Синът убеждава баща си да продаде къщата си и да му даде парите назаем, като обещава, че ще се грижи за него. Но тази грижа не продължила дълго. Година по-късно синът казал, че баща му трябва да се премести в старчески дом.
Старецът не спорел. Знаел: синът вече бил решил всичко. Още същия ден го отвели в старческия дом.
Шест месеца по-късно старецът починал. Неблагодарният син отишъл при адвокат, за да разбере за наследството на баща си. Но, както се оказало, покойният му баща му бил подготвил истинска изненада.
Синът осъзнал каква грешка е направил, но вече било твърде късно.
Разказваме ви какво е направил умният старец ⬇️⬇️.
Някога, преди много години, бащата продал къщата си, за да помогне на сина си. Виктор нямал достатъчно пари, за да си купи апартамент, и тогава той сам предложил на баща си такава възможност:
– За какво ти е тази къща? Ти и без това си сам там. А ние тук имаме семейство, деца. Ще живееш с нас, няма да ти е скучно.
Баща ми се колеба дълго време. Но накрая се съгласи – заради сина си.
Отначало всичко вървеше добре. Но с течение на времето нещо се промени. Виктор стана дистанциран, жена му започна да се дразни за нищо, внучката му гледаше на дядо си така, сякаш той изобщо не беше член на семейството, а случаен човек.
Постепенно старецът осъзнал: станал е излишен. Беше му отреден малък ъгъл в стаята и той се стараеше никой да не го вижда, за да не предизвика нова вълна от недоволство.
Един ден Виктор обяви:
– „Татко, имаме важно събитие. Дъщеря ни ще се омъжва. И знаеш ли… трябва да се преместиш. Намерихме добър старчески дом с грижовен персонал. И младите хора ще бъдат тук за известно време. Помисли си, не можем всички да се поберем.
– Виктор, продадох къщата заради теб. Дадох всичко, което имах, защото вярвах, че ще се грижиш за мен, както аз се грижих за теб. Болно ми беше да напусна тази къща. Но го направих заради теб. И сега просто ме изпращаш?
– Татко, не драматизирай толкова. Ние ще продължим да идваме, няма да си сам.
Старецът не спореше. Знаеше, че синът му вече е взел решение. Още същия ден го отвели в старчески дом.
Отначало тъгувал за дома, не ядял и не говорел. Но с времето свикнал. В дома имало едно младо момиче, медицинска сестра, която се грижела за него с истинска топлота. Тя не говореше дежурни фрази, не го гледаше със съжаление. Тя просто беше там за него.
Шест месеца по-късно старецът си отиде. Виктор не дойде нито веднъж.
Когато го извикаха при адвоката, очакваше да чуе за наследството. Но името му не фигурираше в завещанието. Всичко, което баща му беше спестявал цял живот – един милион рубли – беше дадено на същото това момиче.
Адвокатът подаде на Виктор бележка:
„Исках просто да доживея годините си в мир. А ти ме предаде. Оставих тези пари на някого, който беше до мен, когато страдах. Някой, който прояви човечност. Сбогом.“
Виктор прочете тези думи отново и отново. Едва сега осъзна, че е загубил нещо повече от наследство. Беше загубил най-близкия си човек. Но вече беше твърде късно.