Оксана приготвяше вечеря и си тананикаше, най-сетне готова да зарадва Никита. Живееха заедно от десет години. В началото не бързаха да имат дете, наслаждаваха се на времето си заедно. Оксана искаше да работи и да натрупа опит.
Тя много искаше да започне работа в престижна компания и беше обещала, че не планира скоро да има деца. Работата се очертаваше обещаваща, с възможности за израстване в кариерата. Оксана се беше представила добре и ѝ предстояло повишение. Заплатата беше добра, а и майчинските щяха да са прилични, така че сега можеха да мислят за дете. Но не беше толкова просто. Провериха я и всичко се оказа наред, а и при Никита нямаше проблеми.
„Проявете търпение – каза лекарят. – Такива неща се случват. Постигнали сте много в кариерата, похабили сте доста нерви. Отпуснете се, не се вманиачавайте върху това да имате дете. Просто си живейте живота, почивайте повече, всичко ще се нареди.“ Усмихна се и ѝ предписа витамини.
Най-после забременя. Отначало не можеше да повярва, мислеше, че е грешка. Купи си още два различни теста и пак излязоха две чертички. Изчака още една седмица, не можа да се сдържи и отиде в болницата за изследвания. Щяха да си имат дете! Сега можеше да го изненада, да отпразнуват.
Оксана пържеше месо и ослушваше тялото си. Разбираше, че е твърде рано да усеща каквото и да било, но сякаш вече чувстваше как в нея расте нов живот. Поглеждаше се от време на време в огледалото, повдигаше тениската си, но коремът ѝ беше още плосък, за нейно съжаление.
Вече беше изключила газта под тигана, водата в чайника се беше охладила, а от Никита нямаше и следа. Не ѝ вдигаше телефона. Най-после ключът влезе в ключалката на входната врата. По звука на стъпките Оксана усети, че мъжът ѝ не е сам. Разстрои се – трябваше да отложи изненадата. Новината за бременността беше лично нещо, което засягаше само двамата.
Оксана въздъхна и отиде в антрето. За нейна изненада видя десетгодишно момиченце с твърдоглав и недоверчив поглед. Оксана погледна мъжа си, който стоеше зад детето.
– Извинявай, че закъснях, взех Полина – каза той, като гледаше към тила на момичето.
– Коя е тя? Защо я доведе у нас? Защо не се обади? – въпросите на Оксана излязоха от устата ѝ, преди да може да се спре.
– Хайде да влезем в хола. Ще ти обясня всичко – рече Никита и нежно побутна детето по рамото.
Оксана остана вцепенена, гледайки гърбовете на Никита и момичето. Когато влезе в хола, те вече седяха един до друг на дивана. Тя също седна, но на фотьойл, за да вижда лицата им. Момичето я гледаше безразлично, после отмести поглед към прозореца.
– Това е Полина, дъщеря ми – каза Никита. Приличаше на човек, който се чувства едновременно засрамен, виновен и отчаяно решен.
– Дъщеря ти? Не разбирам.
– Едва днес разбрах, че съществува. Баба ѝ ми се обади и ме помоли да я взема. Тя постъпва в болница – обясни мъжът.
– Защо мислиш, че тя е твоя дъщеря? – попита недоверчиво Оксана.
Никита се поколеба секунда.
– Всичко съвпада. Можем да направим ДНК тест, но съм сигурен, че Полина е моя. Във всеки случай, докато баба ѝ е в болницата, тя ще живее при нас. Детето няма други роднини, майка ѝ е починала при катастрофа преди половин година. Хайде да вечеряме, ще ти разкажа подробно – той погледна момичето, което седеше безразлично до него.
Оксана се изправи и се запъти към кухнята. Вътрешно всичко в нея протестираше срещу казаното от мъжа ѝ, но не можеше току-така да изхвърли детето на улицата. „Само за няколко дни. Това е сън, не може да е истина.“ Никита и момичето влязоха в кухнята и седнаха на масата. Оксана сложи в чиниите месо и картофи. Самата тя не докосна храната. Момичето изяде картофите и остави месото настрани.
– Не обичаш ли месо? – попита Никита. Момичето поклати глава. – Какво обичаш?
– Макарони с кренвирши – отвърна тя, без да вдига очи от чинията.
– Е, извинявай. Баща ти не ме предупреди, че ще те доведе – сряза Оксана, като си го изкара и на двамата. Току-що дошла, а вече проявява характер, мислеше си тя, неприятности някакви…
– Ще пиеш ли чай? Или пиеш само компот и сок? Извинявай, нямам, мога да ти предложа само чай – добави саркастично, докато наливаше в чашите.
