Телефонът извибрира върху стъклената маса, разсичайки тишината в хола като с нож. Екраът светна за кратко, показвайки известие от банката. Сумата беше там. Осемдесет хиляди лева. Точно толкова, колкото струваше свободата ми, оформена в метал, кожа и конски сили.
Александър спази обещанието си.
Затворих очи и си поех дълбоко въздух, усещайки аромата на скъпите свещи, които бях запалила по-рано. Това не беше просто кола. Това беше моят трофей. След десет години брак, в които бях просто „красивата съпруга до успешния предприемач“, най-накрая щях да имам нещо свое. Нещо, което не беше семеен имот, не беше обща инвестиция, а мое лично бижу. Александър беше щедър, когато искаше да замаже вината си за късните прибирания и командировките, които ставаха все по-чести и все по-мъгливи.
— Доволна ли си? — гласът му ме стресна.
Александър стоеше на прага на хола, разхлабил вратовръзката си. Лицето му беше безизразно, както обикновено след тежък ден на преговори. Той беше човек, който купуваше и продаваше сгради, съдби и понякога – съвест.
— Повече от доволна — усмихнах се аз, посягайки към чашата с вино. — Ти си невероятен.
— Заслужи си го — каза той хладно и отпи от своето уиски. — Ти си лицето на този дом, Мария. Трябва да караш кола, която отговаря на статуса ни.
В този момент всичко изглеждаше подредено. Сякаш животът ни беше перфектна мозайка, в която всяко парче пасваше идеално. Но точно тогава чухме хлопването на входната врата. Тежки стъпки отекнаха в коридора.
Теодор.
Доведеният ми син влезе в стаята като буреносен облак. На двадесет и две години, той все още се държеше като разглезено дете, което вярва, че светът му дължи всичко. Очите му шареха нервно между мен и баща му. Той никога не ме беше приел. За него аз бях натрапницата, която зае мястото на майка му, въпреки че тя ги беше напуснала години преди аз да се появя в живота на Александър.
— Преведе ли парите? — попита Теодор директно, без дори да поздрави.
Александър въздъхна тежко.
— Теодор, говорихме за това. Мария има рожден ден след седмица. Това е нейният подарък.
— Подарък? — Теодор се изсмя горчиво. — Тя ще си вее косите в кола за осемдесет бона, а аз ще трябва да прекъсна образованието си? Това ли е справедливостта в този дом?
Замръзнах. Образование? Теодор беше записал престижен частен университет, но Александър вече беше платил таксите за годината. За какво говореше?
— За каква сума става въпрос? — попитах аз, усещайки как напрежението стяга гърлото ми.
— Точно толкова, колкото е колата ти — изстреля Теодор, гледайки ме право в очите с омраза, която ме накара да потръпна. — Трябват ми осемдесет хиляди. Веднага. За магистърската програма и… специализация в чужбина. Изискват предплата.
Погледнах към Александър. Той избягваше погледа ми. Нещо не беше наред. Никой университет не искаше такава сума от днес за утре, без предизвестие.
— Не — казах аз твърдо.
Думата увисна във въздуха. Теодор пребледня.
— Какво каза?
— Казах „не“ — повторих, изправяйки се. — Баща ти вече плати семестъра. Ако искаш специализация, кандидатствай за стипендия или работи. Аз чаках тази кола пет години. Това е моят подарък.
Теодор се обърна към баща си, лицето му беше изкривено от ярост.
— Ще ѝ позволиш ли да направи това? Ще избереш нейната суета пред бъдещето на сина си?
Александър остави чашата си на масата с рязък звук. Стъклото едва не се спука.
— Оставете ме — каза той тихо, но в гласа му имаше стомана. — Искам да говоря с Мария. Насаме.
Теодор ме изгледа победоносно за миг, след което излезе, тръшвайки вратата. Останахме само двамата. Тишината беше по-тежка от всякога.
— Трябва да му дадеш парите — каза Александър, без да ме поглежда.
— Ти шегуваш ли се? — гласът ми трепереше. — Ти ми ги преведе преди час! Обеща ми. Защо не му дадеш ти от твоите сметки?
