Лена се прибра у дома с ангелска, но и леко хитра усмивка на лицето. Тя прекрасно знаеше, че Максим обожава тази нейна усмивка. А сега ѝ се налагаше малко да „умилква“, защото не се връщаше сама – в ръцете ѝ мъркаше малко пухкаво коте в черно и бяло. Това не беше първият път, когато Елена носеше подобни „изненади“ у дома. Някои мъничета раздаваше на приятели, други водеше в приют. А червеният котарак Рижун, който се беше „заселил“ преди време, в този момент си поспиваше на един фотьойл.
– Лен, пак ли започваш? Нали се бяхме разбрали да не водиш повече животни вкъщи – каза строго Максим.
– Макс, какво да направя? Това дребосъче скимтеше жално на входната врата, щеше да замръзне през нощта. Не се притеснявай, ще остане само за една вечер, а утре я водя в приюта – отвърна Лена с най-очарователната си усмивка. Тя знаеше чудесно, че мъжът ѝ не може дълго да ѝ се сърди, когато го гледа по този начин, и се възползваше от женското си „оръжие“. Накрая Макс отстъпи.
Уговорката беше ясна: котката да остане в апартамента само за една нощ – както Лена бе обещала.
– Как да я кръстим? Може би Мурка? – попита тя кокетно по време на вечеря.
– Как така да ѝ даваме име? Защо ѝ е нужно име, ако остава само за една вечер? – сопна се Максим. И темата приключи дотам.
Червеният котарак изобщо не се впечатли от малкото ѝ гостенче. Само го изгледа надменно, сякаш искаше да каже: „Ех, пак хазяйката ми домъкна някакво бебе тук. Сигурно не ѝ стигам аз – красив, пухкав, нахранен. Къде ще се мери тя с мен!“
През нощта малката котка беше сложена да спи под фотьойла. Оттам от време на време надничаше с любопитни блестящи очи. Но щом Макс изгаси лампата, новодошлата излезе от скривалището си. Забеляза две купички в кухнята – едната с вода, другата с храна, научи, че когато Рижун спи, хъркането му кънти из целия апартамент, и понеже не откри нищо друго интересно, се зави в едно топло ъгълче да подремне.
На сутринта Лена реши да полежи по-дълго, защото ѝ беше почивен ден. Максим често ѝ носеше кафе в леглото и я изненадваше с малки жестове, затова не ѝ се искаше да го лишава от удоволствието да я глези. Но днес той отдавна се беше събудил, излязъл от банята, после отишъл в кухнята… и не бързаше да се появи при нея. Лена се зачуди какво става и сама тръгна да „разузнае“.
Когато стигна до кухнята, видя Макс, седнал на един стол с котето в ръце, и му говореше с тих нежен глас:
– Хайде, Мурочка, ще ядеш ли поне рибата, която ще уловя в езерото? Че Рижун хич не я иска…
Лена тихо се промъкна зад него и го прегърна неочаквано през раменете.
– Значи все пак ѝ казваш Мурка? – каза тя закачливо.
– А-амии… добре де – отвърна леко смутен Макс, сякаш ученикът, заварен с пищов.
Разбира се, никой не отведе Мурка в приюта. Тя си остана при тях.