– Оксана, стига – повиши тон Никита.
Тя остави чайника на котлона и излезе от кухнята. Чуваше ги, че разговарят, и този път Никита миеше чиниите. Когато влезе в хола, Оксана беше седнала на дивана, скръстила ръце на гърдите си, взирайки се през нощния прозорец. Той седна до нея и се опита да я прегърне, но тя му отблъсна ръката.
– Време е Полина да си ляга – каза Никита.
– Разгъни дивана – отвърна Оксана, стана и извади от шкафа чаршафи. Момичето стоеше до стената и ги наблюдаваше с крайчеца на окото. Когато Полина легна, те се заключиха в кухнята. Той ѝ разказа за връзката си с майката на момичето.
– Всичко приключи преди да се появиш ти. Оттогава не съм я виждал. Днес не майката, а бабата ми се обади и ми каза за Полина.
– А защо не ме предупреди, не се обади? Сам реши всичко и я доведе вкъщи. Моето мнение не те ли интересува? – „Скоро щяхме да си имаме дете“, искаше да му каже, но замълча.
– Оксана, и аз бях шокиран. Не можех да я оставя. Баба ѝ е тежко болна. Какво трябваше да направя? Да я пратя в сиропиталище? Тя е моя дъщеря.
– Не знаеш това със сигурност – едва сдържа гласа си да не завика Оксана.
– Ще направя тест за бащинство. Дотогава тя ще остане при нас – каза твърдо Никита.
„Вече съм решил. Ако не ти харесва, решавай сама…“ – прочете Оксана в погледа му. Може би той вече не се интересуваше от детето, което носеше тя?
През нощта тя се обърна с гръб към него. Каква близост, когато в съседната стая спеше непознато момиче, може би дъщеря на Никита? Оксана искаше да плаче. Усещаше, че от този ден нататък животът им драстично се променя и нищо не може да се направи.
Взаимната неприязън между Оксана и Полина растеше с всеки изминал ден. Избягваха се, едва си разменяха по някоя дума, когато оставаха насаме. Полина си пишеше домашните или си играеше на таблета. Оксана се затваряше в кухнята. Нейното възмущение растеше: „Защо точно сега се появи в живота ни, когато най-сетне забременях? Добре, нека живее с нас, но моето собствено дете има нужда от любов…“
В събота Никита излезе рано, за да оправи колата в сервиза. Оксана приготви обяд, после предложи на Полина да се поразходят. Момичето послушно отиде да се облече. На двора, докато другите деца играеха, Полина се държеше встрани, не се включваше в игрите им.
На Оксана ѝ се догади, не издържа и се отдръпна зад оголените храсти. Когато се върна, Полина липсваше. Всички майки наблюдаваха своите деца, но никой не беше видял нищо. Оксана обиколи двора, вика, а от Полина – ни следа.
– Как можа да я оставиш сама? Къде да я търсим? – крещеше Никита, когато пристигна след нейното обаждане.
– Не ми викай! Не съм длъжна да наглеждам дъщеря ти! Достатъчно е голяма. Само се обърнах за една минута. Вземай си я с теб друг път – не му остана длъжна и тя.
– Ваше ли е детето? – обади се една жена, която доведе Полина за ръка.
– Къде беше? – остро попита Оксана.
– Оксана, нека аз – намеси се Никита. – Къде отиде, защо напусна двора? – той не викаше, но погледът му беше сериозен.
– Видя ми се, че видях мама, тръгнах след нея. Ама не беше тя – отговори спокойно Полина.
– Не бива да излизаш от двора. Още по-малко да тръгваш след непознати – продължи той. – Ами ако ти се беше случило нещо? Колата можеше да те блъсне или…
– Приличаше на мама – упорито повтори момичето и в очите ѝ избиха сълзи.
– Не плачи. Търсихме те, уплашихме се. Хайде да си ходим вкъщи – каза той вече по-меко.
Оксана отдавна усещаше тежест и придърпване ниско долу в корема, а сега болката стана пронизваща, приливна. Тя стисна зъби, докато се качваше до третия етаж, държейки се за парапета.
– Какво ти е? – Никита забеляза, че нещо не е наред.
– Боли ме коремът… – изхриптя през зъби Оксана.
Изкачи още две стъпала и се свлече, обляна в нова вълна болка:
– Обади се на линейка… Оох… – простена тя.