— Защото сметките са блокирани — призна той, и думите му паднаха като камъни. — Имам проверка от данъчните. Всичко е замразено за неопределено време. Единствените свободни пари са тези, които прехвърлих в твоята лична сметка днес сутринта, преди запорът да влезе в сила.
Гледах го вцепененa. Богатството, сигурността, всичко беше илюзия?
— Значи… парите за колата не са подарък? Те са спасителен пояс?
— Те са пари на семейството — отсече той. — Теодор има проблем. Не е за университета.
Сърцето ми спря.
— Какъв проблем?
— Дължи пари. На хора, които не прощават. Ако не плати до утре вечер, ще го намерят.
— И ти искаш аз да платя за грешките на сина ти, който ме презира, с парите, които ми обеща? — попитах, усещайки как гневът измества страха.
— Той ми е син, Мария! — извика Александър. — Кръвта вода не става.
— Аз съм твоя съпруга! — контрирах аз. — Или поне така се води по документи. Но всеки път, когато трябва да избереш, ти избираш него. Дори когато той лъже, краде и пропилява всичко. Казах „не“. Няма да платя дълговете му за хазарт или каквото и да е там. Този път не.
Александър се приближи до мен. Лицето му се промени. Маската на любящ съпруг падна, разкривайки студеното изражение на бизнесмена, който унищожаваше конкуренцията си без милост.
— Слушай ме внимателно — прошепна той, навеждайки се към ухото ми. — Мислиш си, че тези пари са твои? Мислиш си, че имаш избор?
Той се отдръпна и ме погледна с очи, в които нямаше и капка любов.
— Ако купиш тази кола, аз ще подам сигнал в прокуратурата за онзи заем, който изтегли фалшифицирайки подписа ми преди три години, за да спасиш апартамента на брат ти.
Светът около мен се завъртя.
Глава 2: Сенки от миналото
Краката ми се подкосиха. Трябваше да се хвана за облегалката на дивана, за да не падна. Как беше разбрал?
Преди три години брат ми, Димитър, беше затънал в дългове заради неуспешен бизнес с внос на техника. Заплашваха да му вземат жилището – единственото наследство от родителите ни, където живееше с болната си съпруга и малкото им дете. Бях отчаяна. Александър тогава беше в Лондон за месец. Аз бях пълномощник на една от по-малките му фирми. Изтеглих сумата, оформих я като консултантски договор и покрих дълга на Димитър. Върнах парите шест месеца по-късно, като продадох бижутата на баба си и взех потребителски кредит на свое име, който изплащах тайно и до днес. Мислех, че никой не е разбрал. Всичко беше възстановено до стотинка.
— Ти… ти знаеш? — промълвих.
— Аз знам всичко, Мария — каза Александър, оправяйки ръкавелите си. — Знам, че плащаш вноски всеки месец към банката. Знам, че брат ти е некадърник. Пазих тази информация за черни дни. Е, днес е черен ден.
— Но аз върнах парите във фирмата! — извиках аз, усещайки сълзите да парят очите ми. — Няма липса! Никой не е ощетен!
— Това няма значение за закона — усмихна се той зловещо. — Фалшифициране на подпис. Злоупотреба с доверие. Мога да те вкарам в съда и да те осъдя условно, но скандалът ще те унищожи. Ще загубиш работата си в галерията. Обществото ще те отхвърли. И най-важното… ще си тръгнеш от този брак без нито една стотинка.
Той ме хвана в капан. Не просто ме заплашваше с развод. Заплашваше ме с пълно социално и финансово унищожение.
— Защо правиш това? — попитах тихо. — Аз те обичам.
— И аз те обичам, по свой начин — отговори той, сякаш обсъждахме времето. — Но Теодор е моя отговорност. Трябват ни парите. Утре сутрин ще наредиш превода към сметката, която ще ти дам. Няма да купуваш кола. Ще продължиш да караш стария джип и ще се усмихваш.
Той се обърна и тръгна към кабинета си, оставяйки ме сама в средата на луксозния хол, който изведнъж заприлича на затворническа килия.
