Небето беше като разлято мастило над града, но това не беше най-мрачната част от вечерта на Явор. В апартамента над него, където от години цареше тишина, сега се чуваше какофония от звуци. Дълбоко тупане, скърцане на мебели и пронизителен шум от бормашина разкъсваха спокойствието на полунощ.
Явор, който се опитваше да се подготви за изпита си по право, захвърли книгата си. Мислите му бяха разбити на парчета от този нахален грохот. Обикновено стоик, той усети как търпението му се изпарява. Беше му писнало от вечната липса на уважение у хората. Собственикът на горния апартамент – някой си Димитър – живееше в чужбина и мястото винаги беше празно. Или поне така знаеше Явор.
Разтърсен от гняв, той се изправи, нахлузи някакви чехли и излезе в коридора. Стълбите му се сториха безкрайно дълги, а всеки шум отгоре го караше да стиска зъби. Накрая стигна до вратата. Поколеба се за момент, после вдигна ръка и почука енергично. Никой не отговори. Почука отново, по-силно.
Най-накрая шумът спря. Чуха се стъпки отвътре, които се приближаваха. Ключалката изщрака и вратата се открехна. Зад нея стоеше висок мъж с плътна брада, облечен в работни дрехи. В очите му нямаше нито следа от сънливост, а само някакво прикрито напрежение. Явор го изгледа отгоре до долу.
„Здравейте,“ започна Явор, гласът му трепереше от гняв. „Аз съм отдолу. Не знам какво правите, но е средата на нощта и шумът е непоносим.“
Мъжът го изгледа с ледена усмивка. „Аз съм от собственика. Трябва да се поправят някои неща.“
„В три сутринта ли? Това е наглост!“
„Не, не, грешите,“ отвърна мъжът и го погледна в очите. „Часът е едва един. Но разбрах. Ще се опитам да намаля шума.“ Той изглеждаше спокоен, твърде спокоен.
„А вие кой сте?“ попита Явор, неспособен да скрие подозрението си. „Собственикът е в чужбина.“
Мъжът не отговори веднага. Просто се усмихна още по-широко, а в очите му се появи някаква подигравка. „Аз съм,“ каза той, „човек, който не обича да се разпитва. А сега, ако позволите…“ Той започна бавно да затваря вратата.
Явор усети някакво неопределено притеснение, което се надигна в гърдите му. Нещо не беше наред. „Почакайте,“ каза той и сложи ръка на вратата. „Колко време ще продължи това?“
Мъжът спря и в погледа му се появи заплаха. „Колкото е необходимо. А сега се приберете. Нямам намерение да губя времето си с празни приказки.“ Той притисна вратата с рамо и Явор трябваше да отстъпи. Вратата се затвори с тихо щракване.
Явор остана на стълбите още няколко минути, загледан в затворената врата. Сърцето му биеше силно. Нещо в този мъж го смущаваше. Имаше нещо в очите му, което му се стори познато, но не можеше да определи откъде. Върна се в апартамента си, но шумът вече не беше основният му проблем. В главата му се въртеше само един въпрос: Кой е този мъж? И какво всъщност прави там?
Глава втора: Непознатият
Следващите дни преминаха в странна тишина. Нямаше повече нощен шум. За сметка на това, Явор започна да се взира във всеки, който влиза или излиза от блока. Той беше студент по право, свикнал да анализира, да търси факти и доказателства. Сега, неговото любопитство се беше превърнало в обсесия.
Той научи от съседи, че мъжът, който живеел отгоре, се представял с името Радослав. Повече никой не знаеше нищо за него. Никой не го беше виждал да се среща с Димитър, собственика. Явор се опита да се свърже с Димитър по телефона, но номерът му беше изключен. Той се чувстваше като в някаква игра на котка и мишка, но без да знае правилата.
Един следобед, когато Явор се връщаше от университета, видя Радослав да излиза от входа. Носеше голяма пътна чанта, която изглеждаше твърде тежка. Дрехите му бяха чисти и спретнати, а брадата му беше подстригана. Беше същият мъж, но с различно излъчване. Сега изглеждаше като бизнесмен, не като работник. Явор усети, че това е неговият шанс.
