Бедно момче, което работеше в склад близо до затворен магазин за велосипеди, забеляза мърляво куче, което всеки ден идваше пред магазина, без да пропусне и веднъж. Заинтригуван къде отива животното, той един ден го последва и откри съкрушителна тайна.
18-годишният Крис беше свикнал с уличните животни, понеже работеше на пазара отдавна. Но Оли, една шиба ину, не приличаше на типично бездомно куче — беше дружелюбен, възпитан и прекалено добре поддържан, за да е скитащо.
Когато Крис за пръв път видя Оли, той стоеше пред затворен магазин за велосипеди и просто гледаше през големите стъклени витрини. Приятели от работата му разказаха, че кучето принадлежи на собственика на магазина, който внезапно бил спрял да идва на работа преди няколко седмици.
Крис много се натъжаваше всеки път, когато виждаше бедното куче. Той обожаваше кучетата и бе възмутен, че някой може да изостави любимеца си и да изчезне така безследно. Един ден, преди да отиде на обяд в кафенето, той погали Оли по главата и му каза с мек глас:
– Ей, Оли… Искаш ли един сандвич, момче?
Оттогава нататък кучето любопитно се затичваше към Крис всеки ден по обяд, махаше весело с опашка при вида на кутията му за обяд. Но вместо да изяде лакомството, Оли го грабваше и изчезваше, стискайки храната здраво в зъбите си…
Всеки ден Крис наблюдаваше как Оли отнася храната и после пак се връща на същото място до затварянето на пазара. Тази гледка го озадачаваше и тревожеше. Първоначално предположи, че Оли има малки някъде и носи храната за тях, но нямаше как да е вярно, защото Оли беше мъжко куче и това не се връзваше.
С всеки изминал ден Крис се притесняваше все повече, защото виждаше как енергията на кучето намалява. Някога лъскавата козина на Оли избледняваше, а по всичко личеше, че го измъчва нещо неизвестно. Крис дори се чудеше дали не страда, защото е било изоставено, но не можеше да открие конкретна причина.
„Къде отнася храната, без да хапне и залък?“
Веднъж, по обяд, Крис видя как Оли ентусиазирано се облизва при вида на сандвича, само за да го грабне и да избяга, както винаги. Това още повече разпали любопитството и тревогата на Крис.
„Ако Оли няма малки и собственикът му го е изоставил, тогава къде занася храната всеки ден?“ — размишляваше той.
– Оли, къде отиваш? – провикна се Крис, докато тичаше след кучето. Но Оли не се спря нито за миг и само за секунди изчезна от пазара, обвит в облак прах.
– Странно куче! – промърмори Крис, объркан и раздразнен, докато се връщаше на работа, неспособен да спре да мисли за това къде може да ходи Оли всеки ден.
Тази вечер, след като приключи смяната си и излезе на студа, за да се прибере у дома, Крис забеляза Оли, седнал пред затворения магазин за велосипеди. Кучето се взираше в стъклото, а когато видя Крис, издаде тих стон.
Сърцето на Крис се сви при вида на самотното куче, което бе обикнал за няколко дни. През това кратко време между тях се бе създала силна връзка, а гледката на Оли, който стоеше сам и тъжен, накара Крис да осъзнае, че кучето вече не е просто „странно“ — то беше предан и мил приятел.
Приближавайки се, Крис си даде мълчаливо обещание никога повече да не оставя това бедно куче да се чувства самотно. Той приклекна, погали го по главата и прошепна:
– Не си сам, дружище! Аз съм тук.
Състраданието и грижата на Крис към Оли го накараха да вземе трудно решение — да прибере бедното куче у дома си. Но имаше един проблем — Крис делеше квартирата си с приятелката си Мила, която не обичаше много животни, особено кучета.
Крис знаеше, че е голям риск да доведе куче в дома им и че Мила със сигурност ще възрази. Но не можеше да остави Оли на улицата. Същата вечер той се приближи тихомълком до кучето, даде му бисквитка и сложи каишка на нашийника му. Оли се уплаши и опита да избяга, но Крис го успокои и двамата тръгнаха.