Излязох навън. Имах нужда от въздух. Качих се в стария си автомобил, който Александър наричаше „антика“, и потеглих без посока. Нощна София блестеше с хиляди светлини, но аз виждах само тъмнина.
Спрях на една бензиностанция на изхода на града и си взех кафе. Ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях част от течността върху блузата си. Трябваше да поговоря с някого. Някого, който разбираше от закони, но не беше свързан с Александър.
Ива.
Тя беше моя състудентка от университета, сега успешен бракоразводен адвокат, но работеше в кантора, която беше конкурент на тази, обслужваща съпруга ми. Погледнах часовника – беше почти полунощ. Въпреки това набрах номера ѝ.
— Мария? Всичко наред ли е? — гласът ѝ звучеше сънен, но разтревожен.
— Трябва да се видим. Веднага. Александър ме притисна до стената.
— Къде си?
— На „Тракия“, бензиностанцията след моста.
— Идвам. Не прави нищо глупаво дотогава.
Глава 3: Схемата
Ива пристигна след двадесет минути, облечена в спортен екип и с очила. Седнахме в нейната кола, далеч от камерите и любопитните погледи. Разказах ѝ всичко – за парите, за Теодор, за заплахата с подписа.
Тя слушаше внимателно, потупвайки с пръст по волана. Когато свърших, тя помълча дълго.
— Ситуацията е сложна, Мария — започна тя. — Технически, ако той докаже, че подписът не е негов, си извършила престъпление от общ характер. Дори да си върнала парите, деянието е факт. Той те държи с много силен коз.
— Значи нямам избор? Трябва да дам парите на онова леке?
— Чакай — Ива ме прекъсна. — Има нещо, което не се връзва. Каза, че сметките на Александър са запорирани заради данъчна ревизия?
— Да, така каза.
— Странно. Ако имаше запор върху личните и фирмените му сметки, преводът към теб от тази сутрин също щеше да бъде спрян или поне оспорен от синдиците веднага. Банките не пускат осемдесет хиляди лева просто така, ако има червен флаг в системата.
Погледнах я с надежда.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Александър може да те лъже за запора. Може би просто не иска да дава свои пари за дълговете на сина си. Или… — тя замълча, замислена. — Или се готви за нещо по-голямо. Фалит? Бягство?
— Бягство? — идеята ми се стори абсурдна. Александър беше изградил империя тук.
— Виж, Мария. В нашите среди се чуват слухове. Фирмата на мъжа ти, „Алекс Инвест“, има сериозни проблеми със строежа в квартал „Изток“. Говори се за измами с разрешителни, за подкупи. Ако нещата загрубеят, той може да иска да скрие активи. Прехвърлянето на парите към теб може да е начин да ги изведе от своите сметки „на чисто“, а после да те накара да ги платиш някъде, където следите се губят.
— При Теодор?
— Точно така. Ако платиш „дълга“ на Теодор, парите изчезват в джобовете на някакви лихвари или… в тайна сметка в офшорна зона, контролирана от самия Александър. Може би синът и бащата играят заедно.
Тръпки ме побиха. Дали беше възможно? Теодор и Александър да са в комбина срещу мен? Да използват моята слабост и стария ми грях, за да изперат едни пари през мен?
— Какво да правя, Ива?
— Първо, не превеждай нищо утре сутрин. Ще ти трябва време. Кажи му, че банката изисква допълнително потвърждение за произхода на средствата, тъй като сумата е голяма и ще я превеждаш към трето лице. Това ще ни даде 24 часа.
— А после?
— Утре ще проверя какво точно става с фирмите му. Имам познат в Търговския регистър и един човек в прокуратурата. Ще разберем дали наистина има запор. Но ти трябва да разбереш на кого всъщност дължи пари Теодор. Това е ключът.
Глава 4: Вълкът в овча кожа
На сутринта атмосферата в къщата беше токсична. Александър вече беше излязъл, оставяйки бележка на кухненския плот: „Очаквам потвърждение за превода до 10:00.“
Теодор спеше в стаята си. Или поне така се преструваше. Реших да играя ва банк. Влязох в стаята му без да чукам. Той скочи в леглото, криейки телефона си под възглавницата. Очите му бяха червени, сякаш не беше спал цяла нощ.