„Здравейте,“ започна той, приближавайки се. „Спомняте ли си ме?“
Радослав се усмихна леко. „Разбира се. Съседът отдолу. Надявам се, че успях да се справя с проблема с шума.“
„Да,“ каза Явор. „Много ви благодаря. Исках просто да се извиня за поведението си онази вечер. Бях уморен и раздразнен.“
„Няма нищо,“ отговори Радослав. „Разбирам. А сега, ако ме извините, бързам за среща.“
Явор не се предаде. „Аз съм Явор. Студент по право. Виждам, че пътувате.“
„Е, трябва,“ каза Радослав, а погледът му се задържа за момент върху Явор. „Бизнесът не чака.“
„А какво точно работите?“
Радослав се засмя. „Много любопитен млад човек. Занимавам се с недвижими имоти. Купувам, продавам, ремонтирам. Понякога се налага да работя и през нощта, за да спазвам срокове. Но не се притеснявайте, ремонтът приключи.“
Той се сбогува и тръгна към паркирания наблизо луксозен автомобил. Докато се отдалечаваше, Явор забеляза, че чантата му се отвори леко. От нея се показа ъгълът на нещо лъскаво. Явор се втренчи. Беше златиста рамка на картина, но с някакви странни орнаменти. Той се взираше в нея, опитвайки се да си я спомни отнякъде. Изведнъж го осени мисъл. Тази рамка! Беше я виждал в статия за изгубени произведения на изкуството. Ставаше въпрос за ограбена галерия.
Сърцето на Явор заби лудо. Дали този Радослав не е крадец? Ето защо работи през нощта! За да не бъде забелязан. Но защо му е да се нанася в апартамент за ремонт? Дали не крие нещо?
Глава трета: Заплетеният възел
Следващите дни минаха в трескаво търсене. Явор прекарваше часове в библиотеката и в интернет, ровейки се в стари статии и полицейски доклади. Намери статията за ограбената галерия. Описанието на рамката съвпадаше. Една от откраднатите картини беше на известен художник. Тя беше оценена на милиони.
Явор знаеше, че това, което е открил, може да му донесе неприятности. Той не беше детектив, а обикновен студент. Но съвестта му не му даваше покой. Той беше поел огромен банков заем, за да си плаща образованието, и дълговете му го задушаваха. Учеше и работеше на две места, за да се издържа. Беше на ръба на изтощението. Този случай обаче го накара да се почувства жив.
Той реши да потърси помощ. Но кого да търси? Да се обади на полицията? Без доказателства, те просто щяха да го отпратят. А и Радослав говореше за Димитър. Ако той е съучастник? Ами ако Димитър е в страната, а Явор не знае?
Явор си спомни, че сестрата на Димитър, Силвия, живееше в същия квартал. Тя беше бизнес дама, занимаваше се с дизайн на интериори. Може би тя знае нещо. Той реши да рискува. Позвъни на телефона ѝ. Срещнаха се на следващия ден в едно кафене.
Силвия се оказа елегантна жена с проницателни очи. Явор ѝ разказа за шумовете и за Радослав. Когато той спомена името, лицето ѝ се промени. „Радослав?“ повтори тя. „Кой е този? Брат ми никога не ми е казвал, че някой друг живее в апартамента.“
Явор ѝ показа снимка на Радослав, която успя да направи, докато мъжът разговаряше с друг съсед. Силвия я разгледа внимателно. „Това не е човек, на когото брат ми би имал доверие. Но… мисля, че го познавам отнякъде.“ Тя се намръщи. „Изглежда ми като адвокат. Някакъв адвокат, с когото брат ми имаше… проблеми.“
„Какви проблеми?“ попита Явор.
Силвия се поколеба. „Брат ми не ми говори много за бизнеса си. Но знам, че имаше съдебни дела. Нещо свързано с фалит на негова компания. Имаше много парични проблеми. Напоследък изглеждаше много притеснен.“
Явор осъзна, че историята е по-сложна, отколкото си е мислил. Радослав не е просто крадец. Той може да е адвокат, замесен в някакви сенчести дела. Дали не изнудва Димитър? Защо му е да държи открадната картина?
В този момент, телефонът на Явор извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Стой далеч от неща, които не те засягат. За твое добро.“ Явор усети студена тръпка по гърба си. Някой го беше проследил. Някой го беше предупредил. Кой? Радослав? Или Димитър?
