Алина, слънчице, поиграй на двора с Джек, докато отида да свърша малко работа“ – обърна се с нежен глас Оксана към петгодишната си дъщеря.
— А ти къде отиваш, мамо? – попита любопитно момичето.
— Отивам да навестя един познат. Само че не казвай на никого за това – прошепна ѝ заговорнически майката.
Малката придоби делови вид и уверено кимна. Оксана, гледайки я, не можа да сдържи усмивката си и нежно разроши косата ѝ.
Жената отсъства около час, а през цялото това време Алина играеше с кученцето. Когато Николай се прибра от работа, дъщеря му, както бе обещала на майка си, не му каза нищо.
В продължение на две седмици, докато мъжът ѝ беше на работа, Оксана излизаше по своите дела, оставяйки дъщеря си на двора.
Семейството живееше в къща в покрайнините на града, обградена от висока ограда, затова Оксана бе убедена, че Алина няма да излезе от двора.
Но тя грешеше – момичето бе по-зряло за годините си и вече умееше да отключва катинара на портата.
На Алина ѝ стана любопитно къде непрекъснато ходи майка ѝ и един ден реши да я проследи, за да разбере.
Когато Оксана пак излезе по работа, дъщеря ѝ тръгна след нея.
Младата майка дори не подозираше, че Алина върви подире ѝ. След десетина минути Оксана стигна до стара дървена къща и тогава се обърна.
— Какво правиш тук? – възкликна изумено тя, щом видя детето.
— Тръгнах след теб – отвърна невъзмутимо Алина. – А ти какво правиш тук?
— Дойдох да навестя един човек. Искаш ли да се запознаеш с него? – попита Оксана.
— Искам! – радостно заяви момичето.
— Добре, но ми обещай, че това ще бъде нашата тайна и няма да казваш на никого – произнесе тя с лукава усмивка.
— Обещавам, че няма да кажа на никого! – отвърна сериозно Алина и смръщи вежди.
Жената се засмя и хвана дъщеря си за ръка, след което двете влязоха в двора.
Оксана и Алина останаха на гости малко над половин час, а после се прибраха заедно у дома.
Оттогава момичето придружаваше майка си при посещенията ѝ при непознатия мъж.
Мина лятото, а след него и есента. През цялото това време петгодишната Алина не спомена на никого за разходките си с майка си до човека от съседната улица.
Но в новогодишната нощ тя наруши обещанието си. Когато на празничната трапеза се събраха Оксана, Николай и свекърите, Алина изведнъж попита на висок глас:
— Мамо, а къде е онзи мъж, при когото ходим тайно от татко?
В стаята мигновено настъпи тишина, а роднините се вторачиха в Оксана.
— Мила моя, за какво говориш? – смутено се усмихна тя. – Ние никъде не сме ходили тайно. Сигурно имаш предвид леля Оля и чичо Дима? Те си празнуват у дома.
— Помня леля Оля и чичо Дима! Говоря за чичо Федя! – възкликна възмутено Алина.
— Слънчице, нещо бъркаш. Няма никакъв чичо Федя, когото да познавам, и със сигурност не сме му ходили на гости – изсъска нервно Оксана и изгледа строго дъщеря си.
Момичето обидено скръсти ръце и, изпълнено с решителност, се обърна към баща си:
— Мама винаги ходи при него, когато ти си на работа. Видях го с очите си! – каза тя развълнувано.
След тези думи Захар Степанович и Лидия Михайловна се спогледаха и зашушукаха помежду си, поглеждайки неодобрително към снаха си.
Николай в началото се изчерви, но после се успокои и със спокоен глас започна да разпитва дъщеря си за непознатия.
Алина описа всичко от момента, в който майка ѝ за пръв път я бе помолила да остане сама вкъщи. С всяка нейна дума лицето на Николай ставаше все по-мрачно. В един миг Оксана не издържа и се развика:
— Стига! Престанете с този цирк! – изстреля тя раздразнено. – Вижда се, че детето си измисля!
— Не, не лъжа! Видях как днес му занесе салатите! – не се предаваше Алина.
— Занесох салати на Оля и Дмитрий, а не на някакъв измислен Фьодор – сопна се Оксана.
— Татко, не лъжа! Мога да ти покажа къщата – затюхка се Алина и заплака.
— Спокойно, миличка. Вярвам ти. Сега всички ще се облечем и ще отидем при чичо Фьодор – каза Николай с нежен глас и тръгна да приготви дъщеря си.
Оксана, като видя това, сериозно се обезпокои.
— Не ходете никъде, ще ви обясня всичко – прошепна тихо тя, свеждайки поглед надолу.
Мъжът се върна при масата с тъжна усмивка, наля си чашата догоре и я изпи на един дъх. Захар Степанович и Лидия Михайловна мълчаливо наблюдаваха, с широко отворени очи.
— Излъгах те, когато ти казах, че съм сираче. Всъщност имам баща – Фьодор Валериевич. Той никога не е водил добър живот и в крайна сметка попадна в затвора. След като мама почина, нямах при кого да отида и ме приютиха в дом за сираци – призна тъжно Оксана. – Това лято той се освободи и ме намери. Първоначално не исках да общувам с него, но после ми домъчня и му помогнах да си купи къща. Срам ме беше да ти призная, че баща ми е бил затворник, затова го навестявах тайно.
— Много трогателна история, но мисля, че трябва да навестим баща ти – отбеляза скиптично Николай. – Не бива да оставяме тъста сам в новогодишната нощ. А и ще видим дали приличаш на него.
Оксана осъзна, че мъжът ѝ не ѝ вярва. Без да каже нищо, тя се изправи от масата и с гордо вдигната глава се отправи към антрето.
Алина и баща ѝ тръгнаха след нея. Този път и Захар Степанович, и Лидия Михайловна решиха да не остават настрана и също се приготвиха да излязат.
Скоро цялата дружина се отправи към дома на загадъчния Фьодор.
Първа, Оксана отвори портата, стигна до верандата и почука на вратата. Без да изчака отговор, влезе в къщата, сякаш си беше у дома.
— Кой е? Оксана, ти ли си? – разнесе се дрезгав мъжки глас.
— Да, татко, но не съм сама. С мене дойдоха съпругът ми, дъщеря ми и свекърите – предупреди го тя.
Чувайки това, Николай се сепна и замръзна на място. Захар Степанович и Лидия Михайловна също застанаха в недоумение до него.
В коридора се показа слаб старец с побеляла коса и ръце, покрити с татуировки.
Оксана не се смути и представи баща си пред всички. На Николай му стана неудобно, че е подозирал жена си напразно, затова покани тъста да посрещнат Новата година заедно.
Фьодор Валериевич отначало се дърпаше, но в крайна сметка се съгласи. По-късно Николай намери подходящ момент и се извини на Оксана за отношението си.
Тя не му се сърдеше и с лекота му прости. Оттогава престана да се срамува от баща си и все по-често го навестяваше.