— Какво искаш? — изръмжа той.
— Искам да знам на кого плащам — казах студено, сядайки на стола срещу него. — Ако ще давам всичките си пари, за да спася кожата ти, искам да знам името.
— Не е твоя работа — отвърна той, избягвайки погледа ми.
— Напротив, моя работа е. Защото ако не знам името, няма превод. Баща ти може да ме заплашва колкото си иска, но аз държа парите в момента. Докато той ме съди, теб вече ще са те намерили тези „хора“.
Теодор преглътна тежко. Видях страха в очите му. Той беше истински. Значи поне част от историята беше вярна – той наистина беше загазил.
— Казва се Румен. Румен Змията — прошепна той. — Държах онлайн залози през негов сайт. Мислех, че разбирам схемата. Загубих всичко.
— Къде трябва да се занесат парите?
— Не се носят. Превеждат се в сметка на фирма за „консултантски услуги“.
— Дай ми сметката.
Той ми подаде смачкан лист хартия. Погледнах IBAN-а. Беше българска сметка.
— Ще го оправя — казах аз и станах. — Но запомни едно, Теодор. Това е последният път. Ако още веднъж поискаш нещо от мен или баща ти ме заплаши заради теб, ще отида в полицията и ще разкажа за Змията, дори това да означава и аз да пострадам.
Излязох от стаята, но нямах намерение да плащам. Изпратих снима на листа на Ива.
След час получих съобщение от нея: „Мария, не превеждай нищо! Тази фирма е собственост на подставено лице, свързано с адвоката на мъжа ти – Стоян. Това е схема.“
Светът ми се преобърна за втори път. Теодор не дължеше пари на никакъв Румен Змията. Или ако дължеше, баща му използваше това, за да прибере парите ми обратно, но през трета страна, за да остане чист пред кредиторите си. Александър искаше да си върне 80-те хиляди, но да изглежда така, сякаш са отишли за „спасяване“ на сина му. Той не просто ме манипулираше. Той ме ограбваше.
Глава 5: Контраатака
Отидох в офиса на Ива по обяд. Тя ме посрещна с папка документи.
— Положението е по-лошо, отколкото мислехме — каза тя, затваряйки вратата. — Александър е в процедура на скрит фалит. Прехвърлил е всичко ценно на офшорни фирми. Къщата, в която живеете? Вече не е негова. Собственост е на кипърска компания. Колите? Лизингови са, но не се плащат от три месеца.
— А парите, които ми преведе?
— Това е бил последният му наличен актив. Превел ти ги е, за да не ги вземат банките. Планът му е бил прост: дава ти ги като „подарък“, за да изглежда легално, после инсценира драмата с Теодор, ти „плащаш“ на фирмата на адвоката му, и парите се връщат при него, но вече скрити. А ти оставаш без нищо и с вината, че си спасила сина му.
— А заплахата за подписа?
— Тя е реална, но… — Ива се усмихна хитро. — Ако той подаде сигнал срещу теб, ще трябва да даде показания. А в момента, в който той стъпи в съда, кредиторите му ще го разкъсат. Той не иска внимание от прокуратурата. Блъфира. Страх го е повече от теб.
— Какво да правя?
— Имаш парите в сметката си, нали?
— Да.
— Купи колата.
Гледах я невярващо.
— Какво?
— Купи колата. Сега. Веднага. Направи го публично. Снимай се. Качи го в социалните мрежи. Нека всички видят, че жена му харчи пари. Това ще вбеси кредиторите му, но теб ще те защити. Парите ще са се превърнали във вещ. Вещта е на твое име. Ако той поиска развод, ще трябва да дели имущество, което официално е на твоя име, а той няма нищо на свое.
— Но Теодор?
— Теодор е пионка. Ако наистина дължи пари, баща му ще намери начин. Но според мен, момчето е просто част от театъра. Може би са му обещали процент.
Реших да действам.
Отидох в автокъщата. Ръцете ми вече не трепереха. Подписах договора. Преведох сумата. Час по-късно излязох с чисто нов, черен джип с кожен салон с цвят на коняк. Миришеше на успех и отмъщение.