Глава четвърта: В капана
Следващите дни преминаха в напрежение. Явор се чувстваше преследван. Когато излизаше от апартамента, се оглеждаше. Забеляза една и съща кола, паркирана няколко пъти близо до блока. Шофьорът винаги беше с качулка, но Явор беше сигурен, че е мъж.
Една вечер, докато Явор си преглеждаше записки, някой почука на вратата. Беше късно. Явор не очакваше никого. Сърцето му заби лудо. Той се доближи до вратата и погледна през шпионката. Беше мъж, но не Радослав. Явор отвори вратата.
Пред него стоеше висок, добре облечен мъж, който изглеждаше като бизнесмен. „Здравейте,“ каза той, „Аз съм Иван. Близък приятел на Радослав. Той ми каза, че сте любопитен за него и работата му.“
Явор се скова. „Не знам за какво говорите.“
Иван се засмя. „Хайде, Явор. Прекрасно знаеш. Нека не си губим времето. Ние знаем, че ти знаеш. Въпросът е какво ще правим с това.“
„Ами какво искате?“ попита Явор.
„Радослав е адвокат,“ започна Иван. „Аз съм негов партньор. Работим по много деликатен случай. Свързан с Димитър и неговия бизнес. В него участват много важни хора. И много пари.“
„И… картината ли е част от сделката?“ попита Явор, който реши да рискува.
Иван се усмихна. „Виждам, че си се потрудил. Ще бъда честен с теб. Тази картина е просто застраховка. Тя е била дадена на Димитър като обезпечение. И сега, ние искаме да си я вземем. Проблемът е, че тя е на името на друг човек. Някой, който е замесен в цялата тази каша. А той е много влиятелен. Ако ти кажеш на някого, че Радослав я държи, ще станат големи проблеми. За всички.“
„Защо ми казвате всичко това?“
„Защото,“ отговори Иван, „искам да ти предложа сделка. Ти ще забравиш всичко, което си видял, а ние ще… ти помогнем. Виждам, че си млад, умен. Имаш нужда от пари. Ние можем да ти уредим работа в нашата фирма. Като стажант, разбира се. За начало. Ще можеш да си платиш заема. Ще имаш добро бъдеще. Просто трябва да си мълчиш.“
Явор беше зашеметен. Предложението беше изкушаващо. Справяше се с финансови проблеми от години. Заемът за апартамента, който беше взел, за да не живее под наем, се оказа непосилна тежест. Учеше право, мечтаеше за успешна кариера, но реалността беше жестока.
Той замълча. Иван го изгледа изчаквателно. „Мисли,“ каза той. „Не става дума само за пари. Става дума и за твоята безопасност. Ако не приемеш, ще станеш проблем. А ние не обичаме проблеми.“
„Какво се случва с Димитър?“ попита Явор.
„Димитър е в чужбина, защото… той има други ангажименти,“ отговори Иван. „Той ще се върне, когато всичко се оправи. Засега, просто има доверие на Радослав.“
Явор беше поставен пред морална дилема. От една страна, можеше да приеме предложението и да реши всичките си финансови проблеми. От друга, знаеше, че това е неморално. Той щеше да стане част от нещо незаконно. Но кое е по-важно? Да се бори за справедливост, или да оцелее?
„Ще ти дам един ден, за да помислиш,“ каза Иван. „Но не разказвай на никого. Не се доверявай на никого. Ние знаем всичко, което правиш.“
Той му остави визитка. На нея нямаше име, само номер на телефон. Явор затвори вратата и се облегна на нея. Сърцето му биеше като барабан. Той беше в капан.
Глава пета: Дълбоки тайни и скрити животи
Явор не успя да заспи тази нощ. Мислите му бяха разбъркани. Разбира се, че искаше да се измъкне от финансовата безизходица. Мечтаеше за деня, в който няма да се притеснява за сметки и заем.
На сутринта той се обади на Силвия. „Трябва да се видим,“ каза той. „Имам нещо важно да ти кажа.“ Тя се съгласи.
Срещнаха се отново. „Имаш ли новини?“ попита тя.
Явор се поколеба. След като размисли, реши да не ѝ казва за предложението. Все още не ѝ имаше пълно доверие. А и се страхуваше. Вместо това, ѝ разказа за Иван и за това, че Радослав е адвокат. „Мислиш ли, че знам нещо повече?“ попита той.
