Самотната майка я откараха с линейка, а шестгодишната ѝ дъщеря търсеше на пазара кой да бъде нейната баба
— На, миличка, хапни си, — възрастната жена, която продаваше плодове на пазара, подаде на Лена две големи червени ябълки. Момиченцето ги притисна към гърдите си.
— Много ви благодаря!
— Да ти е сладко, — усмихна се жената. — Поздрави мама от мен.
В отговор майката на Лена подаде на продавачката бурканче с мляко и малко парче месо. Лена знаеше, че са похарчили всичките си пари. Тя не беше сигурна дали това е много лошо или просто не чак толкова страшно – все пак беше само на шест години. Но по изражението на майка си разбра, че ситуацията не е добра.
— Мамо, бабите на пазара са толкова добри, — каза Лена, а майка ѝ се усмихна, макар и малко несигурно.
— Да, миличка, така е.
— Чудя се, дали си имат внучета?
— Разбира се, че имат. Може би не всички, но повечето, — отговори майката.
Лена се замисли защо не всички баби имат внучета. Все пак тя беше срещнала Дашка от съседния двор, а Дашка имаше цели две баби. Лена нямаше нито една. Майка ѝ не знаеше как да ѝ обясни тази несправедливост – би било по-добре, ако и Лена, и Дашка имаха поне по една баба.
Когато стигнаха до дома си, Лена въздъхна – тяхната къщичка беше малка и невзрачна в сравнение с другите. Но въпреки това тя я обичаше. Майка ѝ казваше, че скоро ще тръгне на училище, а този въпрос вълнуваше Лена много повече.
Вечерта майката изглеждаше уморена, лежеше на дивана и кашляше силно. Лена седеше до нея.
— Мамо, болна ли си?
— Да, Леночка, може би, — отговори майката.
Лена въздъхна. Стана ѝ страшно за майка ѝ, която винаги беше весела. Но на сутринта тя все пак стана, опитвайки се да се облече, макар че от слабост залиташе.
— Ленче, ще поседиш ли сама малко? Ще отида до аптеката да купя някое лекарство.
— Разбира се, но нали нямаме никакви пари.
— Ще мина при съседката, ще заема малко. Ти си ми вече толкова голяма и разумна. Не скучай, гледай си филмчета.
Да гледа филмчета по стария телевизор Лена не искаше, но кимна, за да не разстройва майка си.
Светлана бързо се запъти към аптеката. Навън дори ѝ стана малко по-добре, затова реши да не притеснява съседката – и без това хората я гледаха накриво.
Преди две години се бяха преместили тук. Да си намери постоянна работа беше трудно, защото Лена често боледуваше. Миналото лято болестите сякаш отстъпиха, но сметките трябваше да се плащат, затова Света се справяше с временни работи. Лена не ходеше на детска градина, защото все беше болна.
След като купи евтини хапчета за температурата, Света излезе от аптеката. Рязката миризма на лекарства ѝ стана неприятна, почувства гадене, а ръката ѝ инстинктивно се вдигна към лицето, за да поеме глътка свеж въздух. Опитвайки се да се пребори със слабостта, тя прошепна на фармацевтката, че вкъщи я чака шестгодишната ѝ дъщеря. Силите ѝ я напуснаха, и тя припадна на стъпалата пред аптеката.
Лена дълго се беше задълбочила в анимациите и когато започна някакво скучно предаване за възрастни, изключи телевизора. Походи из къщата, размишлявайки защо майка ѝ толкова се бави. Покатери се на стола до прозореца, но не видя жива душа навън.
Отново пообиколи стаите, почака още малко и накрая взе якето и ботушите си, излезе от къщата и сложи ключа под кофата – както правеше майка ѝ. Тя знаеше как да стигне до аптеката, като следва пътя, по който често вървяха към пазара.
Приближавайки аптеката, Лена забеляза как оттам потегли линейка, а около нея няколко жени тихо обсъждаха нещо.
— Не трябваше да излиза в това време! И още повече да оставя детето само, — говореха загрижено жените.
Лена се напрегна. Кого ли бяха откарали? Приближи се и плахо попита:
— Не са ли откарали моята майка?
Една от жените се обърна към нея:
— Ох, миличка, как беше облечена майка ти?
— Със синьо яке и черен панталон, с дълга плитка, — отговори Лена.
Жената се намръщи:
— Да, това беше тя. А защо не ѝ помогна, защо не отиде до аптеката вместо нея?
— Тя ми каза да си остана вкъщи, — промълви Лена, вперила очи в жената. — Къде я откараха?
— Близо е, в болницата на две преки, — отвърна жената. — А ти сама ли ще ходиш там? Малка си още – може да се изгубиш. Най-добре е да отидеш с някой възрастен, например с баба си, тогава ще те пуснат вътре.
Лена кимна и отстъпи назад, стараейки се да не показва, че те живеят само двете, без баба. Тя разбираше, че ако жените разберат, ще започнат да казват, че не може да се справя сама. Сълзите напираха, но Лена се сдържа.
Отдалечи се зад ъгъла и седна на една пейка – трябваше да измисли нещо. И тогава ѝ хрумна – добрите баби от пазара! Може би някоя от тях няма внучка, и Лена можеше да бъде нейна.