Паркирах пред къщата ни. Александър беше там. Колата му беше на алеята.
Влязох вътре, подхвърляйки ключовете на масата до неговото уиски.
— Какво направи? — попита той тихо. Лицето му беше посивяло.
— Купих си подаръка — отговорих спокойно. — Честит рожден ден на мен.
— Ти си луда — изсъска той. — Уби сина ми. Те ще го убият.
— Не, няма — казах аз, гледайки го право в очите. — Знам за фирмата на Стоян. Знам, че сметката е на твой човек. Знам, че къщата е в Кипър. Знам всичко, Александър.
Тишината, която последва, беше оглушителна. Александър се свлече в креслото. За първи път изглеждаше победен.
— Ти не разбираш… — промълви той. — Тези пари не бяха за мен. Бяха за Пламен.
— Кой е Пламен?
— Лихварят. Истинският. Не е за Теодор. Аз дължа парите. Теодор просто пое вината, за да не изглеждам аз слаб пред партньорите си. Използвах историята с университета за параван.
— Значи ти си заложил живота си?
— Да. И сега, след като изхарчи парите… Пламен ще дойде за мен.
В този момент на вратата се позвъни. Не беше нормалното звънене. Беше дълго, настойчиво.
Александър погледна към вратата с ужас.
— Тук са.
Глава 6: Неканеният гост
Звънецът отекна отново, този път съпроводен с тежки удари по масивната дъбова врата. Александър стоеше неподвижен, пребледнял като платно. Човекът, който до вчера управляваше съдби, сега приличаше на подплашено животно.
— Отвори — прошепна той. — Ако не отворим, ще влязат с взлом.
Тръгнах към коридора, усещайки как сърцето ми бие в гърлото. Погледнах през шпионката. Отвън стояха двама мъже с кожени якета и един по-възрастен, елегантно облечен мъж с вълнено палто. Това трябваше да е Пламен.
Отключих. Вратата се отвори и студеният нощен въздух нахлу вътре, носейки мирис на скъп тютюн и опасност.
— Добър вечер, госпожо — каза елегантният мъж с лека, изкуствена усмивка. — Съпругът ви у дома ли е?
— Кой го търси? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.
— Стари приятели. Имаме неуредени сметки. Може ли да влезем?
Преди да отговоря, Александър се появи зад мен.
— Влез, Пламене — гласът му беше дрезгав.
Тримата мъже влязоха в хола, оглеждайки лукса с пренебрежение. Пламен седна на дивана, без да бъде поканен, докато охранителите му застанаха до прозорците.
— Хубава къща, Сашо — каза Пламен, поглеждайки към новия ми джип, чиито ключове все още бяха на масата. — И хубава кола. Нова ли е?
— Моя е — намесих се аз. — И е платена.
Пламен ме погледна с интерес. Очите му бяха студени, сиви, без никаква емоция.
— Платена, казваш? С чии пари?
— С моите — излъгах дръзко.
— Александър ми дължи осемдесет хиляди евро, мила госпожо. Не лева. Евро. И срокът изтече днес в 17:00 часа. Виждам, че е имало налични средства, но те са се превърнали в ламарини.
Александър мълчеше. Той беше смален в креслото си.
— И какво следва сега? — попитах аз.
— Сега следва предоговаряне — каза Пламен, изваждайки пура. — Тъй като парите ги няма, ще взема обезпечението.
— Къщата не е негова — казах бързо. — Прехвърлена е на офшорка.
Пламен се разсмя. Смехът му беше сух и кратък.
— Знам, че къщата е в Кипър, Сашо. Ти мислиш, че ние не проверяваме? Но аз не искам къщата. Трудно се продава, много документи, данъци… Аз искам нещо по-ликвидно.
Той се наведе напред.
— Искам бизнеса с вноса на строителни материали. Целия дял.
Александър подскочи.
— Ти си луд! Това е единственото, което носи реални пари! Това храни всичко останало! Ако ти го дам, съм мъртъв!
— Ти вече си мъртъв, приятелю — каза Пламен тихо. — Просто още не са те погребали. Имаш избор. Подписваш прехвърлянето сега, или… моите момчета ще поговорят със сина ти. Разбрах, че Теодор обича нощния живот. Лесно ще го намерим.
