Животът има странен начин да ни изпитва и да ни поднася изненади, когато най-малко очакваме. Синът ми Георги винаги е бил до мен. След като здравето ми се влоши и артритът ме ограничи, той ме прие в дома си и се грижеше за мен. Никога не ме е карал да се чувствам като товар… до този ден.
Телефонът иззвъня в един спокоен следобед. Вдигнах и чух гласа на Георги – строг и решителен:
– Майко, трябва да говорим. Получих копие от твоето завещание. Приготви си багажа веднага и бъди готова да излезеш до четири часа.
Оставих телефона и за миг застинах, усещайки как ръцете ми потреперват. „Какво става? Да не би да е обиден, че оставих къщата и спестяванията на Анна и Борис? Те имат нужда от тези пари, а Георги има всичко… Нима съм го наранила?“
С треперещи ръце започнах да събирам вещите си, обляна в мисли и съмнения. Бях ли взела грешно решение?
В четири часа Георги пристигна. Не каза почти нищо, само взе куфара ми и го сложи в багажника на колата. Седнахме вътре и той подкара мълчаливо. Гледах го внимателно, опитвайки се да разчета изражението му, но то беше непроницаемо.
– Георги, къде ме водиш? – прошепнах след малко.
Той не отговори веднага. Радиото беше включено на нисък звук и само тиктакането на мигачите нарушаваше тишината.
Скоро осъзнах, че се движим извън града. Пътят, по който поехме, водеше към едно спокойно планинско място – нашата стара вила край морето. Това беше мястото, където прекарвахме летата, когато Георги и братята му бяха малки.
Когато спряхме пред вилата, Георги се обърна към мен. Очите му вече не бяха строги – в тях се четеше топлота и обич.
– Майко, моля те, изслушай ме. Знам защо оставяш къщата и парите на Анна и Борис. Те имат нужда от тях. Аз нямам нужда от пари. Това, което ми оставяш – спомените, семейните снимки и часовника на татко – е най-ценното за мен.
Застинах на място, неспособна да повярвам на ушите си.
– Но аз… мислех, че си обиден. Че искаш да ме изхвърлиш…
Той се усмихна тъжно.
– Няма такова нещо, майко. Исках просто да те доведа тук. Помниш ли колко щастливи бяхме на това място? Искам да прекараме няколко дни заедно, както преди. Да се отпуснеш и да се почувстваш по-добре.
Очите ми се насълзиха. Прегърнах го силно и едва успях да изрека:
– О, Георги… Прости ми за съмненията. Ти си прекрасен син.
Тези дни във вилата бяха като връщане в миналото. Гледах залезите над езерото, слушах смеха на Георги и се чувствах отново жива. А когато той доведе тук една млада жена, с която се запознал в града, в очите им видях искрата на нещо специално. Може би скоро щях да дочакам и внуци… Животът продължаваше, а любовта в семейството ни се възраждаше.