Силвия го изслуша внимателно. „Аз казах, че брат ми имаше проблеми. Сега мисля, че знам защо. Той имаше любовница. И тя е дъщеря на този, който е собственик на картината. Той е много влиятелен човек в града.“
„Как разбра?“ попита Явор, изненадан.
„Видях ги заедно. Няколко пъти. Той я криеше от жена си. Затова той се занимава с такива неща. За да може да се сдобие с повече пари. А тя е замесена в нещо, което той е скрил.“
Явор беше шокиран. „Значи Димитър е замесен в изневяра и някакви схеми за пари?“
Силвия поклати глава. „Не знам. Но знам, че брат ми е скромен човек. Не е от тези, които правят такива неща. Аз винаги съм го смятала за по-различен.“
В този момент, телефонът на Силвия звънна. „Ало, да?“ каза тя, „Какво? Не! Това не е вярно!“
Тя се изправи рязко. „Трябва да вървя. Брат ми е в беда. Ще ти се обадя по-късно.“ Тя побягна, оставяйки Явор сам с мислите му.
Явор усети, че всичко се променя. Вече не ставаше дума само за него. Ставаше дума за Димитър, за неговата тайна любовница, за скритите му животи. Той реши да проучи повече.
Глава шеста: Завесата пада
Явор се върна в апартамента си, но не можа да се концентрира. Мислите му се въртяха около разкритията на Силвия. Той реши да провери отново. Намери в интернет статия за Димитър. Оказа се, че той има съпруга на име Никол. Те са били женени от години и имат деца. Значи историята на Силвия беше истина.
Изведнъж, телефонът на Явор иззвъня. Беше Силвия. Гласът ѝ беше разтреперан. „Явор, трябва да се видим веднага. Дойдох до апартамента на брат ми и видях нещо ужасно.“
Явор се изправи. „Какво има, Силвия? Успокой се и ми кажи.“
„Вътре… видях… кръв. И някакви следи. Мисля, че нещо се е случило с брат ми. И с този мъж, Радослав.“
Явор не се замисли. „Идвам.“
След няколко минути той беше пред апартамента на Димитър. Вратата беше отворена. Вътре, Силвия стоеше до един шкаф. По пода имаше следи от кръв. Явор се втрещи. Някой се е бил тук.
„Трябва да се обадим на полицията,“ каза Явор.
„Не,“ отвърна Силвия. „Почакай. Виж това.“
Тя му показа една кутия, която беше намерила в шкафа. Вътре имаше документи. Това бяха документи за собственост на апартамента. Имаше и договор за наем, който беше подписан от Димитър и… друг човек. Този човек беше Радослав. Но в договора имаше още нещо. Беше договор за партньорство. Радослав не беше адвокат. Той беше съдружник на Димитър.
„Значи той е лъгал,“ каза Явор. „Иван също е лъгал. Какво става тук?“
Явор се сети за картината. Тя беше обезпечение. Значи, Радослав и Димитър са имали финансови проблеми. И картината е била тяхната застраховка.
„Виж това,“ каза Силвия. „Тук има документ за фалит. Брат ми е замесен в нещо голямо. Това не е просто изневяра и пари. Става дума за нещо много по-сериозно.“
Явор прочете документите. Ставаше дума за огромна сума пари, която Димитър и Радослав са взели от един бизнесмен. Но не са я върнали. Бизнесменът е бил същият човек, чиято дъщеря е била любовница на Димитър.
„Значи той е изнудвал Димитър?“ попита Явор.
„Да,“ отговори Силвия. „И Радослав е бил негов съучастник. Но защо?“
Изведнъж, Явор усети някаква логика. Радослав и Димитър са били съдружници. Може би са се скарали за парите. Може би Радослав е искал да избяга с картината и парите. А Димитър е искал да го спре.
„Трябва да се обадим на полицията,“ каза Явор. „Аз съм студент по право. Знам, че това е престъпление.“
Силвия се съгласи. Докато чакаха, Явор видя нещо, което му беше убягнало. На пода имаше малък, смачкан лист. Той го взе. На него беше написан телефонен номер. Беше номерът на Иван.
„Иван,“ прошепна той. „Той не е партньор на Радослав. Той е партньор на Димитър. А Радослав е… изнудвач.“
Глава седма: Игра на думи и лъжи
Полицията пристигна след няколко минути. Явор и Силвия разказаха всичко, което знаеха. Те дадоха на полицията документите и номера на Иван.