Сърцето на Крис биеше учестено от радост и тревога, докато вървеше към вкъщи с Оли. Знаеше, че Мила няма да се зарадва на новия им „гост“. Но вярваше в решението си и бе решен да я убеди да задържат кучето.
На всяка крачка той си повтаряше, че ще осигури безопасен дом за Оли. Но ентусиазмът му се изпари мигновено, когато стигна вкъщи и се загледа във вбесените очи на Мила. Тя беше повече от ядосана, щом видя Оли, който се криеше плахо зад краката на Крис.
– Какво, за бога, търси това куче тук?! – изсъска тя, докато Оли я гледаше с големите си кафяви очи, пълни с отчаяние. – Махни го веднага! – добави тя и се дръпна отвратено.
– Скъпа, няма кой да се грижи за него… а той е безобиден, повярвай ми. Моля те, можем ли да го задържим? Изоставен е, намерих го на пазара… Само го погледни – толкова е сладък и сигурен съм, че ще го обикнеш… Просто му дай шанс, моля те. Той се нуждае от нас… Има толкова място в апартамента.
Но Мила беше твърде раздразнена и упорита, за да го изслуша.
– Искаш да ставам всяка сутрин и да търпя виенето му, докато го разхождаме, така ли? Добре ли си с главата, Крис? Не можем да приютяваме всяко улично псе… Това не е приют. И без това си имаме достатъчно проблеми. Не го искам тук!
– И да не мислиш, че ще се занимавам с това куче и мръсотиите му? Да вземам торбичка и да чистя ако всяка сутрин?! – сопна се тя. – И погледни само колко е рошав. Ще ми оставя козина навсякъде, а аз съм алергична и не искам да ме ухапе. Не желая това куче у нас и толкова. Изкарай го, преди да…
– Но, скъпа, Оли е безобиден. Само го виж! – моли се Крис, докато кучето скимтеше тихичко зад краката му. Оли усещаше гнева на Мила и се страхуваше, докато тя крещеше.
– Той няма да те ухапе. Оли е мил, дружелюбен пес, всички на пазара го обичат. Знам, че ти не харесваш кучета, защото са те хапали като дете. Но това не означава, че всички са заплаха. Дай му шанс, няма да съжаляваш… повярвай ми.
– Погледни, ако му поискаш лапата, той я дава… Ако му кажеш да се преобърне, изпълнява… Оли, стани… Ето, виж, той става. Много е послушен, а и не е бездомен, поне не напълно – Крис се опитваше да убеди Мила, показвайки ѝ различни „трикчета“ на Оли.
– Да, каквото и да кажеш! – скара му се тя. – И знаеш ли какво? Щом всички толкова много го обичат, да си го вземат те. Не си губи времето с това куче. Те само ядат и спят. Да не очакваш аз да му чистя изпражненията? Ако искаш да го гледаш, сам ще се занимаваш с боклука и не искам и косъм от него по дрехите ми. И още нещо – няма да го пускаш в спалнята. Не искам да се приближава до мен… Пази се, Крис. Ако направи беля, изхвърчава оттук.
Крис донякъде се успокои, че Мила все пак се съгласи да приюти кучето, макар и с много условия. Седнал в кухнята със своя нов четириног приятел, той се чувстваше виновен. Винаги бе обичал кучета, но реакцията на Мила го напрягаше. За Крис Оли не беше просто домашен любимец, а най-добрият му приятел, който докосна сърцето му.
Крис бе решен да положи всички усилия да задържи Оли, дори ако трябваше да спи на пода в кухнята с кучето, докато Мила промени мнението си.
И така, същата вечер Крис прекара нощта в кухнята, а Оли се сви до крака му. Беше щастлив, че е направил добро дело, като приюти кучето. Но това щастие продължи само една нощ.
– Оли… ето ме, момче… къде си? – извика Крис на следващата сутрин, обзет от паника, защото кучето беше изчезнало.
