
Беше един от онези мразовити зимни дни, когато въздухът сякаш прерязва кожата ти. Вървях към пазара, за да купя малко зеленчуци, и тогава я видях. Стоеше на тротоара до автобусната спирка – жена, завита с тънко, протрито палто, с бебе в ръцете. Бебето беше обвито в одеяло, което явно беше видяло по-добри дни. Не молеше гласно за нищо, само стоеше там и гледаше надолу, сякаш се срамуваше от ситуацията, в която се намира.
Нещо ме прободе в сърцето. Помислих си: „Ами ако това бях аз?“ Знаех какво е да нямаш. Преди години, когато съпругът ми почина, се наложи да се справям сама. Имаше моменти, в които не знаех как ще нахраня децата си, как ще платя сметките. Но благодарение на помощта на добри хора, успях да се изправя на крака. Това беше причината, поради която не можех просто да подмина тази жена.
Извадих от чантата си двадесет лева и й ги подадох. Погледна ме с широко отворени очи, сякаш не вярваше. „Благодаря ви“, прошепна тя толкова тихо, че едва я чух. Усетих, че това беше всичко, което можеше да каже.
На следващата сутрин реших да отида на гробището. Съпругът ми почина преди осем години, и въпреки че мина толкова време, не пропусках да му занеса цветя всяка седмица. Беше мой начин да се чувствам близо до него, макар и само за малко.
Когато стигнах до гроба му, спрях като вцепенена. Жената, на която бях дала пари предния ден, беше там. Коленичила до гроба, тя почистваше мрамора с една стара кърпа. До нея бяха цветя – свежи, ярки, по-красиви от тези, които аз самата носех. До тях видях малък пакет с храна, който беше оставила върху плочата. Изглеждаше толкова съсредоточена, че не ме забеляза.
Стоях неподвижна, докато в мен се бореха две чувства – объркване и любопитство. Защо беше тук? Какво правеше тази жена на гроба на съпруга ми? За миг ме обзе гняв. Може би се е възползвала от добротата ми, а сега осквернява паметта му. Но после я чух да шепне нещо. Беше молитва, или поне така ми се стори. Споменах името на съпруга ми и го молеше за прошка.
Когато ме забеляза, изглеждаше уплашена. Скочи, сякаш искаше да избяга, но аз я спрях с въпрос: „Защо си тук? Какво правиш на този гроб?“ Тогава тя започна да ми разказва, а думите й ме оставиха безмълвна.
Преди години, когато съпругът ми беше още жив, той явно я беше спасил. По онова време тя била млада и отчаяна – без дом, без семейство, без посока в живота. Била на ръба да се предаде, когато той й подал ръка. Намерил й работа в ресторант на негов приятел, помогнал й да се изправи, намерил й квартира. Тя успяла да стъпи на крака благодарение на него, но не успяла да му благодари достатъчно, защото напуснала града скоро след това. Години по-късно, когато животът отново я ударил – този път като самотна майка, тя се върнала тук и научила за смъртта му. Чувствала се длъжна да го почете, защото без него може би нямаше да е жива.
Докато слушах историята й, сълзи започнаха да се стичат по лицето ми. Съпругът ми беше добър човек, винаги готов да помогне на тези, които имат нужда. Но аз дори не знаех за тази част от живота му. Винаги съм мислила, че той е герой само за мен и децата ни. Оказа се, че е бил герой и за други хора.
В края на разказа й, аз направих това, което знаех, че той би направил. Попитах я дали има нужда от помощ. Тя се опита да откаже, но не й позволих. Това беше моят начин да почета паметта му – като продължа делото му, като бъда добра, когато имам възможност.
Този ден научих нещо важно – добротата на един човек може да остави следа, която продължава дълго след като него вече го няма. Никога не знаеш как едно малко действие може да промени нечий живот. И понякога, като помогнеш на някого, всъщност почиташ хората, които са ти показали същото в трудни моменти.