Александър погледна към мен, после към Пламен. Видях как нещо в него се пречупи.
— Добре — каза той. — Ще подпиша. Но оставете семейството ми на мира.
— Разбира се — усмихна се Пламен. Един от охранителите извади папка с документи от вътрешния си джоб. Те бяха подготвени. Знаеха, че няма да плати. Всичко е било планирано.
Александър подписа документите с трепереща ръка. Пламен взе папката, провери подписа и се изправи.
— Беше удоволствие. А колата… — той погледна към мен. — Карай я със здраве, Мария. Тя струваше скъпо на мъжа ти.
Когато излязоха, тишината в къщата беше потискаща. Александър седеше с наведена глава, забил поглед в пода. Беше загубил основния си източник на доходи. Беше загубил достойнството си.
— Това е краят — промълви той. — Всичко свърши.
— Не — казах аз, вземайки ключовете от колата. — За теб може и да е свършило. Но аз тепърва започвам.
— Къде отиваш?
— Отивам да оправя собствените си каши. Защото за разлика от теб, аз не чакам някой да ме спаси.
Глава 7: Новият съюзник
Напуснах къщата, но знаех, че нямам много време. Александър беше ранен звяр, а такива са най-опасни. Той щеше да се опита да си върне контрола, може би чрез заплахата за подписа ми. Трябваше да го неутрализирам напълно.
Отидох при брат ми, Димитър. Той живееше в малък апартамент в „Люлин“, който изплащаше благодарение на моята жертва. Беше късно, но светлината в кухнята светеше.
— Мария? Какво става? — попита той, виждайки ме на вратата по това време.
— Трябва да говорим, Митко. Искам да ми подпишеш един документ.
— Какъв документ?
— Признание. Че парите, които взех от фирмата на Александър преди три години, са били заем, за който той е знаел устно, но е забравил да оформи документално.
— Ти искаш да излъжа? — Димитър ме погледна шокирано.
— Не, искам да ме спасиш, както аз спасих теб. Той ме заплашва със съд. Ако ти свидетелстваш, че сме говорили с него по телефона тогава и той е дал съгласие, думата му ще бъде срещу нашата. А предвид финансовото му състояние и сделките с престъпници, съдът няма да му повярва.
Димитър се колебаеше. Той беше страхлив човек, но обичаше сестра си.
— Добре — каза той накрая. — Ще го направя.
С този коз в джоба се почувствах по-сигурна. Но имаше още един проблем. Парите за колата. Бях ги похарчила, но не бях решила проблема с личния си кредит, който все още тежеше. А сега, когато Александър беше фалирал, той нямаше да може да ми помага с разходите за домакинството. Трябваше ми план Б.
На сутринта отидох на работа. Работех като управител на арт галерия в центъра. Собственикът, г-н Илиев, беше възрастен колекционер, който ме ценеше.
— Добро утро, Мария — поздрави ме той. — Изглеждаш уморена.
— Тежка нощ, г-н Илиев. Имам нужда от услуга.
— Кажи.
— Искам да организирам специален търг. Имам достъп до лична колекция, която никога не е показвана.
— Чия колекция?
— На съпруга ми.
Александър имаше картини. Скъпи картини, които беше купувал през годините не от любов към изкуството, а за да пере пари. Те не бяха описани в активите на фирмата. Бяха скрити в трезор, до който само аз и той имахме достъп. Той беше забравил за тях в паниката си.
Ако успеех да ги продам бързо, преди той да се усети или преди кредиторите да разберат за тях, можех да си осигуря независимост.
— Звучи интересно — очите на Илиев светнаха. — Кога?
— Тази седмица. Трябва да е частно парти. Само за избрани клиенти. Плащане в брой или криптовалути. Без следи.
Глава 8: Кражбата
Планът беше рискован. Трябваше да вляза в трезора на банката, където се пазеха картините, да ги изнеса, да ги заменя с копия (които имах от застрахователната оценка преди години) и да продам оригиналите. Александър ми беше дал пълномощно за трезора преди години, когато бяхме в добри отношения, и вероятно не го беше оттеглил.
