„Аня, вкъщи съм“ – провикна се Вера, влизайки в апартамента. Тринайсетгодишно момиче излезе от стаята.
— Мамо, днес се прибра по-рано.
— Да, прибрах се малко по-рано. Следващата седмица ще трябва да поработя няколко часа повече. Как си? Как е училището?
— Добре е, нищо ново.
— Изглеждаш ми малко бледа. Излез навън, докато приготвя вечерята.
Аня се усмихна:
— Добре, мамо. Тъкмо взех от библиотеката една толкова интересна книга, не мога да се откъсна. Ще съчетая приятното с полезното.
Аня бързо се приготви и излезе. Вера въздъхна. Същата е като баща си – и той все носеше книги със себе си. Беше умен, много умен и богат, прекалено висок за Вера.
Преди четиринайсет години Вера, студентка в Медицински колеж, се влюби. Игор не беше просто чудесен – беше най-добрият. Можеха с часове да си говорят, да се разхождат из града, да седят край водата, и никога не им беше скучно. В същото време Игор не беше зубрач, занимаваше се със спорт.
Тогава Вера можеше часове наред да изброява положителните му черти. Но после той я покани у дома да се запознае с родителите му. Вера не можеше да мисли за друго, освен как по-бързо да си тръгне. Чувстваше се не на място, като заек пред питони.
Родителите на Игор не бяха просто богати, а приказно богати. Огромна къща, слуги – за Вера, родена и израснала в беден квартал, където мъжете пиеха по-често, отколкото ядяха, да види такъв лукс беше непоносимо. Майката на Игор говореше със съпруга си и сина си, а Вера сякаш не съществуваше – като празно място. Прибирайки се вкъщи, Вера падна на колене пред майка си и ѝ разказа къде е била.
— Мамо, какво да правя?
— Ти си помисли, дъще. Да речем, че Игор наистина се ожени за теб, ама как ще те приемат хората около него? Ти си решаваш, но има една приказка: „Човек да си вземе по свой образ и подобие“.
Вера не мигна цяла нощ. Игор не вярваше на думите ѝ.
— Вера, не ти вярвам. Сигурен съм, че ме обичаш.
Без да го поглежда, тя отвърна:
— Знаеш ли, хората са лъжливи същества, време е да го разбереш.
— Ами аз? Аз те обичам.
— Ще ти мине, млад си. Време е да тръгвам.
Тя го погледна за миг в очите и, като преглътна сълзите, си тръгна. Само да не падне, само да стигне зад ъгъла.
Почти две седмици не можа да стане от леглото. Майка ѝ сериозно се разтревожи.
— Миличка, може би да се консултираш с лекар? Не може така.
— Не, ще се справя, трябва ми време.
След две седмици Вера се изправи – слаба, с тъмни кръгове под очите, и започна да се учи да живее отново. Едва месец по-късно осъзна, че нещо не е наред, нещо става с тялото ѝ, което ѝ беше съвсем непознато – бременност. Девет седмици.
Лекарката ѝ каза подигравателно:
— Е, ще тичаме ли да махаме?
Вера стана:
— Не!
Докторката я догони в коридора:
— Момиче, момиче! Ето, вземи тези изследвания, трябва да ги направиш. Като е всичко готово, ела, ще те запиша. От години работя, не мога да гледам как някои лекомислено се разпореждат с чужд живот.
Оттогава мина много време. Майка ѝ бързо се разболя и почина. Вера трябваше да напусне колежа и започна работа като санитарка, макар и в добра клиника. Жалба от заплатата нямаше, но най-голямата ѝ мечта беше да изучи Аня, да види друг свят извън мизерния квартал.
Спомените минаха през главата ѝ като сянка. Вера изгледа двора и видя как Аня свива зад ъгъла. През улицата започваше паркът – простираше се почти до центъра на града. Точно този край беше пуст: нямаше сергии, нямаше павилиони, само тишина и реката, която тихо носеше водите си. Дъщеря ѝ обичаше да чете там.
Аня стигна до любимата си пейка и се усмихна. Отскоро я наричаше своя, като беше проучила къде най-малко минават хора. Оказа се, че тази пейка е най-спокойна, защото отпред растеше храст, който пречеше на гледката.
