Телефонът звънна точно в седем вечерта, по разписание, сякаш метроном отмерваше ударите на несъстоялото ѝ се щастие. Ева гледаше екрана, докато той не угасна, отнасяйки със себе си снимката на усмихнатия Даниил. Снимката беше направена миналото лято, когато все още вярваха в „дълго и щастливо“.
Сега тази усмивка ѝ се струваше подигравка, присмех над наивността ѝ. Навън октомврийската вечер догаряше. Вятърът гонеше жълтите листа по двора, завъртайки ги в причудливи вихри – също както мислите в главата ѝ, които не можеха да се успокоят.
Старата ябълка до оградата изпускаше последните си плодове и глухото тупване на ябълките по вкочанената земя отекваше като тъпа болка в слепоочията ѝ. „Евочка! Вечерята е сложена!“ Гласът на майка ѝ едва успяваше да пробие плътната завеса на апатията, но Ева само се загърна по-плътно в одеялото — сиво, изтъркано, като сегашния ѝ живот.
Одеялото ухаеше на дом и детство, на време, когато всичко бе просто и ясно. Телефонът отново оживя – този път беше съобщение: „Мъничка, просто искам да знам, че си добре. Нали разбираш колко се тревожа?“ Пръстите ѝ инстинктивно застинаха над екрана. Даниил винаги умееше да намира правилните думи, винаги. Как тогава, преди година, когато за пръв път я покани на среща. Или когато я успокои след разправията с приятелката ѝ. Или когато… Ева рязко поклати глава, прогонвайки нежеланите спомени.
На вратата се почука предпазливо.
– Дъще, сварих борш, любимия ти – обади се тихо майка ѝ, сякаш се боеше да не подплаши ранена птица. – С чеснови питки. И има прясна заквасена сметана, фермерска.
На Ева ѝ се искаше да извика: „Мамо, да не мислиш, че боршът може да залепи разбито сърце?“ Но вместо това мълчеше и се взираше в пукнатините по тавана. Те се преплитаха в странни форми: ето там прилича на река, а там – на строшено огледало.
– Нина, остави я – чу се умореният глас на баща ѝ. – Нека остане сама, ако иска.
Звукът на отдалечаващи се стъпки. Тихото поскърцване на дъските по стълбите. Приглушен разговор на родителите в кухнята.
– Нина, да не я заведем в болница? – бащата, чийто бас винаги прозвучаваше тревожно.
– Витя, какво говориш? Какво ще кажат хората? По-добре ще я заведа при баба Марфа, тя ще развали магията.
– Каква магия, Нина, в 21 век сме!…
Телефонът отново зазвъня. Този път Ева вдигна, само за да прекрати мъчителното очакване.
– Мъничка? – гласът му беше като мед, стичащ се по острие на нож. – Толкова ми липсваш. Днес минах покрай онова кафе, спомняш ли си? Където за пръв път…
– Моля те, престани – собственият ѝ глас ѝ се стори чужд, пречупен.
– Но аз просто искам да поговорим. Нали можем да останем приятели? След всичко, което беше между нас?
Всяка негова дума удряше право в целта, намираше пукнатините в бронята ѝ. Той знаеше всичките ѝ слаби места – сам ги беше създал, ден след ден.
– Днес видях Марина – продължи той все едно между другото. – Праща ти поздрави. Пита защо си изчезнала от социалните мрежи.
Ева натисна бутона за край на разговора и захвърли телефона на леглото. Марина. Най-добрата ѝ приятелка. Бивша най-добра приятелка. Която сега „случайно“ среща Даниил. Просто случайно.
Навън вече се беше стъмнило окончателно. Вятърът се усилваше, шибайки прозореца с шепи дъжд. Някъде в далечината се чуваше кучешки лай – протяжен, жаловит, сякаш оплакваше нечия загуба.
Вратата пак изскърца. На прага се появи баща ѝ – висок, посивял мъж, с натежали от недоспиване клепачи и зачервени очи.
