СТАРЕЦ ПОРЪЧА ВЕЧЕРЯ ЗА ДВАМА В МОЕТО КАФЕНЕ, НО НИКОЙ НЕ ДОЙДЕ — КОГАТО РАЗБРАХ ЗАЩО, НЕ МОЖАХ ДА СИ ТРЪГНА. ЛЮБОВТА МУ БЕ ИЗЧЕЗНАЛА ПРЕДИ ГОДИНА БЕЗ СЛЕДА, А ИСТИНАТА, КОЯТО ОТКРИХ, ПРОМЕНИ ВСИЧКО.
Нощният дъжд барабанеше тихо по прозорците на кафенето, превръщайки уличните лампи в златисти размити сенки. Последният час преди затваряне винаги беше най-спокоен.
Стоях зад бара, когато се отвори вратата и звънчето иззвъня тихо. Влезе възрастен мъж.
Костюмът му беше спретнат, но старичък – някога сигурно е бил предназначен за специални случаи, а сега беше загубил предишния си блясък. Той спря до прозореца и огледа помещението, сякаш очакваше някого. Взех едно меню и се приближих.
— Добър вечер, господине. Какво ще желаете?
Той едва го погледна.
— Вечеря за двама, моля. И ако имате ваза, ще съм ви благодарен.
Забелязах малкия букет бели лилии, който внимателно постави на масата.
— Разбира се. Веднага ще донеса.
Намерих висока чаша, която може да свърши работа, напълних я с вода и внимателно наредих лилиите.
Вече бяха донесли две чинии, от които все още се носеше топла пара, но мъжът не поглеждаше храната. Очите му бяха вперени в празния стол срещу него, а пръстите му нежно проследяваха ръба на салфетката.
Изминаха минути. Храната остана недокосната. Дъждът продължаваше да барабани навън. Столът срещу него си остана празен.
Никой не дойде. Никой не се обади. Накрая сложих чаша чай пред него.
— Почерпка от заведението. Имате ли нужда от нещо друго?
За пръв път тази вечер той вдигна поглед към мен.
— Днес ми е рожден ден. Ще седнете ли да изпиете чаша чай с мен?
— Почакайте, — казах набързо и се запътих към бара.
Все още имаше едно-единствено парче шоколадова торта във витрината. Взех го и намерих стара кутийка с празнични свещи. Запалих свещта и сервирах тортата пред него.
— Рожден ден без торта не е рожден ден. Намислете си желание.
Той се вгледа в пламъка.
— Не мисля, че желанията се сбъдват така, както ни се иска.
— Но това не значи, че не трябва да опитате.
Той се засмя тихо и се наведе леко, за да духне свещта. Малкото пламъче потрепна секунда и угасна. Пляснах с ръце.
— Виждате ли? Не беше толкова страшно.
Той загледа загасената свещ.
— Желанието ми… то вече не се сбъдна.
Преди да успея да попитам, той отпи бавно от чая си и остави чашата.
— Май е време да се представя. Том.
— Ема, — отвърнах аз.
— Казваше се Сюзън, — каза той, сочейки празния стол.
И така… историята започна.
Том плъзна пръсти по масата, сякаш следваше някаква невидима следа.
— Преди малко повече от година, тук, в това кафене, срещнах любовта на живота си. Името ѝ беше Сюзън. Тя винаги закъсняваше, — започна той с лека усмивка в ъгълчетата на устните. — А аз винаги я чаках. Така си бяхме свикнали.
— Тя нарочно ли те караше да чакаш?
Той се засмя меко, с лек отенък на тъга.
— Не, никога не беше нарочно. Но ако казваше, че ще дойде в шест, знаех, че ще се втурне тук в шест и петнайсет, задъхана и извиняваща се, защото нещо се е случило—загубен портфейл, избягало куче, стар познат, когото е срещнала. Винаги имаше история.
Замълча за миг и разбърка чая си.
— И аз обичах всяка една от тях.
Усмихнах се, опитвайки се да си я представя.
— Звучи… чудесно.
— Беше. И двамата бяхме по-възрастни, когато се срещнахме. Без илюзии и приказки. Не беше идеално, но беше… стабилно. А стабилното се усещаше като сигурност.
Усмивката му помръкна, по-натежала от спомена.
— Преди година я поканих тук за рождения си ден. Бях планирал нещо специално.
Той спря за миг и бръкна в джоба си, изваждайки малка кадифена кутийка.
— Щях да ѝ предложа брак.
Въздъхнах рязко.
— Наистина ли?
— Седнах на същата тази маса. Поръчах вечеря за двама. Чаках. Но… тя така и не дойде.
Сега почти не смеех да дишам, страхувайки се, че всяко движение би могло да прекъсне тежестта на думите му.
— Какво се случи?
— Не знам. — Пръстите му се стиснаха около кадифената кутийка. — Звънях, писах, търсих я. Но беше сякаш се изпари. От един миг тя беше моя, а в следващия… просто я нямаше.
— А сега? — прошепнах.
Той въздъхна уморено.
— Сега дойдох тук, поръчах вечеря за двама…
— Имаш ли нейна снимка?
Том кимна и извади изтъркана снимка от портфейла си. Жената на снимката се усмихваше към камерата — с топли очи, пълни с живот. Разгледах внимателно лицето ѝ.
— Дай ми тази снимка за няколко дни, — казах спонтанно. — Ела в понеделник на кафе.
Той повдигна вежда.
— И защо да го правя?
— Защото тази история още не е приключила.
Не бях детектив и никога не бях издирвала изчезнал човек. Но знаех едно — никой не изчезва ей така.
