„Кой пак се е втурнал в стола и е откраднал един хляб?“ – скара се Лидия Фьодоровна, отваряйки вратата към детската стая. Тя беше строга възпитателка, от която всички деца се бояха. Не можеше да понася нещо да става зад гърба ѝ и да разбере за това по-късно. Днес Саша просто нямаше късмет. Момчето беше откраднало хляба не само за себе си, но и го беше споделило с останалите деца. Никое от тях обаче не искаше да си навлече гнева на вечно намусената Лидия Фьодоровна. Затова Саша трябваше да поеме вината за всички момчета и го наказаха да стои в ъгъла през целия ден.
На следващия ден обаче възпитателката беше сменена с по-спокойната и любезна Мария Игоревна. С нея Саша не се чувстваше унизен или обиден. Тя дори не ги хокаше, ако децата вземеха храна от стола, която не им се полагаше по разписание. Тя знаеше, че всяко дете се нуждае да расте и че храната е жизненоважна. Освен това, времето, прекарано с Мария Игоревна, винаги беше интересно – умееше да намира занимания и игри за сирачетата.
Когато обаче на смяна беше злата възпитателка, Саша винаги търсеше начин да избяга от сиропиталището. Този път единайсетгодишното момче отново използва тайния си маршрут за бягство, известен само на него. Дори пазачът, чичо Вадим, не подозираше за него. Като размърда няколко дъски, Саша тихо се промуши през оградата и излезе на свобода.
Навън беше късна есен. Листата отдавна бяха окапали, а снегът още не се беше появил. Природата изглеждаше мрачна, птиците се бяха оттеглили на топло. Момчето крачеше през парка с разкопчано яке. Саша се радваше на тази необичайна самота, въобразявайки си, че вече е голям. Отдавна му се искаше да порасне и да напусне стените на сиропиталището, където трябваше да се подчинява на строги правила. Докато вървеше между дърветата, слушаше шумоленето на останалите листа и граченето на гарваните, които кръжаха над главата му. Слънцето се беше скрило зад сиви облаци. Понякога по павираните алеи минаваха минувачи с угрижени лица. Саша ги наблюдаваше внимателно. „Сигурно си имат домове, деца… За какво ли им е дете като мен?“ – помисли си той с тъга. Внезапно някакъв непознат протегна към него малък пакет.
„Ето, това е за теб – каза мъжът. – За мен? Какво е това? – Бисквитки. Виждам, че често се разхождаш сам. Къде е семейството ти? – продължи да пита непознатият. – Аз… аз… – Саша не искаше да издава откъде е, затова хукна в обратната посока на парка, стискайки лакомството в ръце.
Момчето пробяга още няколко метра и забеляза възрастен мъж, седнал на пейка, с подпряна на дланите брадичка, дълбоко в мислите си.
„Здравейте!“ – поздрави Саша, приближавайки се до него. Тъжният поглед на дядото го жегна, накара го да изпита съжаление.
Саша седна на пейката до него и започна лакомо да похапва бисквитките. „Може ли и аз да опитам?“ – попита неочаквано старецът, протягайки ръка към лакомството. „Разбира се, че може! В сиропиталището винаги си споделяме“, отвърна момчето и постави една бисквитка в дланта му. После замръзна. Нали беше решил да не казва, че е от сиропиталище, а вече се издаде! „Значи си беглец?“ – заключи старецът. – „А аз пък седя тук и не мога да си спомня откъде съм. Вървях, вървях и… забравих. Такива сме ние, старците.“
Саша въздъхна от облекчение, че дядото не започна да го разпитва повече. „Наистина ли нищо не помните?“ – попита го любопитно момчето. Старецът поклати тъжно глава. „Съвсем съм се загубил… Беда. Никой не знае кога ще го сполети такава участ… Човек не може да предвиди бъдещето, а всички завършваме по един и същи начин – в старост…“
Момчето мигаше бързо, вслушвайки се внимателно в старческите думи. Наистина му стана жал за дядото! Съвсем сам, никому ненужен… Саша все пак имаше собствено легло, чиния, чаша и лъжица, а старецът дори не си спомняше къде живее! Нима няма поне един мил човек на света, който да приюти този безпомощен дядо? С тази мисъл Саша го погледна отново.
„Имате ли телефон? Може би ще помогне,“ – попита момчето зряло.
Като порови в джобовете си, старецът извади остарял модел мобилен телефон, отдавна излязъл от мода, и го подаде на Саша. Детето натисна бутон, екранът светна. Неочаквано на дисплея изскочи номер.
„Звънят ви!“ – извика сирачето. – „Да вдигна ли?“ Старецът кимна. „Сигурно по-бързо ще разберат какво се случва,“ – рече той унило. Малкият натисна зеления бутон и допря телефона до ухото си. „Ало!“ – дочу се от другата страна. – „Татко, къде изчезна? Търсим те от снощи!“ „Здравейте. Това не е вашият татко. Намерих този дядо в парка. Сега съм с него,“ – обясни Саша. „Кажи ми къде се намирате!“
Момчето продиктува адреса на парка. След като приключи разговора, бързо се сбогува със стареца и хукна обратно към сиропиталището. Най-малко му се искаше да ядоса отново вечно намръщената Лидия Фьодоровна.
