рада държеше, беше единственият им ориентир.
„Колко още?“ – прошепна Стефан, задъхан.
„Не знам. Но сме близо.“ – отговори Рада, опитвайки се да звучи уверено.
Чуваха гласовете на преследвачите си. Едуард беше безмилостен. Той нямаше да се спре, докато не ги хване.
„Трябва да се скрием.“ – каза Рада.
Видяха малка пещера, скрита зад водопад от замръзнал сняг. Промъкнаха се вътре.
Пещерата беше студена и тъмна, но поне ги скриваше. Рада извади фенерчето на Стефан. Светлината освети стените на пещерата.
Там, по стените, имаше рисунки. Древни рисунки на същества, които приличаха на тези от портала. Имаше и символи, същите като тези на картата.
„Тук е.“ – прошепна Стефан. – „Светилището.“
Рада се приближи до рисунките. Те разказваха история. История за древна цивилизация, която е живяла на Земята преди хиляди години. Цивилизация, която е общувала със същества от други светове. Цивилизация, която е построила портала.
Имаше и рисунки на хора, които се бият със съществата. И рисунки на ключ, който затваря портала.
„Значи те са били тук преди.“ – каза Рада. – „Те са знаели за портала. И са се опитвали да го затворят.“
„Но защо са го отворили отново?“ – попита Стефан.
Рада погледна към една от рисунките. Тя показваше Едуард. Или поне някой, който приличаше на него. Той стоеше пред портала, заобиколен от съществата.
„Той е част от това.“ – каза Рада. – „Той е знаел за портала отдавна. И е искал да го отвори.“
„Но защо?“
Рада си спомни за финансовите му сделки. За парите, които превеждаше.
„Власт.“ – каза тя. – „Той иска власт. Контрол над други светове. Над други цивилизации.“
В този момент, отвън се чуха гласове. Мъжете на Едуард бяха намерили пещерата.
„Вътре са!“ – извика един от тях.
Рада и Стефан се спогледаха. Бяха хванати в капан.
„Трябва да намерим ключа.“ – каза Рада. – „Преди да е станало твърде късно.“
Те започнаха да претърсват пещерата. Всяка ниша, всяка пукнатина. Търсеха нещо, което приличаше на ключ.
Чуваха как мъжете на Едуард влизат в пещерата.
„Ето ги!“ – извика Едуард. – „Сега ще ми дадете картата и ключа!“
Рада видя нещо. В една от стените на пещерата имаше малка ниша, скрита зад камък. Тя посегна към нея.
Вътре имаше малък, светещ кристал. Беше същият като този, който Стефан беше използвал за затваряне на портала. Но този беше по-голям, по-мощен.
„Ключът!“ – извика Рада.
Тя го взе. Кристалът беше топъл на допир, излъчваше силна енергия.
Едуард и хората му се приближаваха.
„Дайте ми го!“ – извика Едуард.
Рада погледна към Стефан. „Трябва да го използваме. Сега.“
„Но как?“ – попита Стефан.
Рада си спомни за рисунките на стената. Те показваха как ключът се използва за затваряне на портала.
„Трябва да го поставим върху портала.“ – каза тя. – „И да произнесем думите.“
„Но порталът е далеч. В другата пещера.“
„Няма значение. Трябва да стигнем до него.“
Едуард и хората му бяха почти до тях.
„Няма да стигнете доникъде!“ – изрева Едуард.
В този момент, от дълбините на пещерата се чу силен вой. Съществото. Беше ги последвало.
Съществото нахлу в пещерата, хвърляйки се към мъжете на Едуард. Започна битка.
Рада и Стефан видяха своя шанс. Те се отскубнаха и започнаха да бягат.
Тичаха през пещерата, към изхода. Чуваха писъците на мъжете на Едуард зад себе си.
Когато стигнаха до изхода, видяха, че навън е нощ. Луната грееше, осветявайки заснежения пейзаж.
„Трябва да стигнем до портала.“ – каза Рада.
Те тичаха през гората, към другата пещера. Кристалът в ръката на Рада светеше, осветявайки пътя им.
Чуваха ръмженето на съществото зад себе си. Беше ги последвало.
Когато стигнаха до пещерата с портала, видяха, че тя е пълна със същества. Бяха навсякъде.
„О, не.“ – прошепна Рада.
„Няма изход.“ – каза Стефан.
Съществата ги обградиха.
Рада стисна кристала в ръката си. Знаеше, че това е краят.
Но тогава, от дълбините на пещерата, се чу друг звук. Глас. Мъжки глас.
„Спрете!“ – извика гласът.
Съществата замръзнаха. Обърнаха се към източника на звука.
От мрака излезе възрастен мъж. Беше облечен в стари, износени дрехи. Лицето му беше набраздено от бръчки, но очите му светеха с мъдрост и сила.
„Аз съм пазителят.“ – каза той. – „Пазителят на портала.“
Глава 12: Съюзници и предатели
Появата на пазителя промени всичко. Съществата, които допреди секунди бяха готови да ги разкъсат, сега стояха неподвижно, сякаш очакваха негова заповед. Въздухът в пещерата, досега изпълнен с напрежение и страх, се сгъсти с благоговение.
Пазителят беше висок, с дълга бяла брада и проницателни сини очи. Той носеше дрехи, изработени от груба тъкан, които изглеждаха като част от самата пещера. В ръката си държеше дървен жезъл, инкрустиран с камъни, които светеха слабо.
„Кой сте вие?“ – попита Рада, все още стиснала кристала.
„Аз съм Адам.“ – отговори пазителят, гласът му беше дълбок и спокоен. – „Пазителят на Вратата. От хиляди години моето семейство е пазило този портал от онези, които искат да го използват за зло.“
„Значи вие сте написали бележниците?“ – попита Стефан.
