Имах ужасно детство. Родителите ми никога не се нуждаеха от мен. Мразех къщата си, мразех крясъците в нея и хората в нея. Не разбирах защо трябваше да преминавам през всичко това. Най-доброто място, което не трябваше да бъде докосвано, беше ъгълът под леглото, и аз прекарах почти цялото си детство там.
Никога не съм виждал никаква обич от страна на майка ми. Не помня ден, в който да се е усмихнала. Минаха много години, но думите ѝ, че съм ѝ в тежест, все още са в главата ми. Но аз отдавна ѝ простих. Случи се така, че останах без баща си – той почина заради алкохола, в това състояние се скара.
След това майка ми започна да пие много. Всичките ѝ пари се харчеха за бутилки, заради което можех дори да остана гладен. В един от пиянските ѝ дни на вратата се позвъни. Майка ми помисли, че това е приятелят ѝ, който пиеше. “Какво искаш?” – беше първото нещо, което майка ми реши да каже на непознатия.
“Искам да видя Игор. Аз съм неговият брат. Не негов, разбира се, а братовчед. Тъкмо минавах оттам и реших да разбера как е той. Как е той? Той почина преди една година. Нека си спомним за него или нещо подобно.” Братът на баща ми ме видя да стоя в ъгъла и по-късно ми каза, че съм била кльощаво момиченце.
След това каза на майка ми да ме прибере. Отидохме в магазина. Стоях там и плачех, а чичо ми ме попита какво ми е, но аз не разбрах. “Можеш ли да ми купиш нещо за ядене?” – “Разбира се, ще ти купя храна. А искаш ли нова дреха?”
Прегърнах го и веднага се уплаших, защото майка ми никога не ми позволяваше да я прегръщам, винаги ме отблъскваше. Чичо ми ме успокои. Върнахме се вкъщи и чичо ми дойде направо при майка ми със сделка, за която тя дори не се замисли: “Със съпругата ми нямаме собствени деца и няма да имаме такива. Ще трябва да се откажеш от дъщеря си, а ние със съпругата ми ще поемем попечителството над нея.”
Чичо ми ме заведе в дома си и от този ден нататък намерих и семейство, и любов. Леля Вера стана моя майка. Вярно е това, което се казва: майка не е тази, която те е родила, а тази, която те е отгледала.
След години историята продължава:
Годините минаваха и животът на Игор се промени коренно. Той растеше в любящото семейство на чичо си и леля Вера, които му дадоха всичко, от което се нуждаеше – обич, подкрепа и стабилност. Игор се справяше добре в училище и имаше много приятели. Леля Вера го научи на много неща, включително как да готви и да се грижи за домакинството, а чичо му го научи на различни занаяти и го подкрепяше във всичките му начинания.
Един ден, когато Игор беше вече на 18 години, той реши да посети старата си къща и да види майка си. Той не беше я виждал от години и не знаеше какво да очаква. Когато пристигна, видя, че къщата е в лошо състояние – прозорците бяха счупени, а градината беше обрасла с плевели.
Игор почука на вратата и след малко майка му отвори. Тя изглеждаше много по-стара и изтощена, отколкото той си я спомняше. Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато го видя.
„Игор, ти ли си?“ – прошепна тя.
„Да, мамо, аз съм“, отговори той. „Исках да те видя и да разбера как си.“
Майка му го покани вътре и те седнаха на старата маса в кухнята. Тя му разказа за трудностите, през които е преминала през годините, и как съжалява за всичко, което му е причинила. Игор я изслуша внимателно и почувства, че въпреки всичко, тя все още е неговата майка.
„Мамо, искам да ти помогна“, каза той. „Знам, че не можем да променим миналото, но можем да започнем отначало.“
Майка му се разплака и го прегърна. „Благодаря ти, Игор. Не знаеш колко много означава това за мен.“
Игор реши да помогне на майка си да се възстанови. Той започна да ремонтира къщата и да се грижи за нея. Постепенно майка му започна да се променя – тя спря да пие и започна да се грижи за себе си. Връзката им се възстанови и те станаха по-близки от всякога.
Игор продължи да живее с чичо си и леля Вера, но редовно посещаваше майка си и ѝ помагаше. Той осъзна, че семейството не е само тези, които те отглеждат, но и тези, които те обичат и подкрепят, независимо от всичко.