Момичето се настани удобно, отвори книгата, готвеше се да се потопи в четенето, когато чу:
— Спокойно, спокойно, няма нужда, махайте се… – Гласът беше мъжки и трепереше от страх.
Странно, тук винаги беше тихо, не се навъртаха хулигани. Аня, по природа, не можеше да си трае. Надникна внимателно зад храста и едва не се разсмя. Възрастен мъж стоеше заобиколен от улични кучета. Бяха големи, но добродушни, и никой по-добре от Аня не го знаеше. Вероятно са просели лакомства, а мъжът си мислеше, че го нападат. Аня не можа да гледа повече – тя винаги спасяваше всички, дори мухите вкъщи не убиваше, а ги пускаше навън. Затова затвори книгата и тръгна към мъжа.
— Момиче, не се приближавай, опасни са! – извика той.
Кучетата, щом я познаха, радостно се втурнаха към нея. Мъжът ги гледаше с ужас и дотича подире ѝ, вероятно да я спасява. Аня погали своите приятели и им се скара:
— Какво сте направили? Уплашихте човека до смърт. Хайде махайте се вкъщи, иначе ще кажа на стопанина ви.
Кучетата отпуснаха глави и тръгнаха. Аня се обърна към непознатия:
— Не се бойте от тях, само изглеждат страховити. Освен това, ако показвате страх, кучето го усеща.
Мъжът се усмихна:
— Знам, но не мога да си помогна. Като видя голямо куче, се вкочанявам. Много благодаря, появи се точно навреме.
Аня се зарадва, човекът ѝ стана симпатичен:
— Аз често идвам тук, на онази пейка да чета. Харесва ми, спокойно е, никой не ме закача.
Той се засмя:
— Ще повярваш ли, и аз идвам понякога по същата причина – да поседна на тишина и да почета. Каква книга носиш?
Аня му показа екземпляра.
— Добър избор. Ето моята. – Той ѝ показа своята книга. – Виж, стара е, но ми е много скъпа, някога ми я подари един скъп човек и често я препрочитам. Дори имаме стихове, които четяхме заедно. Вземи я.
Аня поклати глава:
— Не, какво говорите, не мога. Какво ще каже този ваш скъп човек?
— Нищо няма да каже. Отдавна не сме заедно, дори не знам къде е сега. Така че вземи я. – Мъжът ѝ подаде малката книга и тръгна леко по пътеката.
Момичето постоя още, после и то се прибра. Нямаше търпение да разкаже всичко на майка си.
— Аня, колко пъти съм те молила да не разговаряш с непознати, особено с непознати мъже? Ами ако беше някой маниак? И то в парка, където няма жива душа!
— Мамо, какво говориш? Беше си облечен прилично, плашеше се от кучета и четеше книга. Как може такъв човек да е лош?
Вера трудно запази строг тон:
— Повече не го прави, иначе няма да те пускам там.
Аня нацупи устни, обидена, но не можеше да се сърди дълго.
— Мамо, той ми подари книга, голяма и хубава. Ето, има си и разделител тук. Явно често препрочита този откъс, толкова красиви редове са.
Вера се усмихна, надникна в книгата, ахна и пребледня. Взе я от ръцете на дъщеря си, затвори я, загледа корицата дълго, после отвори първата страница. „На моя Игор, с обич.“
Книгата се изплъзна от пръстите на Вера и тупна на пода.
— Мамо, какво има?
— Нищо, миличка.
По време на вечерята Аня се опитваше да разбере какво се е случило. Когато приключиха и започнаха да мият чиниите, най-накрая попита:
— Мамо, стори ми се, че познаваш тази книга?
Вера въздъхна:
— Не ти се е сторило. Някога я подарих на Игор.
Очите на Аня се разшириха:
— Мамо, разкажи!
— Няма много за разказване. С Игор имахме връзка…
— Явно още страда за теб.
— Не си измисляй, минаха толкова години. Сигурно има семейство, деца. Може просто книгата да му е попаднала и да си е спомнил.
Аня замълча, после попита:
— Мамо, обичаше ли го?
— Обичах го.
— Защо не останахте заедно?
— Защото обстоятелствата не го позволяваха. Той замина да учи в чужбина, аз си бях тук, в колежа. Няма смисъл да се самоизмамваме, бяхме прекалено различни.