– Дъще… – той приседна на края на леглото. – С майка ти говорихме. Има една старица в съседното село. Казват, че помага. Срещу прокоби, уроки…
Ева се усмихна насила, горчиво като пелин. Баща ѝ, винаги рационалният, сега бе готов да се хване за всяка сламка, дори и за мистика.
– Татко, това не е уроки – тихо каза тя. – Това е… просто живот.
Той помълча, тежко въздъхна и положи шепата си на рамото ѝ. Дланта му беше топла и грапава, точно както в детството, когато я учеше да кара колело.
– Знаеш ли – промълви накрая, – понякога най-трудното не е да не падаш, а да се изправиш, след като паднеш.
Ева не му отговори. Гледаше през прозореца, където уличната лампа осветяваше мокрия път, по който никой не минаваше. Капките дъжд се стичаха по стъклото, сливаха се и образуваха причудливи лъкатушещи пътечки – също като сълзите, които Ева вече не можеше да рони. Бяха се свършили още преди месец, оставяйки само пустота и мълчание.
В събота баща ѝ все пак я заведе при старицата. Бабата дълго обикаля около нея със свещ, мърмореше нещо под нос, пръскаше я със светена вода. Ева стоеше неподвижно като кукла, само в един миг забеляза, че от очите ѝ текат сълзи – първите от доста време.
– Привързали са го към теб – рече бабата категорично, докато подбираше някакви треви. – Сега трябва да го отвържем.
Върнала се у дома, Ева за пръв път от седмица отиде до прозореца. В стъклото се отрази бледо лице с изострени скули и угаснали очи. Някъде по ръба на съзнанието ѝ премина мисълта: „Това не съм аз. Това е някой друг.“ Телефонът отново завибрира, но този път тя дори не се обърна…
Дните се нижеха като през мъгла на безразличие, като кораб без платна. Ева седеше край прозореца, механично прехвърляйки броеница – старата, бабината, с изтъркани дървени мъниста. Еднообразното им потракване я унасяше, отнасяше мислите ѝ някъде далече, където нямаше болка и спомени.
Скърцането на портичката се разнесе толкова неочаквано, че Ева подскочи. По пътечката, послана с изтъркани кирпичени плочи, вървеше младо момиче в обикновена ленена рокля. Русата му коса, прибрана в разпусната плитка, изглеждаше полупрозрачна на слънцето. До нея крачеше почти безшумно огромен черен котарак, сякаш сянка.
„Странно – помисли си Ева. – В нашето селище всички се познаваме, а нея никога не съм я виждала.“
Момичето спря точно под прозореца и вдигна глава. Погледите им се срещнаха и нещо трепна в гърдите на Ева, като струна, докосната след дълго мълчание. Очите на непознатата бяха необичайно сиви, дълбоки като предутринно небе.
– Здравей, тъжна – гласът прозвуча меко, но имаше особена сила. Дори през затвореното стъкло Ева чуваше всяка дума, сякаш те отиваха право в съзнанието, заобикаляйки всякакви прегради. – Аз съм Мирослава, а това е Север.
Котът кимна величествено, сякаш потвърждавайки думите на стопанката. Кехлибарените му очи гледаха прекалено разумно за животно.
Ева не помнеше как се озова долу. Просто изведнъж се оказа, че стои на верандата, боса върху хладните дъски. Майка ѝ надникна от кухнята и застина с кърпа в ръце.
– Почувствах болката ти отдалече – каза просто Мирослава, сякаш беше най-естественото нещо на света – да чувстваш чуждата болка. – Затънала си в нея като муха в кехлибар. Не можеш нито напред, нито назад.
– Коя сте вие? – майката на Ева прозвуча предпазливо. – Какво искате?
Мирослава се обърна към нея, а в плавното ѝ движение Ева долови нещо като танц – бавен и плавен, като течение на река.
– Аз съм тази, която помага да се намери загубената радост – усмихна се тя, а фините бръчици около очите ѝ се събраха в лъчи. – И сега тази радост е нужна на дъщеря ви.