След няколко часа, полицията ги извика отново. Разследващият полицай беше мъж на име Петър. „Разбрахме, че сте имали сблъсък с Радослав,“ каза той. „Вие сте студент по право, нали?“
„Да,“ отговори Явор.
„Затова ще ви кажа истината. Радослав и Димитър са били съдружници в една фирма. Те са взели голям заем, но са фалирали. Те са избягали с парите. Затова Димитър е в чужбина. А Радослав е тук, за да скрие част от парите и картината.“
„Ами Иван?“ попита Силвия.
„Иван е адвокат на бизнесмена. Той е изнудвал Димитър и Радослав. Той е искал да им отнеме парите и картината. Той е този, който е бил тук онази нощ. Не Радослав.“
Явор беше шокиран. „Значи Радослав е бил невинен?“
„Не съвсем,“ отговори Петър. „Радослав е избягал от страната. Ние го търсим. Но Иван е този, който е бил тук. Той е този, който е оставил следите от кръв.“
Явор се сети за нощта, когато почука на вратата. Спомни си мъжа с брадата. „Но аз видях друг човек,“ каза Явор. „Беше Радослав.“
„Не,“ отговори Петър. „Радослав изглежда по различен начин. Ние имаме негова снимка. Мъжът, който вие сте видели, е един от помощниците на Иван. Той е просто изпълнявал заповеди.“
Явор се почувства като глупак. Той беше повярвал на лъжите на всички. На Радослав, на Иван, дори на Силвия.
Силвия се разплака. „Брат ми… той е замесен в нещо ужасно.“
„Не се притеснявайте, ще го намерим,“ каза Петър. „Но вие трябва да внимавате. Тази история е много заплетена. И вие сте замесени в нея, без да искате.“
Явор осъзна, че тази нощ, която започна с обикновен шум, се беше превърнала в кошмар. Той се беше замесил в нещо много по-голямо, отколкото си е мислил. А най-лошото беше, че не знаеше кой казва истината. Всички лъжеха. И той трябваше да реши на кого да се довери.
Глава осма: Морални дилеми и изкупление
Следващите няколко седмици бяха мъчителни за Явор. Той не можеше да се концентрира върху следването си. Мислите му бяха постоянно заети от историята на Димитър и Радослав. Той беше в капан. Не знаеше какво да прави.
Една вечер, докато се прибираше, видя Силвия да излиза от блока. Тя изглеждаше изморена. Явор се приближи до нея. „Силвия, как си?“
„Не знам,“ отговори тя. „Полицията все още не е намерила брат ми. Загрижена съм. Притеснявам се за децата му. За жена му. За всички.“
„Силвия,“ започна Явор, „Аз мисля, че трябва да ти кажа нещо. Имам чувството, че и ти не ми казваш цялата истина.“
Тя го погледна. „За какво говориш?“
„Защо не се обади на полицията веднага, когато видя кръвта? Защо се поколеба?“
Силвия замълча. След това, сълзи се появиха в очите ѝ. „Не исках да кажа на никого, но… аз знаех. Знаех за всичките му сделки. За парите. За всичко. Аз съм негова съдружничка.“
Явор беше зашеметен. „Какво? Но ти каза…?“
„Аз лъжех,“ каза тя, гласът ѝ трепереше. „Лъжех, за да те предпазя. Лъжех, за да предпазя брат си. Аз бях с него, когато той взе заема. Аз го насърчих да го направи. Защото… имахме дългове. Много дългове. За да си платя образованието. За да мога да живея в лукс.“
Явор я изгледа, без да каже нито дума. Тя беше богата, живееше в лукс. Но зад тази фасада се криеше човек, който се бори с финансови проблеми. Като него.
„А сега,“ продължи тя, „Радослав е избягал с картината. Той ни е предал. Сега сме сами. Затова, когато се появи ти, аз реших да се възползвам от теб. Исках да разбера какво се случва, без да се налага да се обадя на полицията. Исках да разбера дали брат ми е жив. Но не знаех какво да правя.“
Явор осъзна, че всички в тази история са имали свои собствени проблеми. Всеки е имал свои собствени тайни. Никой не е бил напълно честен.