Никита я издърпа до вратата, вкара я в апартамента и я сложи на дивана, после повика „Бърза помощ“. Уплашената Полина се притисна към баща си. Оксана смътно помнеше как лекарите дойдоха, пипаха корема ѝ, задаваха въпроси.
– Веднага трябва да я транспортираме. Опасност от спонтанен аборт. Семьон, носилката, а вие събирайте каквото е нужно – обърна се лекарят към Никита.
– Какъв аборт? – не разбра Никита. – Оксана, бременна ли си? Защо не си ми казала?
– Исках… тогава… но… – не можа да довърши тя.
Никита помогна да свалят носилката с жена му, а той и Полина тръгнаха след линейката, която с виеща сирена летеше през града. После седяха в коридора, който им се стори безкраен. Докато… не излезе лекарят и не каза, че съжалява, но детето не е спасено.
Никита забрави за Полина и се втурна в стаята при жена си.
– Оксана, как си? Не знаех…
– Ако беше знаел, какво? Тя е виновна, че изгубих детето. Ако не беше се появила, щяхме да имаме бебе – ридаеше Оксана, потискайки сълзите, които заплашваха да се излеят като порой. – Махай се.
– Оксана…
– Моля те, тръгвай си – Оксана извърна глава към прозореца.
Два дни по-късно я изписаха. При вида на Полина гневът и омразата пак се надигнаха в душата на Оксана. Тя се чувстваше излишна, самотна, нещастна. Полина бе заела мястото ѝ до Никита. Присвояваше си вниманието му, от което Оксана сега имаше най-голяма нужда. Дори в леглото усещаше, че Полина е „между тях“.
Полина усещаше отношението ѝ и ѝ отговаряше също с недобри постъпки. Случваше се да счупи чаша, да разлее чай или „случайно“ да бутне ръката на Оксана, така че тя да се оплиска с кафе или сок върху бялата си блуза. И това правеше, когато Никита беше у дома, готов да защити детето, ако Оксана дръзнеше да го мъмри. Когато оставаха сами, момичето си учеше тихо и мирно. Оксана се затваряше в банята и плачеше.
Тя едва се въздържаше да не удари Полина. С всеки ден ѝ ставаше все по-трудно. Беше се превърнала в „третата“ в собствения си дом. Напрежението достигна върха си. Никой не знае как щеше да свърши това, но бабата се обади и помоли да ѝ докарат Полина. Бяха я изписали от болницата и копнеела да си види внучката.
Настъпи дългоочаквана глътка въздух. В отсъствието на Полина и нейния изпитателен поглед, Оксана най-сетне се отпусна, дори започна да се усмихва. Приготви вкусна вечеря, пиха вино с Никита. Той отново беше неин, само неин, отново стана нежен и внимателен.
Не говореха за Полина, но сянката ѝ пак се усещаше в апартамента и тровеше радостта от близостта. След седмица момичето се върна. Оксана пак се затвори в себе си и се дистанцира.
– Така не може да продължава. Какво да правим? Обичам Никита, но дъщеря му… Нима е завинаги? Аз не мога да търпя това. Невъзможно е да се живее така – оплака се Оксана на една приятелка.
– Ти си възрастна жена, а Полина е дете, глупаво, наранено, само. Не забравяй, че е изгубила майка си, а скоро може да загуби и баба си. Единственият човек за нея е Никита. Или ще се опиташ да се разбереш с нея, или ще си тръгнеш и ще изгубиш Никита – посъветва я приятелката.
– Лесно е да се каже. Да се пречупя заради тази сополанка ли? – възмути се Оксана.
Майката на момичето, която дълго скривала дъщеря си, нелепо загинала, блъсната от кола. Бабата пък сякаш нарочно се разболяла и детето нахлу в живота им точно, когато Оксана забременя, и доведе до загубата на бебето. Всичко едно към едно, сякаш са се наговорили. А тя, Оксана, трябваше да се справя с всичко това. Колко несправедливо.
Когато разбра, че е бременна отново, се зарадва, но не толкова, колкото първия път. Сега нямаше избор – ако искаше детето ѝ да има баща, трябваше да преглътне гордостта си и да се опита да подобри отношенията си с „онова сополанче“.
С малки и плахи стъпки Оксана започна да търси „ключ“ за Полина. Когато момичето си пишеше домашните, тя отиваше да ѝ помогне, посочваше грешки. Полина дори не помисляше да ги поправи. Оксана вече готвеше макарони с кренвирши, супа с кюфтета – любими на Полина. Купи ѝ книгата „Полиана“. Момичето не ѝ обърна внимание. Но след два дни Оксана видя, че Полина чете същата книга, без да се откъсва от страниците.