— Мамо, това са пълни глупости. Не можеш да сравняваш любовта с парите.
Вера се разсмя:
— Аня, стига. Ти дори не знаеш какво е любов.
Аня пак се нацупи. Тя всичко разбираше. Например, много ѝ харесва Колка, но никога не би му казала. И се сети защо – защото е сигурна, че не би ѝ обърнал внимание. Защото Колка е много красив, баща му е някакъв голям шеф, той носи най-модерните дрехи и целият клас момичета тичат след него. Излезе, че майка ѝ е права.
Аня така се натъжи, че се прибра в стаята си, дълго мисли, но не можеше да стигне до ясен извод. Хем мама не е права, хем…
След две седмици срещна мъжа пак. Седеше с книжката, която той ѝ бе дал, и отново четеше маркираното стихотворение.
— Здравей.
Аня трепна:
— О, здравейте.
— Харесаха ли ти стиховете?
— Да, много, особено този. – Аня му показа страницата.
— Да, съгласен съм. Може би е най-хубавият.
— И мама така каза.
— Показа ѝ книгата?
— Да. Най-напред ме наруга, защото ми забранява да говоря с непознати.
Мъжът кимна:
— Има пълно право.
— После се разплака.
— Разплака? Защо?
— Позна тази книга, каза, че тя я била подарила на вас преди много години.
Мъжът скочи, после пак седна:
— Не може да бъде. Човекът, който ми я подари, отдавна е мъртъв.
Аня го изгледа уплашено.
— Може би мама се е объркала.
Той раздразнено отвърна:
— Сигурно. А как се казва майка ти?
— Вера. Вера Загородска.
Мъжът отново се смъкна на пейката, като гръмнат.
— Не… това не е възможно. – Като че ли говореше сам на себе си. – Майката на Вера ми каза, че тя вече не е сред живите, помоли ме да забравя, да не идвам, да не напомням.
Той се изправи.
— Хайде!
Аня се сгуши:
— Къде?
— При майка ти.
Аня поклати глава:
— Не мисля, че ще се зарадва. Ако искаше да се видите, щеше да ти каже.
— И какво всъщност каза тя?
— Че не можете да сте заедно, защото сте били на различни нива.
— „Нива“! Как мисли само за себе си! Ех, Вера, ще ти покажа аз!
Докато Игор се караше със себе си, Вера и със света, Аня тихомълком избяга.
Той се засмя. И веднага разбра, че Вера още живее там, където е живяла. Не беше минавал през този квартал, откакто говори с майка ѝ.
—
— Мамо, пак го срещнах.
— Кого?
— Мъжа, който ми даде книгата.
— Така… и какво си казахте?
— Мислех, че не те помни. Ама той почна да крещи! Мамо, разбрал е, че те няма. Помислил, че си починала.
— Така се разбрахме с баба ти. Не можехме да се преместим другаде, нямаше пари за това. Да, лошо е да лъжем, но беше по-добре за всички.
— Интересно, за кого „по-добре“? За теб, за баба? Може би за мен? Попита ли ме дали ми е по-добре?
Вера трепна. Явно Аня не беше затворила вратата, защото Игор се беше появил в стаята. Беше станал още по-привлекателен и толкова познат.
Гласът на Вера сякаш секна, тя изведнъж се разплака. Аня я прегърна, а те двете останаха така, докато Игор крачеше из стаята.
— Ти прекрасно знаеше какво изпитвам. Мислеше само за себе си. През цялото това време вярвах, че те няма… Господи, аз не се ожених, погребах родителите си и останах сам в този свят. А ти… ти сигурно си имаш всичко: съпруг, дъщеря.
Вера избърса сълзите си.
— Съпруг нямам, никога не съм имала. Но ти имаш дъщеря. – Погледна го. – Боже, колко глупава съм била.
Аня погледна веднъж към майка си, веднъж към пребледнелия Игор.
— Мамо? Мамо, това ли е татко?
Вера кимна и скри лицето си в дланите. Игор седна до нея, после погледна Аня.
— Е, хайде да се запознаем. С майка ти ще си поговорим по-късно. Сега имаме цялото време на света.