Рейчъл цени наследствените бижута, които починалата ѝ майка ѝ е завещала, докато един ден не открива, че кутията е празна. След признанието на съпруга ѝ Рейчъл разбира, че това е само половината истина. А когато забелязва обеците на майка си върху друга жена, всички парченца от пъзела си идват на мястото…
Сега
Отидох в магазина онази сутрин за мляко, пиле и малини. Малко странна комбинация, но точно това ми трябваше. Млякото — за кафето и корнфлейкса, пилето — за вечеря, а малините — заради мъфините с малина и бял шоколад, които съпругът ми обожава.
Влязох в магазина с намерение само да напазарувам, но излязох оттам с истина, за която дори не подозирах, че трябва да бъде разкрита.
Тя стоеше в секцията с млечни продукти — съседката ни, млада, руса, наскоро разведена. Избираше си йогурт, усмихваше се, сякаш целият свят ѝ е в краката. А може би наистина беше така.
И от ушите ѝ висяха обеците на майка ми.
Спря ми дъхът. Усетих гадене в стомаха. Стиснах кошницата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
Не. Просто не може да бъде.
Опитах се да запазя лек и спокоен тон, когато се приближих:
— Мел, здрасти! Много са красиви обеците ти!
Тя се усмихна, докосвайки ги внимателно, сякаш бяха най-ценните неща на света. Така и беше.
— Благодаря ти, Рейчъл! Подарък са ми от един специален човек, разбираш ли.
Подарък. От „специален човек.“ Някой женен?
Светът ми леко се завъртя. Преглътнах парещия гняв, който се надигаше в гърлото ми. Мел ме изгледа за миг, сякаш нещо я притесняваше. Не изглеждаше гузна, но по лицето ѝ сякаш се мерна сянка.
— Страхотни са — казах през стиснати зъби. — Но нямаше ли и медальон, и гривна към тях? Би било невероятен комплект…
Тя премигна, очевидно объркана.
— Определено бих се радвала да имам и останалите бижута, но нямам нищо друго. Само обеците са. Може би „специалният ми човек“ ще ми подари и останалото.
Земята под краката ми се стабилизира.
Ето го.
Дерек не беше просто заложил бижутата на майка ми. Той беше подарил част от тях на любовницата си.
Умно и егоистично замислено.
Само че той не беше предвидил едно нещо:
Мен.
Преди
Прахосмукирах под леглото, отнесена в рутината на домакинската работа и една досадна детска песничка, която се беше забила в главата ми, когато забелязах кутията.
Нещо ме накара да спра. Може би беше инстинкт. Или пък скръбта ми беше изострила сетивата.
Наведох се, взех кутията и вдигнах капака.
Празна. Кутията с най-ценните ми вещи беше празна.
Въздухът се изпари от дробовете ми. Досадната песничка мигновено изхвърча от главата ми. И като гръм, осъзнаването ме удари.
Ръцете ми трепереха, докато се изправях на крака, а коленете ми омекнаха. Огледах спалнята — сякаш обеците, медальонът и гривната можеха някак магически да се появят отново.
Но не се появиха. Разбира се, че не. Дано можеше всичко да стане с едно щракване на пръсти.
Имаше само един човек, на когото бях показвала кутията и онова, което съдържаше. Но дали Дерек… Дали наистина е способен да ми вземе нещата? Може би ги беше прибрал някъде на сигурно, знаейки колко са ми важни.
Може би ги беше сложил в сейф в банката. Но дори и да е така, защо не би ми казал?
— Дерек! — влетях в хола, където той седеше с лаптоп в скута.
Той почти не вдигна поглед.
— Какво, Рейчъл? Прекалено е рано за драми.
— Бижутата на майка ми. Взе ли ги?
Веждите му се смръщиха, сякаш наистина се замисли.
— Не, може би децата са ги пипнали. Знаеш, че напоследък много обичат да се маскират.
Стомахът ми се преобърна пак. Защо децата ми биха взели нещо от стаята ми? Те дори не знаеха за тази кутия. А и аз така или иначе смятах да предам тези бижута на дъщерите си един ден.
Но все пак, децата имат любопитни очи. Може едно от тях да е забелязало нещо.
Обърнах се и марширувах право в детската стая, където тримата ми малчугани си играеха на пода.
— Нора, Ели, Ава — извиках, едва поемайки въздух. — Взе ли някой от вас кутията, дето беше под леглото ми?
Три чифта широко отворени, невинни очи ме погледнаха.
— Не, мамо.