Междувременно Север вече беше шмугнал в къщата, сякаш винаги беше живял тук. Лъскавата му черна козина проблясваше в полумрака на антрето.
– Не са ни нужни… – майката на Ева се запъна за секунда, но Мирослава само се засмя тихо.
– Разбира се, че не са. Но ви е нужен приятел. – Тя седна на стъпалата и потупа мястото до себе си. – Ева, ще поседнеш ли?
И Ева седна, без да разбира защо. От Мирослава се носеше аромат на билки и дълъг път, роклята ѝ беше покрита с прах, а по изтърканите ѝ обувки личаха следи от много изминати пътеки. Но най-важното – край нея беше топло. За пръв път от месеци Ева усети как леденият панцир около сърцето ѝ започва да се топи.
– Мога ли да остана за през нощта? – попита Мирослава, загледана нанякъде в далечината. – Дълго пътувах, а къщата ви… тя е приветлива. И на Север му харесва тук.
Котът, чувайки името си, се появи на вратата, стиснал в зъби бащината пантоф.
– Север – в гласа на Мирослава прозвуча весела укоризненост. – Какво правиш?
Неочаквано Ева усети устните ѝ да се извиват в лека усмивка – първата от много дни…
До вечерта Мирослава вече седеше на масата с тях, отпивайки чай от стара порцеланова чаша, и разказваше невероятни истории за места, на които е била. Баща ѝ я слушаше недоверчиво, но не я прекъсваше. Майка ѝ се мръщеше, но ѝ подлагаше още пирожки. А Север лежеше в средата на хола като истински господар, и дори старият скърцащ диван призна правото му да легне на най-удобното място.
Когато всички се прибраха по стаите си, Ева дълго лежа будна, заслушана в тихото мъркане на кота зад стената и тихото, незнайно пеене на Мирослава. Напяваше някаква древна приспивна песен на непознат език. И за пръв път от дълго време телефонът ѝ мълчеше, сякаш самата нощ ѝ даваше отдих от миналото. В тъмното очите на Север святкаха като две златни звезди – стоеше до вратата като страж, бдящ над нечий сън. Може би затова Ева за пръв път от седмици не сънува кошмари.
Сутринта започна с аромата на прясно сварено кафе и тихо напяване. Мирослава се суетеше в кухнята, като разбъркваше нещо в стара глинена купичка, а Север кацна на перваза и изуменото му котешко внимание следеше полета на птиците.
– Знаеш ли кое лекува по-добре от всички билки и заклинания? – попита Мирослава, без да се обръща. – Детският смях. Чист, неподправен, като пролетен поток.
Ева, която бе застинала на прага, усети как нещо се сви в стомаха ѝ. Децата. Шумни, взискателни, пълни с онази жизненост, която ѝ липсваше.
– Не мога – гласът ѝ прозвуча глухо, сякаш идваше от дълбочина под водата. – Не умея… С децата.
– Умееш, разбира се – Мирослава се обърна и очите ѝ сияеха с онзи топъл сив блясък. – Просто си забравила. Както си забравила да се усмихваш.
Точно в този момент майка ѝ влезе в кухнята, а Мирослава, сякаш между другото, каза:
– Знаете ли, в детския център „Слънчице“ точно търсят преподавател по рисуване. Ева рисува прекрасно.
Майка ѝ някак се оживи:
– Тя има и диплома от художествена школа!
– Мамо! – Ева усети как бузите ѝ пламват. – Това беше преди сто години!
– Талантът не ръждясва – тихо отбеляза Мирослава, като разбъркваше някакви билки в чашата. – Просто заспива, докато дойде време да се събуди.
Седмица по-късно Ева стоеше пред групичка малчугани в предучилищна възраст, стискайки подмишница скицник. Децата я гледаха любопитно, сякаш беше някакво невиждано животно. Едно момиченце с разпилени плитки я дръпна за ръкава.
– Госпожо, ще рисуваме ли принцеси?
– Не, дракони! – викна луничаво момче.
– А може ли еднорози? – пропищя друго момиченце.