„Да. Аз съм последният от моя род. Но сега… вие сте тук. И сте отворили Вратата.“
„Не знаехме.“ – каза Рада. – „Опитвахме се да се спасим от Едуард.“
„Знам.“ – Адам кимна. – „Чух всичко. Едуард е опасен човек. Той е търсил този портал от години. Иска да го използва, за да доведе още от своя вид на Земята. Иска да завладее светове.“
„Не разбирам.“ – каза Стефан. – „Какво са тези същества?“
„Те са от друг свят.“ – обясни Адам. – „Свят, който е бил унищожен от тяхната собствена алчност. Те пътуват от свят на свят, завладявайки ги, изчерпвайки ресурсите им, унищожавайки ги. А Едуард… той им е съюзник. Той им е обещал Земята.“
Рада и Стефан бяха шокирани. Цялата картина започна да се изяснява. Финансовите сделки на Едуард, покупката на земя, изследванията на древни артефакти – всичко това беше част от един по-голям план.
„Но защо?“ – попита Рада. – „Какво печели той от това?“
„Власт.“ – отговори Адам. – „Обещали са му власт над Земята. Той ще бъде техният владетел. Но не знае, че те ще го използват и след това ще го унищожат.“
„Трябва да ги спрем.“ – каза Стефан.
„Да.“ – Адам кимна. – „Но не е лесно. Те са много. И са силни.“
„Имаме ключа.“ – каза Рада, показвайки кристала.
„Да. Това е ключът за затваряне на Вратата. Но трябва да го използвате правилно. И трябва да го направите, преди да е станало твърде късно.“
В този момент, от входа на пещерата се чуха нови стъпки. Едуард. Беше успял да се измъкне от съществата. Той влезе в пещерата, следван от няколко от хората си. Лицето му беше изкривено от ярост.
„Ах, ето ви и вас!“ – изрева той, виждайки Адам. – „Значи си жив, стар глупак! Мислех, че съм се отървал от теб.“
„Никога няма да се отървеш от мен, Едуард.“ – отговори Адам, гласът му беше спокоен. – „Аз съм пазителят. И ще те спра.“
Едуард се засмя. „Смешен старец. Мислиш, че можеш да ме спреш? Аз имам армия. Аз имам власт.“
Той погледна към съществата. „Убийте ги!“ – извика той.
Но съществата не помръднаха. Те гледаха към Адам, очаквайки негова заповед.
Едуард беше объркан. „Какво става? Защо не ме слушате?“
„Те не са твои слуги, Едуард.“ – каза Адам. – „Те са тук, за да изпълнят моята воля. Аз съм техният господар.“
Едуард беше шокиран. „Лъжеш! Ти си просто един стар пазител!“
„Аз съм много повече от това.“ – Адам вдигна жезъла си. Той светна с ярка, синкава светлина.
Съществата започнаха да се движат към Едуард и хората му.
„Не!“ – извика Едуард. – „Аз съм вашият съюзник! Аз съм този, който ви отвори Вратата!“
Но съществата не го слушаха. Те го обградиха.
Едуард и хората му извадиха оръжията си. Започна битка.
Рада и Стефан наблюдаваха с изумление. Адам беше контролирал съществата през цялото време.
„Трябва да затворим портала.“ – каза Адам. – „Сега.“
„Но как?“ – попита Рада.
„С този ключ.“ – Адам посочи към кристала в ръката на Рада. – „Трябва да го поставите върху камъка. И да произнесете думите. Думите, които ще намерите в бележника. Те са написани на последните страници.“
Рада отвори бележника. Прелисти страниците. Намери думите. Бяха написани на същия древен език.
„Трябва да ги произнесете едновременно.“ – каза Адам. – „И трябва да вярвате. Вярвайте в силата на доброто. Вярвайте в силата на Земята.“
Рада и Стефан се приближиха до портала. Битката между съществата и хората на Едуард бушуваше зад тях.
Рада постави кристала върху камъка. Стефан сложи ръка върху нейната.
Започнаха да произнасят думите. Гласът им беше тих в началото, но ставаше все по-силен, изпълнен с решителност.
Символите около портала започнаха да светят по-ярко. Камъкът започна да вибрира.
Едуард, който беше ранен, ги видя. „Не!“ – извика той. – „Не можете да го направите!“
Той се опита да се добере до тях, но съществата го спряха.
Рада и Стефан произнесоха последните думи. Кристалът избухна в ослепителна светлина.
Порталът се завъртя. Синята енергия се сви. Камъкът започна да се затваря.
Съществата, които бяха излезли от портала, започнаха да се връщат обратно. Едно по едно, те изчезваха в синята светлина.
Едуард изрева от ярост. „Не! Не можете да ми отнемете това!“
Но беше твърде късно. Порталът се затвори с оглушителен трясък.
Светлината изчезна. Камъкът беше отново черен, неподвижен. Символите бяха избледнели.
Тишина. Пълна, абсолютна тишина.
Съществата бяха изчезнали. Едуард и хората му лежаха на земята, ранени, но живи.
Адам се приближи до тях. „Всичко свърши.“ – каза той.
Рада и Стефан се спогледаха. Бяха го направили. Бяха спасили света.
„Какво ще стане сега?“ – попита Рада.
„Едуард ще бъде предаден на властите.“ – отговори Адам. – „А порталът ще бъде пазен. От вас.“
Рада и Стефан бяха шокирани.
„Нас?“ – попита Стефан.
„Да. Вие сте избраните. Вие сте тези, които са го затворили. Вие сте тези, които разбират силата му. Вие сте новите пазители.“
Рада и Стефан се спогледаха. Животът им се беше променил завинаги.
About the Author