Но Нора се поколеба. Осемгодишната ми дъщеря, най-голямото ми дете, най-чувствителното и честно от трите. Тази, която най-вероятно би ти донесла одеяло, ако види, че ти е студено.
Тя щеше да ми каже каквото знае.
— Видях татко с нея — каза тя. — Каза, че е тайна. И че ще ми купи нова къща за кукли, ако не кажа на никого.
Острието на яростта ме прониза.
Някой ми беше откраднал нещо.
И този някой беше съпругът ми.
Прекарах доста време с децата, опитвайки се да подредя мислите и чувствата си, докато те играеха. Накрая нямах друг избор, освен да го конфронтирам.
— Дерек, знам, че ти си я взел. Къде е? — попитах аз.
Той въздъхна тежко и разтри слепоочията си, сякаш аз бях проблемът.
— Добре, Рейчъл. Взех ги.
Примигнах бавно.
— Защо? — попитах простичко.
Гласът му прие онзи тон, който ненавиждах — бавен, покровителствен, каращ кожата ми да настръхва.
— Беше толкова тъжна, след като майка ти почина. Помислих си, че една ваканция ще ти оправи настроението. Заложих ги и купих пътуване.
Стиснах юмруци. Зрението ми се размаза от шок.
— Заложил си бижутата на майка ми?! На починалата ми майка?!
— Рейчъл, затъваме! Как не го виждаш? Или нарочно го игнорираш? Ипотеката, сметките… Исках да направя нещо хубаво за теб и децата.
Бях обхваната от безмерен гняв.
— Къде. Са. Те? — изсъсках. — Нямаше никакво право да го правиш, без да ме питаш. Върни ги. Веднага!
Той театрално въздъхна.
— Добре, ще върна билетите. Ще поправя нещата, ако искаш всички да бъдат също толкова нещастни, колкото си ти. Сериозно, Рейчъл, и децата усещат това. Скапваш обстановката.
Обърнах се, преди да направя нещо, за което щях да съжалявам.
„Не била ли съм нещастна?“ Разбира се, че бях. Страдах. Бях наранена. Сърцето ми се чувстваше разбито и стъпкано, а умът ми — погребална скръб.
Майка ми си беше отишла. И с нея загубих най-добрата си приятелка, най-голямата си подкрепа, човека, който ме обичаше най-много.
Бяха минали едва два месеца без нея. А този мъж вече измерваше траура ми във времева рамка?
Какво, по дяволите? За кого се бях омъжила?
Липсваше ми толкова много. И точно затова постъпката на Дерек беше като удар право в сърцето. Бижутата на майка ми бяха връзката ми с нея — нещо физическо, нещо, което можех да докосна или сложа, когато имам нужда от нейното присъствие…
Спомних си как тя не искаше да ставам домакиня.
„Скъпа,“ казваше тя, намазвайки си филийка домашен хляб. „Имаш толкова много потенциал. Макар да е чудесно да си майка на пълен работен ден, сигурна ли си, че това е правилното за теб?“
„Не знам, мамо,“ признах. „Но Дерек казва, че не можем да си позволим детегледачка, така че или аз ще стана бавачка на собствените си деца, или ще плащам на някого.“
„Обещай ми само едно,“ каза тя. „Продължавай да пишеш поезията си, миличка. Не губи тази част от себе си.“
Сърцето ме болеше, докато мислех за нея.
Но знаеш ли какво?
На следващия ден, докато пазарувах, осъзнах, че истината е дори по-лоша.
Сега
Усмихнах се на Мел в магазина и се преструвах, че слушам как ми разказва възторжено за гръцко кисело мляко и семена от чиа за закуска.
— Наистина е най-добрата закуска, Рейчъл. Изчиства стомаха и дава повече протеини от яйцата. Добави малко мед или шоколадови парченца, повярвай ми — говореше тя бързо, сякаш се опитваше да не каже или покаже нещо, което да я издаде.
Усмихвах се, сякаш не бях на секунда от това да ѝ издърпам обеците от ушите.
Тя нямаше никаква представа. Изобщо не схващаше, че е част от предателството на съпруга ми. Или пък знаеше? По начина, по който се държеше, мисля, че не разбираше истинската стойност на тези бижута. В нейните очи това бяха просто скъпи подаръци от приятеля ѝ. И да — тя стоеше пред жена му и парадираше с това.
Така че взех решение.
Щях да си върна моето.
И щях да накарам Дерек да плати.
Сериозно да плати.
На следващата сутрин играх ролята на прощаващата съпруга.
Бях тиха, рецитирах си наум сонети на Шекспир. Приготвих палачинки за децата и френски тост за Дерек. Но не можех да спра да мисля за срещата си с Мел.
