Олга беше в магазина, когато ѝ се обади съседката.
— Олечка, здравей. Тук при вашата врата шуми някаква жена, казва, че е дошла на гости, а вие не ѝ отваряте.
— Здравейте, Нина Тимофеевна. Ние не очаквахме гости, странно. Кажете ѝ, моля, че скоро ще се прибера.
Докато пътуваше към вкъщи, Олга се чудеше коя ли може да е тази жена. Гостите им идваха рядко и винаги след предварителна уговорка.
Олга излезе от асансьора с две торби и видя пред вратата си непозната жена, на около шейсет години. Ниска, пълна, с шарена рокля. До нея стоеше младеж — висок и слаб, с очила. На пода лежеше голяма, пухкава чанта.
— Здравейте. При нас ли идвате?
— Така ли посрещате гости? Да, при вас сме. Тамара Петровна даде адреса и каза, че Игор ще помогне на този нехранимайко.
Жената махна с ръка към младежа.
— Нищо не ми е казвала Тамара Петровна за вас.
— Сигурно е говорила с Игор. Той ѝ е син, а ти си му снаха.
— Всъщност аз живея тук заедно с него. Е, заповядайте…
Олга отвори вратата, жената побутна младежа напред и влезе след него. Олга беше объркана. Игор беше на работа, а тя не знаеше какво да прави с тези хора.
— Казвам се Валентина Николаевна, аз съм кръстницата на Игор. Можеш да ми казваш леля Валя. А това е внукът ми Стасик. А ти сигурно си Олга, нали? Тамарочка често ми разказва за вас. Сърди се, че не сте я поканили на сватбата. Как можахте така да постъпите с майка?
— Не сме имали сватба, просто се подписахме в гражданското и това е. Не сме канили никого.
— Ех, по наше време не беше така. Добре, къде ви е тоалетната?
Олга я заведе до тоалетната и се върна в кухнята да разтовари торбите. Младежът седеше скромно на стол.
— Извинете, че така стана. Баба ми каза, че ни очаквате…
— Да, ситуацията е… доста странна.
Олга не знаеше как да се държи. Излезе на балкона и се обади на мъжа си.
— Игор, тук е някаква леля Валя с внука си; казва, че майка ти е трябвало да ни предупреди. Освен това твърди, че ѝ е кръстница. Знаеш ли нещо?
— За пръв път чувам. Мама е непредсказуема. Кръстницата си дори не помня да съм я виждал — само името ми е познато, защото майка ми поддържа връзка с нея. Тези хора се изнесоха от нашето селище, когато бях много малък. Сега ще се обадя на мама да изясня.
— Добре, чакам те у дома.
Когато Олга влезе в кухнята, видя как леля Валя сръчно нарежда чаши и слага вода в чайника.
— Ние сме гладни след пътя. Може ли поне чай да пием?
— Сега ще сложа вечеря — ще правя пилаф. Почакайте малко, моля.
— Ще почакаме, естествено. Но първо чай. Е, разкажи как живеете в големия град? Тамара каза, че Игор печелел милиони. Айтишник — печеливша професия. Тъкмо затова доведох Стас, защото Тамара каза, че Игор ще го вземе при себе си за програмист или както там се нарича…
Олга я погледна изумено. Какви новини само… Излиза, че Тамара Петровна вече всичко е решила, без никой да знае. А Игор дори не е в час.
— Бабо, нали каза, че Игор ще ми помогне да си намеря работа като готвач в ресторант? Какво общо има програмирането? — Стас рязко се изправи от стола.
— Успокой се, Стас. Забрави за готвача — не се печелят милиони така. Игор ще те научи на всичко, ще си вземеш кола, апартамент и пак ще остане да почерпиш баба си.
И гостенката се засмя шумно, тресейки се цялата.
— Разбирате ли, аз дойдох, защото баба ми каза, че ще ми помогнат да си намеря работа тук. Където живея, няма никакви перспективи, а аз винаги съм мечтал за градски живот. Родителите ми са алкохолици, баба ме отгледа. Завърших училище за готвачи, това ми е призванието, а не програмирането.
— Какво разбираш ти! Слушай баба си! Я виж как живеят хората — апартамент в центъра, пари колкото щеш, пътуват в чужбина. Готвачите живеят ли така? Оля, защо нямате деца? Време е вече да родиш — часовникът тиктака…
В този момент се появи Игор.
