Когато съпругът ми ме напусна заради млада жена, децата ми застанаха на негова страна – той беше уважаван директор на голямо предприятие.
В продължение на много години те дори не помислиха за мен и аз останах съвсем сама. Наскоро бившият ми съпруг почина и едва тогава се оказа, че е оставил цялото си имущество на младата си съпруга.
И тогава децата си спомниха за мен. Сега те често ме посещават, но аз знам защо… Наскоро дъщеря ми започна да говори с намеци: време е да помислим за бъдещето, за завещание. Никой от тях няма представа каква изненада съм им подготвил. Всички те ще разберат след смъртта ми.
Продължението на разказа ми по-долу
Годините минаваха, а аз оставах сякаш изгубен на края на света. Децата ми винаги ме гледаха така, сякаш съм чужденка, сякаш говорим на различни езици.
Когато се разведох със съпруга си, това беше последният удар върху общуването ни. Те застанаха на негова страна – все пак той беше значим човек, уважаван директор на голямо предприятие.
И, честно казано, беше по-изгодно да бъда с него. А аз? Бях сама. Изоставен от съпругата си, изоставен от майка си.
Децата бързо забравиха за мен и аз само чувах чрез общи познати как се забавляват с баща ми и младата му съпруга. Пътували заедно до топли страни, вечеряли в скъпи ресторанти, крояли планове.
А аз останах в празния си апартамент. Всяка подобна новина ме нараняваше като остри стъклени парчета.
В един момент осъзнах: трябваше да живея за себе си. Заминах да работя в чужбина. За първи път от много години насам почувствах свобода.
До края на работата бях спечелил достатъчно, за да променя живота си. Когато се върнах у дома, направих ремонт, купих нови мебели и уреди и заделих пари за старини.
Междувременно децата ми създадоха свои собствени семейства. Чувах, че се справят добре: големи сватби, деца, празници. Но тогава дойде неочакваната новина – бившият ми съпруг почина от сърдечен удар. Той завеща цялото си състояние на младата си съпруга.
Синът и дъщеря ми останаха без нищо. Горчивината им бързо се превърна в топли спомени за мен.
Отначало започнаха да ме посещават с малки подаръци. Носеха бонбони, плодове, питаха ме как се чувствам. Посрещах ги с усмивка, но в сърцето си осъзнавах, че всеки от тях има своя собствена цел.
Сега съм вече на 72 години. Здрава съм, бодра и доволна от живота. Неотдавна обаче дъщеря ми започна да говори с намеци: време е да се замисля за бъдещето, за завещанието. Няколко седмици по-късно внучката ми – тази, която се омъжи само преди година – дойде да ме види.
– Бабо, не ти ли е скучно тук сама? – попита тя с искрено любопитство.
– Не, тук ми е много удобно – отвърнах аз.
– Но апартаментът е толкова голям – продължи тя. – Сигурно ти е трудно да го почистваш. Може би със съпруга ми бихме могли да се преместим при вас. За вас ще е по-забавно, а за нас ще е по-лесно – няма да се налага да плащаме наем.
Усмихнах се. Изчисленията им бяха очевидни.
– Кой е казал, че няма да ни се налага да плащаме наем? – Отговорих спокойно. – Ще ви направя добра отстъпка.
Внучката беше объркана. Явно очакваше, че ще отворя вратата и ще кажа: „Вземи всичко, аз само се радвам“. Но аз имах друг план.
Преди няколко години направих завещание, в което ясно посочих, че апартаментът ми след смъртта ми ще бъде продаден, а парите ще отидат във фонд за подпомагане на болни деца.
Когато дъщеря ми разбра за това, беше бясна. Обади се, крещейки, че съм несправедлива, че лишавам внуците си от бъдеще. Тогава се появи синът ми и деликатно ми намекна, че е готов да ме вземе под крилото си. Но внезапната им „любов“ не ме трогна.
И ако бяхте на мое място, щяхте ли да позволите на внучката си да живее в апартамента ви?