След петнайсет минути главата на Ева вече кънтеше.
В края на първия ден се чувстваше като изцеден лимон. Навсякъде имаше боя: по чиновете, по пода, по новата ѝ блуза. Все едно експлозия от багри бе преминала през стаята.
– Това е безнадеждно – оплака се тя вечерта на Мирослава, която все още гостуваше в дома им. – Не ме слушат, вдигат шум, те…
– Са живи – тихо я поправи Мирослава.
Ева замлъкна. В думите ѝ имаше истина: децата бяха живи, истински, за разлика от нейното съществуване през изминалите месеци. Дните се нижеха бавно. Всяка сутрин беше изпитание – да влезе в стаята, да срещне очакващите погледи, да намери сили да им се усмихне. Понякога се получаваше, по-често – не. Но после дойде онзи ден, когато Саша, най-тихото момче в групата, ѝ подаде рисунка: нескопосано слънце с криви лъчи.
– Това сте вие – каза той плахо. – Защото сте топла.
Ева се взираше в детската рисунка и нещо в нея трепна, сякаш лед се пропука под пролетното слънце.
Същата вечер телефонът отново иззвъня. Беше Даниил. Щеше да познае номера му дори насън.
– Мъничка – гласът му беше отново мед, но и отрова едновременно. – Много се радвам, че си намерила работа. Знаеш ли, аз сега…
Внезапно въздухът прониза яростно съскане. Север, появил се сякаш от нищото, бе изопнал гръб и оголил зъби. Кехлибарените му очи пламтяха заплашително, а ноктите му се впиваха в килима.
– Какъв е този звук? – в гласа на Даниил се долавяше тревога.
Ева гледаше котарака и за пръв път отдавна почувства нещо като защитеност. Север не сваляше очи от телефона, готов да се хвърли към невидим враг.
– Това… това е просто котката – успя да каже тя, но гласът ѝ прозвуча изненадващо твърдо.
– Никога не си имала котка – в гласа на Даниил прозвучаха познатите командващи нотки.
– Сега имам.
Тя натисна бутона за край на разговора и се свлече на пода до Север. Котката веднага положи глава върху коленете ѝ, а ръмженето ѝ се превърна в успокояващо мъркане…
По-късно, докато окачаше детската рисунка на хладилника, Ева улови погледа на Мирослава.
– Ти беше права – тихо каза Ева. – За детския смях. Той… лекува.
– Не смехът – поклати глава Мирослава, – а любовта. Чиста, безусловна, такава, каквато могат да обичат само децата.
– И котките – добави тя и погледна Север, който както и преди не се отделяше от Ева.
На следващия ден малката Алиса я попита:
– Защо толкова рядко се усмихвате?
Ева, без да се замисли, се усмихна – слабо, колебливо, сякаш се учеше отново.
Вечерта започна както обикновено. Ева седеше в стаята си, преглеждайки детски рисунки – цяла купчина слънца, котета и по някаква причина лилави дървета. Топло ѝ беше на душата от мисълта за днешното занятие, когато малката Марина за пръв път нарисува права линия и сияеше от гордост.
Телефонът звънна изведнъж, разкъсвайки уютната тишина. Ева потрепери и изпусна рисунките – цветните листове се разлетяха по пода като есенни листа.
– Здравей, мъничка! – гласът на Даниил звучеше някак особено. – Днес минах покрай нашето място. Спомняш ли си онази пейка в парка, където за пръв път ми каза, че ме обичаш?
Ева усети как стомахът ѝ се свива. Спомените, които толкова старателно бе заровила, нахлуха като водопад, скъсал бента.
– Срещнах там Марина – продължи той, сякаш нехайно. – Много ѝ отива новата прическа, нали?
Нещо се прекърши вътре в нея. Ева извика – силно, отчаяно, сякаш изливаше цялата натрупана болка.
– Спри! Престани да го правиш! Знаеш, че Марина… че вие… Защо? Защо продължаваш?