Отидох до банката с новата си кола. Самочувствието ми помагаше да изглеждам убедителна.
— Добър ден, искам достъп до касета 304 — казах на служителката.
Тя провери документите. Минутите се точеха като часове.
— Всичко е наред, г-жо. Заповядайте.
Влязох в хранилището. Сърцето ми биеше лудо. Отворих касетата. Картините бяха там. Три платна на стари български майстори. Стойността им беше поне двеста хиляди лева.
Сложих ги в голямата чанта, която носех, и оставих на тяхно място папки с безполезни документи, за да изглежда пълно. Излязох от банката с чувство на триумф. Бях ограбила собствения си съпруг, но го чувствах като справедливо обезщетение за годините лъжи.
Вечерта се прибрах вкъщи. Александър беше пиян. Теодор също беше там, двамата седяха в хола и мълчаха.
— Къде беше? — попита Александър с провлачен глас.
— На работа. Трябва да изкарваме пари, нали? Сега, когато ти нямаш бизнес.
— Не ми говори така! — извика той и хвърли чашата си към стената. — Аз те създадох!
— Ти ме купи — поправих го аз. — И сега договорът изтече.
Качих се в спалнята и заключих вратата. Обадих се на Ива.
— Взех картините. Търгът е в петък.
— Внимавай, Мария. Стоян, адвокатът му, е започнал да рови. Търси скрити активи. Ако разбере за трезора…
— Няма да разбере до петък. А след това ще бъда далеч.
— Къде?
— Още не знам. Но няма да остана тук. Този дом е потъващ кораб.
Глава 9: Предателството
Дните до петък минаха в напрежение. Александър ставаше все по-неадекватен, а Теодор ме наблюдаваше подозрително. Имах чувството, че синът знае нещо.
В четвъртък вечерта, докато приготвях дрехите си за търга, Теодор влезе в стаята ми.
— Знам какво правиш — каза той.
Замръзнах.
— За какво говориш?
— Картините. Видях те пред банката. Имам приятел, който работи в охраната там. Проверихме лог-файловете. Влизала си в трезора.
Той се усмихна мазно.
— Баща ми не знае. Още.
— Какво искаш? — попитах директно.
— Половината.
— Ти си луд.
— Не, аз съм прагматичен. Баща ми е свършен. Пламен му взе бизнеса. Ти ще вземеш парите от картините и ще избягаш. А аз? Аз оставам на улицата. Искам половината от парите, или слизам долу и казвам на Александър. А той, в това състояние… може и да те убие.
Гледах го и осъзнах, че ябълката не пада по-далеч от дървото. Теодор беше същият като баща си – алчен и безскрупулен.
— Добре — казах аз. — Петдесет процента. Но ще мълчиш до утре вечер.
— Имаме сделка.
Стиснахме си ръцете. Ръката му беше потна и студена.
На следващия ден, търгът в галерията мина блестящо. Колекционерите наддаваха бясно. Събрахме двеста и петдесет хиляди лева. В брой.
Сложих парите в сак и излязох през задния вход, където Теодор ме чакаше в колата си.
— Дай ми дела — каза той, протягайки ръка.
Отворих сака и му подадох дебели пачки с банкноти.
— Ето ти сто хиляди. Това е повече, отколкото заслужаваш.
Той ги взе и започна да ги брои алчно.
— Приятно пътуване, мащехо — каза той и запали двигателя.
Тръгнах към моята кола, но тогава видях полицейски бус да спира пред входа на галерията. И колата на Стоян, адвоката.
Теодор беше изчезнал зад ъгъла. Той не ме беше предал на баща си. Беше ме предал на полицията.
Глава 10: Арестът
Полицаите ме обградиха. Стоян стоеше до тях с доволна усмивка.
— Мария Петрова? — попита един униформен.
— Да?
— Задържана сте за кражба на движимо имущество на особено висока стойност, собственост на „Алекс Инвест“, запорирано от НАП.
— Това е лъжа! Картините са лични! — извиках аз, докато ми слагаха белезниците.
