Алесия се спусна тежко от подножието на автобуса. Беше в града, откъдето беше Андрей. През целия път дотам тя тихо изтриваше сълзите си.
Животът ѝ беше приключил заедно с този на Андрей. Но след два месеца щеше да има дъщеря. Дъщеря на нея и Андрей.
Само това я възпираше от последната крачка. Двамата се запознават две години след като Алесия напуска стените на сиропиталището. Момичето учи в техникум и отива да работи в нощните смени на фабриката.
Така че, разбира се, това беше невъзможно, но ако много необходимо. Андрей дойде във фабриката им, за да монтира ново оборудване. Алесия знаеше, че някакъв богат човек е купил фабриката и е модернизирал всичко.
Хората изглежда се радваха на промените, защото вече беше опасно да се работи с праисторически машини, но и се притесняваха. Нова метла, както знаеш. Алесия също се притесняваше.
Един ден Андрей остана навън до късно през нощта.
Трябваше да види как върви настройката на машините. Местните монтьори все още не бяха измислили всичко и той провеждаше някакво обучение.
Машината на Алесия беше обект на изпитание. След като всичко беше нагласено, Андрей се приближи до момичето още няколко пъти, като я смути ужасно, но до края на смяната изчезна. Честно казано, Алесия въздъхна с облекчение.
Някак странно беше реагирала на този млад мъж.
След края на смяната си тя изскочи навън. Сега щеше да се прибере вкъщи, а как щеше да спи? Днес нямаше нужда да ходи в техникума, което означаваше дългоочаквана почивка.
– Момиче! Момиче! Алесия! Тя спря. Една кола караше бавно до нея. – Ти за мен ли си? Андрей беше в колата.
– Разбира се, че си. Влизай, ще те закарам. Алесия се намръщи
– Може би не сме на път? Той се засмя. – Мога да ви уверя, че това просто не е възможно. Алесия не можеше да си отговори защо се е качила в кола с напълно непознат човек.
Обикаляха до обяд. Алесия изобщо не искаше да спи. А вечерта, когато отвори очи и погледна през прозореца, веднага видя позната кола.
Вътре спеше Андрей, а на коленете му лежеше голям букет. От този ден нататък те на практика не се разделяли. Три месеца по-късно Алесия забременяла.
Андрей ѝ предлага брак. – Веднага щом приключа с делата си тук, ще отидем направо в моя град. Ще те запозная с майка ми и брат ми, те са страхотни.
– Не, първо трябва да им кажеш за нас. Представям си, че пристигаме изневиделица. Там е годеницата ми, а тя е бременна.
– Глупости! – Това не е глупост. Алесия нацупи устни и той съвсем се съгласи. Всъщност тя много добре знаеше как нормалните, особено богатите семейства се отнасят към сираците.
Наистина й се искаше първата вълна да я подмине. Нека Андрей я смяташе за страхливка, но това нямаше значение. Той си беше тръгнал преди три месеца.
Тя чакаше. Чакаше така, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух без него. Но Андрей изчезна.
Никакви обаждания, никакви посещения. Всички казваха, че просто я е напуснал. Но Алесия не повярва.
Два месеца по-късно, когато вече нямаше сълзи, тя, докато оформяше документите в счетоводния отдел, случайно чу, че техният служител, този, който беше дошъл да инсталира новото оборудване, е починал. Алесия усети, че очите ѝ потъмняват, а след това попадат някъде другаде. Събуди се в кабинета на главния счетоводител.
Възрастната жена я погледна със съчувствие. – Ти ли си момичето, с което се е виждал? – Да. Алесия седна.
– „Изслушайте ме, моля ви. Тя заплака. – Какво става? – Жената махна с ръка.
– Някаква напълно нелепа случка. Той току-що се беше прибрал у дома. Излязъл от колата и някакви бандити го нападнали.
Бяха трима. Чух, че са ги хванали всичките, но това не го прави по-лесно, човекът си е отишъл. Алесия седеше с наведена глава.
Главата ѝ беше празна, но гърдите я боляха много силно. Накрая успя да вдигне очи. – Знаеш ли къде е погребан? – Да.
Отидох на погребението от фабриката. Ще ви разкажа всичко и дори ще ви нарисувам снимка на гроба. Ще отидете ли при роднините му? Алесия поклати глава.
– Не знам. Вероятно не. Защо? Жената въздъхна отново и взе листчето хартия.
Алесия тръгна бавно през гробището. Дъждът започна да се сипе. Беше ужасно уморена, но упорито стигна до мястото, където я чакаше Андрей….
Тя знаеше със сигурност, че той я чака. Че е необходимо да поговорят, да се сбогуват, да поискат прошка. В края на краищата, само заради нея той беше отишъл да подготви роднините си да я посрещнат.