Гласът ѝ премина в ридание. Телефонът се изплъзна от треперещите ѝ пръсти, но от говорителя продължаваше да се лее отрова.
– Мъничка, плачеш ли? Аз просто споделям новини. Нали сме приятели, нали така каза, че искаш да си останем приятели.
Неочаквано остра болка прониза ръката ѝ. Север, появил се безшумно, впи нокти в плътта ѝ. Ева извика, но не от болка, а от внезапното осъзнаване.
Тя погледна раната, където се събираха капки кръв, и изведнъж видя всичко кристално ясно. Всеки негов разговор, всяко привидно случайно споменаване на общи спомени или приятели – това не бяха опити за съхранение на връзката, а вериги, с които той я държеше.
– Не – каза тя в телефона, този път гласът ѝ не трепна. – Ние не сме приятели. И никога няма да бъдем.
– Но, мъничка…
– Не ме наричай така. Никога повече. И не ми звъни.
Тя натисна бутона за край на разговора и хвърли телефона на леглото. Север скочи в скута ѝ, а кехлибарените му очи проблясваха в полумрака с древна мъдрост. Болката в ръката пулсираше в такт със сърцето ѝ, ала сякаш беше пречистваща.
– Понякога е нужна капка кръв, за да измиеш фалшивото злато – дойде гласът на Мирослава откъм вратата. Тя се бе облегнала на рамката и в сивите ѝ очи проблясваше нещо като гордост.
Същата нощ Ева спа без сънища, а на сутринта разбра, че Мирослава си е тръгнала. На нощното шкафче намери стара петачка, потъмняла от времето, и малка парцалена кукла-бебе, завита в ленено парче плат. Към куклата бе прикрепена бележка, написана с плавен и лек почерк: „Петачката – за да отрежеш миналото. Куклата – за да започнеш новото. Не се страхувай да бъдеш себе си. Север знае кога да се върне у дома.“
Телефонът мълчеше. Мълча и на следващия ден, и следващата седмица. Сякаш съдбата бе прерязала нишките, свързващи я с миналото. Ева често взимаше в ръце парцаленото бебе и ѝ се струваше, че ухае на лято и мента. Понякога дори ѝ се струваше топла, сякаш жива. А старата петачка носеше на връвчица под дрехите и в моменти на колебание я докосваше, усещайки как металът ѝ пулсира със странна топлина.
Следите от драскотините на Север зараснаха бързо, останаха само фини сребристи линии. „Като руни“, помисли си Ева, гледайки ги. Рунически знаци, изписани от острите нокти на черен кот, които разсякоха заклинанието на миналото.
Те се появиха в селото рано сутринта – трима души в строги черни костюми, абсолютно не на място сред кривите огради и цветните градинки. Вървяха бавно, сякаш се разхождат, но се чувстваше скритият им хищнически устрем. Ева ги видя през прозореца на детския център. Единият държеше снимка и я показваше на минувачите. Дочу само части от разговорите: „Млада жена. Светла коса. Голям черен кот“. Сърцето ѝ прескочи удар. Мирослава. Търсеха Мирослава.
До вечерта селото гъмжеше като кошер. Леля Клава от магазина кълнеше се, че са от някаква специална служба. Дядо Михалик твърдеше, че ги е видял да идват откъм гората, където никога не е имало път.
– Ева, не излизай – тревожно ѝ каза майка ѝ, закопчавайки всички ключалки по вратите. – Не се знае какво искат.
Баща ѝ мълчеше, но челюстите му бяха стиснати, докато гледаше през прозореца. На двора цареше странна тишина; дори кучетата не лаеха, сякаш усещаха нещо необичайно.
Хората в черно методично обикаляха къща подир къща. Ева ги гледаше как разпитват съседите, записват нещо в бележниците си. Но всеки път, когато погледът им се насочваше към тяхната ограда, сякаш погледите им подхлъзваха и пренебрегваха къщата. „Защита“, сети се тя, стискайки петачката в шепа. „Тя е знаела. Знаела е, че те ще дойдат.“ Спомни си вечерта преди да си тръгне, как Мирослава три пъти обиколи къщата, нашепвайки думи, които тогава се сториха безсмислени.