— О, кръщелничето ми! Колко голям и пълен си станал! Помниш ли леля си Валя, втората ти майка?
— Здравейте. За съжаление, не ви помня. Говорих с мама. Тя сподели, че не ме е предупредила нарочно, за да ми направи изненада. Е, определено ме изненада. Но истината е, че няма как да помогна на внука ви да започне работа при нас. Не вземаме служители без опит и образование.
— И аз не знаех за това, съжалявам. Всъщност дойдох, за да си намеря работа като готвач. Бабо, хайде да тръгваме…
— Къде ще отидем? Нощ е вече! Ще пренощуваме, пък утре ще му мислим. Те имат две стаи — все ще се сместим някак. Няма да обидят кръстницата. А Оля тъкмо ще готви пилаф…
Тук се намеси Оля.
— Предлагам друго. Вечеряте при нас, а после ще ви намеря квартира под наем. В нашия блок има няколко души, които дават жилища за нощувка. У нас няма как да останете: в спалнята сме ние, а диванът в хола не се разтяга.
— И колко ли струва такава квартира? Сигурно е скъпо, а аз не бях предвидила допълнителни разходи. Трябва да се прибирам, а и на Стас ще му трябват пари тук.
— Не е скъпо, не се тревожете. Ние с Игор ще платим, но само за една нощ. Като се има предвид ситуацията, Тамара Петровна не постъпи много добре…
— А може ли аз да сготвя пилафа? Много го обичам и ми се получава вкусно. Вие си починете, а после ще си тръгнем — предложи изведнъж Стас.
Оля се съгласи. Тя не обичаше да готви, а и момчето беше готвач — нека покаже уменията си. Даде му продуктите, а тя и Игор отидоха в хола, докато Стас се залови с пилафа.
— Игорьок, ти не се обиждай. Ние сме прости, селски хора. При нас е прието да приемаме всички у дома. Тамара толкова те хвалеше, казва, че си умен, но рядко си идваш на село, свикнал си с живота в града. С нея често си говорим по телефона, пращаме си картички по WhatsApp.
— Неловко се получи, наистина. Мама не трябваше да уговаря такива неща скришом. Но момчето е добро.
— Ох, майка му пие, баща му ги заряза, аз сама го отгледах. Искам да стане човек…
Когато пилафът бе готов, Стас извика всички в кухнята. Оля сложи чиниите, наряза кисели краставички и хляб. Пилафът беше невероятно вкусен.
— Стас, имаш страхотен талант. Благодаря ти, стана чудесно.
Стас се смути.
— Знаеш ли какво, ще се обадя на един познат. Той има узбекски ресторант, ще го попитам дали не им трябва помощник.
Игор излезе от стаята и се върна след няколко минути.
— Стас, имаш късмет. Тъкмо им трябва човек за помощник-готвач. И ще ти намерят стая в общежитие.
— Благодаря ви много! Много се радвам…
След вечерята Оля заведе леля Валя и Стас в апартамента под наем, като предварително се уговори с хазяйката. За щастие, беше свободен.
На следващия ден Игор заведе Стас в ресторанта и го запозна със собственика. На него младежът му допадна, обеща да го напътства. Игор се радваше, че може да помогне.
Той изпрати леля Валя на гарата и тя се прибра спокойна у дома. Игор въздъхна с облекчение. Гостите, които не очакваш, не винаги са ти радост. Но пък му стана жал за младежа.
— Ало, мамо, здравей. Моля те вече да не ни пращаш никого. Моля. Не обичам такива изненади.
— Синко, Валя се обади, каза, че си помогнал на внука ѝ и сте ги приели добре. Много е доволна. Не ме разочарова.
— А ти мен ме разочарова. Не може така да действаш. Нали разбираш — гостите трябва да са приятни, а не така… Не мога и не искам да помагам на всеки. Стас е изключение. Затова, моля те, без повече изненади.
— Добре, синко, не се сърди. Просто не можах да откажа на Валечка…
Майка му спази обещанието си — повече не изпращаше неканени гости.
Стас се доказа в работата и след време стана главен готвач. Понякога Игор и Оля отскачаха до ресторанта, където работеше, и той ги черпеше за своя сметка — в знак на признателност и благодарност.