Той претърси всеки ъгъл на кухнята и апартамента, но от Оли нямаше и следа. Зловещата тишина го сломи и сърцето му се сви, сякаш го бяха пронизали. Не можеше да понесе мисълта, че е загубил новия си другар толкова бързо.
„Да не е избягал? Или Мила го е изхвърлила, докато спях?“ — помисли си той и я попита директно. За негова изненада, Мила отрече всякакво участие и каза, че не е виждала Оли сутринта.
– Защо да се отървавам от него, щом ти искаше да го задържиш? – аргументира се тя. – Знам, че обичаш кучета, а аз не. Но това не означава, че ще изхвърля нещо, което ти е ценно. Не съм го виждала от сутринта, повярвай ми. Може да се е върнал там, откъдето е дошъл. Казах ти, че си губиш времето с това куче. Сега от теб зависи дали ще го търсиш. Аз имам да мия чинии, така че…
Когато Мила влезе в кухнята, изкрещя с все сила. Крис изтича, за да види какво става.
– Казах ти… Виж какво е сторило това куче! – разгневи се тя. – Откраднало е пържолата, която бях оставила да се размразява. Ти доведе вкъщи четириног крадец, Крис, и сега можеш само да съжаляваш. Знаех си, че е беладжия.
– Щях да ти повярвам в приказките за вярността на това проклето псе, ако беше откраднало тъпия ми приятел, вместо моята скъпоценна пържола! – присмя му се Мила, докато Крис се чувстваше унизен, задето се беше застъпил за кучето предната вечер.
В ума на Крис започнаха да се мяркат всякакви мисли, докато Мила му се присмиваше. Той не можеше да повярва, че Оли е направил подобно нещо. За миг дори се усъмни дали постъпката му да доведе кучето вкъщи не е била грешка.
„Може би тя беше права!“ – мислеше си Крис, докато разочарован отиваше на работа. – „Нямаше нужда да го водя вкъщи. Сега тя ще ми натяква и няма никога да ме остави пак да взема куче. Благодаря ти, Оли… разби доверието ми!“
Когато стигна до пазара, Крис се изненада да види Оли на същото място пред магазина за велосипеди. Гледката на кучето събуди в него гняв и съжаление.
С течение на деня Крис ставаше все по-раздразнен от поведението на Оли и го игнорираше всеки път, щом кучето се опитваше да се доближи до него, махайки с опашка.
По време на обедната почивка Крис реши да не дава повече храна на Оли. Все още му беше ядосан за откраднатата пържола и не можеше да преглътне „предателството“ на кучето.
Същата вечер Крис забеляза как Оли се свива самотно до магазина за велосипеди и изглеждаше изгладнял и тъжен. Внезапно някой му подхвърли парче стар хляб. Оли веднага го сграбчи и изхвърча от пазара, без дори да го опита. Заслепен от подозрение, Крис реши да го последва, за да разбере къде носи храната всеки ден.
– Накъде го влачи с тази храна, без да хапне и троха? – задъхваше се Крис, гонейки Оли. Минаха два часа, но кучето не спря нито веднъж по пътя си, докато накрая не намали в едно забутано крайградско кварталче.
– Какво прави тук… толкова далече? – задъха се Крис, докато продължаваше да следи Оли, за да види накъде се е запътил.
Той видя Оли да се насочва към една къща с постройки в двора и изоставен вид. Крис не можеше да проумее за кого носи кучето храната.
Тежките стъпки на Крис уплашиха Оли, но песът не го изчака, а само помаха леко с опашка и се промуши през дупка под телената ограда, озовавайки се от другата страна на двора.
– Какво криеш там, Оли? – Крис се напрегна и реши да прескочи оградата. Тръгна след кучето към къщата.
– Хей, момче… какво се опитваш да изровиш под вратата? – провикна се Крис, когато видя Оли да копае дупка под заключената врата. Кучето правеше отвор, но защо?
Само след миг Крис с ужас разбра истината. Оли пъхна стария хляб в малката дупка, а от другата страна на вратата друго куче започна да лае и да драска трескаво по дървото.
