Две дела, по които адвокат беше Александър Кашъмов, привлякоха вниманието

Александър Кашъмов: Забраната да се припомнят неудобни факти за хора от властта е цензура

Две каузи, по които юрист беше Александър Кашъмов, привлякоха вниманието през последните дни. Съдия Даниела Попова от Софийския градски съд (СГС) и журналиста Борис Митов да платят солидарно 60 000 лв. обезщетение плюс близо 7000 лева разходи по иск на някогашния ръководител на Софийски градски съд Светлин Михайлов за изявления, в които се напомнят неуместни обстоятелства и рецензии от публични източници. Делото носи характерностите на SLAPP-процес (Strategic Lawsuit against Public Participation) – който се води за да откаже публицистите от дейната им гражданска позиция. Пред Европейския съд по правата на индивида (ЕСПЧ) в Страсбург и събирането на трафични данни в нapyшeниe нa Koнвeнциятa зa зaщитa нa пpaвaтa нa чoвeĸa. “ Дневник “ предложения юрист Кашъмов да разяснява двете правосъдни решения.

Кое е смущаващото в решението по делото против “ Медиапул „, което медията загуби на първа инстанция? Можем ли да го причислим към феномена SLAPP?

– Според мен сега това дело може да бъде посочено като най-яркия случай в последните 20 години за SLAPP в България. Причина за този извод е както големият размер на присъдените неимуществени вреди – 60 000 лева, настрана от разноските, които с прибавените лихви може би ще се удвоят, по този способ и цялостното неглижиране на съществени, фундаментални правила за отбрана на свободата на словото, които Конституционният съд (КС) е извел още през 1996 година Така да вземем за пример обществените фигури са длъжни да търпят рецензия в много по-голяма степен от частните лица, съгласно Конституционен съд и Европейския съд по правата на индивида. Как това се съвместява с най-високия присъден размер в практиката, остава неразбираемо.

Друга причина да приказваме за SLAPP е съществуването на поръчителство във формата на наложени запори, поради които медийното издание и журналистът не са в положение да живеят и работят умерено. Подобна мярка от страна на страната съставлява форма на цензура, защото има вцепеняващ резултат във връзка с бъдещи сериозни изявления и е предизвестие към всички свободомислещи, че разговорът и необятният спор няма да се търпят в нашето общество.

Според съдията това, че ищецът е обществена персона, не оправдава сериозните изявления против него. С това не се ли отстъпва от трайната процедура на Европейски съд по правата на човека?

– Категорично се отстъпва от практиката на Европейски съд по правата на човека. Нещо повече, в тази ситуация става въпрос не просто за обява, обвързвана с обществена персона, само че за мнения във връзка с обстоятелства и условия, които би трябвало да бъдат взети поради при кандидатстването му за позицията на ръководител на Софийския градски съд. Това не е някаква информация, обвързвана с интимния живот, а е увещание на обществено оповестявана информация, която съдържа характерности за първия мандат на този човек. Ако сходна информация не може да бъде свободно оповестена и обсъждана, какъв е смисълът на надпреварата за тази позиция и можем ли да приказваме за почтеност и бистрота на сходни процедури?

Как бихте описали границата на свободата на словото, когато става дума за обществена персона? Какъв е публичният интерес в такива случаи?

– Общественият интерес допуска цялата налична за някого информация, обвързвана с преценката дали е подобаващ за даден обществен пост, да бъде обществено притежание. Неслучайно съдът в Страсбург е приел, а Конституционният съд е възприел това схващане, че свободата на словото се отнася освен до информация и хрумвания, които се смятат за безвредни или са одобрявани с равнодушие, само че и до такива, които шокират, смущават, разстройват страната или елементи от популацията. Това са условията на плурализма и широкомислието, без които няма демократично общество.

Съдията по делото показва като засегнатост даже напомнянето на случая с крадения джип, който съдията управляваше. Също и мощно сериозни думи, изречени от Константин Пенчев на съвещание на Висшия правосъден съвет. Трябва ли публицистите да се въздържат от припомняне на такива обстоятелства заради заплаха да се окажат клеветници или тиражиращи засегнатост?

– Поначало Върховният касационен съд категорично е приел в практиката си, че при цитиране на обстоятелства и условия вторият издател не носи отговорност. Забраната една медия да напомня във връзка с обществена персона остаряла информация съставлява по същността си възбрана да се знае и помни предишното. А общество, което не знае своето минало, не може да взема верни решения и да гради своето бъдеще. Подобна възбрана съставлява форма на цензура.

Безспорно е, че епитетът “ абсурден “ е един от претекстовете за това решение. За него смятате ли, че съдът има право?