Тя подскочи и хукна към пазара. Трябваше да побърза, защото мама казваше, че бабите си тръгват по обяд.
Когато стигна, забеляза, че всички познати баби още са там. Оставаше само да избере към кого да се обърне. Веднага забеляза жената, която вчера ѝ даде ябълки, и се приближи към нея.
— Здравейте, бабо! — обърна се Лена, а жената се усмихна:
— Привет, миличка! Какво правиш сама? Къде е майка ти?
— Откараха я в болницата. Казаха, че сама няма да ме пуснат при нея, трябва ми баба. Вие имате ли нужда от внучка?
Бабата я погледна учудено, а към тях се приближиха още две жени.
— А вие нямате ли нужда от внучка? Много ми трябва баба, — с надежда попита Лена.
Тогава около нея започнаха да се събират продавачките и вдигнаха шум. Лена уплашено ги гледаше, не разбирайки защо говорят толкова високо и обсъждат дали да се обадят в полицията.
Тогава към нея се приближи една възрастна, но елегантна жена с топла усмивка…
— Ти ли си момиченцето, което си търси баба? — попита жената, като се наведе към Лена и я погледна внимателно.
Лена кимна, малко уплашена от вниманието, което привлече.
— Да, имате ли нужда от внучка? — повтори тя, като се надяваше, че този път някой ще ѝ каже „да“.
Жената се усмихна топло и погали Лена по главата.
— А ти как мислиш? — попита тя нежно.
Лена я погледна право в очите. Имаше нещо в тази жена, което я караше да се чувства спокойна. Тя не беше като останалите баби на пазара. Беше по-елегантна, облечена в чиста светла дреха, с подредена прическа. Лена си представяше, че така трябва да изглежда истинската баба – точно като нея.
— Мисля, че бих ви харесала за баба, — каза момиченцето сериозно.
Жената се разсмя и стисна ръката на Лена.
— Добре тогава, аз ще бъда твоята баба. Казвам се Оля, но ти можеш да ме наричаш баба Оля.
Лена грейна.
— О, чудесно! Баба Оля, можем ли сега да отидем при мама?
— Разбира се, скъпа, — каза жената. — В коя болница е?
— Във втората, — отговори Лена бързо.
— Добре, ще те заведа.
Оля се сбогува с другите продавачки и хвана Лена за ръка.
— Хайде, бабо, да побързаме! — настоя момичето, като ѝ се прииска да хукне напред.
— Спокойно, миличка, ще стигнем, — усмихна се Оля, но крачката ѝ се ускори.
Когато стигнаха болницата, Лена стискаше ръката на новата си „баба“ толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
— Аз ще говоря с лекарите, — каза Оля.
Тя се приближи до рецепцията, а Лена се притисна до нея.
— Добър ден, — каза Оля на дежурната сестра. — Тук е приета моята снаха, Светлана Моисеева. Бих искала да я видя и да доведа внучката ѝ при нея.
Медицинската сестра я изгледа малко подозрително.
— Вашата снаха?
— Да, тази малка госпожица е моята внучка Лена, а Светлана е майка ѝ.
Сестрата се поколеба, но като видя напрегнатото личице на Лена, омекна.
— Добре, но само за малко.
Лена усети как дланта на Оля стисна нейната.
— Хайде, Лено, да вървим.
Стигнаха до стаята, където лежеше Светлана. Когато Лена влезе, майка ѝ веднага я забеляза.
— Леночка! — извика тя, опитвайки се да се надигне.
— Мамо! — Лена хукна към нея и се хвърли в прегръдките ѝ.
Очите на Светлана се напълниха със сълзи, когато усети малките ръчички на дъщеря си около себе си.
— Как дойде тук, мила? — попита тя.
Лена се дръпна назад и посочи към Оля.
— Баба ме доведе!
Светлана се намръщи.
— Баба?
Оля се приближи с лека усмивка.
— Здравей, Света.
Светлана застина, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Оля? Какво правиш тук?
— Намерих внучката си, — каза Оля тихо. — Или по-точно, тя ме намери.
Светлана не знаеше какво да каже.
— Света, знам, че направих много грешки в миналото. Но моля те, позволи ми да бъда част от живота ви. Позволи ми да се грижа за Лена… и за теб.
Лена погледна объркано от майка си към Оля.
— Мамо, значи баба Оля наистина е моя баба?
Светлана въздъхна.
— Да, миличка. Тя е мама на баща ти.
Лена се усмихна широко и отново се хвърли в прегръдките на Оля.
— Ура! Сега вече имам баба!
Оля се разсмя през сълзи и притисна момичето към себе си.
— Да, Лено, имаш баба. И този път няма да те оставя.
Светлана се загледа в тях, а в очите ѝ се появи топлина, каквато не бе усещала от години. Може би беше време да даде втори шанс не само на Оля, но и на себе си – заради Лена.
Така в този ден, сред болничната стая, едно малко момиче не просто намери баба – то върна изгубената връзка между две жени, които някога бяха разделени от болката. А сега ги събираше любовта.
About the Author
