СЛЕД КАТО Джес забравя да остави пари за обяда на сина си, Калеб, той разкрива, че в кутията със зърнена закуска има скрити пари. Как? Защо? Семейството изпитва затруднения с финансите, та защо съпругът ѝ би криел това от нея? Джес се опитва да открие истината…
Сутринта вече беше тръгнала наопаки, преди да изляза от къщи.
Искам да кажа, бях станала преди слънцето, а главата ми още тежеше от липса на сън. Работата ми като главен хлебар на сутрешната смяна беше достатъчно изтощителна, а с втората работа по-късно през деня едва се държах на крака.
Всичко, за което можех да мисля, беше безкрайният списък със задачи за деня: сметки, покупки, пране, закуска и какво ли още не. Но чак когато оформих половината тесто, се сетих.
Бях забравила да оставя пари за обяда на сина си, Калеб.
Изпсувах тихо и изтрих брашното от ръцете си, докато се опитвах да достигна телефона. Естествено, тъкмо да го взема, когато екранът светна с SMS от Калеб.
Мамо, няма пари за обяд?
Стомахът ми мигновено се сви. Вместо да му отговоря с текст, му се обадих. Имах нужда да чуя гласа му и да осъзная, че съм допуснала грешка.
— Здрасти, мамо — гласът на Калеб беше тих, прекалено тих за дванайсетгодишно момче, което би трябвало да мисли за любимата си компютърна игра, а не за парите за обяд. — Писах ти съобщение. Няма пари за обяд днес.
Облегнах се на плота, обхваната от вина. И без това се чувствах ужасно, че не успявах да му приготвям домашен обяд и че трябваше да се храни в стола. Напоследък забравях все повече неща, едва успявах да смогна с всичко.
— Калеб, много съжалявам, миличък — казах. — Напълно забравих. Просто исках да приключа прането, преди да изляза.
Напоследък имах чувството, че всичко ми се изплъзва. Особено важните неща. Беше ми дошло да плача над поредната доза бабка, която приготвях.
— Няма нищо, мамо! — отвърна Калеб с успокояващ глас. — Ще погледна в кутията със зърнена закуска, където татко държи пари. Не ми трябват много.
Замръзнах.
— Какво? — попитах.
— Знаеш, кутията със зърнената закуска — Cheerios? Татко понякога крие пари в нея. Понякога вътре, понякога отдолу.
За миг не знаех как да реагирам. Съпругът ми да крие пари? Почти бях готова да попитам Калеб за обяснение, но не исках да отварям „кутията с червеите“ — не преди Калеб да е изкарал цял учебен ден.
— Аха, ясно — рекох. — Е, направи така, миличък! Ще се видим по-късно. Обичам те!
— Добре, и аз те обичам! — каза Калеб и затвори. Остави ме да стоя в задната част на пекарната, а умът ми бушуваше.
Кутия със зърнена закуска с пари? В моя шкаф? Защо?
Едва довърших смяната си. Ръцете ми работеха на автопилот, докато вадех хлябовете от фурната, но главата ми преливаше от мисли.
Откога Маркъс крие пари? И защо? Едва свързвахме двата края, всеки долар беше внимателно разпределен. Купих новите обувки на Калеб от магазин с намаления, защото Маркъс каза, че не можем да си позволим по-скъпи.
Изоставахме със сметките, колата имаше нужда от ремонт, а аз работех на две места само и само да не потънем окончателно. Бях главен хлебар в пекарната, а след като приключех там, отивах в денонощното дели отсреща и правех сандвичи.
Това ме съсипваше. Гърбът ме болеше повече, отколкото по време на бременността.
Как е възможно Маркъс да спестява пари така и да не ми каже?
Когато в пекарната не остана никой и приключих смяната си, се насочих към делито, все още потресена от думите на Калеб. Всичко, за което можех да мисля, беше онзи плик, скрит в кутията със зърнена закуска — и фактът, че нямах никаква представа за съществуването му.
Щом по-късно вечерта се прибрах, дори не си събу обувките. Отидох право в килера, сърцето ми биеше учестено. И, разбира се, там беше — едно пликче, пъхнато под кутията на Cheerios.
Издърпах го с треперещи ръце.
Вътре имаше повече пари, отколкото бях виждала през последните месеци. Стотици долари, може би и повече.
Не бяха само за обяда на Калеб, когато забравя. Не, това стигаше да платим ремонта на колата, наема и дори част от сметките.
Гледах купчината пари, опитвах се да я осмисля.
През цялото това време Маркъс е разполагал с тази сума, докато аз се съсипвах от работа по дванайсет часа на ден, мислейки, че се давим в дългове.
Можех да извикам името му, но чух, че е в кабинета, сякаш на служебен разговор, и не исках да го прекъсвам.
Вместо това извадих няколко парчета хек, хвърлих броколи и домати върху една тава. Трябваше да нахраня сина си.
