В деня на заплатата, който Валя очакваше с нетърпение, в офиса пристигна самият генерален директор — собственик на цяла мрежа от компании. Всички трепереха пред него, с изключение на безстрашната Мариана. Шефът, бивш военен, ценеше нейния остър ум, хищна красота, смелост и дързост.
Докато ръководството обикаляше обектите си, шефът не пропусна да посети отдела на любимката си. Щом го видя, Мариана стана и забърза да го посрещне, неволно блъскайки недопитото си кафе с лакът в подлакътника на масивен компютърен стол. Останалото от кафето се разля от безшумно падналата хартиена чаша. Мариана бързо я ритна под масата, усмихна се приветливо и се приближи към шефа.
— Здравейте, Николай Иванович. Защо не сте ни навестявали толкова дълго? Липсвахте ни — пропя Мариана, свивайки устни така, сякаш искаше да го целуне. После хвърли отмъстителен поглед към Валя, която бършеше копирната машина със салфетка, и добави: — Макар че, знаете ли, тук никога не е скучно. Човешките ресурси наемат кой знае кого. Новата чистачка така лошо чисти, че все едно сме в кочина.
Мариана нежно взе шефа под ръка и го заведе до работното си място. Посочи петното от кафе, което току-що бе оставила, и с престорено възмущение кимна към Валя.
— Виждате ли? Виждате ли как нашата чистачка поддържа работното ми място? Напълно го игнорира! Вечно е прашно и мръсно тук.
Николай Иванович се намръщи. Все още беше сравнително млад, с внушителна осанка и военна стойка. Като знаеше колко държи шефът на реда, Мариана реши да натопи самозванката, която смяташе за съперница.
— Ела в кабинета ми — каза шефът сухо на Валя и излезе.
Тонът му не предвещаваше нищо добро.
— Защо офисът е разхвърлян? Защо не си вършиш работата както трябва?
Шефът изпитателно гледаше зачервеното лице на момичето.
— Но беше чисто — успя да промълви Валя. — Просто не ме харесват в офиса. Мариана постоянно се заяжда с мен. Видях я как разля кафето, когато дойдохте. Опитва се да ме накара да ме уволните…
Директорът се замисли, барабанейки с пръст по масата.
— Изглеждаш прилично момиче. Защо не те харесват?
— Не знам.
— А ти коя си всъщност? Представи се.
Валя каза името и фамилията си. Когато той чу рядката ѝ фамилия, внезапно се напрегна.
— Ами бащиното ти име? Как се казваше баща ти?
Валя наведе глава, но после отново я вдигна гордо.
— Баща ми се казваше Юрий. Той почина…
Но шефът я прекъсна и довърши вместо нея:
— …в Северен Кавказ. Той беше мой другар. Капитанът загина от фатална рана, но ме спаси, изтегляйки ме от линията на огъня.
Николай Иванович се замисли, а Валя не смееше да мръдне, застанала като статуя. Настъпи тягостна пауза.
— Значи Мариана тормози тук? Така не може. Връщай се на работа и утре ще назначим нова чистачка. Дъщеря на герой не трябва да търка пода. Трябва да учиш. Майка ти жива ли е?
Валентина поклати глава.
— Отдавна ли?
Тя кимна утвърдително.
— Значи си останала сираче… И къде живееш?
Валя сви рамене.
— Живеех при леля. Сега наемам стая.
Шефът стисна юмрук върху масата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— Ще оправим това.
В онази вечер Валя се прибра в квартирата си с крака, сякаш вцепенени от щастие. Представете си: първа заплата и толкова щедър бонус! По пътя се отби в зоомагазин и купи цял куп котешки паучове за Мартин. Забеляза и една играчка за котета, която също добави към покупките си.
Тогава за пръв път се почувства истински горда със себе си. Ето, вече е „доставчик“ на храна — може да издържа и себе си, и котето си. А най-хубавото беше, че шефът уволни противната Маряшка, която така ѝ натрови живота. Вече никой нямаше да я унижава и присмива за старите ѝ грозни дрехи — при това сега можеше да си позволи нещо ново.
След като нахрани Мартин, момичето изхвърча да купи дрехи. А следващият ден се оказа още по-прекрасен. Като дойде в офиса, Валя изненадано видя, че някаква непозната възрастна жена мие подовете. Дебнейки я отдалеч, специалистката по човешки ресурси се приближи и с угоднически тон връчи на Валя нов трудов договор — да работи като оператор и да общува с клиенти!
А след обед самият Николай Иванович пристигна. Като повика Валентина в кабинета си, ѝ подаде връзка ключове:
— Това е от втория ми апартамент. Купих го за бъдещи деца, но засега такива няма. Живей там. Не е редно дъщерята на моя другар да се лута по квартири.
