Не избледнява споменът
Джуни Александрова
През есента на 1943 година София претърпява последствията от по този способ наречената алегорична война, оповестена от нашето държавно управление на Англия и Съединени американски щати на 13 декември 1941 година В столицата стартират бомбардировки и техният унищожителен смут ще продължи няколко месеца, до момента в който градът бъде опустошен. В началото софиянци сякаш отхвърлят да повярват, че всякога след адския писък на предизвестието, ще последва неизбежно опустошение. Затишие, изпълнено с обезпокоително очакване и боязън, се редува с безумство, изпълнено с разкъсващ звук на сирени, тътнеж от прииждащи самолети, свистене на бомби, детонации от детонации и отблъскващ звук на противовъздушна защита.
Настъпва следващата тишина. Столичани посрещат Нова година, след това – Рождество Христово (по остарелия календар). Всички живеят в очакване на идващото въздушно нахлуване. Нощем градът тъне в мрачевина, улиците са безлюдни, черна хартия затуля прозорците на сивите жилищни здания, на места мъждука светлина от запалени свещи. Сякаш пресни гробове, изкопани да поемат нови мъртви тела, зеят злокобно над човешкия живот. Смразяващо привидение! Предзнаменование за нещастието, която последва на 10 януари 1944 година. Небивал бомбен дъжд се изсипва над София и я трансформира в руини.
Децата! Те нямат боязън. Те не знаят, че ужасният писък, който чуват, е предупреждение за бомби, а и бомбите са неразбираеми за тях. Затова персоналните ми мемоари са много размити, само че чула нееднократно разказите на майка, знам какво сме претърпели. Тя е отново без татко ми, който е още веднъж мобилизиран. Този път с две деца, (брат ми се ражда на 3 май същата година), само че най-малко е в личния си дом и може да разчита на съседи и другари.
В съзнанието ми е запечатано напрегнатото й лице, бебето в едната ръка, другата хванала моята и чантата, свлечена до китката й, която не спираше да ме побутва по гърба. Бързахме. Аз подтичвах до нея. Крачетата ми едвам я догонваха. Никой не издаваше тон. Сякаш бяхме онемели. Вървяхме, вървяхме, влязохме някъде и заслизахме по стълби до помещение с невисок таван, мръсни стени с преплетени огромни тръби. Беше задушно. Хора бяха приседнали на пейки с торбички в скута, безпомощни и уплашени. Повечето мълчаха. Други се усмихваха на малчуганите и ги подкачаха. Някои не помръдваха, като че ли бяха парализирани. Намираха се и такива, които се пораздвижваха, с цел да се вместят идващите. Децата стачкуваха. Майките им шептяха нещо, като се мъчеха да ги успокоят. По-късно разбрах, че това било мазето на жилищна кооперация покрай нас, на ул. “ Струга „. Майчицата ми с подигравка говореше: “ Че какво укритие беше това? Въобще щеше ли да ни избави? „.
Майка живее с нас на тичешком, ту до мазето на кооперацията, ту до дома. И това бутане откъм гърба! По някое време преместваше чантата в другата си ръка, като държеше и бебето, а мен ме хващаше крепко и дърпаше ли, дърпаше ръчичката ми. Бомба срутва през прилежаща къща до основи. Смъртта е близо, само че тя няма право на отчаяние, безучастие и обезсърчение. “ През мозъка не ми е минавало, че и нас може да ни сполети това. Бях млада и всяка заплаха съм считала, че не се отнася до мен. Ти и брат ти трябваше да бъдете нахранени, изпрани, подсушени. За какво да мисля по-напред “ – споделяше майка ми.
И все пак не може да избледнее споменът й за един от дните на нахлуване. Оставила мен и Веселин на фамилни другари от прилежащата къща. Докато пазарувала на бул. “ Христо Ботев „, майка чува смразяващия писък на сирените. Магазинът се опразва. Всички бягат. Хуква и тя. Децата! Стига до триетажната къща, където ни е оставила. На един мирис изкачва стълбите. Двете тавански стаи са празни. Панически боязън я обзема. Децата?! Скривалището! Спуща се назад надолу. Улицата към този момент пустее. Тича като обезумяла. Краката едвам я държат, а сърцето й като че ли ще изскочи. Децата! С последни сили дотичва до мазето на кооперацията. Като ни вижда, изтощена, замаяна, само че успокоена, се отпуща.
РАЗТРЕВОЖЕНИ СПОМЕНИ
Град потопен в мрачевина,
улици пусти в нощта
и прозорци на сиви жилищни здания
покрити с черна хартия –
като че ли пресни ями зеят злокобно
за следващите мъртви тела.
Застрашителна тишина –
предзнаменование за ново безумство,
безумство на нечия полуда.
Смразяващ писък на сирени
и смут, и боязън, под паника зов…
Една майка бяга задъхана,
към укритие бяга,
прегърнала кърмаче с едната ръка,
а с другата тегли момиченце по разрушения път
и то тича ли, тича…
И мамина свлечена чанта на китката
удря гръбчето на невръстно дете.
Свистят самолети, свистят…
и бомбен дъжд над човешки живот.
И… отново тишина, тишина…
Тук-там пламват свещи.
Дни на обезпокоително очакване.
И още веднъж писък на сирени,
и отново майка с децата
на тичешком от вкъщи до укритие…
И пъклен тътнеж над София
и оня незабравим януари
на четиредесет и четвърта година.
Моят град е в руини.
Спомени, разтревожени мемоари.
И това малко момиченце
преплита крачета по тротоара
до една майка с ужасени очи.
2010 година
About the Author