Вечерята беше напрегната. Едва успявах да погледна мъжа си, без да кипна, но не го конфронтирах.
Не още.
Исках да видя докъде ще стигне с лъжата.
Затова с равен глас споменах за колата.
— Трябва да погледнат скоростната кутия, Маркъс — казах. — Само ще стане по-зле.
Маркъс дори не вдигна очи от чинията. Вместо това поля рибата си с лют сос.
— Ще почакаме, Джес — каза той. — Нямаме пари в момента.
Зяпнах го, вдигнала ръката си в средата на движението. Произнесе го толкова спокойно, толкова естествено, сякаш скритите пари не съществуваха, сякаш наистина вярва, че не разполагаме с нищо. Нещо в мен се пречупи.
На следващата сутрин, след смяната ми в пекарната, направих нещо, което никога не бих си помислила, че ще сторя.
Обадих се в един луксозен СПА център и си записах час. Пълен пакет — прическа, маникюр, масаж, всичко. Беше безумно, импулсивно и сигурно безотговорно, но не ме интересуваше.
Парите бяха там, и аз щях да ги похарча.
Целият ден ми се струваше нереален.
Докато стилистката се занимаваше с косата ми, мислех за плика, за безсънните нощи, в които се тревожех как ще платим сметките, за болките в гърба от месене на тесто още преди зазоряване.
А Маркъс просто си живееше спокойно, правейки се, че нямаме нищо, докато на практика си седеше върху цяло състояние, което би ни облекчило грижите.
Когато се прибрах, едва се познах.
Косата ми беше оформена на красиви вълни, а ноктите ми — лакирани в наситено тъмночервено. Приличах на човек, който напълно контролира живота си, а не на жена, която всяка сутрин се бори да оцелее.
Маркъс се появи на вратата, очите му се разшириха, щом ме видя.
— Какво си направила? — попита той.
— Намерих парите в кутията със зърнена закуска — казах. — И реших, че заслужавам един ден за себе си.
Лицето му побледня.
— Не трябваше да харчиш тези пари. Те не бяха предназначени за… за това.
Почувствах как гневът отново напира.
— Тогава за какво бяха, Маркъс? Защото аз се убивам от работа, мислейки, че едва свързваме двата края, а ти трупаш тайна сума, за която аз нямам ни най-малка представа.
— Джес, не съм се опитвал да го крия от теб. Просто… не исках да те тревожа.
— Да ме тревожиш за какво? Това е всичко, което правя! Тревожа се непрекъснато, за всичко!
Той се отпусна в едно кресло и зарови лице в ръцете си.
— Шефът ми… намекна, че може да има съкращения. Исках да имам нещо настрана, за всеки случай. Не исках да говорим за нещо, което може би дори няма да се случи.
— Значи ме лъжеше?
— Не съм те лъгал — каза той. — Просто не ти казах.
Досега бях вярвала, че между нас винаги е имало честност. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да се успокоя. Но се чувствах наранена.
Наистина наранена.
Той вдигна глава и ме погледна, лицето му омекна.
— Трябваше да сме открити и честни, Маркъс. Трябваше да ми се довериш и да ми кажеш истината.
— Права си — каза. — Съжалявам.
— Изобщо осъзнаваш ли как изглежда всичко това? Аз съм тук, мисля си, че нямаме пари и се трепя на две места, а ти криеш пари за някакво „евентуално“ нещастие? Как можа да не ми кажеш?
— Не исках да усложнявам нещата — отвърна той, поклащайки глава. — Мислех, че като го пазя в тайна, ще е по-лесно.
— Това ли ти изглежда по-лесно, Маркъс? — казах ядосано.
Той не отговори.
— Ами ако утре те уволнят, а? Какво тогава? Щеше ли да извадиш скритата сума и да кажеш: „Хей, между другото, ето че съм си спестявал нещо през цялото време“?
— Не… тоест да… Може би. Не знам. Просто исках да те защитя.
— Не ме защитаваш, като ме държиш в неведение, Маркъс.
Виждах как думите ми му подействаха поне малко. Но не бях сигурна дали наистина разбира колко много ме боли.
— Ние сме отбор, Маркъс. Или не сме? — попитах.
— Да, Джес. Обещавам, че сме.
Поседяхме така известно време, тежестта на всичко надвиснала над нас. Постепенно успях да се успокоя. Маркъс беше сбъркал, но виждах, че не е искал да ме наранява. Въпреки това аз се чувствах наранена.
Знаех, че ни чака дълъг път, докато отново изградим доверие.
На следващата сутрин му обещах, че повече няма да ровя в кутии със зърнена закуска без да питам, а той се закле, че няма да има повече тайни скривалища.
Може и да продължаваме да се борим финансово, но поне сега щяхме да го правим заедно.
Нали?