„Малкият, почакай! Санька!“ – подвикна старецът, но Саша не се обърна. „Благодаря за бисквитите!“
Връщайки се в сиропиталището, момчето забързано отвори вратите и замръзна на място. Лидия Фьодоровна стоеше в коридора, изглеждаща още по-зловеща. „Върна ли се? Колко пъти да ти повтарям – нямаш право да излизаш сам!“ – скара му се тя и, хванала го за ухото, го повлече надолу по стълбите. „Боли! Къде ме водите?“ – извика Саша. „Безполезен хлапак!“ – не преставаше да го хока възпитателката. Момчето чу как ключалката изщрака. „Седиш тук, сополанко!“ – изсъска гневната жена, хвърляйки го в ъгъла на стаята. – „Ще имаш достатъчно време да си помислиш!“
Саша се огледа. Беше тъмно. Слаба светлина отгоре му подсказваше, че е в изолатор. Той започна да блъска по вратата и да вика, но никой не го чуваше. Накрая заспа до вратата – плачещ и никому ненужен. И сънува. Сънуваше как върви по улиците редом до баща си. Татко му обясняваше разни неща, а Саша ги попиваше като гъба. Колко хубаво и спокойно му беше да бъде до баща си…
Пред сградата на сиропиталището спря луксозна кола.
„О, кой ли идва при нас?“ – възкликна една от лелите, надничайки през прозореца. – „Лидия Фьодоровна, има някакви хора отвън!“
Възпитателката също погледна през прозореца и каза: „Ще ги посрещна. Явно не са обикновени посетители.“ „Здравейте!“ – каза тя приветливо, отваряйки вратата на мъжа и жената. – „С какво мога да ви помогна? Заповядайте вътре.“
Лидия Фьодоровна се опита да се усмихне учтиво – нещо, което правеше само по празници – и ги въведе вътре. „Бихме искали да видим едно момче тук. Казва се Саша. На 11 години. Често бяга,“ – каза мъжът накратко. „А, Саша ли?“ – възкликна възпитателката и веднага се намръщи. „Да не е направил нещо?“ – загрижено попита мъжът. „Не, всичко си е постарому, просто…“ „Тогава ни заведете при него,“ – добави жената. – „Искаме да поговорим с него по важен въпрос.“
С явна неохота Лидия Фьодоровна тръгна към стълбите, водещи надолу към мазето. „Да не би Саша да е там?!“ – извика мъжът, следвайки я. „Да, така се случи…“ – промърмори тя смутено.
Накрая стигнаха до желязна врата. „Ето го вътре,“ – рече жената, като отключи и отвори. Гостите ахнаха, виждайки дете, сгушено в ъгъла на четири стенни стени. „Саша?“ – възкликна мъжът. После се обърна към Лидия Фьодоровна: „Какво си позволявате?! Защо сте заключили момчето в изолатор? Кой ви даде право? Това е незаконно!“ „Той сам си е виновен! Не бива да напуска сиропиталището!“ „Знаете ли какво? Вие ще напуснете сиропиталището съвсем скоро и ще си търсите нова работа!“ – озъби ѝ се гостът, после се обърна към детето. – „Саша, дойдохме за теб.“ „За мен ли?“ – прошепна несигурно момчето. „Не се страхувай,“ – продължи мъжът и го взе за ръка. – „Хайде да излезем горе. Ще ти обясня всичко.“
По-късно Саша научи, че неговият неочакван спасител и съпругата му нямат собствени деца и са дошли в сиропиталището специално за него. „Благодаря ти, че нахрани дядото в парка! Той е моят баща,“ – каза мъжът. – „Без теб кой знае колко дълго би седял там или на какви хора можеше да попадне. В наши дни има много злодеи.“
Саша погледна бъдещите си родители и му се стори, че вижда продължение на съня с баща му. Дори се ощипа, за да е сигурен, че не сънува. Наистина ли скоро щеше да замине за новия си дом?
… Още същия ден уволниха Лидия Фьодоровна. Директорът ѝ каза, че повече няма да я приемат като възпитателка в което и да било сиропиталище.
Измина известно време. Саша пристъпи гордо през вратите на мястото, където беше прекарал почти цялото си детство. Държеше се за ръката на новия си татко, който силно му напомняше бащата от съня. За момчето започваше съвсем нов живот, несравнимо по-различен от този в сиропиталището. И най-накрая нямаше никога повече да срещне злобната, намусена Лидия Фьодоровна, която в същия момент, под строг надзор, усърдно миеше подовете в някакво друго учреждение…
About the Author