— О, ами… Имам коте. Мога ли да го взема с мен? Без Мартин никъде не отивам — заяви Валя.
Николай Иванович се разсмя сърдечно.
— Можеш да се нанесеш и с алигатор, ако пожелаеш. Апартаментът е празен, обитавайте го заедно с котето ти.
След като си събра багажа и Мартин, Валя се сбогува топло с бабичката, при която наемаше стая, и се премести в просторен тристаен апартамент. След преместването тя не „отиваше“ на работа, а буквално летеше натам. Макар длъжността ѝ да беше оператор, почти не ѝ даваха да звъни на клиенти. Шефът я приемаше като собствено дете — купуваше ѝ нови дрехи, осигури ѝ домакински уреди за апартамента, където живееше, и започна да я въвежда в делата на фирмата.
Бездетният военен виждаше във Валентина своя приемница. Той искаше, ако нещо му се случи, Валя да може да поеме задълженията, свързани с цялата мрежа офиси и предприятия. Леля Клава винаги беше настоявала, че нямат пари за образование, но приятелят на покойния баща на Валентина държеше тя да запише университет, специалност „Икономика“.
Останалите бяха учудени от промените в бившата чистачка — във външния ѝ вид, в поведението ѝ и в отношението на ръководството към нея. Игор най-после намери кураж да каже на Мариана, че всичко между тях е приключило. Той не я нарани с това признание — тя отдавна го смяташе за безперспективен и се опитваше да спечели вниманието на сина на шефа в новата си работа.
Останал без бившата офисна „кралица“, Игор се опита да оправи отношенията си с Валя. Но тя вече знаеше цената му и отказа с кратко, студено „не“ поканата му за уикенда, учудена как е можела изобщо да харесва такъв глупак.
Така хитрият опортюнист остана с празни ръце. Не го искаха нито Мариана, нито Валентина. Валя още се чудеше къде са ѝ били очите, че някога е страдала за него и е плакала при предателството му, когато я примами, а после се прехвърли към Мариана.
— Къде ми бяха очите? Какво толкова можеше да ме привлече у Игор? Вероятно само захаросаното му личице. И аз дори страдах от несподелена любов, плаках… — кори се Валя за предишната си наивност.
Един ден, докато купуваше храна за котки в зоомагазина, Валя бутна една консерва пауч от рафта. Силна ръка я улови ловко, преди да падне.
— Не пестиш за котки? Правилно подбираш храната — каза висок непознат, кимайки одобрително към пакета с котешка храна в ръцете на Валя, като постави консервата обратно на рафта.
— Старая се. Просто го обичам.
Впечатлена от ловкостта и бързата реакция на младия мъж, Валя се смути.
— И аз обичам котарака си. Той е савана. Твоят от каква порода е? — попита непознатият.
— И моят е породист. Породата е „руски уличен аристократ“. От благородниците — пошегува се тя. — Промъкна се в офиса, приютих го, за да не го изхвърли някоя зла вещица през прозореца. Така котето остана при мен. Нарекох го Мартин — изведнъж се отпусна Валя.
Не минаха и десет минути от запознанството, а младежът и момичето разговаряха сякаш бяха стари приятели. Архип разбираше шегите на Валя, а на нея ѝ допадна неговата откровеност и възгледи за живота, които споделяше без задръжки.
Неусетно за Валя, Архип я изпрати до дома ѝ. Двамата дълго стояха пред входа, говореха си за какво ли не и никак не искаха да се разделят, но навън стана твърде тъмно. На Валя ѝ се струваше неприлично да показва толкова явна симпатия още в първия ден на запознанството. Но Архип я изпревари, заявявайки, че не иска да си тръгва, но добрият тон го изисква. Сякаш четеше мислите ѝ.
Като се качи по стълбите, Валентина се удиви колко истини е имало в приказките за внезапната искра, за сливането на душите, за намирането на „своя“ човек. Цяла нощ не можа да заспи, представяйки си сцени като от романите, които ѝ бяха любими — там героите откриват своята половинка.
На сутринта, без да е мигнала, Валя се приготви за работа. За пръв път от много време насам не ѝ се тръгваше към офиса. Повече ѝ се искаше да тича обратно в зоомагазина с надеждата да види Архип. Дори не си бяха разменили номера! Представете си изненадата ѝ, когато, излизайки от входа, го завари там.
— Знаеш ли, не успях да си тръгна. Само минах вкъщи да нахраня котарака и се върнах пред твоя блок. Прекарах цялата нощ, гледайки прозореца ти — младежът посочи прозорците на втория етаж, където живееше Валя. — И ти не спа. Видях, че светлината в стаята ти горя цяла нощ. Съдба е, разбираш ли? Предопределено. Ти си моя, аз съм твой. Точка — каза Архип и я притегли към себе си, вдишвайки аромата на косата ѝ.