Започнах да преглеждам стари вестници, наредени в складчето зад кафенето — пожълтели страници, които пазехме за клиенти. Преглеждах заглавия, новини, статии за инциденти… но нищо. Никакви следи. Продължих да ровя в интернет — местни форуми, архиви. Отново нищо.
Хората не изчезват във въздуха, минаваше ми през ума.
Накрая се сетих — болниците. Ако нещо ѝ се е случило, щеше да бъде откарана в болница.
Обадих се на моята приятелка Сара, която е медицинска сестра.
— Ема, един през нощта е, — изстена тя.
— Сара, трябва ми една голяма услуга.
Тя замълча.
— О, това звучи незаконно. Казвай.
— Трябва да провериш болничните записи за жена на име Сюзън Уилсън. Изчезнала е преди година.
Сара простена.
— Знаеш, че в болницата си имаме правила, нали? Харесвам работата си…
— Ще те черпя кафе всяка сутрин за два месеца.
— И мъфин.
— Добре.
Половин час по-късно се промъкнахме в архива на болницата, с един фенер, чиято светлина се отразяваше в металните рафтове.
— Това е най-глупавото нещо, в което си ме въвличала, — прошепна тя, докато ровехме в папките.
Преглеждах стотици документи. Миризмата на старо дърво и дезинфектант се смесваше. Сара промърмори нещо за това как ще си загуби лиценза, но аз не я слушах.
И тогава видях името. Сюзън. Изтръгнах папката и сърцето ми заби лудо.
Приета в нощта на изчезването ѝ. Без документи за самоличност. Сериозна травма на главата. Сътресение. Частична парализа. Загуба на памет.
Сара надникна през рамото ми.
— Това обяснява защо не се е върнала.
Но имаше несъответствие – фамилията не беше Уилсън. Прелистих следващата страница и замръзнах. Номер за спешен контакт. Вероятно на дъщеря ѝ.
— Трябва да ѝ се обадя, — прошепнах, започвайки да набирам.
— Да, защото няма да изглежда изобщо странно, ако се обаждаш в два през нощта, — прошепна Сара саркастично.
Игнорирах я. Телефонът иззвъня веднъж… втори път…
Накрая се чу уморен глас.
— Ало?
— Здравейте… съжалявам за късния час. Казвам се Ема и търся Сюзън Уилсън. Моят приятел я търси. Изчезнала е преди година… попадам на запис в болницата…
Задълго настъпи тишина. После чух тежка въздишка.
— Тя ми е майка… Но не знам дали още е същата жена, която търсите.
— Какво искате да кажете?
— Онази нощ изгуби всичко, — прошепна гласът. — Паметта си, миналото си… дори мен за известно време. Но има нещо, което не може да забрави. Едно място. Едно име…
Стиснах телефона с всички сили, едва дишайки.
— Том.
Един тежък дъх.
— Да.
Нямаше съмнение. Това беше тя. Усетих как вълна от облекчение ме залива.
— Той я е чакал през цялото време.
— Не се е отказал, нали?
— Нито за секунда. Вчера беше рожденият му ден. Пак дойде в кафенето, поръча вечеря за двама и я чака.
Дъщеря ѝ издиша тежко.
— Тя няма да иска той да я чака завинаги.
— Тогава я доведете – помолих я. – Може би това ще ѝ помогне да си спомни. Понеделник, в кафенето край фонтана, по обяд.
— Добре. Не знам дали ще го познае, но заслужава да види човека, който не спря да я чака.
Кимнах, макар тя да не можеше да ме види. Беше три през нощта. Понеделник вече беше настъпил.
В понеделник Том дойде в кафенето, както беше обещал. Костюмът му беше изгладен, обувките лъснати, в очите му искреше онази надежда, която се беше научила да се справя с разочарованията.
— Ето я, — казах му тихо, кимвайки към прозореца.
Сюзън седеше в инвалидна количка, отпуснала ръце в скута си. Не изглеждаше да ни забелязва, потънала в свои мисли.
— Сюзън, — прошепна Том.
Тя вдигна очи към него, изучавайки лицето му. Паузата трая няколко секунди… После се усмихна. Дъхът на Том секна. Той коленичи пред нея, ръцете му леко трепереха, докато вземаше нейните в своите.
— Том, — прошепна тя. — Обичам те.
Сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. Том пое дълбоко въздух, сякаш не вярва, че това се случва. Накрая докосна внимателно лицето ѝ, сякаш се страхуваше, че може отново да изчезне.
— Сюзън… през цялото това време мислех…
— Никога не те забравих, — каза тя с тих, задавен смях.
— Но… дъщеря ти… болничните записи… казваха, че…
Сюзън се засмя през сълзи.
— Знам. Накарах ги да мислят, че съм загубила паметта си.
— Защо?
Тя посочи към инвалидната количка с леко движение.
— Не исках да ме видиш така.
Том поклати глава и стисна ръцете ѝ.
— Сюзън… любов моя, чуй ме. Не ме интересува количката. Не ми пука за нищо друго освен за това, че си тук, че все още си ти.
Сюзън се разрида, стискайки ръцете му. Том бръкна в джоба си и извади малка кадифена кутийка — същата, която беше чакала толкова, колкото и той.
— Омъжи се за мен, Сюзън. Позволи ми да се грижа за теб, да те обичам и да бъда до теб до края на дните ни. Изгубих те веднъж… не искам да те губя отново.
— О, Том… да…
Зад тях дъщеря ѝ ахна, прикривайки уста с ръце. Тя видя как майка ѝ се преобразява — очите ѝ отново блестяха от любов.
Том се надигна, отиде зад количката и нежно хвана ръкохватките. Тръгнаха си заедно, за да ѝ купят любимите ѝ лилии.