Тя мислеше само за себе си, искаше да се предпази от негативизма и това се оказа така. Дъждът заваля по-силно и Алесия усети, че започва да трепери. Най-вероятно щеше да се разболее.
Мисълта за евентуална настинка не я засегна по никакъв начин. Най-накрая тя видя това, което търсеше. Точно както беше казал колегата ѝ от счетоводството, нямаше как да сбърка.
Първо, гробът беше сравнително пресен, но не се виждаше заради цветята, и второ, наблизо имаше древна крипта. Вероятно това беше името на тази странна каменна конструкция. Изглежда, че някога там са били погребани предците на Андрей и семейството му, но това е било много отдавна.
Отдавна никой не беше погребван там, но криптата се поддържаше, за да не се разпадне. На големия кръст висеше снимка на нейния Андрей. – Здравей, любов моя, ето ни тук.
Олеся падна на колене пред гроба без сили и се разплака. Не знаеше колко дълго е плакала, събуди се от сълзите си съвсем слаба. Беше ѝ студено и гладна, но някак си не мислеше, че това ще се случи.
Трябваше да тръгне, да си намери хотел. Младата жена започна да бърка в джобовете си, но телефонът ѝ не беше намерен никъде. Тя въздъхна и затвори очи.
Вече нямаше никакви сили. Нещо в небето се пропука със силен трясък и ако преди просто валеше, сега имаше истински поток от вода. Тя се втурна към вратата на криптата, дръпна я и я отвори със скърцане.
– Простете ми, простете ми, моля ви, просто отивам да се стопля малко. Тя приседна на земята, като остави вратата открехната, поне малко светлина, мястото беше страховито. В пълната тишина нещо вибрираше наблизо, ръмжеше.
Олеся се дръпна и се огледа уплашено. На земята се въртеше красив и определено скъп телефон. Тя го взе в ръцете си.
В главата ѝ веднага изникнаха спомени за някакви програми, в които починалият се е обаждал на този свят. – Здравей!!! Гласът ѝ прозвуча дрезгаво, толкова дрезгаво, че тя дори се уплаши. От другата страна на телефона цареше тишина.
– Ало! – Ало, това е телефонът ми, вчера го изгубих. – Да, току-що го намерих. – Къде си? – Може ли да ми върнете телефона? Ще платя, имам много важни неща на него.
– Аз съм на гробището. – На гробището? По дяволите!!! Вчера отидох да правя измервания и сложих телефона на вратата. – Къде точно в гробището? – Има една крипта, аз съм в нея.
От другата страна на слушалката има още една пауза. – Не разбирам, ти си вътре в криптата? – Да, много ми е студено, не се чувствам добре. Олеся пусна апарата и закри очите си…
Някой я разтърсваше силно. – Момиче! Момиче! Събуди се! – Тя трудно отвори очи. – Андрю! Андрю, жив ли си? Знаех, че е грешка! Мъжът, който се беше присетил пред нея, изведнъж престана да бъде Андрей и строго попита.
– Ти ли си Олеся? Тя отчаяно поклати глава. – Андрей!!! Андрей вече беше тук!!! Мъжът я дръпна на крака. – Можеш ли да вървиш? А после погледът му се плъзна по-надолу и той видя, че Олеся е бременна.
– По дяволите! По дяволите! По дяволите! Олеся започна бавно да се свлича. Тя се тресеше толкова силно, че Дмитрий се изплаши. Никога не беше мислил, че неземната Олеся, за която брат му беше разказвал толкова много, когато пътуваше към дома, наистина съществува.
Или по-скоро не беше мислил, че тя е по някакъв начин сериозна. Андрей беше влюбен мъж. А сега, оказва се, има Олеся и тя е дошла на гроба му.
Дима вдигна момичето на ръце и го отнесе до колата. Веднага щом я настани, той грабна телефона. – Мамо, намерих приятелката му тук, на гроба на Андрей.
Оказа се, че той не се е шегувал. И тя е бременна. – Бременна? От Андрей? – Очевидно.
– Така че я доведете. Трябва да разбера какво се случва. – Мамо, тя е… ами, тя е в безсъзнание.
Изглежда е ужасно студена и болна. Заведете я при Сергей Сергеевич в клиниката. Ще му се обадя сега и ще дойда сама.
Нина Николаевна винаги е била жена с железен характер. И как би могла да бъде различна, ако съпругът ѝ почина толкова рано, оставяйки я с полуразрушен бизнес и двама сина? Нормалните жени биха скърбили, но тя запретва ръкави и се бори за бъдещето на синовете си. Не, разбира се, тя също страдаше и плачеше, но само когато никой не я виждаше, тоест през нощта.
Смъртта на Андрей я беше засегнала тежко, но сега Дима ѝ помагаше в бизнеса и тя можеше да отпусне малко спирачките. Но втвърдяването беше свършило работа. Нина успяваше да скрие мъката си.