Когато съобщи на Никита за бременността си, той се зарадва дори повече от нея. Сега ѝ помагаше, не ѝ даваше да вдига тежки торби от магазина. Въвличаше и Полина в почистването на апартамента, изпращайки Оксана да излезе, докато свършат.
Оксана се страхуваше, че когато бебето се роди, Полина може да му навреди от ревност. Чела беше, че такива неща се случват в семействата. Но Никита я убеждаваше да не мисли най-лошото. Обеща ѝ да говори с Полина, винаги да е наблизо.
И ето че дойде моментът да се появи дългоочакваният им син, Матвей. Оксана не можеше да е постоянно до него – трябваше да готви, пере, чисти. На всяка минута надничаше в стаята, където Матвей спеше в креватчето си. Като видеше, че Полина си чете или прави домашни, Оксана се успокояваше за малко, после пак тичаше да провери.
Веднъж, влизайки пак да го види, видя Полина надвесена над кошарката. Оксана се втурна и видя как Полина гали събудения Матвей. Той примигваше сънливо и мълчеше.
– Събуди се – обърна се Полина към Оксана. – Мога ли да го взема?
Оксана замръзна. „Не, може да го изпуснеш“ – каза остро тя.
Полина се натъжи и се отдалечи от кошарката, свеждайки глава.
– Е, добре, само внимавай – каза Оксана, извади Матвей и ѝ го подаде.
Момичето го пое изненадващо умело. Поразходи се из стаята, тананикайки си лека мелодия. Когато Никита се прибра от работа, се усмихна доволно. „Виждаш ли, страхуваше се напразно“ – казваше погледът му.
Оттогава всичко се промени. Оксана позволи на Полина да си играе с Матвей, да бутат заедно количката навън. В началото все още се боеше, но Матвей с радост се занимаваше с Полина. Когато тя се прибираше от училище, той се оживяваше.
Когато навърши година, Матвей вече можеше уверено да стои прав и да прави първите си крачки, държейки се за ръцете на Оксана или Никита.
Един ден Оксана готвеше обяд, а Полина влетя в кухнята.
– Мамо, тръгнал е сам! Хайде бързо – извика тя.
Оксана се затича в стаята и видя сина си, който стоеше неуверено на пухкавите си крачета. Грабна го и го обсипа с целувки. Полина стоеше наблизо и ги гледаше. Оксана я придърпа с едната ръка и я погали по косата. Усети топлота и спокойствие в сърцето си.
Полина все по-често наричаше Оксана „мамо“. Когато бабата на Полина почина, Никита се зае с погребението и остави Оксана сама с децата. През това време те окончателно се сближиха с момичето.
– Нямахме нито едно дете, а сега изведнъж станаха две. Чудесно, нали – прошепна радостно Никита нощем. – Полина ще порасне, ще живее отделно, в апартамента на баба си.
Оксана много се изненада. Мислеше, че Никита се е привързал към момичето. Дори тя самата вече не можеше да си представи живота без нея.
– Мислех, че я обичаш – каза Оксана.
– Не съм я възпитал като Матвей. Тя е дъщеря ми, но обичам ли я? Не знам – призна си честно Никита.
Преди време Оксана щеше да се зарадва на такава негова реплика, но сега се замисли.
Никита обожаваше Матвей, гордееше се с него, вдигаше го на раменете си, подхвърляше го високо. Прекарваше всяка свободна минута със сина си. Сега Оксана се стараеше да не пренебрегва Полина. Момичето усещаше това и също се привързваше към Оксана.
Така постепенно от омразата се роди любов. Матвей помогна на Оксана и Полина да се помирят. Всички проблеми и неприятности останаха зад тях. Сега живееха заедно и мирно, стараейки се да пазят крехкото спокойствие, настанило се в семейството.
Няма как всичко да е гладко в човешките взаимоотношения. Конфликтите на интереси са неизбежни – такава е реалността, която не винаги е равна и спокойна. Но това е нормално. А любовта… любовта покрива всичко.
„Ако през целия ти живот цари пълен хаос, е трудно изобщо да повярваш, че нещата някога ще се оправят. Ако всичко в живота ти не е нормално, тогава именно това вече е нормалното.“
— Сам Хейс, „Моята непозната дъщеря“
„За да създадеш семейство, е достатъчно да обичаш. За да го запазиш, трябва да се научиш да търпиш и да прощаваш.“
About the Author