„Трябва да се обадиш на полицията,“ каза Явор. „Трябва да им кажеш всичко. Аз ще те подкрепя. Ще ти помогна.“
Силвия го погледна. „Ти ще ми помогнеш? Защо?“
„Защото,“ отговори Явор, „аз разбирам. И аз съм в капан. И аз имам дългове. И аз знам какво е да се бориш. Аз също правя компромиси. Но сега… аз не искам да се предам. Не искам да живея в страх. Аз искам да живея свободно.“
Силвия се усмихна. „Ти си много по-добър човек, отколкото си мислех. Добре. Ще се обадя на полицията. Ще им кажа всичко. И ще приема наказанието си. Защото имам нужда от изкупление.“
Глава девета: Краят на един път
Силвия разказа на полицията цялата история. Тя призна, че е участвала в престъпните схеми на брат си. Тя им каза за парите, за заема, за картината. Тя им каза, че Радослав е избягал с нея.
Явор беше с нея през цялото време. Той ѝ помагаше. Заедно, те бяха по-силни.
След няколко дни, полицията намери Радослав. Той беше арестуван в чужбина. Картината беше намерена с него. Тя беше върната на собственика ѝ.
Димитър също беше арестуван. Той се върна в страната. Той беше обвинен в измама. Но той не беше сам. Заедно с него беше и съпругата му, Никол. Тя също беше замесена в схемите.
Явор беше свидетел. Той разказа всичко. За шумния ремонт, за Радослав, за Иван, за Силвия. За всичко.
След няколко месеца, съдът постанови присъдите. Димитър и Никол бяха осъдени на дълги години затвор. Радослав получи по-малка присъда, тъй като съдейства на полицията. Силвия също получи присъда, но тя беше по-малка, тъй като тя се предаде сама.
Явор най-накрая се почувства свободен. Той беше направил правилния избор. Той не беше приел парите на Иван. Той беше поел по трудния път, но беше поел по правилния път.
Той продължи да учи право. Той беше по-уверен. Знаеше, че това е неговото призвание. Да се бори за справедливост.
Една вечер, докато се прибираше, видя някакъв мъж да излиза от апартамента на Димитър. Беше млад мъж. Той се приближи до него.
„Здравейте,“ каза Явор. „Вие сте новият собственик на апартамента ли?“
„Не,“ отговори мъжът. „Аз съм братът на Силвия. Брат ѝ ме помоли да се грижа за апартамента, докато тя се върне.“
Явор се усмихна. „Аз съм Явор. Съседът отдолу.“
Мъжът се усмихна. „Радвам се да се запознаем. Аз съм Любомир. Силвия ми е говорила за теб. За това как си ѝ помогнал.“
Явор се почувства щастлив. Той беше успял да помогне на някого.
Той се прибра в апартамента си. Затвори вратата. Седна на леглото. Най-накрая, той се почувства свободен. Свободен от дълговете. Свободен от страха. Свободен от тайните.
Всичко започна с един шум. Но се оказа, че животът на всички хора в тази история е бил изпълнен с шум. С шум от лъжи, от тайни, от предателства. И сега, най-накрая, шумът беше спрял. И на негово място дойде спокойствието.
Глава десета: Нов живот
Годините минаха. Явор завърши право с отличие. Неговият случай с Димитър и Радослав беше пример за това колко опасни могат да бъдат лъжите. Той се занимаваше с адвокатска практика. Той помагаше на хора, които са били измамени.
Един ден, той се срещна със Силвия. Тя беше излязла от затвора. Тя беше започнала нов живот. Тя се беше развела с мъжа си и живееше в друг град. Тя беше станала по-силен човек. По-честен.
„Благодаря ти, Явор,“ каза тя, когато се срещнаха. „Ти ми помогна да се изправя. Ти ми показа, че има и друг път.“
„Няма защо,“ отговори той. „Ти също ми помогна. Ти ме научи, че хората имат свои собствени проблеми. Че зад всяка фасада се крие истинска история.“
Явор беше успял да се изплати заема си. Той беше успял да си купи собствен апартамент. Той беше успял да си построи нов живот. Живот, в който нямаше тайни. Живот, в който нямаше лъжи. Живот, в който той можеше да бъде себе си.
И всичко започна с един шум. С един шум от бормашина в три сутринта. Шум, който се беше превърнал в началото на неговия нов живот.
About the Author