Той изглеждаше облекчен, дори самодоволен. Сигурно си мислеше, че съм „преспала с проблема“ и съм го отписала.
— Хубаво е да те видя толкова засмяна, Рейч — каза той. — Знаеш, че обожавам тази твоя усмивка.
Искаше ми се да го зашлевя.
„Спокойно, Рейч, мисли за Шекспир,“ повтарях си наум.
— Дерек, ще ми покажеш ли касовата бележка от заложната къща? — попитах, преструвайки се, че искам да се уверя, че можем да изкупим бижутата обратно.
Той извъртя очи и пак театрално въздъхна, но накрая ми я подаде.
— Нора — обърнах се към дъщеря си, която буташе палачинките по чинията си. — Искаш ли да дойдеш с мама днес? Ще търсим бижутата на баба.
— Да! — каза тя развълнувано.
Не бях сигурна дали е добра идея да взимам дете в заложна къща, но, честно казано, тя беше единственото, което можеше да ме държи спокойна.
Облякохме се и отидохме пред заложната къща.
— Ще купим ли обратно бижутата, мамо? — попита Нора.
— Разбира се, скъпа — отвърнах.
И ето, че влязох и открих бижутата на майка ми. Не беше трудно, но трябваше да убедя собственика, че са мои.
— Чудех се дали да не ги запазя за годишнината със съпругата ми — каза той. — Но изглеждаш сякаш ще се разплачеш точно сега.
— Те са на майка ми, сър — казах. — Моля ви.
Мисля, че се стъписа от моето „сър“, защото ми ги даде, без дори да се опита да ме изнудва за по-висока цена.
Запазих касовата бележка. За после.
Оставаше само едно нещо.
Обеците.
Тези, с които любовницата на Дерек парадираше.
Почуках на вратата ѝ и когато отвори, ѝ подадох завещанието на майка ми, от което ясно личеше, че бижутата са мои. Показах ѝ и снимка на майка ми, която ги носи на сватбата си.
След това ѝ представих колие и гривна, които вече бях откупила.
— Това е цял комплект — казах. — Семейни реликви са, а аз имам нужда да си взема обратно обеците. Не бяха на Дерек, за да ти ги подарява.
Тя пребледня и зяпна.
— Рейчъл… не съм имала представа — заекна тя. — Помислих, че са ми подарък от Дерек. Нямах идея, че са твои! И още по-малко, че са на… майка ти.
Наведе поглед — видях как нещо се промени в изражението ѝ. Разочарование. После осъзнаване.
— Трябваше да се досетя — промълви. — Мислех, че е мило и романтично от негова страна… но… — спря, клатейки глава.
Без да казва повече, изтича вътре, върна се с обеците и ми ги подаде.
— Ето — каза тя. — Тези не ми принадлежат. И честно казано, нито пък Дерек ми принадлежи. Но и на теб също вече не ти принадлежи, Рейчъл. Ако толкова лесно можа да бъде с мен…
Разбрах какво искаше да каже. Поех го кристално ясно.
„Адът не познава ярост, равна на тази на…“ — прошепнах. — Знам. Ще се погрижа за него.
— Съжалявам, Рейчъл — рече тя тихо. — Не съм искала да става така. Просто Дерек ми даде вниманието, от което имах нужда. Този развод… когато приключи, отнесе част от мен. Не знам коя съм без съпруга си… бивш, искам да кажа. Дерек ме накара да се почувствам отново нормална. Наистина съжалявам.
Погледнах я и се усмихнах. Знаех какво означава да загубиш част от себе си, но при мен това се случи чрез смърт и скръб, а не чрез изневяра.
— Благодаря, че ми го каза, Мел — промълвих и се обърнах да си ходя.
По-късно
Изчаках да се върне на работа и документите да бъдат готови.
Тогава занесох бракоразводните книжа право в офиса му и му ги връчих пред шефа и колегите му.
— Не трябваше да раздаваш чужди неща, Дерек. Мисля, че малко прекали. Да подариш обеците на майка ми на любовницата си? — Гласът ми звучеше по-силно, отколкото очаквах. — Открадна от мен. Предаде ме. И това е последната ти грешка в брака ни. Няма как да се поправи. Не те искам повече.
Обърнах се и си тръгнах.
Той, разбира се, се молеше, но аз вече бях свършила с него.
Беше ми отнел последната връзка с майка ми. Излъга ме. Пренебрегна болката ми. И предаде цялото ни семейство.
А сега? Този мъж няма нищо. Между издръжката и алиментите за децата му не му остава почти нищо.