– Мамо – обади се Ева, виждайки как поредният човек в черно подминава портата им, без дори да се огледа, – помниш ли какво каза Мирослава за чая с мента?
Майка ѝ спря насред кухнята, все още държейки кърпа в ръце.
– Че предпазва дома от лоши очи?
– Не. Че понякога просто трябва да се довериш на топлината на нечия чужда грижа.
Тя сложи чайника и извади от шкафа метална кутия с мента – същата, която Мирослава бе набрала в двора. Тънкият аромат изпълни кухнята, карайки я да диша по-леко.
Привечер хората в черно изчезнаха така, както се бяха появили. Но в селото сякаш нещо се бе променило, все едно всички бяха зърнали нещо от друг свят – там, където по прашните пътища се разхождат странници с черни котки, а древна магия се крие в обикновени неща като ментов чай и медни петачки.
Ева често мислеше за Мирослава през следващите дни. Чудеше се от какво бягаше, кои бяха хората в черно. После си спомняше думите ѝ: „Понякога е по-важно да не знаеш отговорите, а да запомниш добрината.“ И забеляза, че след посещението им ментовите храсти в градината им пораснаха толкова, че завзеха почти цялата леха. Ароматът им вечер беше особено силен, когато слънцето залязваше, а въздухът се изпълваше с лека хладина. Тогава на Ева ѝ се струваше, че чува тихия смях на Мирослава, донасян отдалече, сякаш ехо на летен вятър.
Парцалената кукла-бебе седеше на перваза, гледайки с кръглите си платнени очи към пътя. А петачката на шнурчето все повече се сгряваше, напомняйки: понякога най-добрата защита е нечия невидима грижа, оставена като тихо благословение. Мирослава не се върна. Но присъствието ѝ се усещаше във всичко: в ментовия чай, който пиеха всяка вечер, в неочакваните слънчеви лъчи през облаците, в онази необяснима увереност, че всичко ще бъде наред, която вече се бе загнездила в сърцето на Ева.
– Знаеш ли – каза веднъж баща ѝ, замислено гледайки през прозореца, – може и наистина да беше… необикновена.
– Тя беше просто добър човек, татко – усмихна се Ева. – Понякога това е достатъчно.
Измина година. Стаята за кадрови отдел в комбината ухаеше на прясна боя и кафе. Ева преглеждаше куп лични досиета, опитвайки се да свикне с новото си работно място. След детския център ѝ се струваше необичайно тихо – само шумолене на хартия и бръмчене на стария компютър.
– Къде е досието на Петров? – силен глас проби тишината, довлечен от течението, нахлуващо през открехната врата. На прага стоеше висок мъж в работно облекло, чорлава тъмна коса и ядосан поглед.
– Моля? – Ева вдигна глава.
– Личното досие на Петров от пети цех. Трябва да е у вас. – В тона му се усещаше зле прикрита раздразнителност. – Утре имаме проверка, а документите ги няма.
– Аз работя тук от два дни – отвърна Ева хладнокръвно. – Бихте ли се представили?
– Артьом. Старши майстор. – Той пристъпи към бюрото. – И спешно ми трябва това досие.
– Артьом, аз съм Ева Викторовна, новият шеф на отдел „Кадри“ – тя се изправи и го изгледа право в очите. – Няма да позволя да ми крещите.
Нещо проблесна в погледа му – изненадване, но той пак се намръщи:
– Осъзнавате ли, че заради изгубените документи човек може да остане без работа?
– А вие осъзнавате ли, че обвинявате мен в загубата на документи, които са изчезнали преди да дойда на работа?
Погледите им се скръстиха като шпаги. В стаята изведнъж стана горещо, макар навън да беше октомврийска прохлада.
– Това е ваша работа – да следите за документите – гласът му почти премина в крясък.