– Според практиката на Конституционния съд и на Европейски съд по правата на човека оценките не подлежат на доказване. Това е приел и Върховен касационен съд. В случая обаче даже излиза наяве за какво той е охарактеризиран по този метод, защото е припомнена информация, станала известна в предишното. Отгоре на всичко самите избрания са цитати, защото такива отзиви за този човек са били изразявани от уважавани магистрати. Важно е и друго – обидата съгласно практиката на съдилищата се свежда до вулгарни или цинични думи. Такива в тази ситуация не са използвани. В практиката на Европейски съд по правата на човека много по-остри квалификации, изречени в границите на публичен спор, са били одобрявани за израз на свободното слово, като “ аморален „, “ опортюнист “ и даже “ глупак „.

Още преди 20 години в оправдателните присъди по делото на починалия някогашен министър председател проф. Беров против журналиста Явор Дачков се одобри, че израз като “ патрона на разграбването на България „, използван във връзка с обществена фигура като оценка на неговото ръководство, е позволен с оглед отбраната на свободата на словото. Нима един ръководител на най-големия областен съд заслужава привилегията да не бъде оценен? Това решение основава чувството за завой и връщане обратно.

С юрист Екимджиев спечелихте дело в Страсбург против българските ръководещи за нарушавания, свързани с потреблението на специфични разследващи средства и трафични данни от мобилните оператори – остаряла тематика, по която от години нищо не се трансформира. Какво е посланието на съда този път?

– Може би за първи път Европейски съд по правата на човека осъжда наново за едно и също нещо страна, която не е подсигурила жителите против корист при скрито следене. Гаранцията против скрито следене, осъществявано както посредством специфични разследващи средства, по този способ и посредством достъп на службите, полицията и прокуратурата до данни за трафика на електронни известия ( кой, по кое време, с кого, по кое време и от кое място си приказва или написа ), е извънредно значима в демократичното общество. Тук е нарушен правилото на демокрацията, съгласно който жителите би трябвало да са непрозрачни за страната, а тя – да е транспарантна за жителите. Нарушението у нас се реализира, като от една страна има практики на неяснота на ръководството и отводи да бъде премноговяна социална информация, а от друга – страната посредством свои институции има необятен достъп до данни, от които може да прави заключения за хората и техния персонален живот.

През годините, макар някои официални стъпки, както Законът за специфичните разследващи средства, по този способ и Законът за електронните известия, само че най-много – процесът на тяхното използване, не просто останаха на равнището на 2007 година, когато България беше наказана за пръв път, само че се утежниха. Наистина, сътвори се Национално бюро за надзор на СРС, само че в предишен мандат неговите опити да си прави работата и да прави инспекция за злоупотреби доведоха до удари, премахване на заместник-председател, а след това – замяна и обезкръвяване.

По отношение на трафичните данни се оказва, че хем няма институция, която да реализира повсеместен надзор, хем даже статистиките не са транспарантни. Да не приказваме за разширението на приложното поле на достъпа до трафични данни след оповестяването на изключителното състояние през 2020 година, което Конституционният съд разгласи за непропорционална мярка. Това решение, както и предишно решение за оповестяване на разпореждания от Закона за електронните известия за противоконституционни, не бяха задоволителна тревога, за може Народното събрание да запретне ръкави и най-сетне да сътвори действителни гаранции против произвол.

Както наподобява за пръв път Европейски съд по правата на човека взема решение по тематиката “ трафични данни „. В други страни, членки на Европейски Съюз, въпросът беше дефинитивно решен с признати от техните конституционни съдилища решения. При нас, без значение от двете решения на Конституционен съд се наложи съдът в Страсбург да повтори, че нещата не са наред и Европейската спогодба за правата на индивида е нарушена.

Как това решение може да принуди ръководещите да съблюдават правата на жителите? Като се има поради, че след първото решение на Европейски съд по правата на човека нещата дори се утежниха.

– Управляващите у нас би трябвало да се научат, че формалистичният метод и палиативните ограничения не са решение на никой проблем. За да се съблюдават правата на хората, би трябвало да има действителен надзор и отбрана. Още повече, че колкото и да се задържат едни ръководещи на власт, те неизбежно си отиват, рано или късно, и идват други на тяхно място. Тогава те се сещат, че правата на индивида са нещо значимо, че има корист с техните права и така нататък, което комфортно са били не запомнили преди, до момента в който са седели в престолите на властта.

За да се повдигне равнището на цялото общество, би трябвало да се научат тези азбучни уроци и да се промени самата просвета на ръководство. Ако всеки работи с ясното схващане че на следващия ден обект на корист може да бъде както той, по този способ и негов непосредствен, и съседът оттатък, ще се стреми да гради не колиби от плява, а насипи, които да стопират с мощната си структура напора на произвола, тиранията и корупцията.