— Картините са описани като активи на фирмата още преди месец — намеси се Стоян. — Съпругът ви се опита да ги скрие, но ние ги намерихме в счетоводството. Вие сте ги изнесли незаконно. А парите?
Те претърсиха чантата ми и намериха останалите 150 000 лева.
— Чудесно — каза Стоян. — Това ще покрие част от задълженията към държавата. И към мен, разбира се.
Погледнах към ъгъла, откъдето беше изчезнал Теодор. Той беше избягал с неговата част. Беше ме продал, за да осигури себе си и да се отърве от мен. Александър нямаше нищо общо с това. Теодор беше изиграл и двама ни.
Вкараха ме в патрулката. Гледах през решетките как новият ми джип остава паркиран на улицата. Мечтата ми, която продължи само три дни.
Глава 11: Килията и офертата
Прекарах нощта в ареста. Миришеше на мухъл и дезинфектант. Не мигнах. Мислех за всичко – за Александър, за Теодор, за пропиления си живот. Бях се опитала да бъда играч в игра, която не разбирах напълно.
На сутринта ме извикаха на разпит. Но вместо следовател, в стаята влезе непозната жена. Строга, с делови костюм.
— Аз съм прокурор Василева — представи се тя. — Седнете.
Седнах.
— Положението ви е тежко, Мария. Кражба, пране на пари, опит за укриване на активи. Грози ви от 3 до 8 години затвор.
Мълчах.
— Освен ако… — тя остави пауза. — Освен ако не ни съдействате.
— За какво?
— Интересуваме се от Пламен. Човекът, който взе бизнеса на съпруга ви. Знаем, че е бил в дома ви. Знаем, че е изнудвал Александър. Имаме нужда от свидетел, който да потвърди заплахите и прехвърлянето на собствеността под натиск.
— Ако свидетелствам, какво печеля?
— Пълна имунитет за кражбата на картините. Ще го пишем, че сте действали под принуда от съпруга си. И ще ви върнем част от парите – като награда за съдействие.
Това беше моят изход. Но означаваше да вляза във война с Пламен – човекът, от когото дори Александър се страхуваше.
— А Александър? — попитах.
— Той е пътник. Вече е разпитван. Отказал е да говори. Страх го е. Ако вие говорите, вие ставате основният ни свидетел. Ще влезете в програма за защита, ако се наложи.
Мислих за Теодор, който сега харчеше парите си някъде. За Александър, който ме заплаши със затвора. Никой от тях не заслужаваше моята лоялност.
— Съгласна съм — казах твърдо.
Глава 12: Нова самоличност
Следващите месеци бяха като на филм. Дадох показания. Пламен беше арестуван при мащабна акция. Александър също беше подведен под отговорност за данъчни измами, но получи по-лека присъда заради „сътрудничество“ (което аз измислих, за да облекча поне малко съвестта си).
Теодор беше обявен за издирване, но така и не го откриха. Вероятно беше на някой остров, харчейки стоте хиляди.
Аз? Аз получих свободата си. Държавата ми позволи да задържа малка сума и… колата. Да, джипът остана мой, защото беше закупен с „чисти“ пари преди запора на картините.
Продадох го. Не можех да го гледам повече. С парите изплатих дълга за апартамента на брат ми и си купих еднопосочен билет за Испания.
Днес седя на терасата на малък апартамент под наем във Валенсия. Работя в малка галерия и никой тук не знае името Мария Петрова. Тук съм просто Миа.
Понякога, вечер, когато гледам морето, се сещам за онази вечер. За есемеса от банката. За 80-те хиляди лева. Те бяха катализаторът, който взриви живота ми. Загубих съпруг, дом и статус. Но спечелих нещо по-важно.
Вече не дължа нищо на никого. И никой не притежава подписа ми.
Телефонът ми извибрира. Непознат български номер.
Вдигнах плахо.
— Здравей, мащехо — гласът на Теодор прозвуча в слушалката. — Свършиха ми парите. Знам къде си. Идвам на гости.
Затворих телефона и погледнах към залеза. Играта не беше свършила. Тя просто се беше преместила на ново ниво.
Станах и заключих балконската врата. Този път щях да бъда готова.
About the Author