– А ваша работа е да уважавате колегите си – почувства Ева как бузите ѝ пламват. – Излезте и влезте пак. Или ще подам докладна за неподходящо поведение…
Той замръзна, сякаш се блъсна в невидима стена. После бавно изпусна дъх, прокара ръка през косата си:
– Аз… извинете.
– Нека започнем отначало. – Но Ева вече клатеше глава. – Не сега. Върнете се след час, когато се успокоите. И подайте официално искане за достъпа до документите.
Той си тръгна, затваряйки вратата тихо. Ева се отпусна на стола, усещайки как коленете ѝ леко се разтреперват. Странно, преди подобна разправия би я разплакала, би я накарала да се скрие. А сега чувстваше само увереност и спокойствие, че е в правото си.
Артём се върна точно след час. С официално писмено искане и… клонче мента в горния джоб на работното си облекло.
– Длъжен съм да се извиня – рече той, гледайки настрани. – Бяхте права, държах се непрофесионално.
Ева му посочи стола за посетители. Той седна, все така избягвайки погледа ѝ.
– Знаете ли, стана ми нещо странно вчера – промълви, въртейки стръкчето мента в ръцете си. Ева усети познат аромат – същия, който изпълваше кухнята ѝ в тихите вечери.
– Срещнах момиче пред пропуска – продължи Артём. – Странна, в обикновена рокля, с плитка. Усмихна се и каза: „Утре ще срещнеш съдбата си, но първо ще се скарате“. И ми подаде това – кимна към стръкчето. – Каза, че ще помогне да се сдобря с нея.
Ева усети как я побиха тръпки. Мирослава. Дори сега, изчезнала, тя продължаваше да вплита нишките на съдбата им.
– Хайде да потърсим досието – предложи Ева с усмивка. – Имам ментов чай. Казват, че помага да намериш загубеното.
– И да се сдобриш… – Той също се усмихна, малко несигурно. – Може би.
След половин час намериха документа, заврял се зад стария сейф. А ментовият чай наистина свърши работа: първо ги сдобри, после ги сближи, а след това…
Любовта идва неусетно – като пролет, като зазоряване, като първите дъждовни капки след дълга суша. Ева не можеше да определи точния миг, в който Артём стана нещо повече от колега или приятел. Може би когато ѝ донесе термос с горещ чай по време на аврала с документите? Или когато помогна да окачат детските рисунки в Центъра за творчество, където Ева даваше уроци през уикендите? Или пък онази вечер, когато до полунощ стояха на старата пейка в парка, говореше ѝ за звездите, а тя за пръв път от дълго време се чувстваше защитена.
Артём не беше идеален: понякога избухваше, често забравяше важни дати, а чорапите му никога не стигаха в коша за пране. Но притежаваше онова качество на истинност, което бе липсвало на Даниил. Когато Артём казваше: „Обичам те“, звучеше просто и искрено, факт, който не изисква доказателства.
Сватбата им беше скромна – в стара беседка до реката, увита с диво грозде. Майка ѝ плачеше, баща ѝ за пръв път сложи костюм, а малката Алиса от детската група поръси венчалната пътека с розови листа, произнасяйки „съвет и любов“ с важно достойнство.
После дойде очакването – тревожно, вълнуващо. Ева често докосваше растящото си коремче и шепнеше: „Знаеш ли, мъничко, някога една вълшебница ме научи пак да вярвам в чудеса.“ Дъщеричката се роди в бурна нощ, сякаш самата природа приветстваше появата ѝ. Когато Артём я взе в ръцете си, очите му се навлажниха.
– Как ще я кръстим?
– Мирослава – отвърна Ева без колебание. И някъде далеч загърмя гръм, сякаш небето потвърди избора им с одобрително кимване.
Същата вечер, когато я доведоха у дома, се случи чудо. На прага ги чакаше котаракът Север – все същият величествен, само с лека сивина по муцуната. А до него седеше малко черно котенце с бяло петно на гърдите, сякаш миниатюрна звездичка – досущ същото, каквото имаше и Север.