Заради любопитство Крис надникна през прозореца и застина в шок. Отвътре голям немски овчар, видимо затворен там, с жажда изяждаше хляба.
– Господи! Значи ти си носил храна на приятеля си, който е заключен тук! – ахна Крис, а Оли тихичко скимтя и размахваше опашка, гледайки го.
Крис чу овчара да лае яростно и разбра, че кучето е в беда. Знаеше, че трябва да действа бързо, и заколади по вратата, викайки собственика, но не получи отговор.
– Странно… Къде ли е собственикът и защо това куче е заключено вътре? Кой го е зарязал? – помисли си Крис и започна да се оглежда за някаква следа.
– Ехо… има ли някой? – провикна се той в двора, но никой не се появи. Пристройките изглеждаха изоставени, а къщата — необитавана от дълго време.
Крис разбра, че кучето е било затворено там от незнайно кога и се нуждае от помощ. Опита да намери начин да влезе, но всички врати и прозорци бяха заключени или заяли.
Накрая реши да се обади в полицията и да поиска съдействие, за да спасят немската овчарка и да разберат какво е станало със собственика. Тъкмо приключи разговора с диспечера на 911, когато усети отвратителна миризма.
– Каква е тази ужасна воня? – намръщи се Крис и запуши нос, усетил миризмата на нещо разлагащо се в една от пристройките.
Докато Крис се опитваше да стигне до източника на миризмата, на място дойде полицията и пое контрола над ситуацията.
– Офицере, аз се обадих. Казвам се Крис – представи се той на шерифа. – Има голяма немска овчарка, заключена в онази къща. Мисля, че собственикът е изчезнал.
Полицаите разбиха вратата и това, което видя Крис миг по-късно, го накара да се разплаче. Огромната немска овчарка беше изведена на каишка, слаб и изтощен, очевидно без достатъчно вода и храна. Крис се просълзи, когато видя, че кучето едва се държи на краката си. Явно единственият му източник на храна беше Оли, който всеки ден му носеше по нещо.
– Ей, Макс… Ей, момче… Спокойно, вече си в безопасност – каза Крис нежно, след като видя името „Макс“ на нашийника му.
Крис бе ужасен от отношението на собственика към тези кучета. В същия миг видя как двама полицаи препускаха с ленти „местопрестъпление“ към една от постройките, откъдето извираше зловонната миризма.
Малко след това Крис не успя да скрие потреса си, когато видя разложено тяло на мъж, изнесено на носилка. Още по-шокиран остана, когато научи, че мъртвият е собственикът на магазина за велосипеди, изчезнал преди няколко седмици.
– Все още не знаем от какво е починал г-н Лорънс – съобщи шерифът на Крис. – По всичко личи, че е бил сърдечноболен и е живеел тук сам с двете си кучета. Може да е получил инфаркт, но ще го разберем след разследването… А кучетата ще бъдат изпратени в приют.
Сърцето на Крис се сви. Не можеше да изостави кучетата, след като беше станал свидетел на мъките и трагедията им. Той поговори с полицаите и се съгласи да ги осинови и заведе у дома.
Докато Макс отиде във ветеринарна клиника, за да се възстанови, Крис прибра Оли при себе си, с ясното съзнание, че Мила пак ще се ядоса.
– Пак ли ти, Крис? – изсумтя Мила, когато видя Оли да се крие зад краката му, гледайки я с големи, умоляващи очи.
За нейна изненада, Оли завъртя опашка и внимателно се приближи. С доверчиво изражение, той подаде лапа на Мила. Когато меките му възглавнички докоснаха ръката ѝ, тя неволно се просълзи. А щом Крис ѝ разказа какво се е случило през деня, тя се трогна и се съгласи да осиновят двете кучета. Няколко седмици по-късно Крис и Мила бяха най-щастливите „родители“ на кучета, когато Макс бе изписан от клиниката и се присъедини към новото си семейство.
About the Author