Беше отслабнала много, остаряла с десет години, но се държеше като камък. Алисия веднага беше отведена в отделението. Дима остана да чака майка си.
Беше странно. Толкова пъти беше чувал от брат си възторжени отзиви за това или онова момиче, че този път не прие думите му на сериозно. Но трябваше да го направи…
Сега Дима разбра. Този път в думите на Андрей имаше повече нежност, отколкото патос. Дима му беше казал тогава.
– Гледай пътя, ще дойдеш и ще ми разкажеш за твоята Алисия. Братът се съгласи и се изключи. На Дима никога повече не му се наложи да говори с него.
Нина Николаевна се разхождаше, заобиколена от медицински сестри. Дима дори се усмихна. Ето една майка, която умееше да се изявява така, че всички около нея да се чувстват като нейни поданици.
– Къде е Сергей? – Аз съм тук, Ниночка. Един мъж в бял халат бързаше към тях. Дима знаеше, че Сергей Сергеевич цял живот е бил влюбен в майка си.
И понякога му беше жал за този мил и умен човек. – Значи няма силна хипотермия, най-вероятно е нервен срив. Мисля, че всичко ще бъде наред.
– Серьожа. – Да, Ниночка. Девойката е бременна, очевидно е здрава, не пие и не пуши.
Нина Николаевна погледна към Дима, после към лекаря. – Можем ли да отидем при нея? – Само за малко. Олеся погледна абитуриентите с уплаха.
– Здравейте, аз съм майката на Андрей. Момичето се усмихна слабо. – Много приличаш на него.
Не си мислете нищо, не съм дошла да ви видя и нямам нужда от нищо. Просто исках да се сбогувам с Андрей. Нина седна, а Дима застана до нея.
– Разкажи ми за теб и за сина ми. Когато Олеся завърши разказа си, Нина се изправи, обиколи отделението и се обърна към Олеся. – Кажи ми, защо не отиде с него? Щеше да е правилно да постъпиш.
Олеся поклати глава. – Виждате ли, аз съм от сиропиталище и твърде често съм срещала хора, които смятат, че в сиропиталищата се отглеждат само болни и престъпници. Не знаех как ще се отнесете към мен.
Изплаших се. А знаех прекрасно, че Андрей няма да ме излъже. Нина поклати глава.
– „Глупости, никога не съм имала такива предразсъдъци. Срещнала си грешните хора. Почини си, оздравей.
Ще дойда сутринта и ще ти донеса нещата, от които се нуждаеш. – Няма нужда, имам чанта в багажното. Току-що си загубих телефона.
Взеха вещите от багажното отделение. Нина погледна сина си. – Дим, съжалявам, но трябва да разгледаме нещата ѝ…
– „Да, разбирам, мамо. Тя извади една папка с документи. – И така, обменната карта е там, ето, това е добре, значи тя е отговорна.
Какво е това? В една малка торбичка имаше някаква хартия и няколко снимки. Бяха снимки на Олеся и Андрей. Нина никога не беше виждала такива снимки.
Андрюшенка беше щастлива с нея. Тя погледна Дима с пълни със сълзи очи. – Трябва да се погрижа това момиче да не се нуждае от нищо и да има възможност да отгледа внука ми.
Дима се усмихна. – Трябва да го направим, мамо. Минаха две години.
– Кариночка, ела бързо при мен. Нина приклекна, опитвайки се да хване внучката си. Но тя се запъти към баба си.
Нина я вдигна на ръце. – Името ми е моята кралица. Олеся се усмихваше до нея.
Тя живееше почти в центъра на града. Имаше добра бавачка, а Олеся се учеше да бъде адвокат. – Олеся, аз съм тук, за да поговоря с теб.
Младата жена се напрегна. Нина никога не ѝ беше казвала груба дума, но Олеся много се страхуваше от нея. – Да, Нина Николаевна.
Имам само един въпрос. До кога ще се измъчвате взаимно? На Димка му е останал само носът, той не спи, не яде, а на теб ти остават само очите. Нещо не разбирам.
Сега на хората им е забранено да бъдат щастливи. Олеся се изчерви. – На теб ти се струва.
– Олесе, ти не си на петнайсет, а аз не съм на шестнайсет. Така че нека поговорим като възрастни. В какво се състои проблемът? Нима не обичаш Дима? – Обичам.
– И той те обича. Но… – Олеся я погледна. – Не мога… Андрей… – Нина я прекъсна рязко….
„Андрей си отиде, никога няма да се върне. Благодарна съм ти, че синът ми беше щастлив с теб, но… Жив е, за да бъде жив. Помисли за думите ми.
Нина Николаевна си тръгна, а Олеся взе телефона. Тя го гледа дълго време. После намери контакта на Дима и написа.
– Съгласна съм.
Край.