– Щорм – прошепна Ева, без да знае откъде ѝ дойде името. Котето вдигна глава и измяука в знак на съгласие…
Север ги придружи до детската стая, заобиколи бебешкото креватче, тихичко докосна с нос мъничката ръчичка на Мирослава. После седна до прозореца и запя – ниско, приглушено, някаква древна песен, която някога пееше и стопанката му.
– Виж – прошепна Артём, сочейки перваза. Там, в лунната светлина, стоеше познатата парцалена кукла. А до нея – прясно откъсната клонка мента, от онази вълшебната, която миришеше на лято и магия.
Няколко дни след това Север изчезна, така неусетно, както се бе появил, оставяйки след себе си чувството на благословия. Ева стоеше до прозореца, облягайки се на рамото на Артём, и мислеше колко странно се преплитат нишките на съдбата. Как болката може да стане път към щастието. Колко е важно понякога да се довериш на непозната с добри очи и черен котарак.
– За какво мислиш? – попита тихо Артём.
– За това, че една история приключи – усмихна се Ева, заглеждайки се в отражението на Шторм, свит в краката им, – а друга сега започва.
Някъде в далечината се чу вик на нощна птица и вятърът донесе аромата на летни треви. Сякаш някой, там – зад хоризонта, се усмихна и прошепна: „Всичко е точно така, както трябва да бъде.“
Малката Мирослава вече правеше първите си крачки, хванала се за майчините ръце, със звънък смях, от който ѝ светваха очите. Шторм неотклонно я следваше, готов да я хване, ако залитне. Походката и погледът му все повече заприличваха на Север – същата царствена осанка, същите мъдри кехлибарени очи.
Ева често сядаше при прозореца, главно вечер, когато залезът оцветяваше пътя в златисто. Вглеждаше се в далечината, надявайки се да види познат силует – момиче в проста рокля, придружено от черен котарак. Артём я разбираше. Понякога сядаше до нея, прегръщаше я през раменете и двамата чакаха в мълчание.
– Знаеш ли – каза един ден Ева, докато люлееше дъщеричката, – мисля, че тя се появява там, където някой има нужда от помощ. Като ангел-пазител, само че с изтъркани ботуши и котка.
Времето течеше. Дъщеричката растеше, учеше се да рисува слънца и котки – същите, каквито рисуваха децата някога при Ева.
Веднъж попита:
– Мамо, защо ме кръстихте Мирослава?
И Ева ѝ разказа за вълшебницата с добри очи, за черния кот на име Север, за това колко е важно да повярваме поне мъничко в чудо, за да стане то реалност. Малкото момиче слушаше затаено, а Шторм се сгуши до нея, мъркайки в знак на съгласие.
Привечер домът им се пълнеше с топлина и уют: мирис на прясно изпечено тесто, детски смях, топлите длани на Артём. Но понякога, когато луната светеше силно, а ветровете донасяха аромат на далечни пътища, Ева излизаше на верандата и шепнеше към нощта: „Ако някой срещне момиче с черна котка, кажете ѝ, че я чакаме. Дори и само за една вечер, само за чаша чай. Кажете ѝ, че малката Мирослава се научи да вари ментов чай – точно както ни научи тя. Че Шторм порасна и е същият като баща си. Че помним и сме ѝ благодарни.“
А някъде там, по пътищата между реалността и приказката, може би вървеше момиче в проста рокля и до него крачеше величествен черен котарак. Може би се усмихваше, чувайки тези думи, които вятърът отнасяше далеч. А може би вече бързаше към друг, който е застинал в болка и отчаяние и има нужда от светлината на нейната доброта и мъдрост.
Защото понякога най-голямата магия е просто да си там, където някой страда. Просто да споделиш топлина. Просто да повярваш в чудо.
Историята на Ева и Мирослава е разказ за това как ни изцелява безкористната помощ и как любовта може да се появи точно тогава, когато най-малко я очакваме. Срещали ли сте такива хора във вашия живот – хора, които се появяват сякаш с вълшебство и променят всичко към по-добро?